Фредерик Пол, Джак Уилямсън
Звездното дете (10)

10

Изпоцапани и уморени, победителите над пироподите се качиха във високоскоростните асансьори и се отправиха към повърхността. На кварцов балкон в най-високата точка на заснежената планина, в чийто недра се намираше щаб-квартирата, успяха да открият Планиращия.

Със зачервените си от студа бузи старецът приличаше на Дядо Мраз. Беше в добро настроение, когато ги посрещна.

— Не успяха! И няма да им разрешим да опитат отново! Ще унищожим бунтовниците до един!

— Ето го истинския предател! — заяви генерал Уийлър. — Залових го с този документ в ръка!

— Генералът лъже! — възмути се Ган. — Много добре знае, че аз не съм…

— Млъквай! — изрева Уийлър.

Планиращият дори не погледна към Бойси. С усмивка прочете текста върху розовата хартия, след което небрежно пусна листа на пода.

— А вие убеден ли сте, че той наистина е Звездната Рожба, генерале?

— Имам доказателства, сър! — веднага се отзова Уийлър. — Първо: той се появи в бункера на Машината по непонятен начин. Второ: едновременно с него се появи и Искането за Освобождаване. Трето: държеше ето този документ, когато го арестувах. Четвърто: оказа се подозрително добре осведомен за уязвимите места на пироподите, когато собственият му живот беше в опасност. Пето: той хладнокръвно застреля Сестра Делта Четири, която можеше да го издаде. Шесто: възнамеряваше да убие и мен, когато дадох заповед на охраната да го обезоръжи. Извод: оператор-майор Бойси Ган наистина е Звездната Рожба.

— Ама чакайте… — започна Бойси.

Планиращият даде знак и един от пазачите изви ръката на Ган, като по този начин го застави да млъкне.

— Така е по-добре — усмихна се старецът.

По всичко личеше, че допреди малко е бил слят с Машината и сега беше в добро настроение.

— Въпреки това — добродушно продължи той, — един от пазачите докладва, че Делта Четири сте застреляли вие, генерале, а не Ган. Да не е станала някаква грешка?

— Разбира се! Не бих могъл да я убия — аз нямам мотив!

Планиращият кимна и се почеса по пухкавата буза. Приближи се до перилата на балкона. От светлината на залязващото слънце облаците изглеждаха пурпурни, около малкия водопад се бе образувала красива дъга, а върховете на вечнозелените дървета върху стръмния склон изглеждаха позлатени.

— Между другото — добави Планиращият, — Делта Четири не умря. Настанена е в болницата. Сърцето й излезе от строя, но лекарите успяха да включат апарат за изкуствено кръвообращение и мозъкът не загина. Вече търсят донор.

— Слава на Плана! — въздъхна Ган. — Сър, тя ще потвърди, че нищо не знаех за появата на пироподите, докато самата тя не ми съобщи за нападението.

— Млъквай! — изрева отново Уийлър. — Охрана! Не му позволявайте да си отваря устата. Който разреши на престъпника да проговори, отива направо в Банката за органи!

— Е, генерале, не толкова енергично — усмихна се Планиращият. — Мисля, че сте прекалено усърден.

Очите му, скрити под тежките вежди, изглеждаха тъмни и древни. Той се взираше в панорамата на покрития със смог град, разположен в подножието на планината.

— Хайде да планираме — усмивката не слизаше от лицето му. — Хайде да решаваме какво ще правим оттук нататък.

— Трябва да се удвои охраната в щаб-квартирата — побърза да предложи вице-планиращият на Венера. — Да се въведат изключителни мерки за безопасност. Проверката на влизащите да бъде максимално строга…

Замълча и си почеса носа. Беше се сетил, че нито Бойси Ган, нито пироподите бяха минали през пропускателните постове на Службата по Безопасност, когато проникнаха в сърцето на Машината.

Един посветен се заслуша в жуженето на куба за свръзка и каза с висок глас:

— Машината иска да участва в разпита на арестувания. Тя дава указания на генерал Уийлър да не му причинява вреда, която би повлияла на неговата памет или ясна мисъл.

Лицето на Уийлър заприлича на буреносен облак. Планиращият продължаваше да се усмихва.

— Нали чухте заповедта, генерале? Ще трябва да я изпълните. Млади човече, разбрахте ли какво се иска от вас?

— Не, сър, не напълно. Но аз винаги съм готов да служа на Плана на Човека!

— О, да, разбира се — съгласи се старецът. — Оказва се, че ще служите по доста необичаен и неочакван начин. Майор Ган, вие сте избран да заместите Сестра Делта Четири. Машината ще проведе необходимото обучение, а след това ще ви награждава със… сливане!

 

Тежкият нашийник се оказа недостатъчна предохранителна мярка за толкова опасен престъпник като Бойси Ган.

— Ти не си обикновен Опасен — обясни му пазачът. — Не искаме да рискуваме и да те убиваме, преди да му дойде времето. Трябва да те доставим по предназначение, затова стой спокойно, докато ти слагам белезниците. А когато Машината приключи с теб, най-сетне ще се отървем от присъствието ти.

С тези думи той злобно щракна белезниците около китките на Бойси и го бутна да върви.

Заведоха го на една гара на субметрото. Не му отговориха на нито един въпрос за съдбата на Джули Мартинит и генерал Уийлър. Единствената им реакция беше:

— Млъквай, Оп! Мърдай!

Най-после пристигнаха. В хладната зала сферичните вагони на субметрото чакаха пътниците си, за да ги пренесат до местоназначението им по тунелите, пробити в недрата на планетата.

Изведоха го на перона. По всичко личеше, че това е военна гара — виждаха се кабинки с охрана, хората бяха облечени с черната униформа на Технокорпуса. Бойси не се учуди, защото това съоръжение обслужваше изключително Планиращия и неговите приближени. Обаче защо вагоните не се движеха?

Херметичната врата се затвори със свистене. Симпатична компаньонка хвърли бърз поглед на нашийника на Бойси и отмина. Пазачите се зазяпаха след нея.

— Какво има? — попита Ган. — Защо не се качваме?

— Затваряй си устата, Оп — процеди сержантът, който беше старши на конвоя. Изглеждаше загрижен. Един от подчинените му нещо му прошепна, а той отвърна още по-тихо. Бойси успя да чуе няколко думи:

— … нещо с тунелите… Ще ни съобщят, когато отстранят повредата…

Петнадесетметровите сферични вагони продължаваха да стоят неподвижно. Сигурно щяха да пътуват до някое отдалечено място, защото за кратки разстояния субметрото не се използваше. Атомните бури на Плана бяха прокопали прави тунели между всички важни центрове на планетата. Електростатичните полета удвояваха и утрояваха здравината им и компенсираха въртенето на Земята. Със субметрото можеше да стигне където и да е само за няколко часа…

Шум и трясък стреснаха Бойси и го върнаха към действителността. Черната паст на тунела сякаш изплю огромна сива сфера.

— Да тръгваме — сержантът се устреми към вагона. — Ей сега ще се отвори вратата.

След десет минути вече седяха в купето. Но чак след още петнадесет минути Бойси почувства лек тласък — потеглиха.

Охраната се отпусна. Ган не можеше да избяга. Зад стените на вагона имаше само вакуум и пръстените на електростатичното поле, през които субметрото се носеше със скорост няколко хиляди километра в час. Двама от конвоя излязоха от купето, а когато се върнаха имаха доста доволен вид. Явно във вагона имаше бюфет.

Повече от всичко Ган искаше да узнае нещо за съдбата на Джули. По време на нападението на пироподите му се стори, че тя не е чак толкова хладнокръвна служителка на Машината. Ами ако успее отново да я спечели? Или да се сдобие с необикновена награда от Машината — освобождаването на Джули?…

Бойси разбираше, че това са само мечти и че трябва много внимателно да обмисли ситуацията и да разбере какво се е случило и какво ще прави отсега нататък. Положението изглеждаше безнадеждно. Събитията го носеха като бурен планински поток — той не можеше да се ориентира и да влияе на хода им.

Прилоша му, главата му се замая…

Ган скочи на крака — спомни си странното усещане по време на „падането“ от Рифовете до залата на Машината. Сега изпитваше същото. Обаче причината беше друга — вагонът спираше. Накрая застина, като бавно се въртеше между стените на тунела.

— Какво стана? Спряхме! Велики План, та ние сме на триста километра под земята! Температурата… Пуснете ме! Помощ!

Настъпи паника.

Сержантът бързо оцени ситуацията. Докосна антените на шлема си и извика:

— Излизайте! Ония идиоти ще се избият! Трябва да възстановим реда!

Бойси остана сам. Чуваше как охраната се разправя с останалите пътници. Никой не можеше да обясни какво става — знаеха само, че вагонът е спрял. Намираха се на стотици километри под повърхността. Налягането можеше да смачка и диамант, а тях ги защитаваше само едно силово поле. Очевидно същата причина, поради която отложиха тръгването им, сега пречеше на нормалното пътуване.

Разликата беше в това, че никой не можеше да им помогне и ако силовите полета престанат дори за миг да действат, те щяха моментално да загинат. А ако вагонът не може да продължи, след няколко дни щяха да умрат от задушаване.

След известно време вагонът трепна и се задвижи.

Чак когато скоростта се нормализира Бойси забеляза, че през цялото време е седял със затаен дъх. Един по един се върнаха и пазачите. Изглеждаха развеселени. Сега изглеждаха като обикновени хора. Дори един от тях излезе и след десет минути се върна с поднос, пълен с бутилки и чаши.

В този момент грамадната сфера отново се разтресе. Тласък… Скърцане… Сякаш се бяха сблъскали с преграда. Ган и охраната му бяха отхвърлени към предната стена на купето.

— Това е краят! — изкрещя някой.

Малко преди да изгуби съзнание (не чувстваше болка, но разбираше, че кръвта му изтича) Ган успя да си помисли: „Прав е. Това е краят.“

 

Когато отново отвори очи и разбра, че все още е жив, Бойси изпита разочарование. Лежеше в болнична стая. Очите му частично превързани. Главата го болеше ужасно. Изпод превръзката успя да види статива, върху който бяха вързали ръката му, за да не може да я движи.

„Оживях все пак — помисли си той. — Макар че едва ли имам здрава кост.“

Над него се наведе медицинска сестра. Като я забеляза, Ган прошепна:

— Мислех, че тунелът се е срутил.

— Не бива да разговаряте — тя ласкаво го докосна по бузата. — Наистина се срути, но за късмет бяхте много близо до повърхността и аварийната бригада ви измъкна.

— Значи до повърхността…

Той завъртя очите си и видя до сестрата още един човек. В първия момент му се стори, че това е самият ангел на смъртта, дошъл за душата му. След това видя куба за свръзка и се сети, че е просто посветен, който разговаря с Машината.

— Значи съм в центъра за обучение, така ли?

Медицинската сестра кимна.

— Да. Опитайте се да заспите.

Бойси Ган с удоволствие се вслуша в съвета й.

 

Цели три дни го третираха като болен. Беше много по-приятно от предишния му статус — „враг на обществото“.

Засега не го охраняваха. Някои от пазачите бяха загинали, на други предстоеше да се възстановят и да заменят повредените си органи в някоя Банка. Ган можеше да се разхожда свободно из цялото крило на болницата.

Разрешиха му да посещава стаята за отдих, където се разпореждаше компаньонка, която му приличаше на Карла Сноу. Дори характерът й беше същия — правеше се, че не забелязва нашийника на врата му. И най-важното — разрешаваше му да гледа новини колкото иска.

Потопен в мечтите си, той седеше пред екрана и с удоволствие са наслаждаваше на отдиха. С умиление гледаше русите, дългокраки компаньонки, които весело приканваха: „Работете за Плана! Живейте за Плана! Нали не искате да се превърнете в резервни части в Банките за органи?“

Ган не се страхуваше, макар и да разбираше, че има големи шансове да попадне там. В този момент искаше само едно — да се избръсне.

Не можеше да се съгласи с твърдението, че е враг на Плана на Човека. На станцията „Поларис“ се беше родил втори Бойси Ган, който живя заедно с изменниците от Рифовете и със странни космически същества. Оня, втория, не се вписваше в рамките на първоначалната личност и не знаеше как да събере двама толкова различни човека в едно тяло.

Седеше отпуснат и гледаше новините. Струваха му се интересни. Бюлетинът беше съставен почти изцяло от съобщения за аварии и катастрофи. Някакъв космически крайцер се взривил и изтрил от лицето на Земята половин град. В Антарктида имало силно земетресение. В Индия гръмнали реакторите на атомна електроцентрала. Съобщиха и за аварията на субметрото, заради която Ган попадна в болницата.

Странно… Аварията беше представена като диверсия!

Бойси не вярваше на собствените си очи и уши. Дори не можа веднага да схване, че става дума за същата авария. Дебел полковник от Технокорпуса с поверителен глас четеше обвиненията: диверсантите сложили бомба във вагона с цел да дискредитират Машината и Планиращият. Злобна диверсия! И той, Бойси Ган, беше обявен за главен терорист, а началникът на конвоя — за съучастник!

Бойси внимателно остави чашата с натурален сок на масата и извика компаньонката. Цялото му тяло трепереше.

— Моля ви! Видяхте ли това? Как да го разбирам?

— Е-е, не се вълнувайте! — с укор каза тя. — Вашето задължение пред Плана е колкото може по-бързо да се върнете в строя. Не бива да се разстройвате. И никакви въпроси! Почивайте и оздравявайте!

— Но те казаха, че аз съм виновен за аварията! Това не е вярно! А сержантът? Какво стана с него?

През ясните очи на момичето премина сянка. Не знаеше какво да се прави. Беше й заповядано да се грижи за един враг на Плана и тя изпълняваше заповедта. Поклати глава, усмихна се и заведе Бойси до леглото му.

— Изпийте си сока! — шеговито му заповяда компаньонката. Това, което Планът наричаше „истинско“ и „правилно“, за нея беше истинско и правилно.

Ган също мислеше така.

Но подсъзнателно усещаше, че този начин на мислене крие опасност за него и за цялото човечество, защото ако симпатичната и празноглава компаньонка изпълнява заповедите на Машината толкова безпрекословно…

Не успя да си довърши мисълта. Струваше му се, че самият той, генерал Уийлър, Планиращият и цялото човечество са също толкова празноглави, колкото компаньонката.

След това времето за възстановяване и почивка изтече и нямаше време да се връща към тази тема. Започна подготвителния курс, който трябваше да направи от Ган посветен и да му осигури сливане с Машината.

 

Двуелементно отношение:

„Ненавиждам спанак.“

Триелементно:

„Ненавиждам спанак, ако не е добре измит.“

Четириелементно:

„Ненавиждам спанак, ако не е добре измит, защото в устата ми попада и пясък.“

С помощта на преподаватели, учебници, хипноленти и компютри Бойси започна да овладява науките. Конюнкция и дезюнкция, аксиоми и теореми, двойни отрицания и метатвърдения, дилеми и силогизми1 — мозъкът му попи всичко. Учеше се да пренася и съединява, овладя принципа на използването на точки вместо скоби. Запозна се с линейния строеж на фразите и афлективната1 граматика на машинния език. Научи се да различава символите на възприятието от символите на действието. Стараеше се да възпроизведе най-фините тонални нюанси — моста над пропастта между хората и Машината. С часове се опитваше да изпее правилните гами, а в ушите му звъняха еталонните сигнали. Изучи таблиците за проверка на правилните ноти и как да ги използва, ако открие повторения или фалшиви звуци.

Струваше му се, че учението и работата нямат край. Събуждаше се с речитатива на хипнолентите, хранеше се със звъненето на камертоните, падаше изнемогнал в леглото, а в мозъка му вече звучаха методите за въвеждане на информация в куба за свръзка.

Нормалният живот беше останал далеч и Бойси изгуби връзка с него. Понякога се заслушваше в разговорите на малкото хора, с които имаше контакт — компаньонките, които сервираха храната и пазачите, охраняващи коридорите и залите. Беше прекалено уморен и изобщо не се стараеше да сглоби частите в едно цяло. Звездната Рожба, Искането за Освобождаване, авариите в подземните тунели… Какво значение има всичко това? Когато му оставаше време да мисли за нещо друго освен обучение, винаги си представяше момента, когато това мъчение ще свърши и той ще получи знакът на посветените.

Дори не забеляза, че наближава края на първия етап от обучението. Както винаги изморен до крайност, той рухна на тясната койка в малката стая, боядисана в бяло. Веднага се разнесе глас:

— …да се генерира матрица К, като се използва механизма на асоциативното натрупване като допълнение към контекстуалното отношение на координатното натрупване. Редът i и стълбът j1 да показват степента на асоциативност…

Подсъзнанието му попиваше информацията, докато съзнанието му казваше, че е негоден за тази работа. Никога няма да постигне кристалночистите тонове, които умееше да произнася Сестра Делта Четири. Гласът му е неподходящ, освен това едва ли някога ще усвои теорията на програмирането…

Бойси заспа.

 

По време на втория етап от обучението преместиха Ган в обща спалня. Всяка вечер след проверката осемдесет мълчаливи, уморени курсанти лягаха в тесните койки. Всяка сутрин се събуждаха с няколко човека по-малко.

Никой не споменаваше за липсващите. С хората изчезваха и малкото им лични вещи, подредени на лавици над койките. Зачертаваха имената им от списъка, сякаш бяха престанали да съществуват. Защо? Никой не смееше да попита.

Една нощ Бойси се събуди от шума на забързани крачки. Рязко седна, като че ли от това зависеше живота му.

— Джим? — прошепна той името на съседа си — новак с мускули на боксьор и с прекрасен тенор, чиято майка беше компаньонка, а баща му беше загинал в космоса при изпълнение на задание на Машината. — Джим, какво…

— Приятелче, нали спиш? — отвърна тих глас в тъмнина. — Продължавай да спиш — за теб ще е по-добре.

Една тежка ръка хвана рамото на Бойси и го бутна обратно на койката.

Ган искаше да помогне по някакъв начин на Джим, но го скова страх. Видя как над съседа му се наведоха тъмни силуети и чу колегата му да въздиша. Приглушени гласове, шумолене на дрехи, боричкане. Тънък лъч светлина го удари в очите и Бойси ги затвори. Стъпките се отдалечиха.

Дълго лежа и се вглежда в тъмнината, заслушан в дишането на спящите, които станаха с един по-малко. Джим много ценеше червеният пластмасов медал на баща си — Герой на Плана втора степен. Имаше красив, чист глас, но прекалено бавно усвояваше уроците.

Ган би се радвал да помогне, но какво би могъл да направи? Машината изискваше от слугите си да притежават чисто механични качества. Сигурно Джим не е показал достатъчно старание да се превърне в механизъм. Бойси се обърна по корем и започна да си повтаря семантичните тензори. Скоро заспа.