Мария Илиева
Дъжд

Земята въздъхна от тежест,

изкашля се в облаци прах.

Разтвориха клоните с трепет

дървета, сякаш са длан.

Отправиха тиха молитва и ето!

— Приведе небето чело.

На дъжд замириса.

Онзи ухаен, пролетен дъжд,

вливащ пожари направо във мене,

и чист небосклон.

Прохлада, измиваща грижите.

Дъжд, във който искаш да тичаш,

със песен под бисерни пръски,

премалял от любов да танцуваш

и с радост да цапаш през локвите.

Закъснялата пролет да пълни гърди

с аромата на люляк и цвят от липи.

Като загрижена майка,

със нежност,

небето своята блуза разтвори

и започна да кърми земята.