Фредерик Пол, Джак Уилямсън
Рифовете на космоса (5)

ПЕТА ГЛАВА

— Полковник Лескюри е много мил, нали? — дърдореше Вера, докато водеше Рейлънд към следващото събеседване. — Много е мил! Ако зависеше от него, рифоплъха не би пострадал…

Тя замълча насред дума. Рейлънд старателно я изгледа в очите.

— Какво е това рифоплъх?

Компаньонката отмести поглед.

— Ето го и кабинета на майор Чатърджи — нервно каза тя и почти го натика през вратата.

Майорът стана да ги посрещне, усмихвайки се жизнерадостно и размахвайки копие от заповедта на Машината към Рейлънд.

— Готови ли сте? Ние сме готови. Имате думата.

— Ще ми трябва моят компютър — отговори Рейлънд. — И нека някой да се запознае с всички разработки по теорията на Хойл, да ги пресее както трябва и да ми даде основните и най-важни сведения.

— Ще ви се дадат трима помощници от секцията на полковник Лескюри. Аз вече съм приготвил двоичния компютър.

— Не ме разбрахте — нетърпеливо каза Стив. — Трябва ми моят компютър. Моят. И той се казва Опорто.

Златните рамки на очилата тревожно трепнаха.

— Опасен? Моля ви, Стив!

— Необходим ми е за работата — упорито повтори Рейлънд. — В заповедта на Машината всичко е казано пределно ясно.

Чатърджи се предаде.

— Добре, добре. Но ще ни трябва и разрешение от генерал Флаймър. Да тръгваме!

Вера ненатрапчиво ги следваше. Първо се качиха с асансьора нагоре, после се спуснаха, вече в друго помещение. Чатърджи тихо почука на вратата.

— Един момент — прозвуча от комуникатора.

След известно време вратата се разтвори. Рейлънд видя стая със сребърни стени и инкрустирани със сребро мебели. От спалнята излезе генералът, дооправяйки сребристият си халат.

— Слушам ви.

Майорът се покашля.

— Сър, Рейлънд твърди, че за работата му е нужен и другия Опасен, Опорто, с който са работили и по-рано.

— Да прави сметките — вметна Стив. — Той е феноменален изчислител. Чудо на природата.

Очите на генерала се срещнаха с неговите.

— Това ще ви помогне ли да разработите нереактивната тяга?

— Ами… вижте — започна Рейлънд. — Все още не съм пристъпил към този проблем. Като начало ще се заемем с теорията на Хойл. Заповедта на Машината…

— Знам каква е заповедта на Машината — процеди генералът и замислено се почеса по носа. — Добре, дай му този човек. Но помнете, Рейлънд, че главното във вашата работа е нереактивната тяга.

— Но, сър… Машината не даде приоритет на този проблем!

— Аз го давам — натърти генералът. — На работа, момче! Дерзай!

Излязоха и майора веднага отиде в кабинета си.

— Генерал Флаймър е много приятен човек, нали? — възхити се Вера, докато отиваха под ръка към асансьора.

Рейлънд дълбоко въздъхна.

— Нещо не се връзва. Генералът живее в невероятен разкош. Всичко той решава, даже тълкува заповедите на Машината… Винаги ли е така?

Момичето не бързаше да отговаря. Чак когато го заведе до вратата на друга стая заговори отново:

— Генерал Флаймър е много приятен човек. Ще видиш, че ще ти хареса. Не се съмнявам, че полковник Готлинг също ще ти хареса.

След тези думи Вера бутна вратата и си отиде.

В последствие се оказа, че да изпиташ симпатия към Готлинг е трудна работа.

Докато Стив докладваше на Машината новото си местопребиваване, полковник Готлинг сърдито натискаше бутона за слизане. Той беше як човек с масивно телосложение и приличащо на череп лице. Рейлънд приключи и полковникът го изведе в коридора.

— Ти ще си следващият — раздразнението личеше в гласа на Готлинг. — Лескюри вече се бори с тая твар, но нищо не излезе. А на мен не ми разрешават да се заема с нея. Така че сега това е твоя работа.

— С коя твар?

— С пространственика. Викат му и рифоплъх. Тоя, дето се движи с нереактивна тяга.

— Полковник, не разбирам за какво говорите — вежливо каза Рейлънд.

Готлинг театрално вдигна поглед към тавана.

— О, Велик План! Какво става тука? Що за дебили започнаха да пращат в Групата с висша важност? Искаш да кажеш, че никога не си чувал за рифоплъховете?

— Думата ми е позната — призна Стивън. — Но, струва ми се, вие употребихте термина „пространственик“?

— Ами че то е едно и също! — полковникът спря и посочи цял ред шкафчета, явно картотека. — Тук е събрано всичко, което знаем за тях — от теглото им в покой до химическия състав на течността, която им служи за кръв. Само едно не знаем — как, по дяволите, летят? И това бих изяснил, ако ми разрешат да поработя върху тази твар!

— Но…

— Глупак! Стига с твойто идиотско „но“! — изграчи Готлинг. — Гледай тука!

Той разтвори вратата. Помещението зад нея се оказа ремонтна работилница, набързо преправена в лаборатория, разделена на отсеци от сиви прегради. По стените пълзяха открити кабели на електрическа инсталация, на тесните лабораторни маси бяха струпани банки с реактиви и друга стъклария за химически инсталации. До тях бяха поставени трансформатори, генератори на рентгенови лъчи, някакви масивни апарати, приличащи на центрофуги, и всякакво друго оборудване за бог знае какви зали.

В лабораторията кипеше усилена работа. Около масите и приборите се суетяха не по-малко от десетина мъже и жени с червени униформи. Те едва-едва погледнаха към влезлите и отново се заеха с работата си, без да проговорят. Явно оптимизма на висшите офицери не беше прихванал и долните нива на Групата.

Полковникът, изведнъж придобил добро настроение, запали дълга зелена цигара, махна с ръка, сякаш загражда цялата стая, и каза:

— С всичко това сега се разпореждате вие. Поне временно.

— Временно?

— Или завинаги. Зависи от това, дали ще ни дадете тайната как лети пространственика. Според мен, обаче, няма да постигнете нищо. Вие сте прекалено мек човек. Нашийникът не ви е закалил. Все пак… да ви разкажа ли за рифоплъховете?

— Да, бъдете така любезен — нетърпеливо помоли Рейлънд.

— Добре, защо не. Това същество е доста съобразително, да кажем, на равнището на нашите примати. Млекопитаещо, топлокръвно, диша кислород… Какво сте ме зяпнали?

Рейлънд затвори устата си.

— Мислех, че живее в космоса, в откритото пространство.

— И правилно сте мислили — разсмя се полковникът. — Точно там живее! Диша кислород и живее в космоса. Забавно, а? Но те имат едно изключително свойство.

— Какво?

Но на полковникът явно му стана скучно.

— Трябваше всичко да научите от Лескюри. Аз се занимавам с двигатели. Впрочем, все едно. първо, нереактивната тяга. Второ, някакво силово поле, което задържа въздушен облак около тях в открития космос.

— И свързани ли са тези два факта помежду си? — замислено попита Рейлънд.

— Разбира се, че може и да са свързани, идиот такъв! Но дали е така на практика? Аз, например, не знам. — Разговорът с такъв ненормалник развесели Готлинг и той снизходително каза: — Напълно е възможно. Щом рифоплъха може да се ускорява без реактивно взаимодействие, то сигурно може да въздейства и върху газовите молекули. Кой знае? Но… По-добре да ви покажа пространственика, там ще говорим по-спокойно.

Те пресякоха цялата лаборатория и излязоха от противополжната врата. Полковникът отведе Рейлънд към следващата врата, която приличаше на вход за шлюз. вътре до стените бяха подредени неугледни защитни костюми и боядисано в червено аварийно оборудване. На вътрешната врата стоеше надпис: „Опасност! Шахта за кацане! Изчакайте дезактивацията!“

— Сега няма опасност — уверено каза Готлинг. — Шахтата я дезактивираха преди няколко месеца, при пристигането на пространственика.

Той завъртя ръчката. Забръмчаха двигатели. Масивната вътрешна врата, обкована с листове олово, осигурена със стоманена арматура и огнеупорни тухли, бавно, сантиметър по сантиметър, започна да се разтваря встрани. Полковникът, приличащ на древен викинг с рогатия си шлем, пристъпи в шахтата. Рейлънд го последва.

Грамадната шахта беше кръгла, върху почернения бетон на пода падаше поток светлина от прожектора. Дори екипът по дезактивация, с неговите пеноструйни и пясъкодувни машини, не бе успял да избави бетона от черния спомен за кацащи ракети.

Рейлънд веднага позна мястото — това беше същата шахта, в която предната вечер погледна без да иска. Инстинктивно погледна нагоре, като очакваше да види синевата на небето и дюзите на спускаща се ракета, но армираните бетонни стени се губеха като в мъгла някъде нагоре. Крановете изглеждаха като призрачни силуети. Светлина не проникваше през горният шлюз, намиращ се на тридесет метра отгоре, макар че навън сигурно грееше меко пролетно слънце.

Готлинг докосна ръката на Рейлънд и с жест насочи вниманието му напред.

Върху почернения бетон беше поставена клетка с размерите на стая. Вътре слабо светеше странно зелено облаче, в чийто център лежеше…

— Пространственикът! — гордо каза Готлинг.

Съществото явно не веднъж беше правило опити да се освободи. Рейлънд се приближи и разбра колко яростна борба се е водила.

Клетката беше от стоманени прътове, по-дебели от човешки юмрук, и въпреки това някои от тях бяха огънати. По тях и по златистата козина на рифоплъха се виждаше съсирена кръв.

— Опитва се май да лентяйства, но ние ей-сега ще го стегнем — почти щастливо заяви полковникът.

— Чакайте! — спря го Рейлънд. — Пространственикът е ранен. Кълна се, вие…

— Какво? — побесня Готлинг. — Какво???

Показалецът му многозначително докосна бутона на радара. Черепоподобното му лице стана още по-зловещо от излъчваната ненавист.

— Аз…

— Идиот! Смееш да ми противоречиш?! Може би искаш да разширя полето на радара, а? Едно движение от моя страна, само едно — и от теб няма да остане нищо, даже за утилизация в банките за органи.

Рейлънд инстинктивно направи крачка назад. Ръката му неволно докосна нашийника, зареден с осем грама експлозив.

— Така е по-добре — процеди полковникът, след което плесна с ръце. — Сержант! Да не спите? Я го ощипете!

Сержант в червена униформа пристъпи към клетката. Държеше някакъв прибор с остър накрайник, свързан чрез проводник с акумулатора на гърба му.

Пространственикът бавно обърна разбитата си глава към сержанта.

Едва сега Рейлънд видя очите му — големи, тъмни и прозрачни, разширени от ужас преди болката. По гладкият гръб премина тръпка. При вида й Рейлънд също потрепери.

— Боцни го в ребрата! — заповяда Готлинг. — Мистър Рейлънд би желал да види триковете на нашия питомец.

Рифоплъхът изписка. Рейлънд извика почти едновременно с него:

— Недейте! Полковникът се заля в бурен смях, дори две сълзи се отрониха от притворените му очи и намокриха изпънатите скули.

— Разбира се, защо пък не? Спрете, сержант! Както казах, Рейлънд, сега е ваш ред. Щом мислите, че ще разберете как лети тази твар, без да видите в полет…

Пространственикът отново изписка, през тялото му премина конвулсия, сякаш го бе ударил ток.

— Нека сержанта прибере това нещо — тихо произнесе Рейлънд.

— Добре, както желаете — ехидно отвърна Готлинг. — Сержант, връщайте се на мястото си. А вас, Рейлънд, оставям насаме с новият ви приятел. Може би, ако аз не слушам, той ще ви прошепне на ухото своя секрет.

Полковникът величествено излезе от шахтата, явно доволен от шегата си.

След един час Рейлънд вече си даваше сметка колко трудна, ако не и неизпълнима задача са му поставили. Наложи се да се върне в стаята с картотеката, да вземе документацията и да я чете в шахтата, докато наблюдава съществото. Искаше то да свикне с присъствието му. Бедното създание почти не помръдна, но зорко следеше движенията на човека с широко отворени изплашени очи.

Историята му беше трагична. бил заловен по време на втората експедиция до Рифовете. Частта от отчета, отнасяща се до самото залавяне, липсваше. Разказът започваше от момента на вкарването на рифоплъха в спешно оборудваната ракетна шахта. В началото го вързали с верига и първите изследователи се приближавали свободно до него. После махнали веригата и веднага петима сътрудници били сериозно наранени — пространственикът ги изхвърлил върху прътовете с неподозирана сила. Не, това не е било нападение. Той просто е искал да се освободи, а те случайно се оказали на пътя му. Все пак от тогава наблюденията се водели предимно отвън. Напоследък, откакто полковник Готлинг се заел с тази работа, започнали да използват и електрошокови устройства.

В отчета имаше резултатите от кръвните анализи и проби от тъкани. Рейлънд ги сложи настрана, защото термините и цифрите не му говореха. В момента не го интересуваха и изследванията на радиолозите и рентгена — с тях щеше да се оправя полковник Лескюри.

Следваха данните от физическите експерименти. Динамометри измервали силата на опъване на веригата. Телеметрически датчици чертаели графики на изменението на работата на най-важните вътрешни органи в различни състояния — на покой, в полет или „под въздействието на различни стимуланти“, както скромно се казваше в рапорта. Не били открити следи от някакво излъчване. Някой предложил около пространственика да бъдат разположени чувствителни датчици, които да регистрират евентуална струя, насочена назад, но нито един не реагирал. Никакво оттласкване!

Значи цялата небивалица за нереактивната тяга не били празни приказки, по дяволите! Самият пространственик представляваше ни повече, ни по-малко, а един нереактивен двигател.

Рейлънд спря изуменият си поглед на съществото, безсилно протегнато на пода на клетката и тревожно следящо за действията му с големите си тюленови очи.

Нереактивна тяга!

Тук, в това създание, се крие сила, която ще разруши Третият закон на Нютон, ще измени облика на Слънчевата система, ще разшири влиянието на Плана на Човека до безкрай. Отминавайки безполезните ледени планети-гиганти, Планът ще направи крачка към звездите…

Изведнъж Рейлънд разбра, че изобщо не му се иска Планът да достигне звездите. Полковник Лескюри говореше за свободата…

Свобода!

В системата на Плана нямаше място за нея.

Стив разтърси глава, опитвайки се да подреди мислите си.

Изведнъж някъде от горе се чу ехото на далечен гръм. Рейлънд подскочи, рифоплъха тревожно замяука. Тъмнината отгоре избледня, слънчев лъч попадна на стените, късчето синьо небе ставаше все по-голямо.

Отзад се чу шум от бягащи хора. сержантът се провикна:

— Мистър Рейлънд! Мистър Рейлънд! Излизайте от тук! Някакъв ненормален каца!

Стив скочи към клетката и започна забързано да отвинтва крепителните болтове, за да я премести настрани. Но през отвореният горен шлюз вече нахлуваше горещ въздух. Миниатюрна ракета кацна недалеч от клетката.

Ако беше някой по-мощен модел, тя би убила и Стив, и пространственика. Обаче едноместното корабче, конструирано за разходки и развлечения, се приземи спокойно, без да причини вреда на хората в шахтата, на петдесетина метра от клетката. От него лъхаше слаба топлина, но въпреки това вентилаторите на шахтата веднага вкараха изкуствено завихрен студен въздух, който моментално понижи температурата и обра остатъците от неприятен дим.

От корабчето се спусна стълбичка, човек в бял комбинезон леко скочи на бетонния под. Над пришълеца летяха в кръг две странно познати на Рейлънд сребристи птици.

— Спрете! — извика Стив, като осъзна какво става. — Не се приближавайте до клетката.

Новодошлият пропусна заповедта покрай ушите си. рейлънд скочи към него, хвана го за ръката, обърна го… и ахна от изненада. Сребристите гълъби свирепо обработваха с клюнове лицето и ръцете му.

— Долу ръцете! — гласът трепереше от възмущение, зелените очи хвърляха мълнии.

— Аз не…

Чак сега Рейлънд забеляза, че комбинезона не скрива признаците на пола. Момичето махна с ръка, за да отпъди птиците, и в същото време се освободи от хватката на Стивън.

— Може би все пак ще ми обясните какво става тук?

Рейлънд въздъхна тъжно.

— Ами… аз не знаех, че това сте вие. Какво правите тук?

— Какво правя тук ли? — гневно отговори дъщерята на Планиращия. — Не, не, вие ми кажете какво става тук! И защо измъчвате моя пространственик?