Еврипид
Троянки (5)

ВТОРИ ЕПИЗОД

 

Корифей

Хекубо, виж, в кола ахейците довеждат

Андромаха, а тя притиснала е безнадеждно

към своята гръд на Хектора детенцето мило,

Астианакс, и то уплашено във нея се е свило.

Къде те откарват, о, пленнице бедна,

на Хектор ведно със доспехите медни

и с други трофей, от Троя отнети,

които във техните храмове свети

синът на Ахила, на Фтия велможа,

завърнал се в къщи, във дар ще положи?

 

Андромаха

Ахейските ми господари ме отвеждат.

Строфа 1

Хекуба

А-а-х!

 

Андромаха

Защо тази песен нареждаш…

 

Хекуба

А-а-х!

 

Андромаха

… над моите страдания, над всички мъки…

 

Хекуба

О, Зевсе!

 

Андромаха

…. които ме преследват без отлъка?

 

Хекуба

Деца…

 

Андромаха

Деца отдавна бяхме

Антистрофа 1

Хекуба

… погина в Троя щастието, което изживяхме…

 

Андромаха

Нещастна Троя!

 

Хекуба

… и децата благородни мои!

 

Андромаха

Уви! Уви!

 

Хекуба

Уви! Уви! Ах, тия мои…

 

Андромаха

… беди!

 

Хекуба

Съдба, достойна за ридание…

 

Андромаха

… на този град…

 

Хекуба

… във пушек и стенания.

Строфа 2

Андромаха

Ела, съпруже мой, и защити…

 

Хекуба

От Ада призоваваш ти сина ми, о, нещастна жено!

 

Андромаха

… жена си защити и твоето колено!

Антистрофа 2

Хекуба

А ти, когото пратиха позорно в Ада…

 

Андромаха

Приаме, препочтени и престар, баща на моя мъж и господар!

 

Хекуба

… със себе си вземи ме да не страдам!

Строфа 3

Андромаха

Как искаме премного ние…

 

Хекуба

Но и нашите мъки са страшни…

 

Андромаха

… във град, оставен да изгние…

 

Хекуба

… без край, една от друга по-ужасни.

 

Андромаха

… съсипан от божия гняв: вие Парис спасихте от Ада

и от този позорен му брак града ни от корен пострада.

Облети във кърви тела лежат при богиня Палада

за плячка на хищни орли: под робството Троя пропада.

Антистрофа 3

Хекуба

Родино, нещастна страна…

 

Андромаха

Напускам със сълзи земята…

 

Хекуба

остава след вас без родина майка ви, мили деца.

Разнасят се стонове горчиви по нашия дом без отрада —

на мъртвия само са сухи очите, единствен той вече не страда.

 

Корифей

О, как е сладко на нещастните да плачат

и скръбна песен като вопъл да провлачат.

Андромаха

О, майко на героя, който с копие си безбройни врагове улучи,

на Хектор майко, ти виждаш ли със нас какво се случи?

 

Хекуба

Да, виждам божите дела: нищожества — възвеличени,

покритите с голяма слава — пък обезличени.

 

Андромаха

Оттука като плячка ме отвеждат и сина ми с мене.

Каква превратност: благородник в роб да се променя!

 

Хекуба

Каква съдба ужасна: току-що дъщеря ми мила,

Касандра, те от мен отвлякоха насила.

 

Андромаха

Уви! Уви! Изглежда, някой друг Аякс след нея

е тръгнал пак. Но още други те беди люлеят.

 

Хекуба

Безмерни са и нямам мир и никаква отрада,

връхлита зло след зло над мен безспир и без пощада.

 

Андромаха

На гроба на Ахила Поликсена бе занесена,

на бездиханния му труп тя бе поднесена.

 

Хекуба

Нещастна аз! Загадката разбирам вече,

която тъй мъгливо Талтибий ми изрече.

 

Андромаха

Видях я просната на гроба, слязох от колата,

със дрехата си я покрих, оплаках я горката.

 

Хекуба

Уви, уви, дете, противно на закони божи

глава на гроба по начин най-ужасен ти положи.

 

Андромаха

Загина, да но тя сега е по-щастлива

във страшната си смърт, отколкото аз жива.

 

Хекуба

Недей — живот и смърт не са едно: отвежда

във нищото смъртта, животът е надежда.

 

Андромаха

Ти, майко, не роди най-хубавата дума —

чуй моята утеха за скръбния ти ум:

небитие и смърт — това е равнозначно,

та по-добре умри, а не живей невзрачно.

Нечувстващ злото, мъртвият съвсем не страда,

а пък щастливият, когато в зло попада,

бленува щастието, нявга отредено.

Тъй дъщеря ти все едно не е била родена:

бедите си не знае, понеже е убита.

А аз? Стремях се към доброто име упорито,

получих щастие, но зло огромно го отнесе.

Което хората за женска добродетел смятат днес,

старах се да показвам в Хекторовите покои:

най-първо, в добро ли място ходи, или не, все едно е —

не иска ли една жена във къщи да остава,

това й стига вече да си спечели лоша слава.

Потиснала желания, в дома си аз оставах

и тъй под покрива семеен не си аз позволявах

да внасям туй, което се бърбори от жените —

към моя ум единствено насочвах си ушите:

със моя мъж ли бивах, стоях аз мълчаливо,

обърнала към него лицето приветливо,

и тъй полека-лека успях аз да науча

кога да дам победа, кога да я получа.

И в стана на ахейците дойде слухът за мен.

Това ме и погуби. Щом взеха ме във плен,

Неоптолем поиска мене за съпруга — и ще влача

от днес нататък робство при нашите палачи.

От милия Хектор отвърна ли лицето

и на сегашния си мъж отдам ли си сърцето

е подлост. На новия ли брак аз гръб обърна,

то новият ми господар с омраза ще отвърне.

Макар да казват, че след нощ една жената

преставала да мрази на мъжа кревата,

презират я, ако съпруга си забрави

и с нова обич нова сватба прави.

Дори кобилката със мъка влачи си ярема,

когато нейната другарка от хомота вземат,

при все че е животно и от слово е лишена,

с природа низша е и с разум тя не е дарена.

Ти, мили Хекторе, бе идеален мъж за мен,

по ум, по род, богатство и по храброст изявен,

момиче ти ме взе от бащината къща

и ти бе първият, когото аз прегръщах.

Сега те няма вече, а мене ме отвеждат

със кораб към Елада и робски дял отреждат.

Оплакваш Поликсена, но гибелните й беди

не превишават мъките, които ми съдбата отреди.

Надеждата — последното, което на смъртните остава,

от нея мен животът единствено лишава.

Че нещо хубаво ще дойде — и помисъл у мене няма,

при все че толкова е сладко да ни люлей самоизмама.

 

Корифей

Едно ни влачи зло — от твойте жалби по съдбата ти разбирам

в каква огромна бездна от нещастия самата се намирам.

 

Хекуба

Не ми се случи с кораб на път да се отправя,

но зная от картини и слушах да разправят:

умерена ли буря моряците налегне,

да се спасят от нея сърцато те се стегнат,

един държи кормилото, а друг е при платната,

водата трети пази да не влезе в кухината.

Но морските стихии развихрят ли се бясно,

тогава се оставят във страшната опасност

капризно да ги влачат морските талази

в безумния си бяг, а съдбата да ги пази.

Така и аз сред тази буря от мъчения

сломена се оставям на нейните течения.

Недей да мислиш ти за Хектор, мила дъще,

сълзите към живот умрелия не връщат.

И затова ти своя нов владетел почети,

с добрия си характер приласкай го ти,

така ще можеш да отгледаш на моя син детето,

на твоите приятели да вдъхнеш радост във сърцето

и на страната би принесла полза многократно:

родените от него да се заселят тук обратно

и пак животът в Троя да почне да се връща.

Но разговорът ни сега към друго се обръща:

защо пак виждам този елински служител?

На нови някакви решения ли е вестител?

 

Талтибий

Във Илион на първия храбрец съпруго,

не ме мрази — не идвам и без друго

по своя воля да ти казвам решенията нови.

 

Андромаха

Що има пак? Човек беди във този увод ще долови.

 

Талтибий

Решиха твоя син.. Как да го река пред тебе?

 

Андромаха

На друг ли господар синът ми е потребен?

 

Талтибий

Ахеец никой никога не ще го има.

 

Андромаха

От Троя него ли единствено не взимат?

 

Талтибий

Не зная как по-лесно да ти предам бедите.

 

Андромаха

Стеснението хваля, но не и думата „бедите“.

 

Талтибий

Сина ти ще убият — това е то вестта, що нося ти оттам.

 

Андромаха

О-о-о! Каква беда! От новия ми брак това е ужас по-голям!

 

Талтибий

Така наложи Одисей на гърците във общото събрание…

 

Андромаха

Уви! Ужасно! Струпват се над мен безмерни мъки и страдания!

 

Талтибий

… синът на славния баща да не получи никаква пощада…

 

Андромаха

За своите деца да изрече той същата тирада!

 

Талтибий

… от крепостта на Илион ще хвърлят неговото тяло.

Това ще стане — трябва с разум да го понесеш изцяло.

Не се притискай към детето си, защото смисъл няма,

жена се покажи достойна във бедата си голяма.

Ти виждаш, слаба си, недей за силна да се мислиш —

опора нямаш нигде и добре ще трябва да размислиш:

загинаха държавата и съпруг, а ти сама си в плен,

с една жена да се разправим ний ще можем — слушай мен,

и затова с ахейците да търсиш битки е напразно,

недей да вършиш нищо недостойно и омразно,

проклятия да изречеш да си се само осмелила! —

че нещо кажеш ли, с което би войската разгневила,

мълчиш ли и безропотно ти участта си влачиш,

не ще оставиш тук сина си, без да се погребе,

по-благи пък ще бъдат те и към самата тебе.

 

Андромаха

Най-мило, единствено съкровище на мама,

ще те убият враговете и самичка ще остана.

Теб само бащината доблест те погуби,

която бе спасение за всички други —

единствено за теб остана безполезна.

Нещастен моят брак и майчинството ми излезна.

Когато стъпих аз в дома на Хектора като съпруга,

си мислех, че на моя син съдбата ще е друга:

не жертвено животно — на плодородна Азия владетел!

Дете, ти плачеш? Нима разбираш? На толкова злини ти бе свидетел…

Защо ръчички впиваш? В дрехата ми тъй си свито,

същинско птиче, под моето крило потърсило защита…

От гроба си баща ти няма да излезе нивга вече

да ти даде спасение със славния си меч,

ни бащините ти роднини, ни силата на Троя.

Ще ти изпратят гърците навеки във покоя,

без милост от стените хвърлили насила.

Как нежно съм те галила, невръстна рожбо мила.

Напразно тази гръд те е кърмила,

напразно е била над тебе мойта мъка.

Ела да се сбогуваме пред нашата разлъка:

към майка си се притисни, увий ръце около мен

и целуни ме ти през този скръбен сетен ден…

О, вие, елини, варварски мъчения изобретили,

защо убивате това дете, във нищо несгрешило?

А ти, Елено, не си от Зевса сътворена,

А твоите бащи са много според мене:

Омразата и Злият дух, Убийството, Смъртта

и всяко Зло, което се отглежда на света.

О, не! Не ще посмея да те нарека на Зевса чедо —

на толкова троянци и данайци гибелта доведе!

Дано умреш! Че ти със своите очи прекрасни

на славните земи фригийски докара смърт ужасна!

Добре! Решили сте, хвърлете го — нещастието да е цяло

и пир пирувайте със неговото мъртво тяло!

Загиваме — това го иска волята на боговете

и в своето безсилие не мога да спася детето…

А мене в корабите ме хвърлете, да замина,

загубила си рожбата, за хубав брак в чужбина.

 

Корифей

Нещастна Троя, безброй загинаха от твойте хора

заради една жена и любовта й, белязана с позора.

 

Талтибий

Детенце, хайде. След като се отдели от скута нежен

на твоята нещастна майка, тръгвай в пътя безнадежден

към зъбера на крепостта на твоите деди —

оттам смъртта да срещнеш жребият ти отреди.

Хванете го!

 

За този вид повеля

вестител безсърдечен трябва да се определя,

комуто наглост повече да е присъща,

сърцето ми от нея все още се отвръща.

 

Хекуба

О, чедо, чедо, сине от нещастен син роден,

без всяко право отнемат те от майка ти, от мен.

Сега какво напред ме чака? И за теб, детето,

какво аз бедната да сторя в твоята несрета?

Единствено глава да блъскам и гърди, да стена —

това е във властта ми, от всичко друго съм лишена,

родина нямам, нямам теб… Дали останало е нещо

да не изпитаме докрай в съдбата ни зловеща?