П. Г. Удхаус
Пълнолуние в Бландингс (25)

V

Лорд Емсуърт пристигна в Лондон малко преди пет и взе такси до Клуба на заслужилия консерватор, където си запази стая за нощта. Бил, който пристигна по същото време, защото беше в същия влак, пое директно към щаб-квартирата на Почитаемия Галахад Трийпуд на Дюк стрийт.

В момента, в който лейди Хърмион бе експлодирала като спукана книжна кесия, разкривайки самоличността си, той осъзна, че ситуацията налага спешна среща и разговор с този изобретателен светски лъв. Макар краткият оглед на нещата да му подсказваше, че човешка ръка не може да се справи с положението, все пак се надяваше умът, който е оженил Рони Фиш за оная хористка изпод лапите на сто кръвожадни лели, да заработи и сега с цялата си първична мощ и да измъдри някое гениално разрешение на проблема.

Бил откри Почитаемия Галахад да стои до колата си пред входа и да си бъбри с шофьора. Задълженията на чичо Гали бяха свещени за благородната му душа, затова той се канеше да тръгне за Бландингс, където да присъства на тържеството по случай рождения ден на племенницата си Вероника.

Като видя Бил, Гали първо мигна учудено, а в следващия момент внезапно изпита тревога. Трябва да е станал някакъв провал. За мозък схватлив като неговия, присъствието на младежа на Дюк стрийт, а не с гребло в ръка в градините на Бландингс, съвсем очевидно внушаваше горния извод.

— За бога, Бил — викна той. — Какво правиш тук?

— Мога ли да поговоря с теб насаме, Гали? — каза Бил, мятайки недоволни погледи към шофьора, чиито големи розови уши стърчаха като на жираф и чието цялостно поведение показваше най-искрен интерес и сърдечно желание да чуе всичко.

— Ела насам — каза Гали и го дръпна надолу по улицата, извън слуховия обсег на любопитния. — Е, разправяй сега, какво става? Защо не си в Бландингс? Не ми казвай, че пак си забъркал каша и са те изритали!

— Всъщност, точно това направих. Но грешката не беше моя. Откъде да знам, че не е готвачка? Всеки на мое място би се заблудил.

Макар и все още в неведение какво точно се случило, Почитаемият Галахад лесно се сети кой в Замъка Бландингс може да бъде взет за готвачка.

— Говориш за сестра ми Хърмион, нали?

— Да.

— Помислил си, че е готвачката. При което…

— … й дадох два шилинга и половина и я помолих да предаде тайно бележката на Пру.

— Ясно. И тя се разфуча и те натири от градината. Гледай ти — сбърчи чело Почитаемият Галахад. — Чудна работа. Съвсем същото нещо се случи преди тридесет години със стария ми приятел Стифи Бейтс, само че той сбърка бащата на момичето с иконома. Хърмион задържа ли двата шилинга и половина?

— Не. Запрати ги по мен.

— А, значи си бил по-голям късметлия от Стифи. Той пусна на татенцето десет шилинга, а старецът му със старец се лепна за тях като пиявица. Спомням си, че Стифи не можеше да си намери място от яд затова, че е платил десет шилинга, за да бъде юркан през живия плет с градинарска вила. Той беше от ония хора, които щом са си платили, трябва да си получат полагаемото. Но как стана така, че срещна Хърмион?

— Дойде да ми вряска, че съм преследвал дъщеря й.

— Искаш да кажеш племенницата й.

— Не, дъщеря й. Едно високо малоумно момиче с опулени очи.

Почитаемият Галахад пое шумно въздух.

— Значи такава ти се е сторила Вероника, а? Странен поглед, Бил. Обикновено мъжете я сравняват с богиня. Е, както и да е, така е по-добре. Ситуацията е достатъчно сложна и щеше да се оплете още повече, ако имаше опасност да прехвърлиш обожанието си върху нея. Но ако чувствата ти към нея са толкова хладни, защо си я преследвал?

— Исках да й дам бележката за Пру.

— А ясно. Да, разбира се. И какво пишеше в бележката?

— Че съм готов да направя всичко, което иска — да се откажа от рисуването и да се захвана с оная моя кръчма. Сигурно Фреди ти е казал.

— Да, имам някаква представа. Е, колкото до бележката, не се тревожи. Тъкмо тръгвам за Бландингс и ще се погрижа да я получи.

— Много мило от твоя страна.

— Дребна работа. Това ли е писъмцето? — попита Почитаемият Галахад, поемайки плика, който Бил беше измъкнал от вътрешния си джоб като заек от цилиндър. — Малко е омазано с честна пот — добави той, оглеждайки го критично през монокъла си, — но не мисля, че Пру ще има нещо против. Значи така, решил си да поемеш в ръце „Черницата“? Намирам го за мъдро. В днешно време не си струва да се разправяш с изкуство. По-добре се закачи за някое изгодно търговско начинание. Не виждам причина да не направиш истинско бижу от „Черницата“. Особено ако я модернизираш малко.

— Точно това иска и Пру. Плувен басейн, кортове за скуош и разни подобни.

— Естествено, но ще ти трябва капитал.

— Там е работата, я!

— Бих желал да ти помогна. Ако го имах, щях да ти го дам начаса, но преживявам с дажбата от имението, която ми се полага като на по-млад брат. Имаш ли наум някой, от когото можеш да изкопчиш нещо?

— Пру се надяваше лорд Емсуърт да пусне малко. След като се оженим, разбира се. Но бедата е, че му казах да иде да се удави в блатото.

— Е, голяма работа. Какво от това?

— На него не му хареса много.

— Все още не те разбирам.

— Ами не мислиш ли, че не съм си постлал добре, ако ще искам подкрепата му?

— Разбира се, че не мисля. Кларънс никога не помни повече от десет минути това, което му казват хората.

— Но той ще ме познае, като ме види отново.

— Като човека, който е оплескал нещата с портрета на свинята му? Може и да му се яви смътен спомен, че някъде те е виждал, но това ще е всичко.

— Наистина?

— Абсолютно.

— Тогава защо — попита разпалено Бил, потрепервайки от самосъжаление при мисълта какви мъки бе понесъл, — защо ме накара да нося оная проклета брада?

— Изцяло от възпитателни подбуди. Всеки млад мъж, който навлиза в живота, трябва да сложи изкуствена брада, макар и само за ден-два. Това укрепва волята и го учи, че сме на тоя свят не само за удоволствия. И като отвори дума, не забравяй — имал си голям късмет, че си бил с брадата, когато си срещнал сестра ми Хърмион. Сега, когато те види без нея, тя няма да те познае.

— Кога имаш предвид?

— Когато утре дойдеш в Замъка.

— Когато… дойда… Какво?

— А, не ти ли казах? Докато си говорехме — обясни Почитаемият Галахад, — ми дойде на ум едно абсолютно просто решение на проблема ти. Кларънс ще дойде при мен да се консултира по въпроса за друг художник на Императрицата. Обади ми се от Маркет Бландингс, че ще бъде тука малко след пет. Когато пристигне, ще те представя за новия кандидат. Това ще реши всички трудности.

Бил зяпна. Лицето му заприлича на котка, уцелена от бой-скаут с тухла четворка. Човек трябва да почита гениалните умове, но те направо го оставят без дъх.

— Няма да успееш.

— Разбира се, че ще успея. Ще бъда безкрайно изненадан, ако се появи поне една засечка в преговорите. Скъпи момко, бил съм в близки контакти с брат ми Кларънс повече от половин век и го познавам от главата до върха на обувките. Коефициентът му на интелигентност е с около тридесет пункта по-нисък от този на някоя не особено съобразителна кокошка. Това, в което се съмнявам, са твоите възможности да не го разочароваш в относително малкия период от време, преди да се е предоставила възможност да измъкнеш Прудънс от Замъка и да се ожените. При първия опит май си се провалил.

Бил го успокои, че в това отношение всичко е наред — научил си е урока. И в този момент иззад ъгъла на Сейнт Джеймсиз стрийт се появи клатушкайки се лорд Емсуърт. Бил усети нов прилив на надежда. Планът, който благодетелят му бе начертал, изискваше от другата страна да има един разсеян и тъповат участник, а деветият граф Емсуърт несъмнено имаше вид точно на това, че и повече.

Лондон с неговата врява и блъсканица, с ръгащите се хора й омнибуси, хукнали след невинния човек като хрътки след заек, винаги разтреперваше господаря на Замъка Бландингс и смъкваше умствените му способности още няколко пункта по-надолу от гореупоменатото ниво. В този момент той стоеше в началото на Дюк стрийт и се попипваше за пенснето си, което в следствие на опасното пресичане на главната улица, беше напуснало с подскок мястото си. Устата му зееше, шапката му се бе килнала, а очите блуждаеха кой знае къде. Даваше отлични перспективи от гледна точка на някой уличен джебчия, а Бил, макар и да не бе такъв, също остана доволен.

— А, ето го и него — обади се Гали. — Сега слушай внимателно. Ще чакаш, докато се приближи, а после ще кажеш, че много бързаш. Ще вървиш бавно до Сейнт Джеймсиз Палис^[1] и ще се върнеш обратно. Останалото остави на мен. Ако не знаеш какво извинение да си намериш затова, че се връщаш, можеш да се престориш, че си забравил да ме питаш нещо. Здравей, Кларънс.

— А, Галахад — каза лорд Емсуърт.

— Трябва да тръгвам — обади се Бил и сърцето му трепна, когато пенснето на новодошлия се закова върху него. Въпреки уверенията на своя благодетел, не можеше да подтисне известно безпокойство и страх, озовавайки се очи в очи с човека, с когото предишната среща се бе оказала толкова мъчителна.

И все още не се бе успокоил, когато след препоръчаната кратка обиколка се върна на Дюк стрийт и установи, че Почитаемият Галахад му се усмихва окуражително.

— Скъпи приятелю. Връщаш се, а? Превъзходно. Ще ми спестиш един разговор от провинцията. Познаваш ли брат ми? Лорд Емсуърт, мистър Хандсиър.

— Приятно ми е — каза лорд Емсуърт.

— Приятно ми е — отвърна нервозно Бил.

Той отново почувства безпокойство и страх. Ще бъде прекалено да се каже, че деветият граф бе вперил остър поглед в него, защото на късогледия благородник изобщо не му се удаваха острите погледи, но той определено се пулеше някак напрегнато. И наистина, току-що на лорд Емсуърт му бе минало през ума, че някъде и някога е виждал Бил. Може би в клуба.

— Изглеждате ми познат, мистър Хандсиър — каза той.

— О, така ли?

— Ами естествено — намеси се Гали. — Страхотно е известен нашият Хандсиър. Има го непрекъснато по вестниците. Я кажи, скъпи ми Хандсиър, много ли си зает сега?

— О, не — отвърна Бил.

— Можеш ли да приемеш една поръчка?

— О, да.

— Браво. Виждаш ли, брат ми се чудеше дали може да те придума да дойдеш в Бландингс утре с него и да нарисуваш портрет на свинята му. Сигурно си чувал за Императрицата на Бландингс?

— О, разбира се.

— Чувал сте? — оживи се лорд Емсуърт.

— Скъпи ми братко — захили се под мустак Гали, — разбира се. Като водещ английски художник анималист, на Хандсиър това му е работата — да държи под око най-прочутите прасета в страната. Да не кажа, че той изучава снимки на Императрицата от доста време.

— О-о, от години.

— Виждал ли сте някога по-прекрасно животно?

— Никога.

— Тя е най-охранената свиня в Шропшър — каза Гали, — като изключим лорд Бърслъм, който живее оттатък Бриджпорт. Ще ти хареса да я рисуваш. Кога каза, че се връщаш в Бландингс, Кларънс?

— Утре в дванадесет и четиридесет и две. Може би ще се срещнем на гара Падингтън, мистър Хандсиър? Превъзходно. А сега, боя се, че трябва да ви оставя. Трябва да ида до един бижутерски магазин на Бонд стрийт.

И той се заклатушка нататък, а Гали погледна към Бил с обяснимо задоволство.

— Готово, момко. Какво ти казвах аз?

Бил дишаше тежко, като човек минал през емоционално изпитание.

— Защо точно Хандсиър? — попита той накрая.

— Кларънс ми е казвал, че винаги се възхищавал на неговия „Елен в засада“. Оттук ми се отвори приказката.