П. Г. Удхаус
Пълнолуние в Бландингс (26)

I

На сутринта след заминаването на лорд Емсуърт за Лондон Замъкът Бландингс осъмна окъпан в топлината на един прекрасен летен ден. Небето беше с цвят на сапфир, а слънцето, което набираше сили с всеки час, позлатяваше двора и градините и превръщаше езерото в сребърно видение. Сред цветята жужаха пчели, бръмчаха насекоми, птици пощеха перата си в храсталака и градинари се потяха с всяка своя пора.

Може би единственото място, до което слънчевите лъчи не достигаха, беше малката пушалня до приемната. В нея слънцето не влизаше до късно следобяд и затова Типтън Плимсол, след като закуси скромно с чаша кафе и куп черни мисли, се оттегли там, за да размишлява върху трагедията, която бе разбила живота му. Не му беше до слънчеви лъчи. Ако зависеше от него, би изхвърлил на боклука тази бляскава утрин, милваща планинските върхари с царствени очи, и би я заменил с нещо от рода на метеорологичните условия, описани в „Крал Лир“, Второ действие.

На един влюбен мъж не му трябва много, за да му се развали настроението, а след вчерашното цуни-гуни между Вероника Уедж и Фреди на дървената скамейка гемиите му съвсем бяха потънали. Както си седеше в малката пушалня и нехайно прелистваше един от ония илюстровани седмичници, за които собствениците имаха наглостта да искат по един шилинг, Типтън изпитваше на гърба си всички отвратителни последствия на един тежък махмурлук, без да си е дал труд и средства да го предизвика. Ако го беше видял, Е. Джимпсън Мъргатройд би се хванал за главата, предполагайки най-лошото.

Вестникът, който прехвърляше, също не допринасяше с нищо за едно по-ведро настроение. Съдържанието му се състоеше почти изцяло от снимки на същества от женски пол, представителки на висшата класа, и Типтън се изумяваше кой глупак очаква от обществото да хвърля пари, за да мъчи окото си с тия караконджулки. Снимката, която тъкмо се бе изпречила пред погледа му, показваше три млади кокони с глупашки усмивки и шикозни дрехи — отдясно наляво мис „Куку“ Банкс, мис „Хлебарка“ Бесимър и мис „Поничка“ Фосдайк. Никога не беше виждал по-противна картинка, затова обърна бързо страницата и се намери очи в очи с някаква ухилена през рамо актриса с роза в устата. И тъкмо щеше да захвърли вестника с измъчен стон, когато сърцето му изведнъж подскочи. Един по-задълбочен поглед му бе открил, че въпросната дама изобщо не е актриса, а самата Вероника Уедж. Това, което го заблуди, бе розата. Откакто я познаваше, никога не му беше минавало през ум да я сравнява с някой женски Навуходоносор^[1].

Очите на Типтън се наляха със сълзи, докато се взираше в лицемерния лик на обичаното от него момиче. Какво лице си беше избрал да гледа всяка сутрин на масата по време на закуска. Какво сладко, нежно, очарователно, възхитително лице. И в същото време, разбира се, ако го погледнеш от друг ъгъл, каква дяволска фасада, с тия големи невинни очи и разни други подробности, създадени да подлъжат честния ухажор, че всичко е от розово по-розово, когато в същото време имат намерение да кривнат зад ъгъла и да се гушкат с разни змии по селските пейки. Толкова объркани бяха чувствата на Типтън Плимсол, докато се взираше в тия изящни черти през замъглените си очила, че ако го попиташе някой, нямаше да може да каже дали би предпочел да целуне снимката или да й светне един по носа. За щастие нямаше време да стигне до решение по този въпрос. Един весел глас изчурулика „Здрасти, здрасти. Добро утро, добро утро“ и на прозореца се показа главата на докарано дребно човече с костюм от сива каша.

— Прекрасна сутрин — каза то, оглеждайки го доброжелателно през монокъл в черна рамка.

— Гррр — изръмжа Типтън със същия тон, с който преди няколко дни бе отвърнал „Мм-хр“ на Фреди Трийпуд.

Новодошлият не му беше познат, но като си спомни един разговор, дочут на закуска, предположи, че това трябва да е чичото на Вероника, Гали. Предположението му се оказа съвсем точно. Почитаемият Галахад беше спрял в крайпътна страноприемница за кратка вечеря и една игра на стрелички, а после се беше увлякъл в спор с един местен столетник за боя Корбет-Фицсимънс и затова стигна Замъка доста късно. Тази сутрин, любезен както винаги, бе направил вече една обиколка, за да се види с познатите, да се запознае с гостите и да навлезе в нещата. Визитите му в дома на неговите предци винаги приличаха на завръщането на някой благороден монарх по своите земи след дълго участие в кръстоносен поход.

— Топло — каза той. — Много топло.

— Кое е топло?

— Времето.

— А — измънка Типтън и очите му се върнаха върху илюстрования вестник.

— Ще стане направо адска жега. Нали знаеш оная история, когато машинистът трябвало да влезе в пещта, за да се охлади.

— Какво?

— Машинистът. В Америка. Такава жега била, че единствения начин да се охлади, било да изпълзи в пещта и да остане там. А като стана дума — добави Почитаемият Галахад, — чувал ли си за тримата борсови агенти и укротителката на змии?

Типтън каза, че не е — или поне издаде задавен гъргорещ звук, който остави у Гали впечатлението, че казва точно това. Затова му го каза, а когато свърши, се възцари тишина.

— Е — каза Гали обезкуражен, защото разказвач с репутация като неговата обикновено очаква нещо повече от мълчание, когато хвърли на масата един от най-добрите си вицове, — аз ще тръгвам. Ще се видим на обяд.

— Какво?

— Казах ще се видим на обяд.

— Мм-хр — изхъхри Типтън и продължи да изучава снимката с вид на двойно нервозно кюфте.