Фредерик Пол, Джак Уилямсън
Рифовете на космоса (14)

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Поведоха Рейлънд по някакъв коридор и го вкараха в една от стоите. Подадоха му гащеризон. Трябваше да го надене бързо, независимо от факта, че беше с четири номера по-малък.

— Хайде! — припираше пазачът. — По-бързо.

Вкара го в друга стая и излезе.

През открехната врата Рейлънд видя операционната. „Хубаво нещо са наркотиците“ — помисли си той напълно спокойно. Чувстваше, че е достигнал края на пътя.

Над двойната маса светеха асептични лампи, толкова ярки, че в стаята нямаше сенки. Хирурзите и асистентите се миеха зад прозрачна стерилна преграда. На масата бе положен човек. До него свистяха и съскаха тръбичките и шланговете на някакъв сложен апарат. Изкуствен бял дроб. Този човек трябва да получи нов и Рейлънд се досещаше от кого…

Или не? Втората маса вече бе заета от един от обитателите на „Рая“.

Странно. Впрочем, не биваше да се радва. Явно ще стане донор при следващата операция. Планът на Човека не се интересува от човешките емоции. Затова му е позволено да гледа операцията. След известно време Стив отново погледна през процепа на вратата. Хирурзите работеха. Режеха кожа и мускули, разсичаха кости…

Вратата зад него се отвори. Безшумно. Но Рейлънд беше толкова напрегнат, че усети раздвижването на въздуха и рязко се обърна.

Дона Криири!

Погледът й мина през него, като че той беше част от мебелировката.

— Твърде дълго търсихте! — недоволно каза дъщерята на Планиращия, обръщайки се към придружителя си. Ако се съди по отличителните нашивки, това трябваше да е главният хирург на клиниката. — Не се безспокойте. Имам радарен пистолет. Този Опасен няма да се съпротивлява.

— Но това е против всякакви правила — възрази хирургът.

— Това малко ли е? — запита Дона и посочи телетайпната лента в ръката си. — Заповед на Машината!

— Да, да, разбира се — побърза да се съгласи хирургът. — Разбира се, мис Криири. Знаете, че не бих… Все пак е в разрез с правилата…

Девойката кимна хладно и махна с ръка към Рейлънд да тръгват.

— Машината има право да изменя правилата — отбеляза тя. — А сега ни кажете как да стигнем до ракетата.

Те излязоха от клиниката и се отправиха към площадката за кацане. Застанала здраво върху опорните стабилизатори, там ги чакаше малката скоростна ракета на Дона Криири.

— Чикуита — тихичко извика момичето.

— Един момент, мис Криири — решително каза Рейлънд. Беше започнал да се осъзнава. — Къде смятате да ме откарате?

Тя замислено гледаше към ракетата.

— Имам заповед от Машината, според която Стивън Рейлънд трябва да бъде доставен в друга банка за органи. ТАм неговите органи ще се използват за лечението на важен член на Планиращата комисия.

— Звучи доста странно — отбеляза той.

— Да, доста. Чикуита! — извика Дона и тропна гневно с крак.

Отвътре проблесна нещо златисто, видя се някаква бледа синкава мъгла…

Пространственикът!

Кафяво-оранжевите очи гледаха към дона с обожание. С котешка грация рифоплъхът се изви и се превъртя във въздуха. Това беше радостен поздрав. След това замря, неподвижно увиснал пред стопанката си.

Рейлънд най-после си възвърна способността да говори и понечи нещо да каже, но момичето сложи пръст върху устните му.

— Тихо! Няма време за спорове! Трябва за изчезваме, докато не са се върнали за вас.

— Защо трябва да се връщат за мен? Според Машината трябва да бъда преместен в…

— Фалшификат. — Тя хладнокръвно отвърна на изумения му поглед. — Да. Аз фалшифицирах заповедта, затова можете да ми вярвате. хирургът ще хукне след нас веднага щом предаде обичайното потвърждение за изпълнението на заповедта. Това ще стане… да кажем след пет минути.

— Изобщо не разбирам…

— Не трябва! — избухна момичето. — Няма време! Старая се да ви спася живота. Освен това има още една причина. Ако трябва да сме до край откровени, вие сте нужен на баща ми.

— На Планиращия? Че защо Планиращият ще фалшифицира заповедите на Машината?

— Няма време сега да ви обяснявам — бързо каза Дона и тревожно се заоглежда. — Бог да ви е на помощ! Няма да мога да ви скрия в ракетата. Веднага ще се нахвърлят на нея, а там няма къде да ви скрия. Мисля, че мен ще ме пуснат. Но вас…

— Какво трябва да направя?

— Как какво? Качвайте се върху Чикуита! Според вас за какво съм я докарала? Тя знае на къде да лети.

Рейлънд се качи и полетяха.

Това бе най-невероятното животно, яздено от човек. Стройно обтекаемо тяло, златист мъх, който към опашката ставаше черен…

Когато Рейлънд се качи на гърба му там долу, на площадката, Дона даде кратка команда. Животното едва чуто замърка, по мускулите на гърба му премина тръпка. То внезапно подскочи и се издигна на стотина метра. Рейлънд не почувства нищо — нито тласък, нито претоварване. Просто изведнъж се оказаха високо в небето. Далече долу Стив видя как дъщерята на Планиращия се прибира в люка на ракетата. Явно Дона нямаше намерение да чака неприятностите. Рейлънд чу рева на двигателите. Ракетата изглеждаше като черна точка в огнената струя на двигателите. Само това, че не се смалява, свидетелстваше, че се издига след него.

Пространственикът се беше издигнал вече на триста метра. Рейлънд, здраво вкопчен в гърба му, не чувстваше насрещния вятър. На североизток се виждаха буреносни облаци. Звездите не се виждаха, закрити от слой перести облаци. Вихри носеха прашния въздух като черни кули. На северната част на Куба вече валеше дъжд.

Рейлънд погледна надолу. Ракетата на Дона не се виждаше. Пространственикът плавно направи завой и се устреми в посока на бурята.

— Не! — изкрещя Рейлънд. — Там не може!

Съществото или не го разбираше, или не желаеше да чуе. То силно мъркаше като котарак и продължаваше да се носи срещу черните облаци.

Стив, както и преди не усещаше движението. Полето на пространственика, каквато и да беше природата му, успокояваше всеки негов атом на тялото и на обкръжаващия го въздушен мехур. Около полето светеше синкав ореол. Полетът беше почти безшумен, въпреки че летяха почти със скоростта на звука.

Невероятно!

Тренираният математически ум на Рейлънд мигновено анализира фактите. Съществото създава около себе си силово поле, нещо като капсула, чиято форма зависи от съпротивлението. В началото имаше обтекаемата форма на капка, а при достигане на звуковата бариера полето стана остро като игла.

Те летяха над океана през леките облаци право срещу фронта на бурята. След няколко минути Рейлънд беше измокрен до кости от ледения дъжд. Интересно! дъждът преминава през капсулата, а въздухът — не. Рифоплъхът жално замяука. И на него не му хареса студената вода, обаче продължи да се носи напред.

Рейлънд не можеше да се ориентира къде се намират. От всички страни имаше само гъсти облаци, ярко пробляскваха мълнии… Най-после пробиха горната граница на облаците и се озоваха на чист въздух. Заливаше ги ослепителна слънчева светлина иззад западния хоризонт.

„Толкова ли сме високо.“ — помисли си Стив. — „И продължаваме да се издигаме!“

Изведнъж го обхвана безмерна радост. Беше направил невъзможното! Вече не беше картотекиран кандидат за охладено местенце в бункера за отпадъци! Отново беше човек!

Дона…

Толкова й е задължен! какво искаше да каже за баща си? Рейлънд отхвърли тази мисъл. Отдаде се на удоволствието от летенето на такава височина. Небето стана черно — толкова бе разреден въздухът тук. Пространственикът продължаваше да се издига. Океанът вече изглеждаше като нарисуван на малка карта.

Дишането на Рейлънд стана по-трудно. Какво става? Полето на пространственика трябва да задържа въздуха. Обаче мъркането на златистото същество премина в суха кашлица, летежът му стана неуверен. Явно раните на бедното създание са виновни. Зверските опити на полковник Готлинг дават своето отражение. Загинали са част от симбиотите, а нали именно фузоритите правеха възможно топлокръвният пространственик да живее в открития космос. въздухът, който те задържаха, все още пълнеше дробовете на Рейлънд. Той го предпазваше от кипване на кръвта, от пронизващия студ и от смъртоносното ултравиолетово лъчение на Слънцето. Въздух все още имаше. Но докога?

— Съвсем скоро ще разбера — тихо прошепна Стив и мрачно се усмихна.

Така и не успя да разбере точно кога изгуби съзнание. почувства, че това ще се случи и толкова.

Той искрено се удиви, че е още жив, докато бавно се съвземаше. Над него се наведе прекрасното лице на Дона Криири и учудването му нарасна.

— Стигнахме ли? — прошепнаха непослушните устни.

— Засега всичко е наред — сериозно отговори момичето. — Но е рано да се радваш, Рейлънд. Опасността не е отминала.

При опита си да стане той заплува из кабината. Дона го бутна обратно в противоускорителното кресло.

— Трябва да се реги… — той млъкна насред думата.

— Не трябва, Стив — меко се усмихна тя. — Вече не трябва. Харесва ли ти твоят кораб?

— Моят ли? — той остана поразен.

— Твоят, да. Не си ли спомняш? Ракетата беше оборудвана за лаборатория и се управляваше от „Сивия триъгълник“. това е тя. Но съм махнала всичко, което може да се управлява от разстояние. Без това оборудване ракетата представлява един прекрасен междупланетен кораб. Кръжеше по орбита, достъпна за Чикуита. Само…

Тя се натъжи.

— Какво има?

— Нищо. Чудя се само защо баща ми още не е тук.

Рейлънд разтърси глава.

— Извинете, но нещо не разбирам. Защо Планиращият трябва да дойде? Аз за какво съм му притрябвал?

— Както виждам, сама ще трябва да ти обясня всичко. Знаеш ли, че за последните два месеца имаше повече от сто подземни труса, всички под големи градове? Баща ми счита, че са предизвикани от Машината.

— От Машината? — Рейлънд не вярваше на ушите си.

— Разбирам, че ти е трудно да си го представиш. Обаче баща ми разбра, че генерал Флаймър е направил нещо на Машината. Той е прекалено добър човек и не може да си го представи. Но аз мога. Флаймър се стреми към контрол над Машината, иска власт над Плана на Човека. Подземни трусове, срутвания на тунели на субметрото, взривове на реактори — всичко това е част от чудовищния му замисъл. Иска да унищожи и нереактивния двигател. О, Стив, всичко е било обмислено много внимателно. Машината, колкото и да е умна, си остава просто един набор от транзистори и интегрални схеми. Тя знае, преценява и тълкува факти, които й се подават от хората. Флаймър е успял по някакъв начин да промени входните контури и Машината почти открито се противопоставя на баща ми. Всички неприятности се въртят около нереактивната тяга. Машината счита, че такъв двигател ще унищожи Плана на Човека. За това се наложи баща ми да прилага хитрости и подправени заповеди.Разреши ми да те спася… но се страхувам, че е твърде късно. — Тя разтревожена погледна в илюминатора. — Мисля, че не ни преследват. Засега…

Рейлънд чак сега усети, че трепери от студ. Температурата в кораба не беше ниска, но тесният гащеризон беше все още мокър.

— Кой ще ни преследва?

— Полицията на Плана. Флаймър иска да хване Чикуита. Той организира преследване, без дори да знае, че ти си тука. Искаше да те убие, но аз му попречих. Искаше да измъчва Чикуита, но аз я откраднах. Тя е моя! Единственото безопасно място за нея са Рифовете. Пък и за тебе също.

— Искаш да избягам? — възмути се Рейлънд. — Да стана престъпник, изгнанник?

— А сега какво си? Да не би да забрави „Рая“? Спасих ти живота… заедно с Чикуита. Между другото, тя можеше и да не успее да напусне атмосферата, така че бъди доволен. Чудя се от къде намери сили.

— И аз се чудя.

Тя се усмихна и за миг се превърна в малкото капризно и дяволито момиченце, което разговаря с него в банята. Но бързо помръкна.

— Ако баща ми успее… Чикуита няма да оживее, ако не се прибере на Рифовете, за да попълни запаса си от фузорити. Взривих моята ракета. Изгоря в атмосферата. Може да си помислят, че сме загинали… Едва ли, Машината не върши глупости. Бих казала, че положението ни е доста… неустойчиво. С баща ми сме обсъдили всичко много внимателно. Той познава добре Машината. Според него имаме дванадесет часа преднина.

— И после?

— След това Машината ще взриви нашийника ти.

Рейлънд неволно докосна железния обръч на врата си. Беше сигурен, че момичето казва истината. Точно така ще постъпи Машината. Дванадесет часа? Може би Планиращият не греши. Ако е така, трябва за това време да излязат извън обсега на радарите.

— Ще успеем ли да излезем от обсега на радарите за дванадесет часа?

— Не знам, Стив. Мисля, че ще успеем. Машината може и да не знае, че си напуснал Земята. — Тя пак погледна в черната пустота навън. — Баща ми не идва. Колко можем да го чакаме? Не знам. Разбира се, веднъж да стигнем до Рифовете, ще се избавиш от нашийника.

Тя се засмя, като видя невярващата физиономия на Рейлънд.

— Как?

— Забрави за Дондъривоу. Той е там. Сигурно ще ти помогне.

Стив отново попипа обръча.

— Разкажи ми моля те, какво знаеш за този човек?

„Човекът, заради чието бягство съм бил сглобен аз!“

— Ти знаеш всичко. Или почти всичко. Някога той беше приятел на баща ми, въпреки че възгледите им за бъдещето на Плана се разминаваха. Именно Дондъривоу разказа на баща ми за Рифовете, пространствениците и фузоритите, той го склони да опита да се разработи нереактивен двигател. За съжаление, когато Планът присъедини владенията му, той взе участие в антипланови действия и бе квалифициран като Опасен. Накрая попадна в „Рая“. Баща ми знаеше за плана му за бягство, но не му попречи. Този факт също бе използван от Флаймър, за да насочи Машината против Баща ми. Сега Дондъривоу може да помогне, като разкаже за Рифовете по-подробно. Машината знае само рапортите на Лескюри, които са минали през редакцията на Флаймър. Затова ние тръгваме към Рифовете да търсим Дондъривоу.

Рейлънд не разказа на Дона колко много му е нужен Дондъривоу на него самия. Той можеше не само да свали нашийника, но и да разсее мъглата, обхванала миналото. Или пък няма да го свали, ако се окаже, че необходимото за тази цел оборудване не е налице. Може да потвърди думите на Анжела…

Ако Дона разбере ужасната истина за Рейлънд… Тя не би го понесла. Дъщерята на Планиращия и седемдесет и пет килограма утилизирано човешко месо! Тогава пропастта между тях ще стане прекалено голяма, за да се преодолее и с най-дълбоки чувства.

Момичето въздъхна.

— Не мога да си обясня защо баща ми още го няма. Повече не можем да чакаме. Ще му изпратя съобщение и тръгваме. В момента би ни достигнал и обикновен радарен лъч. Трябва да се махаме, и то по-далеч. — Тя се усмихна. — Не мисли, че е само заради теб. Ако зарядът избухне вътре в кораба…