Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Артур (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Enemy of God, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 26 гласа)

Информация

Издание:

ВРАГЪТ НА ГОСПОДА 1998. Изд. Абагар, София. Биб. Световни исторически романи. Роман. Превод: Сашка ГЕОРГИЕВА [Enemy of God, Bernard CORNWELL]. Редакция: Радослав ЦАНЧЕВ. Художествено оформление: Веселин ПАВЛОВ. Печатница: Полипринт АД, Враца. Печатни коли: 25.25. Формат: 170x235. Страници: 404. Цена: 9.50 лв. ISBN: 954-584-227-Х.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

ЧАСТ ТРЕТА
КАМЕЛОТ

— Всичките Съкровища ли изгоряха? — попита ме Игрейн.

— Всичките — отвърнах аз — изчезнаха.

— Горкият Мерлин — промълви Игрейн. Бе седнала както обикновено върху рамката на моя прозорец, но днес е много студено и тя се е увила добре в дебела пелерина от боброви кожи. Постъпила е разумно, защото денят наистина е отвратително студен. Сутринта бръскаше сняг, а небето на запад бе натежало от зловещи оловносиви облаци.

— Не мога да остана дълго — предупреди ме Игрейн, когато пристигна и се зае да рови в изписаните пергаменти. — ако завали сняг.

— Ще вали. Пълно е с диви плодове в гората, а това винаги означава, че зимата ще бъде тежка.

— Старците говорят така всяка година — отбеляза кисело Игрейн.

— Когато си стар всяка зима ти изглежда тежка.

— На колко години беше Мерлин?

— Когато загуби Свещения съд ли? Почти осемдесет. Но той живя още доста след това.

— Но така и не възстанови своята кула на сънищата, нали? — попита Игрейн.

— Не.

Тя въздъхна и придърпа разкошната си пелерина по-плътно около себе си.

— И аз искам да си имам кула на сънищата. Толкова би ми харесало да си има кула на сънищата.

— Тогава наредете да ви издигнат една кула — посъветвах я аз. — Нали сте кралица. Давайте заповеди, вдигайте шум. Толкова е просто — четиристенна кула без покрив и една платформа, закачена на средата на височината й. След като я построят никой няма да може да влиза там освен вас. Номерът е да спите върху платформата и да чакате Боговете да ви изпратят послание. Мерлин все разправяше, че било ужасно студено да се спи там през зимата.

— И той беше скрил Свещения съд — предположи Игрейн — върху платформата, така ли?

— Да.

— Но Свещения съд не изгоря, нали брат Дерфел?

— Историята за Свещения съд продължава — признах аз, — но няма сега да ви я разкажа.

Тя ми се изплези. Днес изглежда невероятно красива. Може би студът беше обагрил страните й в червено и бе запалил искри в тъмните й очи, или може би бобровите кожи просто й отиваха, но ми се струва, че причината е другаде — тя май е бременна. Винаги познавах, когато Сийнуин беше бременна. В Игрейн забелязвам същия порив за живот. Но тя не отваря дума, значи и аз няма да я питам. Тя доста дълго моли Господ да я дари с дете и може би нашият християнски Бог наистина чува молитвите ни. Това ни е единствената надежда, защото нашите собствени Богове са мъртви, или избягали или просто не ги е грижа за нас.

— Менестрелите — поде Игрейн и разбрах, че пак ще изкарва на показ моите недостатъци като разказвач — казват, че битката при Лондон била ужасна. Разправят, че Артур се сражавал цял ден.

— Десет минути — отсякох аз.

— Освен това всички менестрели твърдят, че Ланселот го е спасил, пристигайки в последния момент със сто копиеносци.

— Така разправят, защото песните са писани от поетите на Ланселот.

Тя тъжно поклати глава.

— Ако това — тупна с ръка по кожената чанта, в която бе сложила готовите пергаменти — е единственото описание на живота на Ланселот, Дерфел, какво ще си помислят хората за поетите? Че поетите лъжат?

— Кой го е грижа какво ще си помислят хората? — сопнха й се аз. — Поетите и без това винаги лъжат. За това им плащат. Вие обаче поискахте да чуете истината, а като я казвам се оплаквате.

— Воините на Ланселот, копиеносци тъй смели, страхът на саксите взели, вдовици създали и злато на хората си раздали — започна да рецитира Игрейн.

— Спри, моля те — прекъснах я аз. — Чух тази песен седмица след като бе написана!

— Но ако песните са лъгали, Артур защо е мълчал?

— Защото никога не се е интересувал от песни. И защо му трябваше? Той беше воин, а не певец. Стигаше му неговите воини да пеят преди битка, другото не го интересуваше. Още повече самият той изобщо не можеше да пее. Мислеше, че има глас, но според Сийнуин неговото пеене приличаше по-скоро на мучене.

Игрейн се намръщи.

— Все още не мога да разбера, защо мирът, сключен от Ланселот, е бил толкова лош.

— Не е толкова трудно за разбирне — казах аз. Смъкнах се от столчето и отидох до камината. С една пръчка измъкнах от малкото огънче няколко светещи живи въгленчета. Подредих шест от тях в права линия на пода, после ги разделих на две — от едната страна четири, от другата две.

— Тези четири представляват войските на Аел. Двете са на Сердик. Сега разбираш, че никога нямаше да можем да бием саксите, ако всички въгленчета бяха наедно. Не бихме могли да бием шестте, но можехме да бием четирите. Такъв беше и планът на Артур — първо да разбием тези четири, а после да се обърнем и да ударим другите две и така щяхме да изчистим Британия от саксите. А като сключи мир, Ланселот засили позициите на Сердик — добавих ново въгленче към отделените две, така че сега срещу групата на четирите вече стояха три други. Размахах пръчката, за да угася пламъчето на върха й. — Ние изтощихме силите на Аел, но и нашите сили намаляха, защото вече не можехме да разчитаме на тристата копиеносци на Ланселот. Те бяха обвързани с обещанието на Ланселот за мир. Това увеличи още повече силата на Сердик — бутнах аз две от въгленчетата на Аел в лагера на Сердик, вече бяха пет на две в полза на Сердик. — Така единственият резултат, който постигнахме, беше, че отслабихме силите на Аел и засилихме позициите на Сердик. Ето това направи мирът на Ланселот.

— Уроци по смятане ли даваш на нашата кралица? — вмъкна се Сенсъм в стаята ми с подозрително изражение на лицето. — А аз си мислех, че пишете евангелие — добави той лукаво.

— Петте хляба и двете риби — каза бързо Игрейн. — Брат Дерфел се чудеше дали не са били пет риби и два хляба, но аз съм сигурна, че е точно обратното. Права ли съм, лорд епископ?

— Милейди е съвсем права — отвърна Сенсъм. — А брат Дерфел е недостоен християнин. Как може такъв невежа да пише евангелие за саксите?

— Само с вашата любяща подкрепа, лорд епископ — усмихна му се Игрейн, — и разбира се, с подкрепата на моя съпруг. Или искате да кажа на краля, че се противопоставяте на неговата воля за тази дреболия?

— Ако сторите това, на съвестта ви ще тежи най-голямата лъжа — отстъпи Сенсъм сам принуден да излъже, надхитрен от моята умна кралица. — Дойдох да ви кажа, лейди, че всеки миг може да завали сняг и вашите копиеносци се тревожат.

Тя вдигна чантата с пергаментите и ми се усмихна.

— Ще се видим, когато снегът си отиде, брат Дерфел.

— Ще се моля за този момент, лейди.

Тя отново се усмихна. Мина покрай светеца, който направи полупоклон, когато Игрейн излезе през вратата. Но щом й видя гърба, той се изправи и се вторачи в мен. Кичурите над ушите му, заради които го нарекохме навремето „господаря на мишките“, сега са побелели, но възрастта не е смекчила характера на светеца. Той все още е готов да ругае за всяко нещо, а болката, която все още изпитва като уринира, само го прави по-зъл.

— В ада има специално място за лъжците, брат Дерфел — изсъска той срещу мен.

— Ще се моля за тези нещастни души, лорд — казах аз, после се обърнах и потопих това перо в мастилото, за да продължа разказа за Артур, моя господар, моя миротворец и приятел.

 

Последвалите години бяха славно време. Игрейн, която прекалено се вслушва в думите на поетите, нарича този период Камелот. Ние не. Това бяха най-добрите години от управлението на Артур, когато той изгради държавата така както искаше, когато Думнония най-много се приближи до идеала на Артур за народ живеещ в мир вътре в страна си и със своите съседи. Сега приказвам така, просто защото гледам назад и сравнявам онези години със следващите, които бяха много по-лоши и затова времето след нашата победа над Аел сега ми изглежда толкова славно. Ако слушате разказите, които хората си разправят нощем край огнищата, ще си помислите, че сме изградили едва ли не нова държава в Британия, наречена Камелот и сме я заселили с бляскави герои. Но истината е, че ние просто управлявахме Думнония по най-добрия възможен начин, управлявахме я справедливо и никога не сме я наричали Камелот. Аз даже не бях чувал това име до преди две години. Камелот съществува само в сънищата на поетите, докато в нашата Думнония дори в онези хубави времена се случваха години с лоша реколта, сполетяваха ни болести, имаше и воини.

Сийнуин дойде в Думнония и нашето първо дете се роди в Линдинис. Беше момиче и ние я нарекохме Моруена, така се казваше майката на Сийнуин. Бебето се роди с черна коса, но след известно време косата изсветля до златисто руса, също като на Сийнуин. Моруена беше много хубава.

Мерлин се оказа прав за Гуинивиър. Щом Ланселот установи своето ново управление във Вента, тя обяви, че съвсем новият дворец в Линдинис й е омръзнал. Бил прекалено влажен и изложен на влажните ветрове, идващи от блатата около Инис Уидрин, и прекалено студен през зимата. Изведнъж се оказа, че трябва непременно да се върне в стария Зимен дворец на Утър в Дурновария. Но Дурновария беше почти толкова далеч от Вента, колкото и Линдинис. Затова Гуинивиър убеди Артур, че трябва да си подготвят къща за времето, когато Мордред ще стане крал и ще предяви правата си върху Зимния дворец на дядо си. Артур остави избора на място за бъдещата им къща на Гуинивиър. Самият Артур мечтаеше за здрава къща с палисада, обор и зърнен склад, но Гуинивиър намери една римска вила на юг от крепостта Виндокладия, която се намираше, точно както бе предрекъл Мерлин, на границата между Думнония и новото белгийско кралство на Ланселот. Вилата беше построена на хълм, точно до едно морско заливче. Гуинивиър я наричаше „моя Морски дворец“. Изпрати там цяла орда строители, които трябваше да възстановят вилата и да я напълнят с всички статуи, които преди бяха струпани в Линдинис. Тя дори си присвои мозаечния под от предверието на двореца в Линдинис. В началото Артур се тревожеше, че Морският дворец е твърде близо до земите на Сердик, но Гуинивиър настояваше, че мирът, сключен в Лондон, ще бъде траен. Артур разбра колко е привързана към мястото и отстъпи. На него му беше все едно къде ще е домът му, защото рядко се задържаше вкъщи. Обичаше да пътува из кралството на Мордред.

Самият Мордред се премести в обрания дворец в Линдинис. Ние със Сийнуин бяхме негови настойници, така че и ние отидохме да живеем там, а заедно с нас и още шестдесет копиено

???

лятото, когато слънцето нагорещяваше керемидите, можехме да плуваме в едно басейнче във вътрешния двор, което се пълнеше от изворна вода. Нищо тук не беше наше, разбира се. Този дворец и просторните земи около него — всичко, принадлежеше на шестгодишния крал Мордред.

Сийнуин беше свикнала с разкоша, може би не чак така разточителен, но все пак изобщо не се притесняваше от постоянното присъствие на роби и прислужници, за разлика от мен. Освен това тя се разпореждаше толкова кротко и умело, че в двореца цареше спокойствие и доволство. Сийнуин командваше слугите и надзираваше работата в кухните, тя водеше сметките и въпреки цялата й заетост, усещах, че Кум Исаф й липсва и затова понякога вечер, докато разговаряхме, сядаше до мен с хурката си и започваше да преде.

Доста често говорехме за Мордред. Преди да заживеем с него и двамата се надявахме, че приказките за неговия характер са преувеличени. Но те не бяха. Ако за някое дате може определено да се каже, че е лошо, то това беше Мордред. Той започна да се държи безобразно от първия ден, в който пристигна с волска кола от дома на Кълхуч близо до Дурновария и бе донесен в двора на двореца в Линдинис. Направо го намразих, Бог да ми прости. Беше само едно дете, а аз го ненавиждах.

Кралят беше дребен за възрастта си, но като изключим уродливия му крак, имаше добро телосложение със здрави мускули и никакви излишни тлъстини. Лицето му беше кръгло и първото нещо, което се набиваше на очи беше огромният му нос — имаше форма на патладжан и ужасно загрозяваше горкото дете. Мордред беше с тъмнокестенява естествено къдрава коса, разделена на път по средата, но беше толкова остра, че не падаше от двете страни на главата, а стърчеше. Заради това другите деца в Линдинис го наричаха „Метлата“, но винаги зад гърба му. Мордред беше едва шест годишен, а в погледа му имаше толкова предпазливост и подозрителност, че очите му бяха като на голям човек въпреки крехката му възраст и изобщо не ставаха по-добри с течение на времето. Беше умно момче, но упорито отказваше да се учи. За обучението на Мордред отговаряше менестрелът на нашия дом — един сериозен млад човек на име Пирлиг. Той трябваше да научи малкия крал да чете, да смята, да пее, да свири на арфа и да запомни имената на Боговете и на всичките си царствени предци. Мордред обаче обяви война на Пирлиг.

— Нищо не иска да прави, господарю! — оплакваше ми се менестрелът. — Давам му пергамент, той го къса, давам му перо, той го чупи. Бия го, той ме хапе, вижте! — показа ми Пирлиг тънката си китка, цялата в пъпки, където го бяха хапали бълхите, но следите от кралските зъби бяха моного по дълбоки — червени и възпалени.

Накарах един дребен, но як, ирландец, копиеносеца Ийчърн, да стои в класната стая и да се грижи за дисциплината на Мордред. Това подейства доста благотворно на краля. Ийчърн му хвърлил само един бой, но той бил достатъчен да убеди Мордред, че си е намерил майстора и оттогава Мордред се държеше прилично в час, но пак нищо не учеше. Човек изглежда може да накара едно дете да стои мирно, но не и да учи. Мордред наистина се опита да сплаши Ийчърн, че като стане крал ще си отмъсти за честия бой, но Ийчърн просто го натупа здраво още веднъж и му обеща да се върне в Ирландия веднага щом Мордред порасне достатъчно, за да поеме властта.

— Така че, ако искаш да си отмъстиш, кралю господарю — каза му Ийчърн, след като му зашлеви още една здрава плесница, — ще трябва да доведеш войската си в Ирландия и пак ще ядеш бой, но вече като голям.

Мордред не беше просто непослушно момче — щяхме да се справим все някак, ако беше само това. Той беше просто зъл. Белите му бяха преднамерено жестоки, искаше му се да наранява, дори да убива. Веднъж, когато беше на десет години, намерихме пет усойници в тъмното мазе, където държахме бъчвите с медовина. Само Мордред можеше да ги е оставил там и без съмнение с надеждата, че ще ухапят някой роб или прислужник. Студът в мазето бе приспал змиите и ние доста лесно ги избихме, но месец по-късно една слугиня умря след като бе яла отровни гъби. Не можахме да разберем кой бе заменил набраните гъби с отровни, но всички бяхме убедени, че това бе дело на Мордред. На Сийнуин й се струваше, че това малко свадливо момче сякаш бе ръководено от пресметливото съзнание на възрастен. Мисля, че и тя го мразеше като мен, но се мъчеше да бъде добра с него и ненавиждаше побоищата, които му нанасяхме.

— От това само става по-лош — укоряваше ме тя.

— Боя се, че си права — съгласих се аз.

— Тогава защо го биете?

Аз свих рамене.

— Защото ако се опиташ с добро, той само се възползва от това.

В началото, когато Мордред дойде да живее в Линдинис, аз се зарекох никога да не го удрям. Само за няколко дни обаче се оказа, че това е непостижима амбиция и към края на първата година само трябваше да видя неговото грозно, мрачно лице с шомбестия нос и щръкналата коса, за да ми се прииска да го просна върху коляното си и да го бия до кръв.

Дори Сийнуин накрая не издържа и го удари. И тя беше решила да не му посяга, но един ден я чух да крещи. Мордред намерил някаква игла и лениво я пъхал в главата на Моруена. Тъкмо бил решил да разбере какво ще стане, ако я забоде в окото на бебето, когато Сийнуин дотичала да види защо плаче дъщеря й. Вдигнала Мордред във въздуха и така го цапардосала, че отхвръкнал в другия край на стаята. Оттогава не оставяхме децата си да спят сами, до тях винаги бдеше някои прислужник, а Мордред добави и името на Сийнуин в списъка на своите врагове.

— Той просто е зъл — обясни ми Мерлин. — Нали помниш нощта, когато бе роден?

— Съвсем ясно — кимнах с усмивка, защото за разлика от Мерлин аз бях там.

— Оставиха християните да се грижат за леглото на родилката, нали? — попита той. — И извикаха Моргана едва когато всичко тръгна наопаки. И какви предпазни мерки взеха християните?

Вдигнах рамене.

— Молитви. Помня имаше кръст — аз, разбира се, не бях в стаята на родилката, защото никой мъж не може да влиза там, но гледах от височината на укрепленията на Каер Кадарн.

— Нищо чудно, че всичко се е объркало — отбеляза Мерлин. — Молитви! Каква е ползата от молитви в борбата срещу злия дух? Трябва да има урина на прага на вратата, желязо в леглото, див пелин в огъня — той поклати тъжно глава. — Някой зъл дух се е вселил в момчето преди Моргана да може да му помогне и затова кракът му е така извит. Духът сигурно се е вкопчил в крака, когато е усетил, че Моргана идва.

— Тогава как можем да изгоним духа от момчето? — попитах аз.

— Като прободеш с меч сърцето на това нещастно дете — отвърна Мерлин, усмихна се и се облегна на стола.

— Моля ви, господарю — настоях — кажете ми как.

Той сви рамене.

— Старият Бализ мислеше, че обсебеният трябва да легне между две девици. Всички трябва да са голи, разбира се — изкикоти се Мерлин. — Горкият стар Бализ. Беше добър друид, но правеше почти всички магии с разсъблечени млади момичета. Идеята му беше, че духът би предпочел да обсеби някоя от девиците, нали разбираш, затова Бализ мислеше, че ако му предложи две девойки, духът ще се чуди коя да избере, а друидът трябва да уцели точно момента, когато демонът напусне тялото на лудия и се мотае все още неспособен да реши коя девица да предпочете. Тогава издърпваш и тримата от леглото и хвърляш една горяща главня в сламата на леглото. Уж за да изгори духа и да го превърне в дим, нали, но на мен всичко това ми се вижда доста безсмислено. Да си призная веднъж наистина опитах тази техника. Исках да излекувам един стар глупак на име Малдин. И какво мислиш, че стана? Нищо! Идиотът пак си беше луд за връзване, момичетата-робини — настръхнали от ужас, а и тримата бяха леко обгорели — Мерлин въздъхна. — Пратихме Малдин на Острова на мъртвите. Най-доброто място за него. Може би трябва да пратиш и Мордерд там?

На Островът на мъртвите изпращахме опасно лудите. Веднъж и Нимю попадна там и аз я бях измъкнал от ужаса на онова място.

— Артур никога няма да разреши подобно нещо — заявих аз.

— И аз така мисля. Ще се опитам да ти помогна с някоя магия, но не мога да ти обещая нищо.

По това време Мерлин живееше при нас. Беше един старец, който бавно умираше, или поне на нас така ни се струваше, защото огънят изпепелил Хълма, бе изтискал цялата му енергия, а заедно с това го бе лишил от мечтите му да събере Съкровищата на Британия. Всичко, което бе останало от Мерлин, бе една съсухрена обвивка, старееща с всеки изминал ден. Седеше с часове на слънце, а през зимата край огъня. Все още поддържаше друидската си тонзура, но вече не сплиташе брадата си, а просто я оставяше да расте — рошава и бяла. Ядеше малко, но винаги беше готов да разговаря, макар никога да не отваряше дума за Динас и Лавейн, нито за онзи ужасен ден, в който Сердик бе отрязъл плитката от брадата му. Според мен именно това насилие над личността му и светкавицата, подпалила хълма, бяха изцедили живота от Мерлин, но въпреки всичко той бе запазил в душата си мъждукащото пламъче на надеждата. Беше убеден, че Свещеният съд не е изгорял, а е бил откраднат. И един ден, скоро след преместването ни в Линдинис, той ми го доказа. Бяхме в градината и старецът направи модел на кулата от нарязани за огрев дърва, постави една златна чаша в центъра, а отдолу сухи изгнили съчки и нареди да му донесат огън от кухнята.

Дори Мордред се държеше прилично в онзи ден. Огънят винаги правеше силно впечатление на краля и сега стоеше под слънцето и гледаше с широко отворени очи как дървената куличка пламна. Подредените трупчета се срутиха в центъра, а пламъците продължаваха да подскачат. Огънят горя чак до вечерта. Тогава Мерлин донесе едно гребло и го прокара през пепелта. Измъкна от там златната чаша, безформена и изкривена до неузнаваемост, но все пак златото си беше злато.

— Пристигнах на Хълма на сутринта след пожара, Дерфел — каза той, — и с часове рових из пепелта. Преобърнах с ръце всяка обгоряла греда, пресях пепелта, претърсих с гребло изгорелите останки, но злато не намерих. Нито капка. Първо са взели казана и тогава са подпалили кулата. Подозирам, че тогава са откраднали и останалите Съкровища — те всички бяха там с изключение на колесницата и на другото.

— Кое друго?

За момент изглеждаше, че няма да ми отговори, но после сви рамене сякаш вече нямаше никакво значение. — Мечът на Ридерч. Знаеш го като Каледфулч — той говореше за меча на Артур, Екскалибур.

— Дали сте му го макар и да сте знаели, че той е едно от Съкровищата? — удивих се аз.

— И защо не? Артур се закле да ми го върне, когато ми потрябва. Той не знае, че това е мечът на Ридерч, Дерфел и ти трябва да ми обещаеш, че няма да му кажеш. Само ще направи някоя глупост, ако разбере. Може например да го стопи, за да докаже, че не се плаши от Боговете. Понякога Артур може да бъде много тъп, но той е най-добрият владетел, с който разполагаме, така че реших да му дам малко повече сила като го оставя да използва меча на Ридерч. Ако знаеше, само щеше да се изсмее, но един ден, когато острието се превърне в пламък, ще го видя дали ще се подиграва.

Исках да науча нещо повече за меча, но Мерлин не пожела да ми разкаже.

— Вече няма значение — промълви той — всичко свърши. Съкровищата ги няма. Нимю ще ги търси, предполагам, но аз вече съм твърде стар, прекалено стар.

Не исках да слушам такива приказки. След всичко, което бе направил за да открие Съкровищата, той сякаш бе решил да се откаже от тях. Дори Свещения съд, заради който бяхме рискували живота си в Лейн, като че ли вече нямаше значение за него.

— Ако Съкровищата все още съществуват, господарю, те могат да бъдат намерени — настоявах аз. Той се усмихна снизходително.

— И ще бъдат намерени — отсече друидът. — Разбира се, че ще бъдат намерени.

— Тогава защо да не ги намерим ние?

Мерлин въздъхна сякаш отегчен от моите въпроси.

— Защото са скрити, Дерфел, а над скривалището им е направена магия за неоткриваемост. Сигурен съм. Усещам го. затова ще трябва да чакаме, докато някой реши да използва Свещения съд. Когато това стане, лесно ще разберем, защото само аз знам как трябва да се използва Свещения съд и ако някой друг призове неговата сила, ще потопи цяла Британия в ужас — тук Мерлин сви рамене. — Ще чакаме да настъпи ужаса, Дерфел, и тогава ще отидем право в сърцето му и там ще открием Свещения съд.

— И кой мислиш, че го е откраднал? — упорствах с въпросите си аз.

Той разтвори ръце, за да покаже неведението си.

— Хората на Ланселот може би. За да го дадат на Сердик. Или може би ония двамата близнаци от Силурия. Доста ги подцених, нали? Не че има някакво значение сега. Само времето ще покаже, Дерфел, кой го е взел, само времето. Чакай да видим ужаса и тогава ще го намерим.

Мерлин сякаш нямаше нищо против да чака, и докато чакаше разказваше стари приказки и слушаше нови, макар от време на време да се вмъкваше в стаята си, която гледаше към външния двор, за да направи някоя магия, обикновено за здравето и благополучието на Моруена. Все още предричаше бъдещето — пръсваше слой изстинала пепел върху плочите в двора и пускаше някоя безобидна змия да си проправи път през нея, после разчиташе бъдещето по оставените в пепелта извивки. Забелязах обаче че предсказанията му бяха доста скучни и оптимистични. Не му се занимаваше много с тази работа. Все още обаче притежаваше някаква сила да прави магии, защото когато Моруена се разболя от треска той направи заклинание над вълна и черупки от буков жълъд, после й даде буламач от смачкани листни въшки и треската изчезна. Но когато Мордред се разболяваше, Мерлин винаги се опитваше с магиите си да влоши състоянието му, ала кралят така и не умря, победен от някоя болест.

— Демонът го закриля — обясни Мерлин, — а тия дни аз съм твърде слаб, за да се справям с млади демони.

Облягаше се върху възглавниците и започваше да гали някоя котка в скута си. Винаги е обичал котки, а в Линдинис имахме много от тези животинчета. Мерлин се чувсташе доста добре в двореца. Двамата с него бяхме приятели, той беше страстно привързан към Сийнуин и към трите ни дъщери. За него се грижеха старите му прислужници от Хълма — Гулидин, Рала и Кадуг. Децата на Гулидин и Рала растяха заедно с нашите и всички се бяха съюзили срещу Мордред. Докато кралят навърши дванадесет, Сийнуин вече беше раждала пет пъти. Трите момичета оцеляха, но и двете момчета умряха по-малко от седмица след раждането. И Сийнуин обвинява злия дух на Мордред за тяхната смърт.

— Не иска други момчета в двореца — заключи тъжно тя, — само момичета.

— Мордред скоро ще си тръгне оттук — уверих я аз, вече броях дните до петнадесетия му рожден ден, когато щеше да поеме кралската власт в Думнония.

И Артур очакваше този рожден ден с нетърпение, но и със страх, защото се боеше, че Мордред ще развали всичко постигнато от него. В онези години Артур често идваше в Линдинис. Чувахме шума от копитата на коня му във външния двор, после вратата се отваряше и гласът му отекваше из големите полупразни стаи на двореца.

— Моруена! Серен! Даян!

И нашите три златокоси дъщери се затичваха или заклатушкваха към него и потъваха в огромната му прегръдка. После ги засипваше с подаръци — мед на восъчна пита, малки брошки или някоя изящна черупка от охлюв. След това окичен с дъщерите ни, ни намираше из стаите, където и да бяхме, и ни разказваше последните новини около себе си: възстановен мост, отворено съдилище, честен магистрат — истинско откритие, екзекутиран разбойник по пътищата; или пък ни разправяше за някое природно чудо — морска змия, забелязана далеч от брега, теле родено с пет крака, а веднъж ни разказа за някакъв фокусник, който гълтал огън.

— Как е кралят? — ще попита след като свърши с новините.

— Кралят расте — ще отговори с нежелание Сийнуин и с това темата се изчерпваше.

Артур ни разказваше новините около Гуинивиър, а те винаги бяха добри, макар двамата със Сийнуин да долавяхме, че зад ентусиазма, с който говореше за нея, се криеше странна самота. Той никога не оставаше сам, но си мисля, че така и не откри сродната душа, за която мечтаеше. Преди Гуинивиър се интересуваше толкова страстно от управлението на страната колкото и Артур, но постепенно насочи цялата си енергия към почитането на Изида. Артур, който винаги се е стъписвал пред прекалената религиозна ревност, се правеше, че се интересува от тази Богиня на жените, но си мисля, че всъщност според него Гуинивиър си губеше времето да търси сила, която не съществува, така както ние някога си бяхме загубили времето да търсим Свещения съд.

Гуинивиър му роди само един син. Според Сийнуин те или спяха отделно или Гуинивиър използваше женски магии против забременяване. Във всяко село има по една мъдра жена, която знае какви билки са необходими за това, както знае и какви билки трябват за помятане или пък за лечение на разни болести. Знаех, че Артур би искал да има повече деца, защото ги обожаваше. Той прекара едни от най-щастливите си дни, когато дойде за известно време в Линдинис с Гуидър. Артур и неговият син с удоволствие с включиха в дивата глутница от парцаливи, рошави деца, които тичаха безгрижно около Линдинис, но винаги избягваха компанията на мрачния и свадлив Мордред. Гуидър игра с нашите три деца и с трите деца на Рала и с още две дузини деца на роби и прислужници. Разделяха се на миниатюрни армии и водеха весели битки или пък взимаха от някого наметала, премятаха ги върху клоните на някоя ниска круша, за да си направят „къща“ и разиграваха сцени от живота в големия дворец. Мордред си имаше своя компания, всичките момчета, всичките синове на роби. Те бяха по-големи и игрите им бяха по-диви. Говореше се за откраднат сърп, да подпален сламен покрив или купа сено, за разкъсано сито или за изпочупена нова ограда, а след няколко години вече разправяха за изнасилването на дъщерята на този или онзи земеделец или овчар. Артур слушаше, потръпваше, после отиваше да разговаря с краля, но резултат нямаше.

Гуинивиър рядко идваше в Линдинис, но пък моите задължения доста често ме отвеждаха до Зимния дворец в Дурновария, където от време на време срещах и Гуинивиър. Тя се отнасяше любезно с мен, но в онези дни всички бяхме любезни един с друг, защото Артур бе създал своето велико братство от воини. Тази идея той сподели с мен за първи път в Кум Исаф, но в мирните години, последвали битката край Лондон, Артур превърна в реалност мечтата си за почетната общност от копиеносци.

Дори днес ако споменете Кръглата маса, някои старци ще си спомнят и ще се изсмеят над този опит да се обуздае съперничеството, враждебността и амбицията. Разбира се, братството на Артур никога не се е наричало „Кръгла маса“, това бе по-скоро прозвище. Самият Артур бе решил да го нарече „Братството на Британия“, което звучеше много по-внушително, но това име не успя да се наложи. Ако изобщо си спомнят за това, хората го помнят като Клетвата около Кръглата маса, и вероятно са забравили, че целта на всичко това бе да се установи мир помежду ни. Бедният Артур. Той наистина вярваше в братството, а ако целувките можеха да носят мир, хиляди мъртъвци щяха да са живи и до днес. Артур се опита да промени света и се надяваше да направи това с помощта на любовта.

 

Братството на Британия трябваше да бъде основано в Зимния дворец в Дурновария през лятото след смъртта на Леодиган, краля на Хенис Уирън в изгнание, бащата на Гунивиър, който умря от чума. Но в онзи юли, когато трябваше да се съберем в Дурновария, чумата се върна в града затова в последния момент Артур реши да се съберем в Морския дворец, който вече беше завършен и се издигаше бляскав на хълма над заливчето. Линдинис щеше да бъде по-подходящо място за ритуалите по освещаването, защото там дворецът беше по-голям, но Гуинивиър изглежда бе решила, че иска да покаже своя нов дом. Несъмнено щеше да й достави удоволствие да види грубоватите, дългокоси и брадати британски воини да се разхождат из нейните изящни стаи и сенчести сводове. Ето тази красота, сякаш ни казваше тя, вие живеете, за да защитавате. Но все пак се беше погрижила само неколцина от нас да спят вътре във вилата. Ние се разположихме на лагер навън и ако трябва да кажа истината, там ни беше по-добре.

Сийнуин също дойде с мен. Не се чувстваше добре, защото церемониите щяха да се проведат малко след като бе родила третото ни дете, момче. Това раждане бе тежко изпитание за нас, изтощило до краен предел силите на Сийнуин и завършило със смъртта на детето. Артур обаче помоли Сийнуин да дойде. Той искаше да присъстват всички лордове на Британия и макар че от Гуинед, Елмет и другите северни кралства никой не дойде, пристигнаха много други въпреки дългия път. Така че накрая фактически присъстваха всички велики мъже на Думнония. Дойде Кунеглас от Поуис, също Мюриг от Гуент, принц Тристан от Кърнау и, разбира се, Ланселот. И всички тези крале пристигнаха с лордове, друиди, епископи, старейшини. Палатките и колибите, които подслониха тези воини, опасаха с широк пояс хълма на Морския дворец. Мордред, който тогава беше на девет години, дойде с нас и за ужас на Гуинивиър получи стаи в двореца както и другите крале. Мерлин отказа да присъства. Каза, че бил твърде стар за подобни глупости. Галахад, обявен за церемониал-майстор на Братството, щеше да стои до Артур. И той като Артур искрено вярваше в начинанието.

Никога не съм признавал пред Артур, но за мен цялата тая работа беше много смущаваща. Неговата идея беше всички ние да се закълнем един на друг да живеем в мир и приятелство и по този начин да се освободим от враждите помежду си и да се обвържем с клетви, които не биха ни позволили да вдигнем копие срещу който и да е член на Братството на Британия. Но дори Боговете сякаш се подиграха на тази непостижима амбиция, защото денят на церемониите се оказа студен и мрачен, но не заваля и Артур, който гледаше с нелеп оптимизъм на цялата работа, обяви това за благоприятен знак.

Беше забранено да се носят мечове, копия и щитове по време на церемонията, която се проведе в голямата градина на Морския дворец, направена между две новопостроени аркади, издигнати върху покрити с трева насипи, спускащи се към потока. Под арките висяха кралски знамена, а край тях бяха подредени два хора, които изпълняваха тържествена музика, за да придадат величественост на церемониите. В северния край на градината, близо до една голяма сводеста врата, която водеше навътре в двореца, бе поставена маса. По някаква случайност масата беше кръгла, макар че никой не придаваше някакво по-особено значение на тази форма; това просто беше най-удобната за изнасяне в градината маса. Не беше много голяма, може би ако човек разтвори ръцете си ще може да я обхване, но помня, че беше много красива. Римска изработка, разбира се. Беше направена от полупрозрачен камък, в който бе изваян един забележителен кон с големи разперени криле. През едно от крилата минаваше дълбока пукнатина, но въпреки това масата правеше силно впечатление, а крилатият кон бе истинско чудо. Сеграмор, който бе пътувал повече от всички ни, каза, че никога не е виждал такова животно, но знаел за съществуването на крилати коне в тайнствените страни отвъд пясъчните океани. Сеграмор се беше оженил за своето силно сакско момиче Мала и сега беше баща на две момчета.

Само на кралете и на принцовете бе разрешено да донесат мечовете си на церемонията. Мечът на Мордред бе поставен на масата, отгоре бяха кръстосани оръжията на Ланселот, Мюриг, Кунеглас, Галахад и на Тристан. Един по един всички излязохме напред. Крале, принцове, старейшини и лордове всеки поставяше ръката си там, където се кръстосваха шестте меча и казваше след Артур клетвата, обвързваща ни с мир и приятелство. Сийнуин бе облякла деветгодишния Мордред в нови дрехи, подрязала и вчесала косата му, опитвайки се да заличи двете четки, които острите къдрици оформяха от двете страни на главата му, но въпреки усилията си той пак изглеждаше грозен и непохватен, когато закуцука с извития си ляв крак напред, за да измърмори клетвата. Признавам, че моментът, в който поставих ръката си върху шестте остриета, бе доста тържествен — като повечето присъстващи аз имах твърдото намерение да спазвам тази клетва, която, разбира се, беше само за мъже, защото Артур не смяташе, че това е работа за жени (макар че много жени наблюдаваха церемонията от терасата над сводестата врата). А церемонията беше доста дълга. Първоначално Артур възнамеряваше да ограничи членството в своето Братство само в средите на воините, заклели се да служат на някой господар и участвали във войната срещу саксите, но сега бе решил да включи всеки известен воин, изкушил се да дойде в Морския дворец. Накрая след като всички положиха клетва, се закле и самият Артур. След това се изкачи на терасата и ни каза, че обетът, който бяхме дали току-що е свещен като всяка друга клетва, че с това ние сме обещали мир на Британия и че ако някой от нас наруши този мир, дълг на всеки член на Братството ще бъде да накаже клетвопрестъпника. След това Артур ни нареди да се прегърнем и после, разбира се, започна пиенето.

Тържествената част на деня обаче не беше приключила. Артур ни бе наблюдавал внимателно и бе забелязал всички, които бяха избегнали нечия прегръдка. Всички тези непокорни души бяха извикани двама по двама в голямата дворцова зала, където трябваше да изгладят отношенията помежду си. Артур пръв даде пример като прегърна Сенсъм, а след него и Мелуас, детронирания крал на белгите, когото Артур бе заточил в Иска. Мелуас прие целувката на мира с тромава благосклонност, но месец по-късно умря — ял развалени стриди на закуска. Съдбата, обичаше да казва Мерлин, е неумолима.

Тези по-интимни актове на помирение неизбежно забавиха сервирането на храната, тъй като пиршеството трябваше да се проведе именно в голямата зала на двореца, където Артур водеше враждебно настроени един към друг воини. Затова все повече и повече медовина се носеше в градината, където отегчените мъже чакаха и се опитваха да познаят кой ще бъде следващият, извикан от Артур. Знаех, че и мен ще извика, защото през цялата церемония грижливо бях отбягвал Ланселот. И наистина Хигуид, прислужникът на Артур, ме откри и настоя да отида в залата, където ме очакваше Ланселот и неговите придворни. Артур бе убедил и Сийнуин да присъства и за да се чувства по-добре, бе поканил и брат й Кунеглас да дойде. Ние тримата стояхме в единия край на залата, а Ланселот и хората му — в другия край, пък Артур, Галахад и Гуинивиър бяха на платформата, където бе сложена масата за угощението. Артур бе грейнал в усмивка срещу нас.

— В тази стая се намират — заяви той — едни от най-близките ми приятели. Крал Кунеглас — най-добрият съюзник, който човек може да си пожелае и в мир, и във война, крал Ланселот, който ми е като брат, лорд Дерфел Кадарн, най-смелият от моите смели мъже и скъпата принцеса Сийнуин — усмихна се той още по-широко.

Стоях вдървено като плашило в грахова нива. Сийнуин изглеждаше прекрасно, Кунеглас зяпаше по рисувания таван, Ланселот се мръщеше, Амхар и Лохолт се опитваха да изглеждат войнствени, а по твърдите лица на Динас и Лавейн бе изписано единствено презрение. Гуинивиър ни наблюдаваше внимателно, а поразителните й черти бяха неразгадаеми, макар да подозирах, че се отнасяше към тази измислена церемония, която бе толкова скъпа на нейния съпруг, с презрение не по-малко от това на Динас и Лавейн. Артур горещо желаеше мир и само той и Галахад не изглеждаха смутени от ситуацията.

Тъй като всички мълчахме, Артур разпери ръце и слезе от подиума.

— Настоявам всичко лошо между вас да изчезне и да бъде забравено веднъж за винаги — каза той и пак зачака. Аз мръднах с крак, Кунеглас подръпна дългите си мустаци.

— Моля ви — прозвуча отново гласът на Артур. Сийнуин едва забележимо сви рамене.

— Съжалявам за обидата, която ви нанесох крал Ланселот.

Артур, доволен че ледът започна да се разтопява, се усмихна към краля на белгите.

— Е, кралю господарю — подкани той Ланселот да отговори, — ще й простите ли?

Ланселот, облечен в онзи ден целия в бяло, хвърли един полед към Сийнуин и се поклони.

— Това прошка ли е? — изръмжах аз.

Ланселот се изчерви, но успя да се издигне до очакванията на Артур.

— Не изпитвам никаква вражда към принцеса Сийнуин — каза сковано той.

— Ето! — Артур посрещна с доволство злобните думи и разпери ръце да покани двамата да пристъпят напред. — Прегърнете се. Ще има мир!

Двамата се приближиха, целунаха се по бузите и отстъпиха назад. В жеста имаше толкова топлина, колкото в онази нощ, пълна с ярки звезди, когато чакахме около Свещения съд сред скалите до Лин Сериг Бач, но Артур беше доволен.

— Дерфел — погледна той към мен. — Ти няма ли да прегърнеш краля?

Целият се стегнах в очакване на конфликта.

— Ще го прегърна, господарю, след като неговите друиди оттеглят заплахите си срещу принцеса Сийнуин.

Настъпи мълчание. Гуинивиър въздъхна и тупна с крак по мозаечния под на подиума (беше взела тези мозайки от Линдинис). Изглеждаше величествена както винаги. Беше облечена в черна рокля, подходяща за този тържествен ден. А по роклята бяха зашити десетки сребърни лунички. Червената й коса бе усмирена в стегнати плитки, навити около главата й и закрепени с две златни шноли с формата на дракон. На врата си носеше варварската сакска огърлица, която Артур й беше изпратил след една отдавна отминала битка със саксите на Аел. Тогава ми беше казала, че накитът не й харесва, но той изглеждаше великолепно на бялата й шия. Може да е изпитвала презрение към начинанието на своя съпруг, но въпреки това бе направила всичко възможно, за да го подкрепи.

— какви заплахи? — погледна ме студено тя.

— Те знаят — отговорих аз вперил поглед в близнаците.

— Никог не сме заплашвали — запротестира Лавейн.

— Но можете да направите така че звездите да изчезнат — обвиних го аз. Динас си позволи да изобрази една бавна усмивка на жестокото си красиво лице.

— Малката звезда от пергамент ли, лорд Дерфел? — попита той с престорена изненада. — Това ли наричате обида?

— Това беше вашата заплаха.

— Милорд — обърна се Динас към Артур, — та това беше детски номер. Не значеше нищо.

Артур отмести поглед от мен към друидите.

— Заклеваш ли се в това? — попита той.

— В живота на брат ми — заяви Динас.

— А брадата на Мерлин? — продължих аз. — Още ли е у вас?

Гуинивиър въздъхна като че ли искаше да каже, че ставам досаден. Галахад смръщи вежди. Навън гласовете на воините ставаха все по-пияни и буйни. Лавейн погледна към Артур.

— Вярно е, лорд — започна той вежливо, — че притежавахме плитка от брадата на Мерлин, която Сердик отряза, задето Мерлин го обиди. Но кълна се в живота си, лорд, ние я изгорихме.

— Ние не воюваме със старци — изръмжа Динас, после погледна към Сийнуин и добави, — нито с жени.

Артур се усмихна доволен.

— Хайде, Дерфел, прегърнете се. Искам да има мир между най-скъпите ми приятели.

Все още се колебаех, но Сийнуин и брат й ме подтикнаха напред и аз трябваше за втори и последен път в живота си да прегърна Ланселот. Първия път си прошепнахме обиди, но сега мълчахме. Само се целунахме и се разделихме.

— Сега ще има мир между вас — упорстваше Артур.

— Кълна се в това, господарю — казах аз сковано.

— Не изпитвам никаква вражда — довърши церемонията Ланселот със същата студенина.

Артур трябваше да се задоволи с нашето насила наложено помирение. Той въздъхна с облекчение като че ли току-що бе завършила най-тежката част от деня. След това прегърна и двама ни и накрая настоя Гуинивиър, Галахад, Сийнуин и Кунеглас да разменят целувки.

Нашето изпитание завърши. Последните жертви на Артур бяха собствената му съпруга и Мордред, а това изобщо не ми се гледаше, така че поведох Сийнуин извън стаята. По молба на Артур Кунеглас остана в залата, така че ние се оказахме сами.

— Съжалявам за всичко това — промълвих аз.

— Беше неизбежно изпитание — вдигна тя рамене.

— Не му вярвам на това копеле — злобно изсъсках аз. Тя се усмихна.

— Ти, Дерфел Кадарн, си велик воин, а той е само Ланселот. Нима вълкът се страхува от заека?

— Страхува се от змията — уточних аз мрачно. Не ми се искаше да се изправя пред приятелите си и да им разправям за помирението с Ланселот, така че тръгнахме със Сийнуин из изящните стаи на Морския дворец, в които имаше вградени в стените колони, украсени с орнаменти подове и тежки бронзови лампи, увиснали на дълги железни вериги от тавани с изписани върху тях ловни сцени. На Сийнуин всичко й се видя великолепно, но и студено.

— Като самите римляни — добави тя.

— Като Гуинивиър — поправих я аз кисело. Стигнахме до някакви стълби, които ни отведоха до кухните, където кипеше усилена работа. Там намерихме една врата, зад която открихме задните градини. В тях се отглеждаха плодове и зеленчуци, подредени в прави лехи.

— Не мога да си представя — казах аз, когато се озовахме на чист въздух, — че това Братство на Британия ще успее да постигне нещо.

— Ще постигне, ако всички гледате сериозно на клетвите си.

— Може би — съгласих се аз и внезапно спрях смутен, защото пред мен тъкмо се изправяше над една леха с магданоз по-малката сестра на Гуинивиър, Гуенхуивач.

Сийнуин щастливо я поздрави. Бях забравил, че те дълги години са били приятелки, докато Гуинивиър и Гуенхуивач живееха като изгнанички в Поуис. След като се целунаха Сийнуин доведе Гуенхуивач при мен. Мислех, че Гуенхуивач може би се чувства засегната задето не се ожених за нея, но тя изглежда не беше злопаметна.

— Станах градинар на сестра си — каза ми тя.

— Не може да бъде, лейди.

— Е, назначението е неофициално — сухо поясни Гуенхуивач, — както почетните ми длъжности на главен иконом и водач на кучетата, но все някои трябва да върши тази работа, а пък като умираше баща ми накара Гуинивиър да му обещае, че ще се грижи за мен.

— Беше ми мъчно за твоя баща — намеси се Сийнуин. Гуенхуивач сви рамене.

— Просто слабееше и слабееше, докато един ден просто изчезна.

Самата Гуенхуивач изобщо не беше отслабнала, беше се превърнала в дебела червенобузеста жена, която в окаляната си рокля и мръсна бяла престилка, приличаше повече на жена на земеделец отколкото на принцеса.

— Аз живея ето там — махна тя с ръка към една солидна дървена сграда, която се издигаше на около стотина крачки от двореца. — Сестра ми ми разрешава да си върша работата през деня, но щом удари вечерната камбана, трябва да изчезвам от градината. Нищо не трябва да загрозява Морския дворец, нали разбирате.

— Лейди! — възроптах аз срещу нейната самоирония. Гуенхуивач махна с ръка за да ме накара да замълча.

— Аз съм щастлива — каза тя мрачно. — Водя кучетата на дълги разходки и си говоря с пчелите.

— Ела в Линдинис — предложи й Сийнуин.

— Никога няма да ми разрешат! — заяви Гуенхуивач.

— Защо не? — попита Сийнуин. — При нас има много място. Моля те.

Гуенхуивач свенливо се усмихна.

— Знам твърде много, Сийнуин, затова. Знам кой идва и кой остава и какво правят тук.

Ние със Сийнуин не искахме да знаем какво се крие зад тези намеци и затова запазихме мълчание, но Гуенхуивач имаше нужда да говори. Сигурно е била самотна, а Сийнуин беше едно приятелско любящо лице от миналото. Гуенхуивач внезапно хвърли подправките, които току-що беше набрала и бързо ни поведе към двореца.

— Елате да ви покажа нещо.

— Сигурна съм, че няма защо да го виждаме — каза Сийнуин, страхуваше се от тайните в двореца на Гуинивиър.

— Ти можеш да видиш — обърна се Гуенхуивач към Сийнуин, — но не и Дерфел. Или поне не би трябвало. В храма на бива да влизат мъже.

Беше ни завела до една врата, към която водеха няколко тухлени стъпала. Зад вратата имаше голямо мазе, заемащо пространството под пода на двореца. Мазето се крепеше на огромни арки, зидани с римски тухли.

— Тук държат виното — обясни Гуенхуивач наличието на кани и кожени мехове по полиците. Тя беше оставила вратата отворена, така че в тъмната и прашна плетеница от арки проникваше бледа дневна светлина. — Оттук — каза Гуенхуивач и изчезна между колоните от дясната ни страна.

Последвахме я, но бяхме значително по-бавни. Колкото повече се отдалечавахме от дневната светлина, която струше през вратата, толкова по-внимателно опипвахме пътя си. Чухме как Гуенхуивач издърпва някакво резе, после усетихме полъха на студен въздух край нас, когато тя отвори огромна врата.

— Това храм на Изида ли е? — попитах аз.

— Чул си за това, така ли? — Гуенхуивач изглеждаше разочарована.

— Преди години Гуинивиър ми показа нейния храм в Дурновария.

— Този не би ти показала — заяви Гуенхуивач и дръпна дебелите черни завеси, които висяха на няколко крачки пред вратите на храма и ние със Сийнуин видяхме светилището на Гуинивиър. От страх пред гнева на сестра си, Гуенхуивач не ме пусна да стъпя отвъд малкото предверие между завесите и вратата, но Сийнуин поведе надолу — имаше само две стъпала към дългата стая с под от полиран черен камък, стените и сводестия таван бяха боядисани с катран, имаше черен подиум с черен каменен трон, а зад трона висеше друга черна завеса. Пред ниския подиум имаше плитка яма, която, вече знаех, се пълнеше с вода по време на церемониите в чест на Изида. Честно казано, храмът изглеждаше почти досущ като светилището, което Гунивиър ми беше показала преди толкова години и като изоставеното светилище, което бяхме открили в двореца в Линдинис. Единствената разлика — като оставим настрана това че мазето тук беше по-голямо и по-ниско от мазетата, в които се помещаваха предишните храмове — беше, че тук бяха допуснали да влиза дневна светлина. Имаше един широк отвор в тавана точно над плитката яма.

— Там горе има стена — прошепна Гуенхуивач, сочейки към дупката — по-висока от човешки ръст. Така лунната светлина може да идва надолу по шахтата, но никой не може да вижда какво става долу. Хитро, нали?

Щом имаше лунна шахта, значи мазето вероятно излизаше някъде в страничната градина на двореца. Гуенхуивач потвърди моето предположение.

— По-рано тук имаше вход — каза тя, сочейки към една нащърбена линия в покритата с катран тухлена стена някъде в средата на надлъжната стена, — продуктите можеха да се донасят направо от мазето, но Гуинивиър удължи арката, виждате ли? И я покри с чимове.

Нямаше нищо зловещо в този храм освен черният цвят, тъй като нямаше нито идол, нито жертвен огън, нито олтар. Ако имаше нищо неприятно, то беше разочарованието, което предизвикваше сравнението между великолепието на стаите на горните етажи и това грубо мазе с безбройните му арки. Изглеждаше тромаво и дори малко мръсно. Римляните щяха да знаят как да превърнат това помещение в достоен за Богинята храм, помислих си аз, а най-доброто, което беше успяла да постигне Гуинивиър беше да превърне тухленото мазе в черна пещера, макар че ниският трон, направен от монолитен черен камък бе доста внушителен, но аз предполагах, че това е същият трон, който бях видял в Дурновария. Гуенхуивач мина покрай трона и дръпна черната завеса настрани, колкото Сийнуин да мине отдолу. Двете прекараха доста дълго време зад завесата, но когато излязохме от мазето Сийнуин ми каза, че всъщност нямало нищо особено за гледане там.

— Само една малка черна стая с голямо легло и много миши дърдонки.

— Легло ли? — попитах аз подозрително.

— Легло за вълшебни сънища — каза твърдо Сийнуин, — точно като онова в кулата на Мерлин.

— И само това ли? — все още изпитвах подозрения. Сийнуин сви рамене.

— Гуенхуивач се опита да ми намекне, че го използват и за други цели — каза тя с укор, — но нямаше доказателства, и накрая трябваше да признае, че сестра й спи там, за да получава сънища — Сийнуин тъжно се усмихна. — Мисля, че горката Гуенхуивач не е наред в главата. Убедена е, че един ден Ланселот ще дойде да я вземе.

— Какво? — не повярвах на ушите си.

— Влюбена е в него бедната — каза Сийнуин. Преди да се разделим с Гуенхуивач се опитахме да я убедим да дойде с нас в предната градина, но тя отказа. Нямало да я посрещнат радушно, сподели тя и забърза нанякъде, хвърляйки подозрителни погледи наляво и надясно. — Бедната Гуенхуивач — повтори Сийнуин, после се засмя. — Колко типично за Гуинивиър, нали?

— Кое по-точно?

— Да се запали по такава екзотична религия! Защо не може да почита Боговете на Британия като всички нас? Не, трябва да намери нещо странно и трудно — Сийнуин въздъхна, после ме хвана под ръка. — Наистина ли трябва да останем за угощението?

Тя все още се чувстваше слаба, още не се беше възстановила след раждането.

— Артур ще ни разбере, ако не отидем — казах аз.

— Но не и Гуинивиър — въздъхна тя, — май ще е по-добре да се стегна.

Вървяхме покрай западната стена на двореца, покрай високата дървена палисада около лунната шахта на храма и бяхме стигнали до края на дългата аркада. Спрях Сийнуин преди да завием и сложих ръце на раменете й.

— Сийнуин от Поуис — казах, загледан в удивителното й красиво лице, — обичам те.

— Знам — усмихна се тя, повдигна се на пръсти и ме целуна, после ме поведе още няколко крачки напред за да хвърлим един поглед отвисоко в красивата градина на Морския дворец. — Ето — рече развеселено тя — ето го Артуровото Братство на Британия.

Градината бе пълна със залитащи пияни мъже. Твърде дълго ги бяха държали на медовина и без храна и сега те усърдно се прегръщаха и си обещаваха вечно приятелство. Някои прегръдки се бяха изродили в срещи по борба, а участниците ожесточено се търкаляха по цветните лехи на Гуинивиър. Двата хора отдавна се бяха отказали от опитите си да пеят тържествени песни и сега някои от певиците вече пиеха заедно с воините. Не всички мъже бяха пияни, разбира се, но трезвите гости се бяха оттеглили на терасата, за да закрилят жените. Много от тях бяха придворни дами на Гуинивиър, сред които беше и Люнет, моята първа отдавна отминала любов. И Гуинивиър беше на терасата и с ужас гледаше как опустошаваха градината й, макар че това си беше нейна лична грешка, защото беше предложила на мъжете специална силна медовина и сега поне петдесетина от воините вдигаха пиянска врява в градината — някои бяха изтръгнали подпорните колчета на цветята и ги размахваха като мечове, виждах поне един с разкървавено лице, а друг дърпаше разклатения си зъб и проклинаше своя брат по клетва, който го беше ударил. Друг пък бе повърнал върху кръглата маса.

Помогнах на Сийнуин да се изкачи на безопасно място зад арките, а под нас Братството на Британия ругаеше и се биеше и пиеше до забрава.

Ето така, макар че Игрейн никога не би ми повярвала, бе положено началото на Артуровото Братство на Британия, което невежите все още наричат Кръглата маса.

 

Бих искал да кажа, че новият мирен дух, породен от Артуровата клетва пред Кръглата маса донесе щастие за цялото кралство, но всъщност повечето от обикновените хора дори не знаеха, че някой е полагал такава клетва. Мнозинството от хората нито знаеха, нито ги беше грижа, какво прави техният господар, стига нивите и семействата им да не страдаха от неговите дела. Артур придаваше, разбира се, голямо значение на тази клетва. И както казваше Сийнуин, за човек, който твърди, че мрази клетвите, Артур прекалено обича да обвързва себе си и другите с клетви.

Но в онези години поне, всички спазваха тържествената клетва на Братството и Британия благоденстваше в този мирен период. Аел и Сердик воюваха помежду си за господството над Лоегир и техния ожесточен конфликт освободи останалата част от Британия от сакски нападения. Ирландските крале в западна Британия както винаги продължаваха да изпробват копията си срещу британски щитове, но тези конфликти бяха незначителни и спорадични, така че повечето от нас се радваха на дълъг мир. Съветът на Мордред, в който вече участвах и аз, можеше да се занимава със закони, данъци и поземлени спорове вместо да се тревожи за външни врагове.

Артур ръководеше Съвета, но никога не седяше на кралското място, защото тронът беше запазен за краля и чакаше празен докато Мордред възмъжее. Официално Мерлин беше главният кралски съветник, но той никога не пътуваше до Дурновария, а по време на няколкото заседания, проведени в Линдинис почти не взимаше участие. Шестима от членовете на Съвета бяха воини, но повечето от тях почти никога не идваха. Агравейн си призна, че работата в Съвета го отегчавала, а Сеграмор предпочиташе да пази мира по границата със саксите. Другите съветници бяха двама менестрели, които познаваха законите и родословието на британските крале, двама магистрати, един търговец и двама християнски епископи. Единия епископ беше мрачен възрастен мъж на име Емрис, наследил Бедуин като епископ на Дурновария, а другият беше Сенсъм.

Някога Сенсъм бе заговорничил срещу Артур и когато заговорът бе разкрит, повечето хора вярваха, че Сенсъм ще загуби главата си, но той успя някак да се измъкне. Епископът така и не се научи да чете и да пише, но беше умен и безкрайно амбициозен. Беше роден в Гуент. Баща му бил кожар, а Сенсъм се издигнал и станал един от свещениците на Тюдрик. Но към върховете всъщност го издигна сватбата на Артур с Гуинивиър след като двамата избягаха от Каер Сус, за да ги венчае Сенсъм. За тази услуга той бе възнаграден — стана думнонски епископ и личен свещеник на Мордред, макар че по-късно загуби тези почести поради участието си в заговора на Набур и Мелуас. След това уж трябваше да гние в скромно уединение като пазител на храма на Свещеното Бодливо дръвче, но Сенсъм не можеше да понася скромното уединение. Спаси Ланселот от унижението да бъде отхвърлен от митраистите и по този начин си извоюва сдържаната благодарност на Гуинивиър. Но нито приятелството му с Ланселот, нито примирието му с Гуинивиър щяха да бъдат достатъчни, за да го издигнат чак толкова, че да стане член на кралския съвет.

Тази чест Сенсъм постигна чрез брак, а жената, за която се ожени беше по-голямата сестра на Артур Моргана — Моргана, жрицата на Мерлин, поклонничка на мистериите, езичницата Моргана. С този брак Сенсъм окончателно забрави какво е да си в немилост и се издигна до най-високите стъпала на властта в Думнония. Приеха го за член на Съвета, направиха го епископ на Линдинис и отново го назначиха за личен свещеник на Мордред, макар че за щастие Сенсъм не можеше да понася младия крал и затова рядко идваше в двореца в Линдинис. Той пое властта над всички църкви в северна Думнония, а Емрис държеше всички южни църкви. За Сенсъм това беше блестящ брак, а за всички нас неразрешима загадка.

Самата сватба стана в църквата на Свещеното Бодливо дръвче в Инис Уидрин. Артур и Гуинивиър отседнаха в Линдинис и щом настъпи великият ден всички заедно отидохме до църквата. Церемониите започнаха с покръстването на Моргана край обраслия с тръстики бряг на езерото Исса. Тя беше свалила старата си златна маска с образа на рогатия Бог Кернунос и я бе заменила с нова маска, украсена с християнски кръст, а за да е в тон с радостните събития на деня, Моргана не беше облечена както обикновено с черна рокля, а носеше бяла дълга дреха. Артур се разплака от радост като видя сестра си, накуцвайки да влиза в езерото, където Сенсъм с очевидна нежност я подкрепи когато я потопи във водата. Хор пееше алилуя. След това почакахме докато Моргана се подсуши и облече нова бяла рокля, после тя закуцука към олтара със Сенсъм, където епископ Емрис ги венча.

Мисля, че едва ли щях да с учудя повече, ако самият Мерлин се беше отказал от старите Богове, за да прегърне кръста. За Сенсъм, разбира се, това беше двоен триумф, защото като се ожени за сестрата на Артур, той не само се озова в кралския Съвет. С покръстването на Моргана Сенсъм нанесе голям удар на езичниците. Някои хора навъсено го обвиняваха в опортюнизъм, но честно да си кажа мисля, че той наистина обичаше Моргана по някакъв свой пресметлив начин, а тя без съмнение го обожаваше. Двама умни хора, обединени от недоволството си от живота. Сенсъм винаги смяташе, че трябва да заема по-високо място, от това което заемаше, а Моргана, някога красавица, сега негодуваше срещу съдбата, която й отреди огън да изкриви тялото й и ужасно да обезобрази лицето й. Негодуваше и срещу Нимю, защото някога Моргана беше най-доверената жрица на Мерлин, а по-младата Нимю си беше присвоила това място. За да си отмъсти сега, Моргана стана най-ревностна християнка. Започна да служи на Христос толкова пламенно, колкото преди служеше на по-старите Богове — след брака й със Сенсъм тя насочи цялата си огромна енергия за постигане на мисионерските амбиции на съпруга си.

Мерлин не присъства на сватбата, но това не му попречи да се позабавлява за сметка на това събитие.

— Тя е самотна — каза ми той, когато чу новината, — а господарят на мишките поне ще й прави компания. Не мислиш, че се чифтосват двамата, нали? Мили Богове, Дерфел, че ако бедната Моргана се съблече пред Сенсъм, той нали ще си изповръща червата! Пък и той не знае как да се чифтосва. Не и с жени във всеки случай.

Бракът не смегчи характера на Моргана. В Сенсъм тя откри човек, който с готовност се оставяше да бъде ръководен от нейните умни съвети, така че тя можеше да подкрепя амбициите му с цялата си неизтощима енергия, но за останалите хора Моргана си беше както и преди опърничава и мрачна жена, скрита зад своята отблъскваща златна маска. Тя продължи да живее в Инис Уидрин, но вече не на Хълма на Мерлин, а в къщата на епископа в границите на светилището. Оттам Моргана виждаше обгорения Хълм, където живееше нейният враг Нимю.

Нимю, изоставена от Мерлин сега, бе убедена, че Моргана е откраднала Съкровищата на Британия. Според мен нейното убеждение бе породено единствено от омразата й към Моргана — за Нимю покръстената жрица бе най-големият предател на Британия, защото бе изоставила Боговете, за да стане християнка. Затова където и да видеше Моргана, Нимю плюеше по нея и я засипваше с проклятия, които Моргана веднага й връщаше. Двете никога нямаше да се помирят. Веднъж по настояване на Нимю и аз се изправих срещу Моргана заради изгубения Свещен съд. Беше минала близо година от сватбата и въпреки че вече се обръщаха към мен с титлата лорд и бях един от най-богатите хора в Думнония, все още малко се страхувах от Моргана. Когато бях дете, тя имаше страшна власт и ужасяващ вид и управляваше Хълма с тежка и груба ръка, винаги готова да накаже с жреческия жезъл. И сега, след толкова години, старото страхопочитание отново се събуди в мен.

Срещнах я в една от новите сгради на Сенсъм в Инис Уидрин. Най-голямата от тези стаи бе с размери на кралска зала за угощения — тук десетки свещеници се учеха как да разпространяват Христовата вяра. Тези свещеници започваха своето обучение на шестгодишна възраст, на шестнадесет ги провъзгласяваха за светци и ги изпращаха по пътищата на Британия да печелят привърженици и да ги покръстват. По време на пътуванията си често срещах такива ревностни мъже. Те се движеха по двойки, само с една малка торба и тояга, но понякога ги придружаваха и жени, върху които тези мисионери оказваха странно влияние. Свещениците не изпитваха страх. Всеки път когато ги срещах ме засипваха с предизвикателства и ме подканваха, ако смея, да отрека техния Бог. Аз винаги признавах неговото съществуване, но след това заявявах, че и моите Богове съществуват, при което те започваха да ме проклинат, а жените с тях виеха срещу мен и съскаха какви ли не обиди. Веднъж двама от тия фанатици изплашиха дъщерите ми и аз трябваше да използвам дръжката на копието си. Признавам, че вложих доста сила в това, защото накрая имаше една счупена глава и една изкълчена китка, при това нито едно от двете не беше мое. Артур настоя да се явя пред съда като доказателство за това, че дори най-привилегированите думнонци не стоят над закона. Така се озовах в съдилището в Линдинис, където един християнски магистрат ме обвини за това, че съм счупил костите на мисионера, за което трябваше да платя в сребро като глобата бе в размер половината от собственото ми тегло.

— Трябваше да те бият с камшик тогава — озъби ми се Моргана, когато ме пуснаха при нея, очевидно си беше спомнила този случай. — С камшик на голо до кръв. Публично!

— Мисля, че подобно наказание вече би затруднило дори и вас, лейди — тихо отбелязах аз.

— Бог щеше да ми даде необходимата сила — изсъска тя иззад новата си златна маска с християнския кръст. Седеше край една маса, отрупана с пергаменти и изписани с мастило дървени цепленки — тя не само ръководеше училището на Сенсъм, но и изчисляваше богатствата на всяка църква и на всеки манастир в северна Думнония, най-много обаче се гордееше със своята общност от свети жени, които пееха и се молеха в своя собствена зала, където не бе разрешено влизането на мъже. Чувах приятните им гласове да пеят, докато Моргана ме оглеждаше от глава до пети. Очевидно не й се понрави много това, което видя.

— Ако си дошъл за още пари — озъби се тя, — няма да получиш. Първо трябва да си платите старите заеми.

— Не знам да имаме стари заеми — възразих тихо.

— Глупости — грабна тя една от цепленките и изчете някакъв фалшив списък от неплатени заеми.

Изчаках я да свърши и внимателно й обясних, че Съветът няма намерение да взима на заем пари от църквата.

— А ако имаше такова намерение, сигурен съм, че досега щяхте да сте го научили от вашия съпруг.

— Аз пък съм сигурна, че вие езичниците в Съвета заговорничите зад гърба на светеца — наведе глава, после подсмръкна. — Как е брат ми?

— Много е зает, лейди.

— Явно прекалено зает, за да дойде да ме види.

— А защо не го посетите вие, ако не сте твърде заета — любезно предложих аз.

— Аз? Да отида в Дурновария? И да срещна оная вещица Гуинивиър — прекръсти се тя, потопи ръката си в купа с вода и пак се прекръсти. — По-скоро бих отишла в ада да видя самия Сатана, отколкото тази вещица на Изида! — за малко Моргана щеше да плюе, за да се предпази от злото, но после се опомни и вместо това още веднъж се прекръсти. — Знаеш ли какви ритуали изисква Изида? — попита ме тя гневно.

— Не, лейди — отговорих аз.

— Мръсни, Дерфел, мръсни! Изида е блудницата! Курвата на Вавилон. Това е дяволска вяра, Дерфел. Лягат заедно, мъж и жена — потръпна Моргана пред тази ужасна мисъл. — Истински разврат.

— В храма на Изида не се допускат мъже, лейди — опитах се да защитя Гуинивиър — точно както и вие не ги допускате в женската зала.

— Не се допускат ли? — изкиска се Моргана. — Те идват през нощта, глупако, и се кланят голи на развратната си Богиня. Мъже и жени заедно, потни като свине! Да не мислиш, че не знам? Аз, която някога бях такава грешница? Да не мислиш, че знаеш повече от мен за езическите вярвания? Казвам ти, Дерфел, лягат си заедно и се валят в собствената си пот — голи жени и голи мъже. Изида и Озирис, жена и мъж, и жената дарява живот на мъжа, и как мислиш, че става това, глупак такъв? Чрез отвратителния акт на съвокуплението — ето как става! — тя потопи пръсти в купата и пак се прекръсти, оставяйки мокро петно на маската си. — Ти си един невеж доверчив глупак — озъби се Моргана срещу мен. Не исках да споря с нея. Привържениците на различни религии винаги хвърлят кал един срещу друг. Мнозина езичници обвиняваха християните в същите прегрешения по време на техните така наречени „празници на любовта“, а много хора извън градовете вярваха, че християните отвличат, убиват и ядат деца. — И Артур е глупак — изръмжа Моргана — щом вярва на Гуинивиър.

Тя ме погледна враждебно с единственото си око.

— Какво всъщност искаш от мен, Дерфел, щом не искаш пари?

— Искам да знам, лейди, какво се случи в нощта, когато изчезна Свещения съд.

Тя се изсмя. Беше като ехо от предишния й смях, жесток клокочещ смях, който винаги предвещаваше неприятности за Хълма.

— Ти нещастен малък глупак — каза Моргана — да ми губиш така времето — отсече тя и се обърна към работата си на масата. Почаках докато тя отбелязваше нещо по рабошите или в полетата на пергаментите, правейки се, че не ме забелязва. — Още ли си тук, глупако? — попита тя след малко.

— Още, лейди.

Тя се извъртя на стола.

— Защо искаш да знаеш? Да не те е изпратила онази малка зла пачавра, дето живее там горе — махна тя с ръка към прозореца, който гледаше към Хълма.

— Мерлин ме помоли, лейди — излъгах аз. — Иска да си спомни миналото, но паметта му блуждае.

— Скоро ще заблуждае в ада — отмъстително изсъска тя, после помисли върху въпроса ми и накрая вдигна рамене. — Ще ти кажа какво стана онази нощ, но ще ти го кажа само веднъж и след това никога повече няма да ме питаш.

— Веднъж е достатъчно, лейди.

Тя се изправи и накуцвайки отиде до прозореца и се загледа в Хълма.

— Всемогъщият Господ Бог — каза тя, — единственият истински Бог, Баща на всички ни, изпрати огън от небесата. Бях там и знам какво стана. Той изпрати светкавица и тя удари сламенния покрив на замъка и го подпали. Аз пищях, имам причина да се страхувам от огъня. Познавам огъня. Аз съм дете на огъня. Огънят опропости живота ми, но това беше друг огън. Това бе пречистващият Божи огън, който изгори греха ми. От покрива огънят се прехвърли върху кулата и изгори всичко. Гледах този огън и дори щях да умра в него, ако не беше благословения светец Сенсъм, който ме спаси — тук тя се прекръсти и се обърна към мен. — Ето това се случи, глупако — озъби се тя.

Значи Сенсъм е бил на Хълма в онази нощ? Това беше интересно, но на Моргана нищо не казах за това. Само внимателно отбелязах:

— Огънят не е изгорил Свещения съд, лейди. Мерлин е дошъл на другия ден и претърсил пепелището, но не намерил никакво злато.

— Глупак! — плю срещу мен Моргана през процепа на маската си. — Да не мислиш, че Божият огън гори като твоите слаби пламъчета? Свещения съд беше съд на злото, най-безпощадната мана по Божията земя. Беше нощното гърне на дявола и Господ Бог го погълна, Дерфел, превърна го в нищо! Видях го с това око! — почука тя по маската под отвора за единственото й око. — Видях го да гори — бляскава, кипяща, съскаща пещ в самото сърце на огъня, беше като най-горещия адски пламък. Чух демоните да пищят от болка, когато техният Свещен съд се превърна в дим. Бог го изгори! Изгори го и го прати обратно в ада, където му е мястото! — тя замълча и аз усетих как зад маската й една усмивка пропука изкривеното й от огъня лице. — Няма го вече, Дерфел — добави тя с по-тих глас, — а сега можеш и ти да си вървиш.

Оставих я, напуснах светилището и се изкачих на Хълма. Бутнах счупената порта, която висеше на една страна. Земята бе погълнала вече черната пепел от замъка и от кулата, наоколо имаше десетина мръсни колиби, в които живееха Нимю и нейните хора — всичките нежелани от нашия свят: сакати, просяци, бездомници, полусмахнати. Те преживяваха с храната, която Сийнуин и аз им пращахме всяка седмица от Линдинис. Според Нимю тези хора говорели с Боговете, но всичко, което лично аз съм чувал от тях бе луд кикот или тъжни стенания.

— Отрича всичко — казах аз на Нимю.

— Че как иначе.

— Каза, че нейният Бог го изгорил и го превърнал в нищо.

— Нейният Бог не би могъл да свари едно рохко яйце — злобно рече Нимю. За тези няколко години откакто изчезна Свещения съд и Мерлин се оттегли да си гледа старините, Нимю много се бе занемарила. Ходеше мръсна, беше кожа и кости и почти толкова луда, колкото беше на Острова на мъртвите, когато ходих да я спасявам. От време на време трепереше, или неволни тикове гърчеха лицето й. Отдавна бе продала или захвърлила златното си око и сега носеше кожена превръзка над празната очна ябълка. Някогашната й интригуваща красота бе напълно скрита под рани и мръсотия, черната й коса се бе превърнала в спластена мазна маса, пълна с такива нечистотии, че дори хората от околните земи, които идваха при нея за благословия или да се лекуват често се превиваха от нетърпимата й воня. Дори аз, дето се бях заклел да я подкрепям във всичко и някога бях влюбен в нея, едва изтрайвах близостта й.

— Свещения съд още съществува — увери ме Нимю в онзи ден.

— И Мерлин така казва.

— Мерлин ще живее още дълги години, Дерфел — отпусна тя ръката си върху моята (ноктите й бяха дълбоко изгризани). — Той просто чака, това е, чака и си пести силите.

Очаквайки да пламне погребалната му клада, помислих си аз, но нищо не казах.

Нимю се завъртя от изток на запад, за да огледа хоризонта.

— Свещения съд е скрит някъде там, Дерфел — промълви тя. — Някой се опитва да разбере как да го използва — засмя се тихо. — А когато реши да изпробва действието му, Дерфел, небето ще почервенее от кръв — извърна тя единственото си око към мен. — Кръв! — изсъска Нимю. — В този ден светът ще повръща кръв, Дерфел, и Мерлин отново ще възседне кон.

Може би, помислих си аз, но точно в този момент денят беше чудно слънчев и в Думнония цареше мир. Този мир бе на Артур, извоюван от неговия меч и поддържан от неговите съдилища, благоденстващ благодарение на неговите пътища и подпечатан с клетвата на неговото Братство. Всичко това изглеждаше толкова далеч от света на Свещения съд и на изчезналите Съкровища, но Нимю продължаваше да вярва в магическата им сила, и заради нея премълчах своето неверие. В онзи светъл ден, огрял Артуровата Думнония ми се струваше, че Британия най-сетне е намерила пътя, който щеше да я изведе от тъмнината, хаоса и диващината и да я отведе към светлината, реда и законността. Това постижение беше на Артур. Това беше неговият Камелот.

Но Нимю беше права. Свещения съд не беше изчезнал и тя, като Мерлин, просто чакаше ужасът да се развихри.

* * *

Основната ни задача в онези години беше да подготвим Мордред за трона. Той вече беше крал на Думнония, защото бе провъзгласен за наш владетел на върха на Каер Кадарн още като бебе, но Артур реши да повтори церемонията, когато Мордред порасне. Мисля, че Артур се надяваше по време на тази втора церемония някаква тайнствена сила да вмени на Мордред чувство за отговорност и да го изпълни с мъдрост, защото никой и нищо не се оказа в състояние да научи това момче на каквото и да било. Ние се опитахме, Боговете са ни свидетели, но Мордред си остана същия мрачен, злопаметен и недодялан младеж. Артур не го харесваше, но упорито си затваряше очите пред по-големите му провинения, защото ако за Артур имаше нещо наистина свещено, то това бе божественият произход на кралете. След време Артур щеше да бъде принуден да погледне истината за Мордред в очите, но в онези години щом в кралския Съвет станеше дума за пригодността на Мордред, Артур повтаряше все едно и също. Мордред, признаваше той, е наистина неприятно дете, но ние всички познаваме такива момчета, които след като пораснат стават свестни мъже, освен това тържественият характер на акламацията и кралските отговорности със сигурност щели да променят характера му.

— И аз като дете не бях цвете за мирисане — обичаше да казва Артур, — но мисля, че с времето се промених към по-добро. Имайте вяра в момчето. Освен това — добавяше той с усмивка — Мордред ще бъде ръководен от мъдър и опитен Съвет.

— Той ще си назначи нов Съвет — обаждаше се някой от нас, но Артур само махваше с ръка.

— Всичко ще бъде наред — уверяваше ни той безгрижно.

Гуинивиър нямаше подобни илюзии. Всъщност в годините след клетвата около Кръглата маса тя бе направо обсебена от мисълта за съдбата на Мордред. Гуинивиър не присъстваше на заседанията на кралския Съвет (това не бе разрешено на никоя жена), но аз подозирам, че когато беше в Дурновария, тя подслушваше разговорите ни скрита зад една завеса, отделяща залата от малко сводесто коридорче. Сигурно доста сме я отегчавали с някои от нашите спорове — случваше се с часове да обсъждаме дали да подменим камъните на някое укрепление или да похарчим парите за възстановяване на мост, дали тоя или оня магистрат взима подкупи или на кого да поверим попечителството на осиротял наследник или наследничка. Такива неща обикновено се обсъждаха на съветите и аз съм сигурен, че Гуинивиър е изпитвала само досада докато ни е слушала. Но едва ли е било така, когато на дневен ред в нашите разговори е бил Мордред.

Гуинивиър почти не познаваше Мордред, но го мразеше. Мразеше го, защото той беше крал, а Артур не. Тя имаше свое виждане за правото над престола и се опитваше да обработва един по един членовете на кралския Съвет, за да спечели подкрепата им. Държеше се мило дори с мен, предполагам защото виждаше в душата ми и разбираше, че вътре в себе си и аз мисля като нея. След първото събиране на кралския Съвет, последвало церемонията по полагането на клетвата пред Кръглата маса, тя ме хвана под ръка и двамата тръгнахме да се разхождаме из галерията от арки, ограждаща вътрешния двор на двореца в Дурновария. Въздухът бе наситен с дима от горящите в мангали билки, които трябваше да пазят града от повторното завръщане на чумата. Виеше ми се свят от упойващия дим, всъщност по-скоро бе от близостта на Гуинивиър. Парфюмът й беше много силен, червената й коса — гъста и буйна, тялото й — стройно и слабо, а лицето й толкова изящно и одухотворено. Изказах й съболезнованията си за смъртта на баща й.

— Бедният татко — каза тя. — Едниственото за което мечтаеше бе да се върне в Хенис Уирън.

Тя замълча и аз се зачудих дали това беше упрек към Артур, за дето не се опита да прогони Диурнач от земите на баща й. Според мен Гуинивиър едва ли би пожелала някога да види отново дивото крайбрежие на Хенис Уирън, но Лиодеган винаги е мечтал да се върне в земите на своите предци.

— Ти така и не ми разказа за твоето посещение в Хенис Уирън — порица ме Гуинивиър. — Разбрах, че си се срещнал с Диурнач.

— Да, и се надявам, лейди никога да не го срещна отново.

Тя сви рамене.

— Струва ми се, че понякога един крал може да има полза от славата си на жесток човек.

Попита ме за положението в Хенис Уирън, но аз долавях, че това всъщност не я интересуваше. Със същия интерес ме попита и за здравето на Сийнуин.

— Добре е, лейди, благодаря — все пак отвърнах аз.

— Пак ли е бременна? — попита ме тя леко развеселена.

— Така смятаме, лейди.

— Вие двамата наистина не си губите времето — закачи ме тя с усмивка. С годините нейната неприязън към Сийнуин изчезна, но двете никога не станаха приятелки. Гуинивиър откъсна едно листо от дафиновото дърво, което растеше в римска ваза, украсена с голи нимфи, и го разтри между пръстите си.

— А какво прави нашият господар кралят? — попита тя кисело.

— Бели.

— Става ли за крал?

Това беше типично за Гуинивиър — откровен въпрос, право в целта.

— Роден е за крал, лейди — уклончиво отвърнах аз, — а ние сме положили клетва пред него.

Тя се изсмя презрително. Сандалите й — със златни връзки — шляпаха по плочите, а перлите по златната верига около врата й подрънкваха.

— Преди много години, Дерфел, двамата с теб говорихме за това и ти призна, че от всички мъже в Думнония Артур е най-подходящ за крал.

— Така беше — съгласих се аз.

— Нима мислиш, че Мордред е по-подходящ?

— Не, лейди.

— Тогава? — обърна се тя да ме погледне. Малко жени можеха да ме гледат право в очите и Гуинивиър беше една от тях. — Тогава? — повторно попита тя.

— Дал съм клетва, лейди, както и вашият съпруг.

— Тези клетви! — сопна се тя и пусна ръката ми. — Артур се закле да убие Аел, а Аел си е жив. Закле се да отвоюва Хенис Уирън, а Диурнач още управлява там. Клетви! Вие мъжете се криете зад клетвите както слугите се крият зад глупостта, но щом някоя клетва ви стане неудобна просто я забравяте. Не мислиш ли, че би могъл да забравиш и клетвата си към Утър?

— Аз съм се клел на принц Артур — уточних аз, внимавайки както винаги в разговор с Гуинивиър да не изпусна титлата „принц“ пред името на Артур. — И тази ли клетва искате да забравя?

— Искам, Дерфел, да го вразумиш — каза тя. — Теб те слуша.

— Той слуша вас, лейди.

— Не и по въпроса за Мордред — отсече Гуинивиър. — За всичко друго може би, но за това не.

Тя потръпна, спомнила си вероятно как прегърна Мордред в Морския дворец по настояване на Артур, гневно смачка дафиновия лист и го захвърли на каменните плочи. След минути някой слуга щеше да го измете. Зимният дворец в Дурновария беше толкова чист винаги, в нашият дворец в Линдинис имаше твърде много деца, за да го поддържаме така изряден, а крилото на Мордред бе направо бунище.

— Артур е най-големият жив син на Утър — настоя Гуинивиър уморено. — Той трябва да бъде крал.

Трябва, помислих си аз, но ние всички се бяхме заклели да пазим трона за Мордред заради тази клетва много мъже умряха в долината Лъг. Понякога просто ми се искаше, да ми прости Бог, Мордред да умре и да реши този проблем вместо нас, но независимо от изкривения си крак и лошите поличби при раждането му, той сякаш бе дарен с непоклатимо здраве. Взрях се в зелените очи на Гуинивиър.

— Помня, лейди — започнах аз внимателно, — как преди години вие ме преведохте през тази врата — посочих аз към ниска сводеста врата, която водеше извън галерията — и ми показахте вашия храм на Изида.

— Да. Е, и? — настръхна тя, може би съжаляваше за този момент на допусната близост. В онзи далечен ден тя се опитваше да ме направи свой съюзник за същата кауза, която сега я бе подтикнала да ме хване под ръка и да ме доведе в тази галерия. Искаше Мордред да бъде отстранен, за да може Артур да управлява.

— Показахте ми трона на Изида — казах аз, като внимавах да не се издам, че съм видял същия черен трон и в Морския дворец. — Казахте ми, че Изида е Богинята, която определя кой ще седне на кралския престол. Прав ли съм?

— Да, Тя може да прави и това — отвърна нехайно Гуинивиър.

— Значи трябва да се молите на Изида, лейди — посъветвах я аз.

— Да не мислиш, че не се моля, Дерфел? — остро попита тя. — Да не мислиш, че не съм й проглушила ушите с моите молитви. Аз искам Артур да стане крал и след него Гуидър, но никой не може на сила да накара един мъж да седне на трона. Първо Артур трябва да поиска да стане крал и тогава Изида ще изпълни желанието му.

Това ми се видя доста слаба защита. Ако Изида не можеше да промени решението на Артур, ние смъртните още по-малко можехме да се надяваме, че ще успеем. Доста често се бяхме опитвали, но Артур не искаше изобщо да обсъжда този въпрос, точно както Гуинивиър се отказа да разговаря с мен след като разбра, че няма да ме убеди да подкрепя нейната кампания срещу Мордред в полза на Артур.

Аз исках Артур да стане крал, но през всичките тези години само веднъж отказах да приема спокойните му уверения и сериозно говорих с него за възможността той да седне на престола. Отлагах този разговор цели пет години след Клетвата край кръглата маса. Беше през лятото преди годината, в която Мордред трябваше отново да бъде провъзгласен за крал, а по това време той вече бе настроил срещу себе си почти всички в кралството. Единствено християните го подкрепяха и то без особено желание, само защото знаеха, че майка му беше християнка и че детето бе кръстено, а това бе достатъчно да убеди християните, че Мордред би могъл да подкрепи техните амбиции. Всички други гледаха на Артур като на човек, който може да ги спаси от момчето, но Артур спокойно пренебрегваше тези надежди. Онова лято според новото летоброене, което усвоихме, беше четиристотин деветдесет и петото след раждането на Христос. Думнония блестеше красива под златните лъчи на лятното слънце. Артур бе на върха на своята сила, Мерлин се грееше на припек в нашата градина, заобиколен от трите ни дъщерички, които настойчиво го молеха за приказки, Сийнуин беше щастлива, Гуинивиър се наслаждаваше на своя нов Морски дворец с неговите аркади и галерии, и тъмния скрит храм, Ланселот сякаш бе доволен от кралството си край морето, саксите се биеха помежду си, а в Думнония цареше мир. Но това беше и лято белязано от една голяма трагедия.

Защото това беше лятото на Тристан и Изолда.

 

Кърнау бе дивото кралство, което приличаше на извит орлов нокът, израснал в западния край на Думнония. Римляните стигнали до там, но малцина се заселили в пустите му земи. А когато римляните напуснали Британия, хората в Кърнау продължили да си живеят по стария начин сякаш в страната никога не бяха идвали нашественици. Разоравали малки нивички, ловели риба в бурни морета и копаели земята за ценния калай. Разправяха ми, че когато пътуваш из Кърнау все едно, че виждаш Британия такава каквато е била преди идването на римляните. Аз лично обаче не бях ходил там, нито пък Артур.

Защото откакто се помнех в Кърнау управляваше крал Марк. Той рядко ни създаваше тревоги, макар от време на време — обикновено когато Думнония е заета с някой по-голям враг на изток — да решаваше, че някое парче от нашите западни земи му принадлежеше и начеваше кратка погранична война в която неговите бойни лодки идваха до нашето крайбрежие и воините на Кърнау се впускаха в опустошителни набези. Винаги побеждавахме в тези войни и как иначе? Думнония беше голяма, а Кърнау — малка, а когато войните свършваха, Марк изпращаше пратеници да ни уверяват, че всичко е станало по някакво недоразумение. В началото на Артуровото управление, когато Кадуи от Иска се бе разбунтувал срещу централната власт в Думнония, Марк наистина сложи ръка, макар и за кратко време, върху обширни ивици от нашата земя, но Кълхуч потуши бунта на Кадуи и когато Артур изпрати на Марк главата на бунтовника като подарък, копиеносците на Кърнау тихомълком се изтеглиха в старите си укрепления по границата.

Такива проблеми рядко възникваха, защото най-славните си кампании Марк водеше в леглото. Той бе известен с многобройните си съпруги, но докато други мъже държеха по няколко жени едновременно, Марк винаги имаше само една съпруга, а след смъртта й се женеше за друга. Те измираха в ужасяваща последователност, почти винаги това се случваше точно четири години след брачната церемония, осъществена от друидите на Кърнау. И въпреки че Марк винаги намираше някакво обяснение за смъртта им — треска например, или нещастен случай, или трудно раждане — ние всички подозирахме, че отегчението на краля бе причина за погребалните клади, в които изгаряха кралиците в Каер Дор (кралската крепост в Кърнау). Седмата съпруга, която умря в Каер Дор, Яла, бе племенница на Артур и Марк изпрати един пратеник да му разкаже тъжната приказка за ядливи гъби, смесени с червена мухоморка и за неутолимия апетит на Яла. Бе изпратил и едно муле натоварено с калаени кюлчета и рядка китова кост, за да укроти евентуални прояви на гняв от страна на Артур.

Винаги се намираха принцеси, които поемаха риска да пресекат морето и да споделят леглото на Марк, въпреки трагичните кончини на неговите предишни съпруги. Може би им се струваше по-добре да станат кралици на Кърнау, макар и за кратко, отколкото да чакат в женските покои да се появи подходяща партия, което можеше и никога да не се случи, пък и обясненията за смъртните случаи винаги звучаха правдоподобно. Просто нещастни случаи.

След смъртта на Яла дълго време не се появи нова съпруга. Марк остаряваше и хората предполагаха, че се е отказал от тази игра на бракове. Но точно през лятото на годината, предшестваща встъпването на Мордред на власт в Думнония, застаряващия крал Марк отново се ожени. Новата му съпруга бе дъщеря на нашия стар съюзник Енгас Мак Ейрем, ирландския крал на Демеция, който ни бе осигурил победата в долината Лъг. Заради решителната му намеса в тази битка Артур му беше простил безбройните нахлувания в земите на Кунеглас. Всъщност тези нападения не престанаха. Страшните Черни щитове на Енгас непрекъснато навлизаха в Поуис и в земите на старата Силурия и през всичките тези години Кунеглас бе принуден да поддържа скъпоструващи бойни отряди по западната си граница. Енгас никога не поемаше отговорността за тези рейдове като се оправдаваше с това, че неговите старейшини били недисциплинирани и все обещаваше да отреже някоя и друга глава, но главите си оставаха на съответните рамене и след всяка жътва гладните Черни щитове се връщаха в Поуис. Артур изпращаше на поуиската граница нашите млади копиеносци да придобиват опит. Тези продоволствени войни ни даваха възможност да обучаваме войниците, които още не бяха влизали в истинска битка и да поддържаме инстинктите на старите бойци. Кунеглас искаше веднъж завинаги да свърши с Демеция, но Артур харесваше Енгас и настояваше, че си струва да понасяме неговите грабителски походи, заради опита, който придобиваха в тези войни нашите копиеносци. Така Черните щитове бяха спасени.

Брака на застаряващия крал Марк с невръстната му булка от Демеция, скрепи един съюз между две малки кралства, който не разтревожи никого, пък и никой не вярваше, че Марк се беше оженил по някакви политически причини. Единствената причина за този брак бе неутолимият глад на Марк за млада кралска плът. Тогава той беше почти на шейсет, синът му Тристан бе почти на четиридесет, а Изолда, новата кралица, бе само на петнадесет.

Трагедията започна, когато Кълхуч ни изпрати вест, че Тристан е пристигнал в Иска с младата съпруга на баща си. След смъртта на Мелуас, настъпила след преяждане със стриди, за управител на западната провинция на Думнония бе назначен Кълхуч. Неговото съобщение гласеше, че Тристан и Изолда избягали от крал Марк. Самият Кълхуч бе скоро развеселен, отколкото ратревожен от тяхното пристигане, защото и той като мен се бе бил рамо до рамо с Тристан в долината Лъг и край Лондон и харесваше принца на Кърнау.

„Тази булка поне ще оцелее — пишеше Кълхуч в писмото си до Съвета — и го заслужава. Предоставих им един стар замък и охрана от копиеносци.“

По-нататък посланието описваше един рейд на ирландски пирати, дошли през морето, и завършваше с обичайните за Кълхуч молби за намаляване на данъците и предупреждение, пак обичайно за неговите писма, че тази година реколтата не изглеждала особено богата. Накратко това беше едно най-обикновено послание, което не можеше ни най-малко да разтревожи Съвета, тъй като всички знаехме, че реколтата щеше да бъде доста богата и че Кълхуч просто се опитва да си създаде оправдание, за да иска намаление на данъците, които трябваше да даде на кралската хазна. Колкото до историята с Тристан и Изолда — това бе просто една забавна нотка в ежедневието ни и никой не видя в нея някаква опасност. Служителите на Артур прибраха съобщението където трябва и Съветът продължи работата си с обсъждане молбата на Сенсъм да се построи голяма църква за петстотната годишнина от раждането на Христос. Аз се изказах против предложението. Епископ Сенсъм съска, грачи и лая, че църквата била необходима ако не искаме светът да бъде унищожен от дявола. Безгрижните ни пререкания по този въпрос продължиха докато прислужниците ни сервираха обяда в двора на двореца.

Съветът тогава заседаваше в Дурновария и както обикновено Гуинивиър бе напуснала своя Морски дворец, за да бъде в града по време на заседанията. На обяд се присъедини към нас. Седеше до Артур и нейната близост както винаги го изпълваше с щастие. Той беше толкова горд с нея. Бракът може и да му беше донесъл някои разочарования, особено по отношение на децата — Артур искаше повече деца, но беше очевидно, че той все още бе влюбен в жена си. Всеки поглед към нея показваше удивлението му, че такава жена е могла да се омъжи за него, а никога не му идваше на ум, че той бе личност, за която си заслужава да се бориш, способен владетел и добър човек. Артур я обожаваше и в онзи ден, докато ядяхме плодове, хляб и сирене под топлите слънчеви лъчи, бе лесно да се разбере защо. Тя можеше да бъде остроумна и хаплива, забавна и мъдра, а външният й вид все още приковаваше вниманието. За нея времето като че ли бе спряло. Кожата й бе бяла като мляко, а около очите й нямаше и следа от фините бръчки, които забелязвах по лицето на Сийнуин — наистина изглеждаше така сякаш не бе остаряла нито с миг след онзи далечен ден, в който Артур за първи път я видя в претъпканата зала на Горфидид. Мисля, че всеки път когато Артур се връщаше вкъщи от дългите си задължителни пътувания из кралството на Мордред, той все още, щом зърнеше Гуинивиър, изпитваше онова поразително чувство на щастие, което бе изпитал при тяхната първа среща. А Гуинивиър знаеше как да поддържа магията на своето очарование като стоеше винаги на една тайнствена крачка пред Артур и така все повече засилваше неговата страст. Това според мен бе нейната любовна рецепта.

Мордред също беше с нас в онзи ден. Артур държеше кралят да присъства на заседанията на Съвета още преди да е поел всичките си правомощия и винаги насърчаваше Мордред да взима участие в обсъжданията. Но единственият принос на Мордред в тези заседания бе да седи и да си чисти мръсотията изпод ноктите или да се прозява докато слуша отегчителните ни разговори. Артур се надяваше Мордред да се научи на отговорност като присъства на работата на Съвета, но аз се страхувах, че кралят просто се учи как да избягва детайлите в управлението. В онзи ден, по време на обяда, той седна, както се полага, на централното място на масата и дори не се престори на заинтригуван от историята, която епископ Емрис разправяше за чудодейната поява на пролетта след като някакъв свещеник благословил един хълм.

— Тази пролет, епископе — намеси се Гуинивиър, — не се ли появи по възвишенията северно от Дунум?

— Ами, да, лейди! — възкликна Емрис, доволен, че има и други слушатели освен безмълвния Мордред. — И вие ли чухте за това чудо?

— Много преди твоят свещеник да се появи — отвърна Гуинивиър. — Тази пролет идва и си отива, епископе, в зависимост от дъждовете. А тази година, ако си спомняте, в края на зимата валяха необичайно много дъждове — усмихна се тя победоносно. Все още бе противник на църквата, но вече не така шумно и открито.

— Това е нова пролет — настояваше Емрис. — Тамошните хора ни увериха, че никога не е имало такава пролет преди! — Епископът се обърна към Мордред. — Трябва да видите тази пролет, кралю господарю. Наистина е чудотворна.

Мордред се прозя и вяло погледна към гълъбите на отсрещния покрив. По дрехата му имаше петна от медовина, а току-що поникналата му къдрава брада бе пълна с трохи.

— Свършихме ли днешната работа? — внезапно попита той.

— Съвсем не, кралю господарю — възкликна Емрис въодушевено. — Още не сме взели решение за строежа на църквата, а има и три предложения за магистрати. Предполагам, че кандидатите са тук, за да ги разпитаме? — обърна се той към Артур.

— Тук са, епископе — потвърди Артур.

— Ще работим цял ден! — заключи Емрис доволен.

— Не и аз — охлади ентусиазма му Мордред. — Аз отивам на лов.

— Но кралю господарю… — опита се да възрази Емрис.

— Отивам на лов — прекъсна го Мордред. Бутна назад кушетката си, изправи се до ниската маса и закуцука през двора.

Около масата настъпи тишина. Всички знаехме какво си мислеха другите, но никой не изрази гласно мислите си, докато накрая аз се опитах да бъда оптимистичен.

— Отнася се с внимание към оръжията си — рекох.

— Защото му доставя удоволствие да убива — обади се Гуинивиър с леден глас.

— Иска ми се това момче поне да разговоря понякога! — тъжно каза Емрис. — Само седи, гледа мрачно и си чопли ноктите.

— Поне не си чопли носа — кисело забеляза Гуинивиър, после вдигна очи към портата, където се беше появил някакъв непознат. Хигуид, прислужникът на Артур, извести, че странникът се казва Силан, велик боец на Кърнау. Той наистина приличаше на велик боец, защото бе като звяр с огромна черна коса и рошава гъста брада, а на челото му бе татуирана синя брадва. Силан се поклони на Гуинивиър, после извади своя варварски меч и го постави на плочите с връх, насочен към Артур. Този жест показваше, че между нашите страни съществува тежък проблем за разрешаване.

— Седнете, лорд Силан — покани го Артур, вдигнал ръка към празното място на Мордред. — Има сирене, вино. Хлябът е прясно изпечен.

Силан смъкна железния си шлем, увенчан с озъбената маска на дива котка.

— Лорд — започна той с дрезгав глас, — идвам с оплакване…

— Но идвате и с празен стомах без съмнение — прекъсна го Артур. — Седни, човече! Хората ти ще получат храна в кухнята. И вдигни, моля те, този меч.

Официалният характер на посещението бе сковал Силан, но сърдечната фамилиарност на Артур го накара да се отпусне. Разчупи един хляб и си отряза голямо парче сирене. Артур го попита с какво оплакване е дошъл и Силан отговори с една дума.

— Тристан — после продължи обяснението, но в устата му все още имаше храна, което накара Гуинивиър да потръпне от отвращение. — Престолонаследникът е избягал във вашата страна, лорд, като е довел със себе си и кралицата — великият боец на Кърнау пресуши един рог с вино и добави — Крал Марк иска да му върнете и двамата.

Артур нищо не каза, само забарабани с пръсти по края на масата.

Силан погълна още хляб и сирене, сипа си и още вино.

— Достатъчно неприятен е фактът — продължи той след като шумно се оригна, — че престолонаследникът е — замълча за миг и погледна към Гуинивиър, след това пооправи изречението си — е с мащехата си.

Гуинивиър го прекъсна, за да изрече думата, която Силан не посмя да произнесе в нейно присъствие. Той кимна, изчерви се и продължи.

— Не е така, лейди. Не за да спи със собствената си мащеха. Освен че е с нея, той открадна и половината от хазната на баща си. Нарушил е две клетви, лорд. Клетвата към царствения си баща и клетвата към неговата кралица, а сега разбрахме, че е намерил убежище близо до Иска.

— Чух, че принцът е в Думнония — мрачно каза Артур.

— А моят крал го иска в Кърнау. Иска и двамата.

Казал каквото имаше да казва, Силан отново нападна сиренето.

Съветът отново се събра, а Силан остана да си почива на слънце в двора. На тримата кандидати за магистрати бе наредено да чакат, дълго разискваният въпрос на Сенсъм за голямата църква бе изоставен. Сега трябваше да решим какво ще отговори Артур на крал Марк.

— Тристан — заявих аз — винаги е бил наш приятел. Когато никой друг не иска да се сражава за нас, той застава в нашите редици. Тристан доведе хора в долината Лъг. Беше с нас и край Лондон. Той заслужава да му помогнем.

— Той е нарушил клетви, дадени на крал — каза Артур разтревожен.

— Езически клетви — намеси се Сенсъм, като че ли това намаляваше обидата, която Тристан бе нанесъл на баща си.

— Но е откраднал и пари — припомни епископ Емрис.

— Които се надява, че скоро ще бъдат негови по право — опитах се да защитя стария си боен другар.

— Точно това безпокои крал Марк — отбеляза Артур. — Постави се на негово място, Дерфел, от какво би се страхувал най-много?

— От недостиг на принцеси? — пошегувах се аз. Но това само накара Артур да смръщи вежди срещу мен.

— Той се страхува, че Тристан ще се върне в Кърнау с войска. Страхува се от гражданска война. Страхува се, и с право, че синът му се е изморил да го чака да умре.

Аз поклатих глава.

— Тристан не е от хората, които пресмятат всеки свои ход, господарю. Той действа импулсивно. Влюбил се е до забрава в булката на баща си. Изобщо не мисли за никакъв трон.

— Още не — пророкува зловещо Артур, — но ще се замисли.

— Ако дадем убежище на Тристан, какво ще направи крал Марк? — попита умно Сенсъм.

— Ще прати хората си в земите ни — отвърна Артур. — Няколко подпалени стопанства, откраднат добитък. Или пък ще изпрати копиеносците си да му доведат Тристан жив. Неговите моряци могат да се справят с тази задача. (Единствено жителите на Кърнау в цяла Британия умееха без страх да плават из моретата и саксите още в своите първи набези се бяха научили да се страхуват от дългите лодки на Марк.) — Едно такова решение ще бъде постоянен източник на проблеми — заключи Артур. — По десетина избити земеделци и жените им всеки месец. Ще трябва да държим по сто копиеносци на границата докато всичко утихне.

— Скъпо ще ни излезе — отбеляза Сенсъм.

— Прекалено скъпо — мрачно уточни Артур.

— Парите на крал Марк трябва във всеки случай да бъдат върнати — настоя Емрис.

— И може би кралицата — добави Сидрин, един от магистратите, които участваха в съвета. — Не мога да си представя, че гордостта на крал Марк ще му позволи да си затвори очите пред такава обида без да отмъсти.

— Какво ще стане с момичето, ако го върнем в Кърнау? — попита Емрис.

— Това ще реши крал Марк — заяви твърдо Артур. — Не ние — той разтри своето издължено скулесто лице с двете си ръце. — Предполагам — добави Артур уморено, — че ще е по-добре ако участваме в този конфликт като посредник. Отдавна — усмихна се той — не съм ходил в онази част на света. Май е време отново да отида там. Ти ще дойдеш ли, Дерфел? Ти си приятел на Тристан. Може би ще те послуша.

— С удоволствие, господарю — съгласих се аз.

Съветът взе решение Артур да посредничи при разрешаването на въпроса. Изпратихме Силан обратно в Кърнау със съобщение за предприетото от Артур. След това двамата с Артур се понесохме с конете си на югозапад, за да се срещнем с прегрешилите влюбени. ПРидружаваха ни десетина от моите копиеносци.

Пътуването бе доста приятно въпреки деликатния проблем, който бяхме тръгнали да разрешаваме. Деветте мирни години бяха осигурили благоденствието на плодородната ни страна и ако лятото си останеше така топло, независимо от мрачните предсказания на Кълхуч, и този път щяхме да съберем богата реколта. Артур искрено се радваше на добре обработените ниви и на новите зърнохранилища. Поздравяваха го във всеки град и във всяко село и винаги с топлота. Детски хорове пееха в негова чест, хората му поднасяха дарове в краката — куклички от царевични стебла, кошници с плодове или лисича кожа. Той раздаваше злато срещу тези подаръци, обсъждаше местните проблеми на селището, разговаряше с местния магистрат и едва тогава продължавахме пътя си. Единственият неприятен случай бе резултат от враждебното отношение на християните. Почти във всяко село имаше малка група християни, които крещяха проклятия срещу Артур и преставаха едва когато съседите им ги избутваха на някъде. Навсякъде имаше нови църкви, построени обикновено на места, където преди се бяха събирали езичници на поклонение — било свещен кладенец, или извор. Църквите бяха рожба на усърдните мисионери на Сенсъм и аз се чудех защо ние езичниците не изпозвахме усърдието на такива мъже, които да пътуват из страната и да проповядват езическите вярвания сред селяните. Новите църкви на християните, трябва да призная, бяха малки, почти колиби, направени от преплетени клони, измазани с кал, покрити със сламен покрив и с кръст закован на един от подпорните стълбове, но броят им непрекъснато растеше. А по-злобните свещеници от тази църкви проклинаха Артур за това, че е езичник и мразеха Гуинивиър за нейната привързаност към Изида. Тази омраза изобщо не безпокоеше Гуинивиър, но Артур не понасяше, когато хората се ненавиждаха заради религиозните си различия. По време на това пътуване до Иска той често спираше, за да разговаря с християните, които съскаха срещу него, но усилията му бяха напразни. Християните не се интересуваха от това, че Артур бе дал на тази страна мир, нито че те самите бяха достигнали очевидно благосъстояние, интересуваха се само от това, че Артур бе езичник.

— Като саксите са — каза ми мрачно Артур, когато зад нас остана поредната враждебно настроена група християни, — няма да се успоокоят докато не покръстят всички ни.

— Значи трябва да постъпим с тях, както постъпихме със саксите, господарю — предложих аз. — Да ги настроим един срещу друг.

— Те вече воюват помежду си — каза Артур. — Ти разбираш ли този спор за пелагийството?

— Изобщо нямам желание да го разбирам — отвърнах аз презрително, макар че всъщност този спор ставаше все по-ожесточен — една част от християните обвиняваха другите в ерес, като и двете страни вече даваха жертви. — А ти разбираш ли го?

— Така мисля. Пелагий не иска да вярва, че злото е вътрешно присъщо на човека, докато хора като Сенсъм и Емрис казват, че ние всички се раждаме със злото в душата — Артур замълча. — Предполагам, че ако аз бях християнин — продължи той, — щях да бъда привърженик на Пелагий — Артур отново замълча, а аз си помислих за Мордред и реших, че е напълно възможно Сенсъм и Емрис да са прави и хората наистина да се раждат зли, но нищо не казах, а Артур отново се обади — Аз вярвам в хората, много повече отколкото в който и да е Бог.

Плюх срещу злото, което думите му можеха да ни навлекат.

— Често си мисля как ли можеха да се променят нещата, ако Мерлин бе запазил своя Свещен съд.

— Онова старо гърне ли? — засмя се Артур. — Не се бях сещал за това от години! — той се усмихна при спомена за онези отдавна отминали дни. — Нищо нямаше да се промени, Дерфел — продължи той. — Понякога си мисля как Мерлин прекара целия си в живот в търсене и събиране на Съкровищата, а когато най-сетне ги намери, нищо не можа да направи с тях! Не му стигна смелост да се опита да задейства магическата им сила, защото подозираше, че нищо няма да се случи.

Загледах се в меча, който висеше на бедрото му, едно от тринадесетте Съкровища, но не му казах нищо, защото бях обещал на Мерлин да не разкривам на Артур истинската сила на Екскалибур.

— Да не би да мислиш, че Мерлин сам е запалил собствената си кула? — попитах аз.

— Минавало ми е през ума — призна той.

— Не — твърдо заявих аз. — Той вярваше. И според мен дори сега понякога се надява, че ще живее достатъчно дълго, за да намери отново Съкровищата.

— Тогава май ще е по-добре да побърза — каза мрачно Артур — едва ли му е останало много време.

Онази нощ прекарахме в двореца на римския управител, живял в Иска, където сега живееше Кълхуч. Той беше в мрачно настроение, не заради Тристан, а защото градът бе станал развъдник на християни-фанатици. Само седмица преди това банда млади християни бе вилняла в езическите храмове в града — съборили статуите на Боговете и размазали изпражнения по стените. Копиеносците на Кълхуч бяха хванали някои от осквернителите и ги бяха напъхали в затвора, но Кълхуч се тревожеше за бъдещето.

— Ако сега не разбием тия копелета — каза той, — те ще тръгнат на война заради своя Бог.

— Глупости — отсече Артур.

Кълхуч поклати глава.

— Те искат крал християнин, Артур.

— Ще имат Мордред догодина — отвърна Артур.

— Той християнин ли е? — попита Кълхуч.

— Ако изобщо е някакъв — намесих се аз.

— Но те не искат Мордред — мрачно каза Кълхуч.

— Ами кого тогава? — попита Артур, най-сетне заинтригуван от предупрежденията на братовчед си. Кълхуч се поколеба, после сви рамене.

— Ланселот.

— Ланселот! — това като че ли развесели Артур. — Та не знаят ли, че той продължава да държи отворени езическите храмове в своето кралство?

— Нищо не знаят за него — отвърна Кълхуч, — и не искат да знаят. Те мислят за него по същия начин, по който хората мислеха за вас през последните години от живота на Утър. Мислят за него като за спасител.

— И от какво ще ги спасява? — попитах аз презрително.

— От нас езичниците, разбира се — отговори Кълхуч. — Те твърдят, че Ланселот е християнският крал, който ще поведе всички християни към рая. И знаете ли защо? Заради оня морски орел на шлема му. Орелът, който държи риба в ноктите си, нали помните? А рибата е християнски символ — плю той с отвращение. — Не знаят нищо за него — повтори Кълхуч, — но виждат тая риба и си мислят, че това е знак от техния Бог.

— Една риба? — беше очевидно, че Артур не вярва на Кълхуч.

— Една риба — настоя Кълхуч. — Може би се молят на пъстърва? Откъде да знам? Вече почитат някакъв свети дух, девица и дърводелец, тогава защо да не вярват и в риба? Те всички са луди.

— Не са луди — настоя Артур, — въодушевени може би.

— Въодушевени! Бил ли си напоследък на техните служби? — запита Кълхуч предизвикателно.

— Последният път беше на сватбата на Моргана.

— Тогава ела и виж сам — каза Кълхуч. Вече беше нощ и ние бяхме свършили с вечерята, но Кълхуч настоя да си сложим тъмни наметала и да го последваме навън през една от страничните врати на двореца. Тръгнахме по една тъмна уличка към форума, където християните бяха превърнали стар римски храм в свое светилище. Някога храмът е бил посветен на Аполон, но сега бе пречистен, варосан и посветен на християнството. Влязохме през западната врата, скрихме се в една тъмна ниша, и подобно на тълпата поклонници около нас, коленичихме.

Кълхуч ни беше казал, че християните се събират тук всяка вечер и всяка вечер се повтаря една и съща лудост след раздаването на даровете от хляба и вино, които свещеникът разпределяше между вярващите. Християните придаваха на хляба и виното магическа сила, защото се предполагаше, че това са кръвта и плътта на техния Бог. Гледахме как поклонниците се тълпят около олтара, за да получат своя залък и глътката вино. Поне половината от събралите се бяха жени, които щом получеха хляба от свещениците изпадаха в екстаз. Неведнъж бях виждал подобни странни прояви на религиозна ревност, защото старите езически ритуали на Мерлин често завършваха с писъците на жени, танцуващи около огньовете, запалени на Хълма. Жените в църквата се държаха почти по същия начин. Танцуваха със затворени очи, вдигнали ръце към белия покрив, където се кълбеше димът от факлите и от горящите в купички благовония. Някои мълвяха странни думи, други изпаднали в транс само стояха втренчени в статуята, изобразяваща майката на техния Бог, малцина се гърчеха на пода, но повечето жени танцуваха в такт с ритмичните напеви на тримата свещеници. Мъжете в църквата общо взето само стояха и гледаха, но имаше и неколцина, които се присъединиха към танцуващите жени и именно те първи се разсъблякоха до кръста, грабнаха ремъци, навързани на възли, и започнаха да налагат с тях собствените си гърбове. Това ме изуми, защото никога не бях виждал подобно нещо, но удивлението ми прерастна в ужас, когато и някои жени започнаха да се самобичуват и да пищят от радост, когато кожените ивици раздираха до кръв голите им гърди и гърбове. Артур беше отвратен.

— Това е лудост — пошепна той, — истинска лудост!

— И се разпространява — предупреди го Кълхуч мрачно. Една от жените удряше голия с гръб с парче ръждясала верига и налудничавият й вой отекваше в голямото каменно помещение, а кръвта й багреше в червено покрития с плочи под. — Ще продължат така цяла нощ — каза Кълхуч.

Поклонниците постепенно бяха минали напред и плътно обграждаха изпадналите в унес танцуващи, а ние тримата останахме сами в тъмната ниша. Един свещеник ни забеляза и тръгна към нас.

— Ядохте ли от тялото Христово? — попита той.

— Ядохме печена гъска — отвърна учтиво Артур и се изправи.

Свещеникът се вгледа в нас, позна Кълхуч и плю в лицето му.

— Езичник! — изпищя той. — Идолопоклонник! Как смееш да оскверняваш Божия храм! — викна свещеникът и се опита да удари Кълхуч. Голяма грешка, защото Кълхуч с един удар го просна по гръб на пода, но свадата привлече вниманието и на мъжете, които наблюдаваха самобичуващите се танцьори. Християните нададоха вой.

— Време е да си тръгваме — забеляза Артур и тримата предвидливо се оттеглихме към форума, където копиеносците на Кълхуч охраняваха дворцовата аркада. Християните се изсипаха от църквата, хукнали след нас, но копиеносците бързо оформиха стена от щитове и протегнаха напред върховете на своите копия. Това спря фанатиците и те не направиха опит да нападнат двореца.

— Тази нощ може и да не ни нападнат — каза Кълхуч, — но през деня стават по-смели.

Артур наблюдаваше виещите християни през прозореца.

— Но какво искат те? — попита той объркан. Артур обичаше да дава скромен израз на своите религиозни вярвания. Когато идваше в Линдинис винаги участваше в нашите сутрешни молитви, когато ние със Сийнуин коленичехме тихо пред домашните Богове, за да им предложим по парче хляб и ги молехме да ни помогнат да изпълним добре ежедневните си задължения. Артур харесваше точно този тип богопочитание. Той бе просто слисан от видяното в църквата.

— Те вярват — започна Кълхуч да ни обяснява проявите на фанатизъм, които бяхме наблюдавали, — че след пет години техният Бог ще се върне на земята. Техните свещеници им разправят, че езичниците трябва да бъдат заличени преди техният Бог да се е върнал и проповядват, че Думнония трябва да има крал християнин.

— Ще имат за крал Мордред — каза мрачно Артур.

— Тогава по-добре да смениш дракона на щита му с риба — посъветва го Кълхуч, — защото, казвам ти, фанатизмът им става все по-свиреп. Ще си имаме неприятности.

— Ще ги омиротворим — увери го Артур. — Ще им кажем, че Мордред е християнин и може би това ще ги успокои. Май ще е по-добре да построим църквата, която Сенсъм иска — обърна се той към мен.

— Ако това може да успокои духовете им — свих рамене аз, — защо не?

На следващата сутрин напуснахме Иска, придружени от Кълхуч и десетина от неговите хора. Преминахме Икс по един римски мост и след това тръгнахме на юг и навлязохме в земите на най-далечните крайбрежия на Думнония. Артур не отвори повече дума за религиозната ревност на християните, но през цялото време бе необичайно мълчалив и аз предположих, че ритуалите, които бяхме видели в Иска, дълбоко го бяха разстроили. Той мразеше всяка проява на лудост, защото подобни прояви лишаваха мъжете и жените от разума им и вероятно душата му е изтръпнала от страх пред мисълта какво можеше да стори тази лудост с неговия грижливо поддържан мир.

Но засега нашият проблем не бяха християните в Думнония, а Тристан. Кълхуч бе известил принца за нашето идване и Тристан дойде да ни поздрави. Яздеше сам, а копитата на коня му вдигаха облаци прах, докато галопираше към нас. Поздрави ни радостно, но студената сдържаност на Артур скова усмивката му. Поведението на Артур не бе резултат на някаква вътрешна неприязън по отношение на Тристан — всъщност Артур харесваше принца. Неговата сдържаност бе породена от съзнанието, че не бе дошъл само като посредник в този спор, щеше да се наложи да отсъди за постъпката на един стар приятел.

— Притеснен е — опитах се аз не особено убедително да успокоя Тристан, че в студенината на Артур не се крие никакво лошо знамение.

Водех коня си за юздата, защото винаги се чувствах по-добре на собствените си крака. След като поздрави и Кълхуч, Тристан също се смъкна от седлото и тръгна до мен. Разказах му за дивите изстъпления на християните и приписах студенината на Артур на тревогите, свързани с религиозния фанатизъм, видян в Иска. Но Тристан изобщо не ме слушаше. Той бе влюбен и като всички влюбени не можеше да говори за нищо друго освен за своята любима.

— Съкровище, Дерфел — усмихна се той, — това е тя — едно ирландско съкровище! — вървеше до мен с дългите си крака, обгърнал с ръка раменете ми, а воинските пръстени, вплетени в дългите му черни плитки, подрънкваха на всяка крачка. Брадата му вече бе доста прошарена, но той все още бе красив мъж, с тънък нос и тъмни, стрелкащи се очи, светнали от страст. — Казва се Изолда — промълви той замечтано.

— Чухме — отвърнах аз сухо.

— Дете от Демеция — продължи Тристан, — дъщеря на Енгас Мак Ейрем. Принцеса, приятелю, от племето Юи Лиатайн — в устата му това име звучеше като изваяно от истинско злато. — Изолда от Юи Лиатайн. На петнадесет лета и красива като нощта.

Помислих си за безумната страст на Артур към Гуинивиър и за собствените си любовни тежнения към Сийнуин и сърцето ме заболя от мъка по моя приятел Тристан. Той бе заслепен от любовта, бе погълнат изцяло от нея, бе луд от любов. Тристан винаги е бил страстен човек, склонен да изпада в дълбоко отчаяние или да лети на крилете на щастието, но за първи път го виждах понесен към небесата от вихъра на любовта.

— Баща ти — започнах аз внимателно — иска Изолда да се върне в Кърнау.

— Баща ми е стар — отсече той, сякаш с това решаваше всички проблеми — и когато умре, ще отплаваме с моята принцеса на Юи Лиатайн към железните порти на Тинтагел и ще й построя замък със сребърни кули високи до звездите — тази мечта го разсмя. — И теб ще заплени, Дерфел.

Отказах се да приказвам каквото и да било и просто го оставих да говори и говори. Нямаше никакъв интерес към новините, които му носехме, не знам дали изобщо разбра като му казах, че имам три дъщери, не го интересуваше, че саксите са в непрекъсната отбрана — в неговия свят имаше място само за Изолда.

— Почакай да я видиш, Дерфел! — все повтаряше той и вълнението му нарастваше с всяка измината крачка, която го приближаваше до неговата любима. Накрая неспособен да издържи и миг повече без Изолда, Тристан скочи върху коня си и препусна напред. Артур ме погледна озадачен, а аз вдигнах рамене.

— Влюбен е — казах, като че ли не си личеше от пръв поглед.

— Има вкуса на баща си към млади момичета — добави Артур мрачно.

— Ние с теб, господарю, познаваме любовта и можем да ги разберем. Бъди добър с тях — помолих го аз.

Убежището на Тристан и Изолда бе красиво място, може би най-хубавото, което някога съм виждал. Имаше малки хълмчета, прорязани от потоци и гъсти гори, през които пълноводни реки течаха към морето, имаше и големи скали, над които непрестанно се чуваше птича песен. Беше диво място, но красиво, подходящо за дивата лудост на любовта.

И там в малкия тъмен замък, сред гъстите зелени гори, аз срещнах Изолда.

Малка, тъмна, крехка и обречена — така си спомням Изолда. Всъщност беше почти дете макар да бе принудена да приеме статута на жена, омъжвайки се за Марк. Но на мен тя ми изглеждаше като срамежливо, малко, слабичко момиче, с деликатно загатната женственост, която тепърва щеше да разцъвтява. Тя имаше огромни тъмни очи, които не сваляше от Тристан. Той я накара да ни поздрави и Изолда се поклони на Артур.

— Не трябва да ми се кланяте — помогна й Артур да се изправи, — защото вие сте кралица — той се отпусна на коляно пред нея и целуна малката й ръка.

Гласът й бе тих като шепот на сянка. Косата й бе черна и тя се бе опитала да си даде вид на по-възрастна като я беше навила на кок на върха на главата си, освен това бе окачила накити по себе си, но ги носеше някак непохватно, което ми напомни как Моруена се кипреше с дрехите на майка си. Тя ни гледаше със страх. Мисля, че Изолда разбра дори преди Тристан изобщо да си го помисли, че това нахлуване на въоръжени мъже не бе приятелско посещение, защото не бяха дошли приятели, а съдници.

Кълхуч бе осигурил на влюбените тяхното убежище. То представляваше замък, изграден с дървени греди, покрит със слама от ръж, не много голям, но добре построен. Бе принадлежал на старейшина, загубил главата си заради подкрепата, която оказал на Кадуи по време на бунта. Замъкът, още три колиби и едно хранилище бяха оградени с дървена ограда и се намираха в една гъсто залесена падина, където морските ветрове не можеха да отвяват сламените покриви. На това място, под закрилата на шестима верни копиеносци, Тристан и Изолда бяха решили да превърнат своята любов във велика песен.

А Артур с един замах разпиля музиката им по всички посоки.

— Съкровището трябва да бъде върнато на баща ти — каза той на Тристан онази нощ.

— Ще му го върна! — заяви Тристан — Взех го само защото не исках да разчитам на твоето милосърдие, лорд.

— Докато сте на наша земя, лорд принц — каза тежко Артур, — вие сте наши гости.

— И за колко време, лорд? — попита Тристан. Артур смръщи вежди и погледна нагоре към тъмните греди на тавана.

— Това дъжд ли е? Имам чувството, че не е валяло от много време — промърмори Артур. Тристан повтори въпроса и Артур отново не отговори. Изолда хвана ръката на принца и се вкопчи в нея, а Тристан се видя принуден да напомни на Артур битката в долината Лъг.

— Когато никой не искаше да ви помогне, лорд, аз дойдох.

— Така е, лорд принц — призна Артур.

— И когато се бихте с Оуейн, лорд, стоях до вас.

— Така е — повтори Артур.

— Доведох своите копиеносци и до Лондон.

— Така е, лорд принц, и те се биха добре.

— Положих и клетва пред вашата Кръгла маса — добави Тристан. (Никой вече не говореше за Братството на Британия, защото винаги споменаваха Кръглата маса.)

— Точно така, лорд — въздъхна Артур.

— Ами тогава — умолително го погледна Тристан, — нима не съм заслужил вашата помощ?

— Заслужили сте много, лорд принц — призна Артур, — и аз много добре знам това — отговорът беше уклончив, но друг отговор Тристан не получи тази нощ.

Оставихме влюбените в замъка и си направихме сламени постелки в малките складови помещения. През нощта дъждът спря и следващата сутрин бе топла и красива. Събудих се късно и открих, че Тристан и Изолда вече бяха напуснали замъка.

— Ако имат поне малко разум — изръмжа Кълхуч до мен, — досега да са избягали колкото се може по-надалеч.

— А дали са избягали?

— Те нямат и капка разум, Дерфел, те са влюбени. Мислят, че светът съществува за тяхно удобство — Кълхуч вече леко накуцваше като вървеше, не бе успял да се излекува напълно от раната, която получи в битката срещу Аел. — Отишли си до морето — обясни ми той, — да се молят на Манауидан.

Двамата последвахме влюбените. Първо се заизкачвахме нагоре докато излезем от гористата падина, а когато стигнахме до върха на възвишението край нея вятърът ни блъсна в лицата и заигра в косите ни, после заслизахме надолу към голямата скала, над която се виеха морски птици, а в основата й необятният океан разбиваше вълните си и пръскаше бяла пяна към небесата. Двамата с Кълхуч застанахме на върха на скалата и се загледахме в малкото заливче долу, където Тристан и Изолда вървяха по пясъка. Предишната нощ, докато наблюдавах плахата кралица, не можах да разбера какво бе възпламенило страстната любов на Тристан, но в онази ветровита сутрин разбрах.

Гледах я как внезапно се откъсна от Тристан и затича напред, подскачаше, обръщаше се и се смееше на своя любим, който бавно вървеше след нея. Тя носеше свободна бяла рокля, а соленият вятър развяваше разпуснатата й черна коса. Приличаше на дух, на някоя от водните нимфи, които са танцували из Британия преди да дойдат римляните. И тогава, за да подразни Тристан, или може би за да бъде по-близо до Бога на морето, Манауидан, когато отправя молитвите си към Него, тя затича право срещу голямата вълна, която връхлиташе върху брега. Изолда се гмурна във водата и изчезна, а Тристан стоеше безпомощно на пясъка и обезумял се взираше в солената бяла пяна, която се надигаше и се люшкаше, блъскана от вълните. И тогава се появи главата й, лъскава като видра в поток. Тя махна с ръка, поплува малко, изправи се в плиткото и тръгна към брега с нейната мокра бяла рокля, залепнала по слабичкото й тяло. Нямаше как да не видя малките й гърди и дългите й крака. После Тристан я скри от очите ни, загръщайки я с голямото си черно наметало. Там край морето, той здраво я прегърна и опря буза до мократа й коса. Кълхуч и аз отстъпихме назад и оставихме влюбените сами с морския бриз, който идваше от приказната Лионес.

— Не може да ги върне в Кърнау — изръмжа Кълхуч.

— Не бива — съгласих се аз. Гледахме безкрайното неспокойно море.

— Тогава защо Артур нищо не им казва? — гневно запита Кълхуч.

— Не знам.

— Трябваше да ги изпратя в Брослианд — каза Кълхуч. Вятърът повдигаше наметалото му. Вече вървяхме на запад край хълмовете над заливчето. Пътеката ни изведе на едно възвишение, от където пред нас се откри гледка към голямо естествено пристанище. Океанът бе залял устието на някаква река и бе образувал верига от обширни солени езера.

— Халкум — обади се Кълхуч — така се казва това пристанище. А пушекът е от солниците — посочи той към сивкавия дим, който се виждаше от другата страна на езерата.

— Тук трябва да има някакви моряци, които биха могли да ги откарат в Брослианд — казах аз, тъй като в пристанището бяха хвърлили котва поне десетина кораба.

— Тристан няма да иска — мрачно възрази Кълхуч. — Вече му предложих, но той вярва, че Артур му е приятел. Има доверие на Артур. Няма търпение да стане крал на Кърнау, защото тогава Артур щял да може да разчита на всички копия на Кърнау.

— Защо просто не е убил баща си? — тъжно попитах аз.

— По същата причина, поради която никой от нас не ще да убие онова малко копеле Мордред — отвърна Кълхуч. — Не е лесно да убиеш крал.

Вечерта отново ядохме в замъка и Тристан отново настоя Артур да му каже колко дълго биха могли двамата с Изолда да останат в Думнония, но Артур отново избегна конкретния отговор.

— Утре, лорд принц — обеща той на Тристан, — утре ще решим всичко.

Но на следващата сутрин в солените езера на Халкум влязоха два тъмни кораба с високи мачти и раздърпани платна и с високи носове, оформени като глави на соколи. Двата кораба бяха пълни с мъже, които свиха платната щом приближиха сушата и спуснаха греблата, за да насочат дългите тъмни кораби към брега. На кърмата имаше снопове копия, облегнати до мъжете, които направляваха корабите с рулевите гребла. На носовете бяха завързани зелени клонки, които показваха, че корабите идваха с мир.

Не знаех кой беше дошъл с тези два кораба, но можех да предположа. Бе дошъл крал Марк от Кърнау.

 

Крал Марк беше огромен мъж, който ми напомняше на Утър в последните години от живота му. Беше толкова дебел, че без помощ не можеше да изкачи възвишенията, които заобикаляха пристанището. Затова седна в един стол, монтиран на два здрави кола и четирима копиеносци го понесоха нагоре. Още четиридесет копиеносци придружаваха своя крал, а най-отпред вървеше Силан, най-добрият боец на Кърнау. Тежкият стол се полюляваше нагоре по хълма, а след това и надолу към гористата падина, където Тристан и Изолда вярваха, че са в безопасност.

Като ги видя, Изолда изпищя и хукна панически в желанието си да избяга от своя съпруг, но в дървената ограда имаше само една порта, запълнена от огромния стол на Марк, затова тя се затича обратно към замъка, превърнал се изведнъж в огромен капан за нея и любимия й. Вратите на замъка се охраняваха от хора на Кълхуч и те не разрешиха на Силан или на който и да било от копиеносците на Марк да влязат вътре. Чувахме как плаче Изолда, Тристан крещеше, а Артур умоляваше. Крал Марк нареди да оставят стола му на земята срещу вратата на замъка и зачака там, докато накрая Артур пребледнял и скован излезе от сградата и коленичи пред краля на Кърнау.

Лицето на Марк бе дебело и отпуснато, а по кожата му имаше петна от спукани вени. Брадата му беше рядка и бяла, дишането му бе плитко и хрипкаво, въздухът едва минаваше през тлъстото му гърло, малките му очички сълзяха. Той махна с ръка на Артур да се изправи, после с мъка се измъкна от стола си и последва Артур към най-голямата от колибите до замъка. Кралят едва креташе с дебелите си нестабилни крака. Денят беше топъл, но Марк въпреки това бе увил дебелото си туловище с наметало от тюленова кожа, като че ли му беше студено. Той се облегна на ръката на Артур, за да може да влезе в колибата, където ги очакваха два стола.

Отвратен, Кълхуч застана пред врата на замъка с изваден меч. Застанах до него, а зад нас чернокосата Изолда плачеше.

Артур остана цял час в колибата, след това излезе и погледна към Кълхуч и мен. Стори ми се, че въздъхна, после мина покрай нас и влезе в замъка. Не чухме какво им говори, но Изолда го чу и изпищя.

Кълхуч се вторачи в копиеносците от Кърнау, молейки се поне един от тях да го предизвика, но никой не помръдна. Най-добрият боец Силан стоеше неподвижен край портата, стиснал огромно бойно копие в едната ръка и дълъг меч в другата.

Изолда изпищя отново, след това Артур неочаквано излезе и ме дръпна за ръката.

— Ела, Дерфел.

— А аз? — предизвикателно попита Кълхуч.

— Пази ги, Кълхуч — отвърна му Артур. — Никой да не влиза в замъка.

Той тръгна и аз го последвах.

Вървеше мълчаливо нагоре по склона, продължи да мълчи и по пътеката към хълма и мълча докато стигнахме високия връх на голямата скала. Монолитният камък се врязваше в морето под нас. Вълните, понесли на високо белите си гребени, се разбиваха и пращаха безброй пръски към небето, които неспирният вятър отнасяше на изток. Над нас слънцето грееше, но далеч някъде над морето бе натежал черен облак и Артур бе вперил поглед в сивата дъждовна пелена. Вятърът развяваше бялото му наметало.

— Знаеш ли легендата за Екскалибур? — внезапно попита той.

Знаех я и то по-добре от него, но не трябваше да му казвам, че неговият меч бе едно от Съкровищата на Британия.

— Знам — отвърнах аз, чудейки се защо ми задава този въпрос точно сега, — че Мерлин го е спечелил при едно съзтезание по сънища в Ирландия и че ти го е дал при Камъните.

— Тогава той ми каза, че ако някога изпадна в голяма беда, трябва само да извадя меча, да го забия в земята и Гофанон ще дойде от Отвъдния свят, за да ми помогне. Нали така?

— Да, господарю.

— Тогава, Гофанон! — викна Артур и морският вятър понесе гласа му на изток. — Ела сега! — заповяда той, извади дългия меч и го заби дълбоко в пръстта.

Гларус надвика грохота на морето, вълните отново обгърнаха скалата и се плъзнаха обратно към дълбините, соленият вятър отново развя наметалата ни, но никакъв Бог не се появи.

— Дано Боговете ми простят, но така ми се искаше да заколя това дебело чудовище — каза накрая Артур, загледан в люлеещия се меч.

— И защо не го закла? — попитах аз дрезгаво.

Не отговори веднага, по хлътналите му бузи се стичаха сълзи.

— Предложих им да изберат смъртта, Дерфел, бърза и безболезнена — избърса сълзите си и с внезапен гняв ритна меча. — Богове! — плю той срещу треперещото острие. — Какви Богове?

Измъкнах Екскалибур от пръстта и избърсах върха му от полепналата кал. Артур отказа да го вземе и аз почтително го поставих върху един сив скален отломък.

— Какво ще стане с тях, господарю?

Той седна на някакъв камък. Мълчеше, вторачен в далечния дъжд над морето, сълзите продължаваха да се стичат по лицето му.

— През целия си живот, Дерфел — каза той накрая, — съм се съобразявал с клетви. Не знам да живея по друг начин. Мразя клетвите. Всеки човек трябва да ги мрази, защото клетвите ни обвързват, лишават ни от свобода, а кой не би искал да е свободен? Но ако изоставим клетвите, ще бъдем като слепци. Ще настане хаос. Просто ще се сринем. Ще заприличаме на животните.

Сълзите изведнъж го задавиха и той млъкна, отдаден на мъката си. Гледах неспокойното сиво море и се чудех откъде идваха тези огромни вълни, къде започваха и къде свършваха.

— Ами ако си направил грешка като си се заклел? — попитах аз.

— Грешка ли? — погледна ме той и отново се обърна към океана. — Понякога — каза мрачно — човек не може да изпълни някоя клетва. Аз не можах да спася кралството на Бан, макар че Боговете са ми свидетели, че опитах, но това не бе по силите ми. Не изпълних тази клетва и ще си платя за това, само че аз не се отказах от клетвата, просто не бях в състояние да я спазя. Все още не съм убил Аел и ще трябва да изпълня тази клетва, не съм я нарушил, просто съм отложил изпълнението й. Обещах да отвоювам Хенис Уирън от Диурнач и ще го направя. Може би сгреших като дадох тази клетва, но съм се заклел и това е. Така, че това е моят отговор на въпроса ти. Дори и да си сгрешил, щом си се заклел, трябва да изпълниш клетвата си — Артур избърса сълзите си. — Така че, да, някой ден ще трябва да поведа копиеносците си срещу Диурнач.

— Но на Марк не си давал никаква клетва — мрачно отбелязах аз.

— Така е — съгласи се той, — но Тристан се е клел, Изолда също.

— Какво ни засягат техните клетви?

Той се вторачи в меча. Сивото острие, украсено с преплитащи се спираловидни орнаменти, драконови глави с дълги езици, отразяваше далечните сиви облаци.

— Меч и камък — каза Артур тихо, замислен вероятно за деня, в който Мордред щеше да стане крал. После внезапно се изправи, обърна гръб на меча и се загледа към зелените хълмове.

— Да речем, че две клетви се сблъскват. Например, аз съм се заклел да се бия за теб и съм се заклел да се бия за твоя враг, коя от двете клетви трябва да спазя?

— Която си положил най-напред — отговорих аз, познавах закона не по-зле от Артур.

— А ако и двете са дадени по едно и също време?

— Тогава ще се подчиниш на преценката на своя крал.

— Защо на краля? — продължи да ме разпитва той сякаш бях някой новак, който скоро е учил законите на Думнония.

— Защото клетвата ти към краля — послушно отвърнах аз, — е над всички други клетви и ти си длъжен да му се подчиняваш.

— Значи кралят — каза Артур твърдо — е пазител на нашите клетви и без него ще останем заплетени в противоречивите си клетви. Без крал ще настане хаос. Всички клетви водят към краля, Дерфел, всичките ни задължения са свързани с краля и всичките ни закони са в ръцете на краля. Ако не зачитаме краля, не зачитаме реда. Можем да се сражаваме с други крале, можем дори да ги убиваме, но само защото заплашват нашия крал и неговия ред. Кралят, Дерфел, е народът, а ние принадлежим на краля. Каквото и да правим, трябва да подкрепяме краля.

Знаех, че не говори за Тристан и за Марк. Мислеше за Мордред и затова се осмелих да изкажа на глас онова, което тежеше над Думнония през всичките тези години.

— Има хора, които смятат, че ти трябва да бъдеш нашия крал, господарю.

— Не! — викна той. — Не! — повтори с по-тих глас, вперил поглед в очите ми. Аз погледнах надолу към меча, опрян на камъка.

— Защо не?

— Защото съм дал клетва на Утър.

— Мордред не става за крал. И ти знаеш това, господарю.

Той отново се обърна към морето.

— Мордред е нашият крал, Дерфел, и това е всичко, което ти и аз трябва да знаем. Той е пазител на нашите клетви. Ние не можем да го съдим, само той може да ни съди. И ако ти или аз решим, че някой друг трябва да бъде крал, тогава къде остава редът? Ако един човек отнеме трона несправедливо, всеки друг може да изяви претенции за него. Ако сега аз седна на трона, какво би попречило на някой друг да ме измести от там? Вече няма да има ред. Ще настане хаос.

— Мислиш ли, че Мордред го е грижа за реда? — горчиво запитах аз.

— Мисля, че Мордред още не е поел истински властта в ръцете си и че когато това стане, той може би ще се промени. Струва ми се по-вероятно да не се промени, но над всичко, Дерфел, стои вярата ми, че той е нашият крал и ние трябва да го понасяме, защото това е наш дълг независимо дали ни харесва или не. В целия този свят, Дерфел — грабна той внезапно Екскалибур и го размаха над хоризонта — в целия този свят има само един сигурен ред и това е редът на краля. Не на Боговете. Те са напуснали Британия. Мерлин си мислеше, че ще може да ги върне, но я виж Мерлин сега. Сенсъм ни разправя, че неговият Бог е силен, може и така да е, но мен това не ме засяга. Аз виждам само кралете, нашите клетви и нашите задължения са свързани с кралете. Без тях ние бихме били просто диви същества, които се борят за място под слънцето — Артур скри Екскалибур в ножницата. — Аз съм длъжен да подкрепям кралете, защото без тях ще настане хаос, затова казах на Тристан и на Изолда, че ще трябва да се изправят пред съда.

— Съд ли? — възкликнах аз и плюх. Артур ме изгледа гневно.

— Обвинени са в кражба. Обвинени са в клетвопрестъпничество. Обвинени са в разврат — последната дума изкриви устните му и той се обърна, за да я захвърли към морето.

— Те са влюбени! — противопоставих се аз. И тъй като Артур не отговори, реших да атакувам фронтално. — А ти, Артур сине на Утър, изправи ли се пред съда, когато престъпи една от клетвите си? Не клетвата си към Бан, а клетвата, която даде на Сийнуин на годежа си с нея. Ти престъпи тази клетва и никой не те изправи пред магистрати, които да те съдят!

Той се обърна към мен разтреперан от гняв и за миг ми се стори, че отново ще извади Екскалибур и ще връхлети върху мен, но Артур само потръпна и застина. Очите му отново се изпълниха със сълзи. Дълго мълча, после кимна с глава.

— Престъпих тази клетва, вярно е. Мислиш ли, че не съм съжалявал за това?

— И няма да позволиш на Тристан да престъпи една клетва?

— Той е крадец! — озъби ми се Артур, побеснял. — Да не мислиш, че трябва да изложим граничните си земи на риска години наред да бъдат нападани заради някакъв крадец, който се съвкуплява с мащехата си? Би ли могъл да говориш със семействата на избитите стопани от пограничните райони и да оправдаеш смъртта на близките им с любовта на Тристан? Мислиш, че трябва да изложим на опасност живота на жени и деца заради любовта на един принц? Това ли смяташ за справедливо?

— Мисля, че Тристан е наш приятел — не остъпвах аз и понеже той не отговори, плюх в краката му. — Ти повика Марк, нали? — укорих го аз. Артур кимна.

— Да, изпратих вестоносец от Иска.

— Тристан е наш приятел — викнах в лицето му. Той затвори очи.

— Той е откраднал от крал — упорито повтори Артур. — Откраднал е злато, съпруга и гордост. Престъпил е клетви. Баща му търси справедливост, а аз съм се заклел да бъда справедлив.

— Той е твой приятел — настоях аз. — И мой!

Артур отвори очи и се вторачи в мен.

— Един крал идва при мен, Дерфел, и търси справедливост. Трябва ли да откажа на Марк помощта си, защото е стар, дебел и грозен? Нима Тристан и Изолда заслужават някаква по-различна справедливост само защото са млади и красиви? За какво съм се сражавал през всичките тези години, ако не за да има една справедливост за всички? Когато пътувахме насам и минавахме през всички тези села и градове, бягаха ли хората при вида на нашите мечове? Не! И защо? Защото знаят, че в кралството на Мордред цари справедливост. И сега ти ме караш да захвърля тази справедливост като неудобен товар заради някой, който спи със съпругата на баща си,?

— Да — упорствах аз, — защото той е приятел и защото ако ги оставиш да бъдат съдени, ще бъдат признати за виновни. Нямат никакъв шанс в съда, защото съдът ще повярва на думите на Марк.

Артур тъжно се усмихна на спомена, който съзнателно бях събудил. Този спомен бе свързан с нашата първа среща с Тристан, в която отново бе станало дума за съд. Тогава щеше да бъде извършена голяма несправедливост само защото законът щеше да приеме за достоверни думите на един лъжец, само защото той имаше право да свидетелства. Според нашите закони казаното от имащите право да свидетелстват е неоспоримо. Може хиляда човека да се закълнат в нещо, съдът няма да го приеме, ако то бъде отречено от лорд, друид, свещеник, баща, който говори за децата си, дарител, който говори за дарението си, девица, която говори за своята девственост, пастир, когато говори за стоката си или от осъден на смърт, който произнася последните си думи. А Марк беше лорд, крал и неговата дума тежеше повече от думата на принц или на кралица. Нито един съд в Британия нямаше да оправдае Тристан и Изолда и Артур знаеше това. Но Артур се бе заклел да спазва закона.

А в онзи далечен ден, когато Оуейн щеше за малко да избегне правосъдието, възползвайки се от правото си да свидетелства без някой да подлага на съмнение казаното от него, Артур бе поставил въпроса пред съда на мечовете. Самият Артур се би с Оуейн от името на Тристан и победи.

— Тристан може да се обърне към съда на мечовете — предложих аз.

— Има право — съгласи се Артур.

— Аз пък съм му приятел и ще се бия за него — добавих студено.

Артур се вгледа в мен сякаш едва сега осъзна моята враждебност.

— Ти, Дерфел?

— Аз ще се бия от името на Тристан — повторих аз със същата студенина, — защото той е мой приятел, какъвто беше и ти преди.

Артур помълча накрая въздъхна.

— Това е твое право, така че постъпи както искаш. Аз изпълних дълга си.

Той си тръгна, аз също, но вървях на десетина стъпки след него. Забавеше ли крачка, забавях и аз, обърнеше ли поглед към мен, извръщах глава. Щях да се сражавам за приятел.

 

Артур заповяда на копиеносците на Кълхуч да придружат Тристан и Изолда до Иска. Там щяха да бъдат изправени пред съда. Решението трябваше да бъде взето от двама магистрати — единият, избран от крал Марк, а другият от нас, думнонците.

Крал Марк седеше в стола си безмълвен. Бе настоявал съдът да заседава в Кърнау, но сигурно си бе дал сметка, че това няма никакво значение. Тристан така или иначе нямаше да се яви пред съда, защото знаеше какво го очаква там. Тристан щеше да разчита на съда на мечовете.

Принцът се появи на вратата на залата и се изправи срещу баща си. Лицето на Марк остана безизразно. Тристан бе блед, а Артур стоеше с наведена глава, за да не вижда нито единия, нито другия.

Тристан не носеше ризница, нямаше и щит. Черната му коса с вплетените в нея воински пръстени бе сресана назад и вързана с бяла ленена лента, която сигурно бе откъснал от роклята на Изолда. Беше облечен с риза, тесни карирани панталони, а на кръста му висеше меч. Тръгна към баща си и след няколко крачки спря. Извади меча си, вгледа се в неумолимите очи на баща си и заби острието в пръстта.

— Ще се изправя пред съда на мечовете — настоя той.

Марк сви рамене и вдигна вяло дясната си ръка. Жестът му накара Силан да излезе напред. Ясно бе, че Тристан познава уменията на най-добрия боец на Кърнау, защото изглеждаше доста нервен, когато огромният мъж с брада до кръста, свали наметалото си. Силан отметна косата си назад, разкривайки татуираната на челото му брадва, и сложи железния си шлем. Плю си на ръцете, разтри храчката по дланите си, бавно закрачи към меча на Тристан и го събори. Бе приел битката.

Аз извадих Хюелбейн.

— Аз ще се бия от името на Тристан — чух се да казвам. Бях необичайно нервен и това не беше обикновената нервност, която те обхваща преди битка. Страхувах се, страхувах се от голямата бездна, която се отваряше в живота ми, бездната между мен и Артур.

— Аз ще се бия за Тристан — настоя Кълхуч. Приближи се и застана до мен. — Ти имаш дъщери, глупако — измърмори той.

— Ти също.

— Да, ама аз ще се справя с тази брадата крастава жаба по-бързо от теб, сакска торба с черва — каза нежно Кълхуч. Тристан пристъпи между нас и се възпротиви на желанието ни, заявявайки, че сам ще се сражава със Силан, че тази битка е негова и на никой друг, но Кълхуч му изръмжа да се върне в замъка. — Побеждавал съм два пъти по-големи мъже от този брадат дебелак — убеждаваше той Тристан.

Силан извади дългия си меч и разсече въздуха.

— Трябва ми един от вас — безгрижно заяви той, — все ми е едно кой.

— Не! — викна внезапно Марк. Повика Силан и двама други копиеносци. Тримата коленичиха край стола на Марк и изслушаха напътствията на своя крал.

Двамата с Кълхуч предположихме, че Мрак им заповядва да се бият с трима ни.

— Аз ще се заема с онова копеле с голямата брада и изцапаното чело — реши Кълхуч, — ти, Дерфел, хвани червенокосия кучи син, а ти, милорд, можеш да набучиш плешивеца. Работа за две минути, нали?

Изолда изпълзя от залата. Изглеждаше ужасена от необходимостта да застане пред очите на Марк, но въпреки това дойде и прегърна Кълхуч и мен. Кълхуч я скри в обятията си, а аз коленичих и целунах тънката й бледа ръка.

— Благодаря — каза тя с тихия си глас. Очите й бяха зачервени от плач. Повдигна се на пръсти, за да целуне Тристан, после хвърли изплашен поглед към съпруга си и тичешком се скри в сенките на замъка.

Марк вдигна тежката си глава, която дотогава лежеше отпусната върху яката на дрехата му от тюленова кожа.

— В съдът на мечовете — заговори той мъчително бавно, — всичко се решава от двама души, които се сражават един срещу друг. Винаги е било така.

— Ами тогава изпращай девиците си една по една, кралю господарю — викна Кълхуч — и аз ще ги избивам по ред.

Марк поклати глава.

— Един мъж, един меч — настоя той, — освен това моят син поиска да използва правото си, значи той ще се бие.

— Кралю господарю — намесих се аз, — според обичая в съда на мечовете човек може да се бие от името на своя приятел. Аз, Дерфел Кадарн, настоявам да използвам тази привилегия.

— Не съм чувал за такъв обичай — излъга Марк.

— Артур обаче е чувал — рязко отвърнах аз. — Той се би от името на сина ви в съда на мечовете, а днес аз ще се бия от името на Тристан.

Марк обърна помътнелите си очи към Артур, но Артур поклати глава, за да покаже, че не иска да има нищо общо с този спор. Марк отново извърна поглед към мен.

— Обидата, нанесена от сина ми, е отвратителна, и само той може да се защитава.

— Аз ще го защитавам! — държах аз на своето. После и Кълхуч застана до мен, настоявайки той да се бие за Тристан. Кралят само ни гледаше, вдигна уморено дясната си ръка и даде някакъв знак.

Копиеносците на Кърнау, уведомени за намеренията на своя крал от червенокосия воин и плешивия му другар, изградиха стена от щитове. Стената бе само от двама души в дълбочина. Воините на първия ред притиснаха щитовете си един до друг, а другарите им отзад вдигнаха своите щитове, за да предпазват главите на хората отпред. Прозвуча заповед и всички хвърлиха копията си на земята.

— Копелета — изръмжа Кълхуч, защото разбра какво бяха намислили. — Ще ги разбием ли, лорд Дерфел?

— Да ги разбием, лорд Кълхуч — отвърнах аз.

Хората на Марк бяха четиридесет, а ние трима. Четиридесетте тръгнаха бавно напред, надничайки между щитовете. Нямаха копия и не бяха извадили мечове, не идваха да ни убият, а да ни обездвижат.

Двамата с Кълхуч ги атакувахме. От години не ми се беше налагало да разбивам стена от щитове, но старата лудост ме обзе и аз изкрещях името на Бел, после на Сийнуин и замахнах с Хюелбейн към нечии очи, човекът се наведе и аз блъснах с рамо там, където щитът му опираше в друг.

Стената поддаде и аз с победоносен вик ударих някого по тила с дръжката на Хюелбейн, след това изправих острието напред, за да разширя пролуката. В истинска битка моите хора досега щяха да са тръгнали след мен да отварят все по-голям процеп, проливайки по земята кръвта на враговете. Но сега зад мен нямаше никой, а пред мен нямаше оръжия, само щитове и пак щитове. И въпреки че се въртях в кръг и Хюелбейн свистеше около мен, тези щитове неумолимо настъпваха. Не смеех да убивам, щеше да бъде непочтено да посегна на живота на хора, които съвсем съзнателно оставиха оръжието си. Единственото, което можех да направя, бе да се опитам да ги сплаша. Но те знаеха, че животът им е вън от опасност, затова щитовете ме обградиха, притиснаха ме и накрая Хюелбейн замря неподвижен, а аз се оказах приклещен между щитовете на воините от Кърнау.

Чух Артур да вика някаква команда и предположих, че някои от хората на Кълхуч и моите копиеносци са се опитали да се притекат на помощ на господарите си, но Артур ги спря. Не искаше кръвопролитие да породи вражда между Кърнау и Думнония. Искаше само тази мрачна работа да бъде свършена.

Кълхуч също бе заклещен. Беснееше срещу обградилите го копиеносци, наричаше ги посерковци, кучета, червеи, но хората от Кърнау изпълняваха дадените им заповеди. Никой от нас не трябваше да пострада, трябваше само да ни държат здраво притиснати с щитовете си. Така можехме единствено, като Изолда, да стоим и да гледаме. Най-добрият боец на Кърнау пристъпи напред, свалил ниско острието на меча си, и се поклони на своя принц.

Тристан знаеше, че ще умре. Бе свалил лентата от главата си и я бе завързал на меча. Сега целуна лененото парче, после вдигна меча, докосна острието на Силан и мина в атака.

Силан отби удара му. Стоманеният звън се понесе към дървената палисада, блъсна се в нея и се върна. Мечовете отново прокънтяха при втората атака на Тристан, който този път завъртя острието отдолу нагоре. Силан отново отби, без никакво усилие, почти отегчен. Тристан продължи да напада. Ударите му валяха един след друг. Той се опитваше да изтощи Силан и да преодолее защита му с цялата бързина на която беше способен. Но единственото което постигна бе да измори собствената си ръка и щом спря за миг да поеме дъх и отстъпи крачка назад, Силан го нападна.

Атаката бе много добра. Дори красива, ако ти прави впечатление, когато някой използва меча както трябва. Ударът беше дори милостив, защото Тристан даже и не разбра кога загуби душата си, не му остана време за последен поглед към любимата, скрита в сенките на замъка. Успя само да се взре в своя убиец и кръвта шурна от прорязаното му гърло по бялата риза. После изпусна меча, издаде предсмъртен задавен стон и, когато душата му отлетя, се строполи неподвижен.

— Справедливостта е въздадена, кралю господарю — обяви Силан мрачно, след като освободи острието на меча си от врата на Тристан. Копиеносците, които ме бяха заобиколили, отстъпиха без да смеят да ме погледнат в очите. Вдигнах Хюелбейн, сивото му острие се разми пред очите ми, замъглени от нахлулите сълзи. Чух писъците на Изолда, когато хората на съпруга й избиха шестимата верни на Тристан копиеносци и хванаха своята кралица. Затворих очи.

Не исках да виждам Артур. Не исках да разговорям с Артур. Отидох до брега и отправих молитва към Боговете. Молех ги да се върнат в Британия, а докато се молех хората от Кърнау отведоха кралица Изолда към двата черни кораба, които чакаха край брега. Но те не я отведоха обратно у дома в Кърнау. Принцесата на Юи Литайн, това дете на петнайсет лета, което бе тичало босо сред вълните, чиито глас бе като шепота на моряците-призраци, възседнали морските ветрове, бе привързано към един кол и затрупано с довелечени от морето дърва, с които бе засипан брега при Халкум. И там пред очите на неумолимия й съпруг, тя бе изгорена жива. Трупът на нейния любим бе изгорен на същата клада.

Не исках да оставам с Артур. Не исках да говоря с него. Оставих го да си върви, а аз спах в тъмния стар замък, където бяха спали двамата влюбени. Върнах се в Линдинис и тогава разказах на Сийнуин за клането в мочурищата, когато убих невинни, за да не престъпя клетва. Разказах й за смъртта на Изолда, която гореше и пищеше, а мъжът й я гледаше.

Сийнуин ме прегърна.

— Нима не знаеше, че Артур може да бъде суров? — тихо попита тя.

— Не.

— Той единствен стои между нас и ужаса — каза тя, — как би могъл да не бъде суров?

Дори сега, като затворя очи понякога, виждам онова дете да излиза от морето с усмихнато лице, слабото й телце очертано от впитата мокра рокля, а ръцете й протегнати към любимия. Не мога да чуя писък на гларус и да не си я представя. Тя ще ме преследва до последния ми ден, а след смъртта ми, където и да отиде моята душа, знам, че ще я срещна. Едно дете, убито от един крал, законно, в Камелот.

* * *

Не бях виждал Ланселот, нито някой от хората му, години след клетвата при Кръглата маса. Амхар и Лохол, близнаците на Артур, живееха във Вента, столицата на Ланселот, и командваха по един отряд копиеносци, но единствените сражения, които водеха, бяха в кръчмите. Динас и Лавейн също живееха във Вента, бяха главни жреци в храм, посветен на римския Бог Меркурий и техните церемонии съперничеха на ритуалите, извършвани в дворцовата църква на Ланселот, осветена от епископ Сенсъм. Сенсъм често посещаваше Вента и разправяше, че белгите изглеждали доста доволни от Ланселот, което според нас означаваше, че не въставаха открито срещу своя крал.

За тези години Ланселот и неговите приятели много пъти идваха в Думнония, но най-често прекосяваха границата и отиваха в Морския дворец. Понякога стигаха и до Дурновария, за да присъстват на някой по-голям пир. В такива случаи аз просто не отивах на угощенията и нито Артур, нито Гуинивиър ме упрекваха за това. Не бях поканен на голямото погребение след смъртта на Илейн, майката на Ланселот.

В интерес на истината Ланселот не беше лош владетел. Не беше Артур, не се интересуваше изобщо от качеството на раздаваното правосъдие, нито от това дали данъците се събираха честно, не го беше грижа и за пътищата в страната. Той просто не обръщаше внимание на тези неща, но тъй като и преди него никой владетел не се бе занимавал с подобни въпроси, хората не правеха разлика. Подобно на Гуинивиър, Ланселот се интересуваше единствено от собствените си удобства и точно като Гуинивиър Ланселот си построи разкошен дворец, който напълни със статуи, ярки стенописи и разбира се, окачи из стаите многобройните си огледала, в които можеше да се възхищава на собственото си безкрайно повтарящо се изображение. Парите за този разкош идваха от данъците и ако някому се струваше, че данъците са твърде тежки, оставаше му радостта, че поне не бе заплашен от нападенията на саксите. За всеобща изненада Сердик спазваше обещанието, дадено на Ланселот, и страшните сакски копиеносци стояха далеч от богатите земи на белгите.

Но то нямаше и нужда от грабителски набези, защото Ланселот бе поканил саксите да дойдат и да живеят в кралството му. Продължителните дългогодишни войни бяха намалили населението и сега горите заплашваха да погълнат обширни ивици плодородна земя. Затова Ланселот поканил хората на Сердик да се заселят там и да обработват запустелите ниви. Саксите дали клетва за вярност на Ланселот, изчистили земите от прораслите гори, построили нови села, плащали си данъците и дори пращали копиеносци в отредите на Ланселот. Разправяше се, че цялата му дворцова охрана се състояла от сакси. Той я наричал Сакската гвардия, а войниците за нея подбирал по височина и цвят на косата. Дълги години само чувах да се говори за тях, докато накрая и сам ги видях — всички бяха високи и руси и носеха брадви, излъскани до блясък. Носеше се слух, че Ланселот плащал данък на Сердик, но когато решихме да обсъдим достоверността на този слух в нашия съвет, Артур гневно отхвърли подобна възможност. Артур не одобряваше, решението на Ланселот да пусне сакски заселници на британска земя, но смяташе, че кралят на белгите има право сам да решава, още повече, че в земята му поне цареше мир. Като че ли мирът оправдаваше всичко.

Ланселот дори се хвалеше, че покръстил своята Сакска гвардия в името на Христос. Изглежда неговото собствено покръстване не бе само демонстрация или поне така твърдеше Галахад, когато разговаряхме за това по време на честите му посещения в Линдинис. Той ми описа църквата, която Сенсъм построи в двореца във Вента, и ми разправяше как всеки ден там пеел хор и орляк свещеници извършвали християнски тайнства.

— Всичко е толкова красиво — каза Галахад с копнеж. Това беше преди да видя истеричните прояви на религиозна ревност в Иска, още нямах представа за съществуването на подобна лудост, така че не го попитах дали заразата бе плъзнала и във Вента и дали Ланселот насърчава думнонските християни да виждат в негово лице своя спасител.

— Християнството оказало ли е някакво влияние върху брат ти? — попита Сийнуин. Галахад се загледа в ръцете й. Сийнуин издърпваше нишка от каделята на хурката и я навиваше на вретеното.

— Не — призна той. — Смята, че е достатъчно веднъж дневно да казва молитви и после да прави каквото си иска. Но това, за съжаление, е присъщо на много християни.

— И какво толкова прави? — попита Сийнуин.

— Не е за разправяне.

— Да изляза ли от стаята — попита сладко Сийнуин, — за да можеш да разкажеш на Дерфел без да ме смущаваш? Пък той ще ми каже всичко, като си легнем.

Галахад се засмя.

— Ланселот скучае, лейди, и разсейва скуката по обичайния начин. Ходи на лов.

— И Дерфел ходи на лов, аз също. Няма нищо лошо в това.

— Той ходи на лов за момичета — мрачно уточни Галахад. — Не се отнася зле с тях, но всъщност не им оставя право на избор. На някои това им харесва. Всички тези момичета натрупват достатъчно богатство, но плащат за това с честта си, защото стават негови курви.

— А не постъпват ли така повечето крале — сухо отбеляза Сийнуин. — Само това ли прави Ланселот?

— Прекарва часове с ония двама нещастни друиди — отговори й Галахад — и никой не може да разбере какво прави един крал християнин в компанията на друиди, но той твърди, че вижда в тях само приятели. Освен това се грижи за своите поети, събира огледала и посещава Гуинивиър в Морския дворец.

— За какво? — намесих се аз.

— За да си говорят, така казва — сви рамене Галахад. — Говорели за религия. Или по-точно спорели по религиозни въпроси. Тя се отдава все повече и повече на вярата си.

— В Изида — свъси вежди Сийнуин. В годините след клетвата около Кръглата маса всички слушахме как Гуинивиър затъва все по-дълбоко и по-дълбоко в тайнствата на своята религия. Дори разправяха, че е превърнала Морския дворец в огромен храм на Изида, а нейните придворни, всичките жени, избирани по красота и изящество, били жрици на Изида.

— Върховната Богиня — презрително изкриви устни Галахад и внимателно се прекръсти, за да държи на безопасно разстояние това езическо зло. — Очевидно Гуинивиър вярва, че тая Богиня притежава невероятна мощ, която може да бъде използвана от хората. Не мога да си представя, че Артур одобрява това.

— До гуша му е дошло от нейната религиозна ревност — обади се Сийнуин докато намотаваше края на нишката на вретеното и оставяше настрани празната хурка. — Напоследък само се оплаква, че Гуинивиър не е в състояние да говори с него за нищо друго освен за своята религия. Сигурно го е отегчила до смърт. (Този разговор стана много преди Тристан да потърси убежище в Думнония заедно с Изолда. Артур бе все още желан гост в нашата къща.)

— Моят брат твърди, че е очарован от идеите на Гуинивиър и може би наистина е така. Според него тя е най-интелигентната жена в цяла Британия и той се е зарекъл, че няма да се жени, докато не намери някоя досущ като Гуинивиър.

Сийнуин се засмя.

— Добре, че не можа да се ожени за мен. На колко години е сега?

— На трийсет и три, мисля.

— Толкова стар! — възкликна Сийнуин и весело ме погледна, защото аз бях с една година по-млад. — Какво стана с Ейд?

— Роди му син и умря при раждането.

— Не! — свъси вежди Сийнуин, разстроена както винаги когато чуваше за починала родилка. — Син казваш?

— Незаконен — в гласа на Галахад имаше укор. — Казва се Передур. Сега е на четири, не е лошо момчето. Всъщност много ми е симпатичен.

— Ти харесваш всички деца — сухо отбелязах аз.

— Не и Метлата — уточни той. Старият прякор на Мордред ни разсмя.

— Представи си, Ланселот имал син! — не можеше да се начуди Сийнуин, развълнувана като всяка жена при подобна новина. На мен появата на още едно кралско копеле изобщо не можеше да ми направи впечатление, но съм забелязъл, че мъжете и жените възприемат тези неща по различен начин.

И Галахад като брат си още не бе сключвал брак. Нямаше и земя, но беше щастлив и запълваше времето си, служейки на Артур като пратеник. Опитваше се да поддържа живо Братството на Британия, макар да забелязах, че съвсем скоро тези задължения започнаха да намаляват. Галахад пътуваше из всички британски кралства, носеше послания, уреждаше спорове и използваше кралското си потекло при решаване на проблемите, които понякога възникваха между Думнония и нейните съседи. Обикновено Галахад изпращаха в Демеция да напомня на Енгас Мак Ейрем, че Поуис е съюзническа страна и пак той трябваше да отнесе новината за смъртта на Изолда на нейния баща. Минаха месеци докато се видим с Галахад след това тъжно пратеничество.

Опитвах се да не виждам и Артур. Бях му прекалено ядосан. Нито отговарях на писмата му, нито ходех на заседанията на съвета. В месеците след смъртта на Тристан Артур два пъти идва в Линдинис, но и двата пъти аз го посрещах със студена учтивост и го оставях веднага щом можех. Той дълго говори със Сийнуин и тя се опита да ни помири, но аз не можех да си избия от главата мисълта за горящото на кладата дете.

Нямаше как да скъсам напълно отношенията си с Артур. Само месеци ни деляха от втората акламация на Мордред и трябваше да се подготвим. Церемонията щеше да се проведе в Каер Кадарн, на две крачки от Линдинис, така че нямаше начин Сийнуин и аз да не участваме. Дори Мордред прояви интерес към приготовленията, може би съзнаваше, че тази церемония най-сетне ще го освободи от всякакъв ред и дисциплина.

— Ти трябва да решиш — казах му един ден — кой ще те провъзгласи за крал.

— Няма ли да е Артур? — попита той начумерен.

— Това обикновено се прави от друид — обясних аз, — но ако искаш християнска церемония, ще трябва да избереш Емрис или Сенсъм.

Той сви рамене.

— Сенсъм, да речем.

— Тогава трябва да идем да говорим с него.

Беше зима. Тръгнахме в един студен ден. Имах и друга работа в Инис Уидрин, но най-напред отидохме с Мордред в християнското светилище. Там един свещеник ни каза, че Сенсъм отслужва литургия и ще трябва да го почакаме.

— Той знае ли, че е дошъл неговият крал? — попитах аз.

— Ще го уведомя, лорд — каза свещеникът и се заклатушка по замръзналата земя.

Мордред бе застанал до гроба на майка си, където дори и в този студен ден бяха коленичили десетина поклонници. Гробът бе много скромен — просто една ниска могилка от пръст с каменен кръст, който изглеждаше малък край оловната урна, поставена тук от епископ Сенсъм за даренията на поклонниците.

— Епископът скоро ще дойде — казах аз. — Вътре ли ще го чакаме?

Мордред поклати глава и смръщи лице, загледан в покритата с трева могилка.

— Тя заслужава по-хубав гроб.

— Мисля, че си прав — съгласих се аз, изненадан, че Мордред проговори без да го питат. — Можеш да го изградиш по свое желание.

— Щеше да е по-добре — каза той злонамерено, — ако друг се беше сетил да й отдаде тази чест.

— Кралю господарю, ние бяхме толкова заети да защитаваме живота на нейния син, че не намерихме време да се тревожим за костите й. Но ти си прав, проявили сме нехайство.

Той ритна мрачно урната, после надникна да види малките съкровища, оставени от поклонниците. Коленичилите край гроба вярващи се отдръпнаха, не от страх пред Мордред (едва ли го бяха познали) по-скоро защото видяха железния амулет, който носех на врата си и разбраха, че съм езичник.

— Защо е била погребана? — неочаквано попита Мордред. — Защо не е била изгорена?

— Защото беше християнка — казах аз, ужасен от невежеството му. — Християните — започнах да обяснявам аз — вярват, че отново ще използват телата си при последното идване на Христос, а ние езичниците смятаме, че в Отвъдния свят ще имаме нови тела-сенки и няма да се нуждаем от старите тела, които, ако можем, изгаряме, за да не оставим духовете си да бродят по земята. Когато нямаме възможност да направим погребална клада, изгаряме косата на умрелия и отрязваме едното му стъпало.

— Ще направя купол над гроба й — реши той, след като изслуша теологическите ми обяснения. Попита ме как бе умряла майка му и аз му разказах цялата история — как Гундлеус от Силурия се ожени за Норуена с вероломен план в главата си, как я накара да коленичи пред него и най-хладнокръвно я уби. Разказах му и как Нимю отмъсти на Гундлеус.

— Тая вещица — промърмори Мордред. Той се страхуваше от Нимю и нищо чудно, тя ставаше все по-свирепа, мършава и мръсна. Живееше сама сред останките от замъка на Мерлин, напяваше заклинанията си, палеше огньове на своите Богове. При нея рядко идваха посетители, но тя понякога, без предизвестие, идваше в Линдинис да търси съвета на Мерлин. Тогава се опитвах да я нахраня, децата бягаха от нея, а тя си тръгваше, разговаряйки сама със себе си, единственото й око блестеше с див пламък, дрехата й изпоцапана с кал и пепел, черната й коса — сплъстена и мръсна. От своето убежище на Хълма тя бе принудена да гледа как християнското светилище се разраства все по-силно и по-добре организирано. Старите Богове, мислех си аз, бързо губеха Британия. Сенсъм, разбира се, с нетърпение чакаше смъртта на Мерлин, за да може сам да сложи ръка на Хълма и да построи църква на обгорелия му връх, но Сенсъм не знаеше, че Мерлин бе завещал цялата си земя на мен.

Застанал до гроба на майка си, Мордред се чудеше защо толкова си приличаха имената на моята най-голяма дъщеря и на мъртвата му майка. Казах му, че Сийнуин и Норуена бяха братовчедки.

— Моруена и Норуена — обясних му аз — са стари поуиски имена.

— Тя обичаше ли ме? — попита Мордред. Тези думи звучаха толкова нелепо в неговите уста, че за малко да зяпна. Може би, помислих си аз, Артур все пак е прав. Може би Мордред наистина ще дорасне до висотата на своите отговорности. Едно бе сигурно, че за всичките години откакто го познавах не бях водил с него такъв любезен разговор.

— Много те обичаше — отвърнах искрено. — Майка ти бе най-щастлива, когато беше с теб. Всичко се случи там горе — посочих аз към почернелия връх на Хълма, където някога се бе издигал замъкът на Мерлин с неговата кула за сънища. Там бе убита Норуена, а Мордред бе измъкнат от ръцете й, за да бъде спасен. Тогава той беше още бебе, дори по-малък от мен, когато съм бил отделен от майка ми Ърс. Дали Ърс бе още жива? Още не бях ходил в Силурия да я търся и това глождеше съвестта ми. Докоснах железния си амулет.

— Като умра — каза Мордред — искам да бъда погребан в гроба на майка ми. Аз сам ще го направя. Каменен купол — заяви той, — а телата ни ще бъдат издигнати на пиедестал.

— Трябва да говориш с епископа — посъветвах го аз. — Сигурен съм, че той с удоволствие ще направи каквото може, за да ти помогне. (Разбира се, ако не трябва той да плаща за куполообразната гробница, помислих си аз цинично.)

Обърнах се, защото чух Сенсъм да бърза към нас през тревата. Той се поклони на Мордред, после поздрави и мен с добре дошъл в светилището.

— Надявам се, че сте дошъл тук да намерите истината, лорд Дерфел?

— Дойдох да посетя онова светилище — посочих към Хълма, — но моят крал има работа при теб.

Оставих ги да разговарят и поведох коня си към Хълма. Минах покрай група християни. Те денонощно се молеха в подножието на Хълма това място да бъде прочистено от езичниците, които все още живееха там. Изтърпях обидите им, изкачих се по стръмния склон и стигнах до портата, която бе паднала съвсем, тъй като се бе счупила и последната й панта. Вързах коня за един кол, останал от някогашната палисада, и взех вързопа с дрехи и кожи, който Сийнуин бе приготвила, за бедните хора, живеещи в убежището на Нимю, за да не измръзнат в студа. Дадох дрехите на Нимю, тя нехайно ги пусна върху снега, след това ме хвана за ръкава и ме задърпа към новата си колиба, която бе построила точно там, където някога беше кулата за сънища на Мерлин. Колибата така вонеше, че за малко да повърна, но Нимю изобщо не забелязваше зловонието. Беше мразовит ден, а вятърът носеше леденостудена суграшица от изток, но въпреки всичко предпочитах да стоя вън, засипван от ледения мокър сняг, но не и да търпя вонята на колибата.

— Виж — гордо каза тя и ми показа един казан, не Свещения съд, а обикновен железен казан, който висеше от подпорна греда и беше пълен с някаква тъмна течност. От гредите, които бяха толкова ниски, че трябваше да се превия одве, за да стоя в колибата, висяха и клончета метличина, крила от прилеп, сменена змийска кожа, счупен рог от елен и снопчета билкови треви. Едва виждах всичко това, защото гъстият дим в колибата изпълни очите ми със сълзи. В другия край проснат върху едно одеяло лежеше някакъв гол мъж и недоволстваше от присъствието ми.

— Тихо — озъби му се Нимю. Взе една пръчка и я мушна в тъмната течност в казана, над който се издигаше пара. Под казана гореше слаб огън, който пушеше повече, отколкото топлеше. Нимю разбърка течността, намери каквото търсеше и го извади. Беше човешки череп.

— Помниш ли Бализ? — попита ме тя.

— Разбира се — отговорих аз. Когато бях млад, Бализ беше много стар, уважаван друид, но по времето, за което разказвам, вече бе покойник.

— Тялото му бе изгорено — каза Нимю, — но не и главата. Знаеш ли каква невероятна мощ има главата на един друид, Дерфел. Вчера ми я донесе някакъв човек. Беше я държал във ведро с пчелен восък. Купих я от него.

Всъщност аз я бях купил тая глава. Нимю непрекъснато купуваше предмети с култова мощ: част от околоплодния мехур по главата на мъртвородено дете, драконов зъб, парче от християнски магически хляб, елфови стрелички, а сега и глава на мъртвец. Идваше в двореца и искаше пари за подобни боклуци, но вече ми бе по-лесно да й дам малко злато и да я оставя да си върви, независимо че тя щеше да хвърли парите за някоя странна вещ. Веднъж даде цяло кюлче злато за трупа на едно агне, което се бе родило с две глави, само за да го закове на палисадата откъм християнското светилище, където го остави да изгние. Не ми се искаше да я питам колко бе платила за онова ведро с восък и човешка глава.

— Махнах восъка — каза ми тя — и сварих главата с месото по нея в казана. — (Това обясняваше откъде се бе взела невероятната воня.) — Няма по-мощно средство за предсказания — проблесна към мен единственото й око — от главата на друид, сварена в урина с десет кафяви билки от Кром Дубх — тя пусна черепа и той потъна в тъмната течност. — Чакай сега — заповяда ми Нимю.

Главата ми се въртеше от погълнатия дим и непоносимата миризма, но аз послушно зачаках, загледан в неспокойната тъмна повърхност на течността, която проблясваше. Постепенно движението в казана замря, тъмната повърхност се изглади и заприлича на черно огледало, над което се издигаше почти прозрачна пара. Нимю се наведе над казана и задържа дъх. Знаех, че сега ще види знамения. Мъжът на одеялото започна ужасно да кашля, след това немощно придърпа изтърканото одеяло и позакри голото си тяло.

— Гладен съм — изстена той. Нимю не му обърна внимание.

Аз чаках.

— Разочарована съм от теб, Дерфел — изведнъж заяви тя.

— Защо?

— Виждам една кралица жива изгорена на морския бряг. Добра работа щеше да ми свърши изпепелената й плът, Дерфел — каза тя с укор. — Можех да използвам тази пепел — продължи да мърмори Нимю. — Трябваше да се досетиш.

Тя замълча, а аз нямаше какво да й кажа. Течността отново бе неподвижна. Когато Нимю заговори, гласът й бе странен и плътен и изобщо не помръдна огледалната повърхност на течността в казана.

— В Кадарн ще дойдат двама крале, но там ще управлява човек, който не е крал. Мъртва ще сключи брак, загубата ще бъде разкрита и меч ще надвисне над врата на едно дете.

След това нададе ужасен писък и стресна голия мъж, който се мушна с невероятна бързина в най-далечния ъгъл на колибата и клекна там скрил глава между ръцете си.

— Предай това на Мерлин — Нимю вече говореше с нормалния си глас. — Той ще го разтълкува.

— Ще му предам — обещах й аз.

— И му кажи — вкопчи се тя с отчаян плам за ръката ми, ноктите й бяха мръсни и извити, — че видях Свещения съд в течността. Кажи му, че скоро ще се опитат да го използват. Скоро, Дерфел! Кажи му това!

— Добре — кимнах аз и тъй като не можех повече да понасям вонята, издърпах ръката си и се измъкнах навън под ледената суграшица.

Нимю също излезе и се мушна под наметалото ми, за да се скрие от мокрия сняг. Тръгна с мен към потрошената порта, бе странно весела.

— Всички мислят, че ние губим, Дерфел. Всеки си мисли, че ония мръсни християни ще надделеят над нас. Но това няма да стане. Скоро ще разберем къде е Свещения съд, Мерлин ще се завърне и ще освободи силата.

Спрях при портата и се вгледах в групата християни, които винаги стояха в подножието на Хълма и се молеха в странната си молитвена поза с разперени встрани ръце. Сенсъм и Моргана бяха организирали това постоянно молитвено присъствие, което трябваше да измоли от техния Бог да прочисти Хълма от езичниците. Нимю се взря презрително в християните. Някои от тях я познаха и се прекръстиха.

— И ти ли мислиш, че християнството побеждава, Дерфел?

— Страхувам се от тях — признах аз, заслушан в гневния вой, който се чуваше в пондожието на Хълма. Спомних си налудничавите изстъпления на вярващите в Иска и се зачудих докога този фанатизъм ще може да се държи под контрол. — Наистина се страхувам от тях — тъжно повторих аз.

— Християнството няма да победи — презрително сви устни Нимю. — Гледай.

Тя се измъкна изпод наметалото ми и вдигна мръсната си рокля, за да покаже нещастната си голота на християните. Завъртя бедрата си в неприличен жест и нададе вой, който заглъхна във вятъра и чак тогава пусна полите си. Някои от християните се прекръстиха, но, забелязах, че повечето от тях неволно направиха езическия знак против злото с дясната ръка и плюха на земята.

— Видя ли? — попита тя с усмивка. — Те все още вярват в старите Богове. Още вярват. И скоро, Дерфел, ще имат доказателство за тяхната мощ. Кажи това на Мерлин.

Казах на Мерлин. Стоях пред него и му докладвах за двамата крале, които щели да дойдат в Каер Кадарн, но там щял да управлява човек, който не е крал, че мъртва ще бъде взета за булка, загубата ще бъде разкрита, а на врата на едно дете ще надвисне меч.

— Я го повтори, Дерфел — хвърли ми той кос поглед отдолу. Седеше и галеше една стара котка на сиви ивици, която се протягаше в скута му.

Повторих всичко, като добавих и уверението на Нимю, че Свещения съд скоро ще бъде използван. Мерлин се засмя, поклати глава и пак се разсмя. Погали котката в скута си.

— И казваш имала глава на друид, а?

— Главата на Бализ, господарю.

Той почеса котката под брадата.

— Главата на Бализ бе изгорена преди години, Дерфел. Бе изгорена и натрошена на прах. Знам, защото аз я натроших. Троших я докато нищо не остана от нея.

Затвори очи и заспа.

 

Следващото лято, ден преди пълнолуние, когато дърветата в подножието на Каер Кадар шумоляха, натежали от листа, в една кристална слънчева утрин, когато слънцето грееше над живите плетове блеснали с цветовете на дивата тиква и върбовката, в онази сутрин на древния връх на Каер Кадарн ние провъзгласихме Мордред за крал.

Старата крепост на Каер Кадарн бе пуста през по-голямата част от годината, но това бе нашият кралски хълм, мястото за тържествените кралски ритуали в сърцето на Думнония. Затова укрепленията се поддържаха, но отвътре крепостта представляваше тъжна гледка — разпадащи се къщи, клекнали около голямата занемарена зала за угощения, която сега бе дом за птици, прилепи и мишки. Залата се намираше в по-ниската част на широкия връх на Каер Кадарн, а на по-високото плато, на запад, имаше кръг от камъни, покрити с лишеи, които заобикаляха един огромен плосък скален блок — древният кралски камък на Думнония. Тук великия Бог Бел бе миропомазал своя син полу-Бог, полу-човек — Бели Маур и го бе провъзгласил за първи крал на Думнония. Оттогава, дори в годините на римското владичество, нашите крале биват провъзгласявани на това място за владетели. Мордред се роди на този хълм и тук бе провъзгласен за крал като бебе, но тогава церемонията просто бе признала кралския статут на Мордред без да поверява никакви отговорности в ръцете му. Сега вече той бе възмъжал и щеше да стане крал не само по име, но и на дело. Тази втора акламация освобождаваше Артур от неговата клетва и предаваше на Мордред цялата власт, която някога бе упражнявал Утър.

Тълпите започнаха да прииждат отрано. Залата за угощения бе пометена, украсена със зелени клони, а по стените бяха закачени кралските знамена. На тревата бяха наредени бъчви с медовина и стомни с пиво, димяха огромни огньове, над които се печаха волове, прасета и сърни за угощението. Татуирани воини от Иска се смесиха с изисканите жители на Дурновария и Кориниум, загърнати в бели тоги, всички слушаха менестрелите, които пееха песни специално съчинени за възхвала на характера на Мордред, предсказващи славни върхове в управлението на младия крал. Менестрелите никога не са се интересували от истината.

Аз бях най-добрият боец на Мордред, затова на хълма само аз бях в пълно бойно снаряжение. Вече не носех раздърпаната, зле закърпена ризница, с която се бях сражавал край Лондон. Сега имах нова скъпа ризница, която отразяваше високия ми ранг. Тя беше плетена, но бе украсена със златни пръстени на врата, по края на полите и на ръкавите. Имах лъскави ботуши до коленете с бронзови ленти; ръкавиците ми стигаха до лакътя — към кожата бяха пришити железни пластини, за да пазят ръката и пръстите; шлемът ми бе украсен със сребърни релефи, отзад се спускаше натилник от сплетени железни пръстени, отпред имаше предпазители за лицето, а на върха блестеше златна топка, към която бе привързана току-що разресаната вълча опашка. Имах зелено наметало. Хюелбейн висеше на бедрото ми. Държах и щит, на който по случай тържествената церемония, бе изобразен червеният дракон на Мордред, а не моята бяла звезда.

Кълхуч пристигна от Иска. Дойде и ме прегърна.

— Това е един фарс, Дерфел — изръмжа той.

— Един велик и щастлив ден, лорд Кълхуч — казах аз сериозно. Той не се засмя, а мрачно заоглежда тълпата.

— Християни — плю Кълхуч.

— Май наистина има доста християни.

— Мерлин тук ли е?

— Чувстваше се уморен.

— Искаш да кажеш, че е проявил достатъчно разум и е отказал да дойде — уточни Кълхуч. — И кой тогава ще извърши церемонията днес?

— Епископ Сенсъм.

Кълхуч се изплю. Брадата му бе посивяла през последните няколко месеца и той се движеше малко вдървено, но все още бе предишната грамада.

— Ти проговори ли на Артур? — полюбопитства той.

— Когато се налага говорим — уклончиво отвърнах аз.

— Той иска пак да сте приятели.

— Отнася се много странно със своите приятели — сковано казах аз.

— Но има нужда от приятели.

— Има късмет, че ти си му приятел.

Прозвуча рог и прекъсна разговора ни. Копиеносци тръгнаха през тълпата да проправят път с щитовете си и с дръжките на копията. По коридора, отворен от войниците, с бавна крачка тръгна процесия от лордове, магистрати и свещеници, отправили си към каменния кръг. Сийнуин, аз и дъщерите ни също заехме мястото си в процесията.

Видните гости се бяха събрали в онзи ден по-скоро благодарение на Артур, отколкото на Мордред — всички те бяха съюзници на Артур. Кунеглас от Поуис бе дошъл заедно с десетина от своите лордове и престолонаследника принц Пердел, който бе станал хубаво момче, наследило кръглото сериозно лице на баща си. Агрикола, остарял и трудноподвижен, бе придружил до тук крал Мюриг, и двамата бяха облечени с тоги. Тюдрик, бащата на Мюриг, бе още жив, но старият крал отдавна се отказа от трона, пострига се за свещеник и се оттегли в един манастир в долината на Вий, събираше библиотека от християнски текстове и бе оставил своя педантичен син да управлява Гуент вместо него. Биртиг, който бе заел трона на баща си в Гуинед и вече имаше само два зъба, стоеше, пристъпвайки от крак на крак, като че ли за него ритуалите бяха само една досадна необходимост, която трябваше да се изтърпи, за да може след това човек да отиде при бъчвите с медовина. Енгас Мак Ейрем, бащата на Изолда и крал на Демеция, бе дошъл с отряд от своите страшни Черни щитове, а Ланселот, кралят на белгите, бе придружен от десетина високи мъже от Сакската си гвардия и двете двойки противни близнаци Динас и Лавейн и Амхар и Лохолт.

Видях как Артур прегърна Енгас, който с удоволствие отвърна на топлия жест. Изглежда нищо не помрачаваше отношенията им, независимо от ужасната смърт на Изолда. Артур бе сложил кафяво наметало, може би не искаше да засенчва героя на днешния ден. Гуинивиър изглеждаше великолепно в ръждивокавявата си рокля, украсена със сребро и с нейния символ — елен с луна над рогата — бродиран отпред. Сеграмор пристигна, загърнат в черна роба, заедно с бременната си съпруга Мала и двамата си сина. Никой не дойде от Кърнау.

Знамената на кралете, старейшините и лордовете бяха закачени по укрепленията, по които в плътен обръч се бяха наредили копиеносци с прясно изрисувани дракони по щитовете. Отново чухме рог, гласът му прозвуча тъжно в слънчевото утро. Появи се Мордред с екскорт от двадесет копиеносци и тръгна към каменния кръг, където преди петнадесет години за първи път го бяхме провъзгласили за крал. Тогава беше зима и бебето Мордред бе увито в пухкава кожа. Носеха го върху обърнат щит. Онази първа церемония бе извършена под зоркия поглед на Моргана и бе белязана с жертвената кръв на един сакски пленник. Този път обаче ритуалите щяха да бъдат християнски. Християните, помислих си мрачно, каквото и да разправя Нимю, бяха победили. Не се виждаха други друиди освен Динас и Лавейн, а и те нямаше да участват в церемонията; Мерлин дремеше в градината ни в Линдинис; Нимю си беше на Хълма; нямаше да бъде пожертван пленник, за да разкрие смъртта му бъдещата съдба на новопровъзгласения крал. По време на първата акламация на Мордред бяхме убили един сакски затворник. Копието го прободе високо в корема, за да бъде смъртта му бавна и мъчителна, а Моргана наблюдаваше всеки болезнен гърч и кървавите следи, за да разчете бъдещето. Помня, че предзнаменованията на бяха добри, макар и да предвещаваха дълго управление на Мордред. Опитах се да си спомня името на онзи нещастен сакс, но можах само да си спомня ужасеното му лице и моята симпатия към него, после изведнъж името му се върна в паметта ми след всичките тези години. Уленка! Горкият треперещ Уленка. Тогава Моргана бе настояла да бъде пожертван, а сега с това разпятие, увиснало под маската й, присъстваше единствено като съпруга на Сенсъм и нямаше да участва в церемониите.

Мълчалив поздрав посрещна пристигането на Мордред. Християните ръкопляскаха, а ние езичниците само допряхме ръце една в друга в израз на уважение. Кралят бе целият в черно: черна риза, черни тесни панталони, черно наметало и черни ботуши, единият от които бе ужасно крив, за да влиза в него сакатия ляв крак. На гърдите му висеше златно разпятие. Стори ми се, че виждам самодоволна глупава усмивка на кръглото му грозно лице, но може и да е било нервна гримаса. Бе пуснал брада, но тя бе много рехава, за да скрие изпъкналите му скули. Косата му стърчеше както винаги. Той влезе сам в каменния кръг и застана на мястото си до кралския камък.

Сенсъм, величествен в дрехите си в златно и бяло, бързо заситни напред и застана до краля. Епископът вдигна ръце и без каквото и да било предисловие започна да се моли. Гласът му, силен както винаги, се понесе към тълпата зад лордовете, стигайки чак до неподвижните копиеносци по укрепленията.

— Боже Господи! — викна той. — Излей своята благодат над този Свой син Мордред, над този благословен крал, над тази светлина за Британия, над този монарх, който ще поведе Твоето кралство Думнония към една нова и благословена епоха.

Признавам, че сега доста свободно преразказвам молитвата, защото в интерес на истината тогава изобщо не се заслушах в словоизлиянията на Сенсъм към неговия Бог. Той бе много добър оратор, но речите му бяха все едни и същи — прекалено дълги, пълни с хвалебствия за християнството и подигравки по адрес на езичниците. Затова вместо да го слушам, аз наблюдавах тълпата, за да видя кой стоеше с разперени ръце и затворени очи. Повечето бяха стояха точно така. Артур, който винаги бе готов да покаже уважението си към всяка религия, само бе навел глава. Държеше сина си Гуидър за ръка, а от другата страна на момчето Гуинивиър гледаше към небето с тайнствена усмивка на красивото си лице. Амхар и Лохолт, синовете на Артур от Айлийн, се молеха заедно с християните, докато Динас и Лавейн стояха с белите си роби, скръстили ръце, и не отделяха очи от Сийнуин, която не носеше нито злато, нито сребро, точно както в деня на своя годеж. Косата й все още блестеше толкова светла и красива. За мен тя си оставаше най-красивото същество, ходило някога по земята. От другата й страна бе застанал брат й Кунеглас. Той улови погледа ми, точно когато Сенсъм се превъзнасяше за кой ли път, и кисело ми се усмихна. Мордред, разперил ръце за молитва, наблюдаваше всички ни с крива усмивка.

Когато свърши с молитвата, епископ Сенсъм хвана краля за лакътя и го поведе към Артур. Като покровител на краля Артур трябваше да представи на народа новия владетел. Той се усмихна на Мордред, сякаш да го окуражи, и го изведе извън каменния кръг. Двамата обикаляха кръга и всички, които не бяха крале, падаха на колене. Аз, като най-добрият боец на краля, вървях зад тях с изваден меч. Вървяхме срещу слънцето, само по време на акламация можеше да се върви в кръг срещу слънцето, за да се покаже, че кралят като потомък на Бели Маур може да оспорва естествения ред на всички живи същества. Епископ Сенсъм, разбира се, заяви, че обиколката срещу слънцето е доказателство за смъртта на езическите суеверия. Забелязах, че Кълхуч успя да се скрие, за да не коленичи пред Мордред.

След като обиколихме камъните два пъти, Артур и Мордред отидоха до кралския камък. Артур помогна на Мордред да се качи на камъка и го остави сам. Най-малката ми дъщеря Даян с вплетена в косата й метличина изщъпурка напред и остави един хляб в несъразмерните крака на Мордред — хлябът символизираше задължението на краля да храни своя народ. Щом видяха детето, жените зашумяха, защото Даян (както и сестрите й) бе наследила небрежната красота на майка си. Като остави хляба на земята, тя се огледа несигурно и понеже не получи никакъв знак, който да я ориентира какво да прави, погледна тържествено Мордред в лицето и изведнъж се разплака. Жените доволно въздъхнаха, когато разплаканото дете изтича при майка си и Сийнуин я прегърна и избърса сълзите й. След това Гуидър, синът на Артур, поднесе на Мордред кожен бич — символ на задължението на краля да раздава правосъдие в земята си. Накрая пристъпих аз с новия кралски меч, изкован в Гуент; дръжката му беше с черна кожа, привързана със златна нишка. Поставих меча в дясната ръка на Мордред.

— Кралю господарю — погледнах го аз в очите — с това трябва да изпълнявате височайшия дълг да закриляте своя народ.

Самодоволната усмивка бе изчезнала от лицето на Мордред и той ме гледаше със студено достойнство, което събуди у мен надеждата, че Артур е прав и че този тържествен ритуал наистина ще вдъхне на Мордред силата да бъде добър крал.

След това един по един всчки поднесохме своите дарове. Аз му дадох хубав шлем със златна украса и дракон от червен емайл, вграден отпред над челото. Артур му поднесе ризница, направена от плочки, копие и кутия от слонова кост, пълна със златни монети. Кунеглас го дари със златни кюлчета от поуиските мини. Ланселот му даде масивен златен кръст и малко огледало от електрон в златна рамка. Енгас Мак Ейрем постави в краката му две дебели мечи кожи, а Сеграмор добави към купа подаръци златно сакско изображение на бича глава. Сенсъм подари на краля парче от кръста, на който, както високо заяви епископът, бил разпънат Христос. Потъмнялото парче дърво бе поставено в стъклено римско шише, запечатано със злато. Само Кълхуч нищо не му подари. А когато всички дарове бяха дадени, и лордовете се наредиха, за да коленичат пред краля и да му се закълнат във вярност, Кълхуч изобщо не се появи. Аз се заклех втори, след Артур. Отидох до кралския камък, от другата му страна блестяха натрупаните подаръци, коленичих, докоснах с устни върха на новия меч на Мордред и се заклех в живота си, че вярно ще му служа. Това бе тържествен момент, защото полагах кралската клетва, клетвата, която бе над всички други клетви.

Този път към ритуала на акламацията бе добавено и нещо ново. Артур го бе замислил като гаранция за продължаване на мира, така грижливо поддържан през изминалите години. Новата церемония бе нещо като препотвърждение на клетвата на Братството на Британия, защото Артур убеди британските крале, поне тези, които бяха дошли в Каер Кадарн, да разменят целувки с Мордред и да се закълнат никога да не враждуват помежду си. Мордред, Мюриг, Кунеглас, Биртиг, Енгас и Ланселот се прегърнаха, докоснаха върховете на мечовете си и положиха клетва да пазят мира помежду си. Артур сияеше, а Енгас Мак Ейрем, мошеникът му с мошеник, хитро ми намигна. Знаех, че каквито и клетви да положи, дойдеше ли време да се прибира реколтата, неговите копиеносци пак щяха да застягат оръжията си в очакване поуиските стопани да напълнят хамбарите си.

След като се заклехме във вярност към краля, дойде моят ред да завърша акламацията. Първо подадох на Мордред ръка и му помогнах да слезе от кралския камък. Отведох го в северния край на каменния кръг, а аз взех кралския меч и го поставих върху кралския камък. Голото му острие блестеше. Меч върху камък — истинския кралски символ. След това трябваше да изпълня дълга си като най-добър боец на краля — обиколих кръга, отправяйки предизвикателства към всички присъстващи. Плюех срещу тях и приканвах на бой всеки, който дръзне да отрече правото на Мордред, син на Мордред, син на Утър, да бъде крал на тази страна. Намигнах на дъщерите си, когато минах покрай тях и се постарах да улуча с храчката си лъскавите дрехи на Сенсъм, но внимавах да не повторя този номер с бродираната рокля на Гуинивиър.

— Обявявам Мордред, син на Мордред, син на Утър, за крал! — провиквах се аз от време на време, — и ако някой не приема това, нека да излезе и да се бие с мен.

Вървях бавно с изваден меч и високо повтарях:

— Обявявам Мордред, син на Мордред, син на Утър, за крал! Ако някой не приема това, нека да излезе и да се бие с мен.

Почти бях завършил обиколката, когато чух нечий меч да излиза от ножницата.

— Аз не приемам това! — викна някой и тълпата ахна ужасена. Сийнуин пребледня, а дъщерите ми, които и без това не бяха свикнали да ме гледат целия в желязо, стомана, кожи и вълча опашка, скриха лица в полите на майка си.

Бавно се обърнах и видях Кълхуч сред каменния кръг, застанал срещу мен с големия боен меч в ръка.

— Недей, моля те — промълвих аз.

Кълхуч отиде с мрачно лице до кралския камък и хвана златната дръжка на кралския меч.

— Аз не приемам Мордред, син на Мордред, син на Утър, да бъде крал на Думнония — каза той официално и хвърли кралския меч на тревата.

— Убий го — викна Мордред от мястото си. — Изпълни дълга си, лорд Дерфел!

— Аз смятам, че той е неспособен да управлява — викна Кълхуч към насъбралото се множество. Духна вятър, развя кралските знамена и разроши златните коси на Сийнуин.

— Заповядвам ти да го убиеш! — кресна Мордред.

Влязох в кръга и застанах пред Кълхуч. Длъжен бях да се бия с него. Знаех, че ако загина в този двубой, щяха да изберат друг за най-добър боец на краля и това щеше да продължи докато Кълхуч, изтощен и окървавен, бъде проснат на земята и оставен там докато и последната му капка кръв попие в пръстта на Каер Кадарн. А можеше да стане и друго, дори бе по-вероятно — да се разрази цяло сражение между хората, подкрепящи Кълхуч и привържениците на Мордред. Смъкнах шлема от главата си, отметнах косата от очите си и закачих шлема върху ножницата на меча. Все още държех Хюелбейн в ръка. Приближих се и прегърнах Кълхуч.

— Не прави това — пошепнах в ухото му. — Аз не мога да те убия, приятелю, значи ще трябва ти да убиеш мен.

— Оня е една гадна крастава жаба, червей, а не крал — измърмори той.

— Моля те — казах аз. — Не мога да те убия. Знаеш това.

Той ме притисна силно в обятията си.

— Помири се с Артур, приятелю — прошепна ми той, отстъпи от мен и скри меча си в ножницата. Вдигна меча на Мордред от тревата и мрачно погледна към краля. Бавно постави оръжието отново върху кралския камък.

— Отказвам се от двубоя — викна той високо, за да го чуят всички, после отиде при Кунеглас и коленичи в краката му. — Ще приемете ли клетвата ми, кралю господарю?

Щях да се почувствам доста неловко на мястото на Кунеглас в този момент, защото ако кралят на Поуис приемеше клетва зя вярност от Кълхуч, това би означавало още в първия ден от управлението на новия крал на Думнония, Поуис да демонстрира враждебно отношение към Мордред, предоставяйки покровителство на един негов враг. Но Кунеглас изобщо не се поколеба. Протегна за целувка дръжката на своя меч към Кълхуч.

— С удоволствие, лорд Кълхуч — отговори той, — с удоволствие.

Кълхуч целуна меча на Кунеглас, изправи се и тръгна към западната порта. Неговите копиеносци го последваха и Мордред най-накрая стана безспорен владетел на своето кралство. Всички мълчаха. После Сенсъм поздрави Мордред по случай провъзгласяването му за крал, християните го последваха и всички приветстваха новия си владетел. Хората се събраха около краля, изказваха своите поздравления. Артур остана сам. Погледна към мен и ми се усмихна, но аз се извърнах. Прибрах Хюелбейн в ножницата и клекнах край изплашените си момиченца. Казах им, че няма защо да се тревожат. Дадох шлема си на Моруена и й показах как се отварят и затварят лицевите предпазители, закачени на пантички.

— Да не ги счупиш! — предупредих я аз.

— Горкият вълк — промълви Сийнуин и погали вълчата опашка.

— Знаеш ли колко агнета е избил?

— Ти затова ли го уби?

— Разбира се.

— Лорд Дерфел! — внезапно прозвуча гласът на Мордред зад мен. Изправих се и се обърнах. Кралят бе отстранил хората от себе си и куцукаше към мен, прекосявайки кралския кръг.

Тръгнах да го пресрещна, приближих и наведох глава.

— Да, кралю господарю.

Християните се събраха зад Мордред. Сега те бяха гсподари на положението и победата им бе изписана върху лицата.

— Ти се закле да ми се подчиняваш, лорд Дерфел.

— Заклех се, кралю господарю.

— Но Кълхуч е още жив — каза той с израз на недоумение. — Жив е, нали?

— Жив е, кралю господарю — кимнах аз.

Мордред се усмихна.

— Всяко клетвопрестъпничество трябва да се наказва, лорд Дерфел. Нали така ме учеше ти?

— Да, кралю господарю.

— А ти се закле в живота си, нали лорд Дерфел?

— Да, кралю господарю.

Той се почеса по рядката си брада.

— Дъщерите ти обаче са хубави, Дерфел, и ще ми бъде неприятно да ви прогоня от Думнония. Прощавам ти, че не уби Кълхуч.

— Благодаря, кралю господарю — казах аз, като едва се сдържах да не го ударя.

— Все пак трябва да те накажа затова, че не спази клетвата си — възбудено изрече той.

— Да, кралю господарю.

За миг настана тишина, после Мордред ме удари през лицето с кожения бич на правосъдието. И се засмя. Изражението ми толкова му хареса, че ме удари още веднъж с бича.

— Ето ти наказанието, лорд Дерфел — каза той и се обърна. Християните зад него се смееха и ръкопляскаха.

Щеше да има угощение; състезания по борба и бой с меч; фокусници; щеше да танцува опитомена мечка; менестрели щяха да се надпяват. Но ние си тръгнахме. Цялото семейство се отправи към Линдинис. Вървяхме край потока с надвесените над водата върби и цъфналите блатии. Отивахме си вкъщи.

 

Кунеглас ни последва след час. Имаше намерение да остане в Линдинис една седмица и чак тогава да се върне в Поуис.

— Елате с мен в Поуис — покани ни той.

— Дадох клетва на Мордред, кралю господарю.

— Дерфел, Дерфел! — прегърна ме той през рамо. — Скъпи ми, Дерфел, и ти не си по-добър от Артур! Да не мислиш, че Мордред го е грижа дали ще останеш верен на клетвата си или не?

— Надявам се, че не иска да ме превърне в свой враг.

— Кой го знае какво иска? Момичета, сигурно, и бързи коне, бягащи сърни и силна медовина. Върни се в Поуис, Дерфел! И Кълхуч ще бъде там.

— Ще ми бъде мъчно за него, господарю — казах аз. Надявах се да заваря Кълхуч в Линдинис като се върнем от Каер Кадарн, но той очевидно не бе посмял да губи време и веднага бе препуснал на север, за да избяга от копиеносците, които щяха да бъдат изпратени да го заловят преди да напусне границите на Думнония.

Кунеглас престана да ме убеждава да се върна в Поуис и смени темата.

— Какво правеше тук оня мошеник Енгас? — свъси вежди той недоволно. — Че и клетва дава да не нарушава мира!

— Той знае, че ако загуби приятелството на Артур, вашите копиеносци, кралю господарю, ще нахлуят в земите му.

— Точно така — кимна мрачно Кунеглас. — Кълхуч може да свърши тази работа. Артур дали ще има някаква власт сега?

— Това зависи от Мордред.

— Да предположим, че Мордред не е пълен глупак. Не мога да си представя Думнония без Артур — Кунеглас се обърна, тъй като стражите на портата високо съобщиха за нови посетители. Очаквах да видя дракони на щитовете, защото предполагах, че са хората, изпратени от Мордред да търсят Кълхуч. Но беше Артур с Енгас Мак Ейрем, придружени от двадесетина копиеносци. Артур спря колебливо при портата.

— Не знам дали съм добре дошъл — погледна ме той.

— Влезте, господарю — поканих го аз учтиво, но не и сърдечно.

Дъщерите ми го бяха видели през някой прозорец, защото миг по-късно с радостни писъци се хвърлиха върху него. Кунеглас също се изправи да го поздрави, подминавайки с явно пренебрежение Енгас Мак Ейрем. Кралят на Демеция застана до мен и аз се поклоних, но той ме изправи и ме прегърна. Пухкавата кожена яка около врата му вонеше на пот и гранясала мазнина. Той се захили.

— Артур ми каза, че от десет години не си се бил в свестна война.

— Май наистина станаха десет, кралю господарю.

— Ще загубиш форма, Дерфел. При първото истинско сражение някой младок ще ти разпори корема и ще нахрани кучетата си с твоите черва. Как си ти?

— Старея, но съм добре. А вие?

— Жив съм още — отвърна той и погледна към Кунеглас. — Кралят на Поуис май не иска да ме поздрави или така ми се струва?

— На него му се струва, кралю господарю, че вашите копиеносци по границата с Поуис си намират работа там, където не им е работа.

Енгас се засмя.

— Войниците не трябва да се отпускат, Дерфел, нали знаеш. От войниците без работа само неприятности. А пък моите станаха прекалено много напоследък. Ирландия става християнска страна! — плю той. — Някакъв британски навлек на име Падраиг превръщал ирландците в мекушави лигльовци. Вие така и не посмяхте да тръгнете срещу нас с копия, та сега изпратихте това тюленово лайно да ни разлага. Затова всеки, който е запазил ирландския си дух, бяга към ирландските кралства в Британия, за да се спаси от християните на Падраиг. Проповядвал с детелина в ръка! Представяш ли си? Завладява Ирландия с детелина в ръка! Нищо чудно, че всички свестни воини идват при мен. А аз какво да правя с тях?

— Изпратете ги да убият Падраиг — предложих му аз.

— Той вече е мъртъв, Дерфел, но последователите му са живи и прекалено усърдни.

Неусетно Енгас ме бе завел в един от ъглите на двора и сега се взря в очите ми.

— Чух, че си се опитал да защитиш дъщеря ми.

— Опитах се, кралю господарю — отвърнах аз. Забелязах, че и Сийнуин бе излязла на двора и сега прегръщаше Артур. Двамата се държаха за ръце и разговаряха, а Сийнуин ми хвърляше укорителни погледи. Обърнах се отново към Енгас. — Извадих меча си в нейна защита.

— Браво, Дерфел — каза той нехайно, — добре си направил, но това няма значение. Аз имам няколко дъщери. Дори не съм сигурен, че помня коя точно беше Изолда. Една такава малка и кльощава, нали?

— Красиво момиче, кралю господарю.

Той се засмя.

— Когато си стар, всичко що е младо и с цици ти се струва красиво. Ама имам една истинска красавица вкъщи. Арганте се казва. Ще успее да разбие няколко сърца преди да залезе. Твоят нов крал ще трябва да си намери булка, нали?

— Предполагам.

— Арганте е тъкмо за него — заяви Енгас. Той не правеше услуга на Мордред като му предлагаше красивата си дъщеря за кралица, а по-скоро се опитваше да си осигури и занапред покровителството на Думнония, защото досега Демеция разчиташе на Артур, когато отношенията с Поуис ставаха напрегнати. — Може някой ден да дойда тук с Арганте — каза Енгас. После изостави разговора за този евентуален брак и силно ме тупна в гърдите с юмрук, нашарен от белези. — Слушай, приятелю — каза той твърдо, — не си струва да се караш с Артур заради Изолда.

— Той затова ли ви доведе тук, кралю господарю? — попитах аз подозрително.

— Разбира се, ама че си глупав! — весело каза Енгас. — И защото не мога да понасям всички тия християни, дето се бяха събрали на върха в Каер Кадарн. Помири се с Артур, Дерфел. Британия не е толкова голяма, та свестните мъже да се плюят един друг. Чух, че Мерлин живее тук.

— Да, ей там — посочих към арката, която водеше в градината с розите на Сийнуин, — ще намерите Мерлин или по-точно каквото е останало от него.

— Ще ида да го съживя малко. Може би той ще ми каже какво толкова особено има в детелиновия лист. Освен това имам нужда от магия да ми помогне да си направя нови дъщери — засмя се той и тръгна към градината. — Остарявам, Дерфел, остарявам!

Артур остави моите три дъщерички на грижите на Сийнуин и вуйчо им Кунеглас и се насочи към мен. Поколебах се, после му посочих външната порта и тръгнах натам. Излязох вън на поляните и го дочаках загледан в окичените със знамена укрепления на Каер Кадарн, които се виждаха между дърветата.

Той спря зад мен.

— За първи път срещнахме Тристан, когато провъзгласихме бебето Мордред за крал — тихо каза Артур. — Помниш ли?

— Да, господарю — отвърнах без да се обръщам.

— Вече не съм ти господар, Дерфел. Изпълнихме клетвата си към Утър, край. Не съм твой господар, но бих искал да ти бъда приятел — замълча нерешително, после добави: — А за онова, което се случи, съжалявам.

Все още стоях с гръб към него. Не от гордост, а защото очите ми бяха пълни със сълзи.

— И аз съжалявам.

— Ще ми простиш ли? — попита той смирено. — Ще бъдем ли приятели?

Гледах към Каер Кадарн и си мислех за всички неща, които аз бях сторил и за които трябваше да моля за прошка. Помислих си за убитите в тресавищата. Тогава бях млад войник, но младостта не е оправдание за участието ми в клането. Не беше моя работа, реших аз, да прощавам на Артур, за нещо, сторено от него. Той сам трябваше да направи това.

— Ще бъдем приятели — казах аз — до смърт.

Обърнах се. И се прегърнахме. Бяхме изпълнили клетвата си към Утър. И Мордред беше крал.