Светослав Иванов
За цената на доматите и за цената на поезията

Когато през есента на 2006 година се запознах лично с Мария Илиева, останах поразен от скритата сила, която излъчваха очите и. Прочетох внимателно стихосбирката и. И започнах да следя публикациите и в литературните сайтове в Интернет. Все повече въпроси изникваха пред мен, и все по-внимателно се вглеждах в детайлите на стиховете и. Беше ми необходимо да ги чета отново и отново, нужно ми бе време, за да осмисля отделни щрихи на нейния рисунък. Днес, година по-късно мога да кажа, че съм възторжен от сбъднатите си очаквания.

Мария Илиева!

Неподражаема, самобитна, само своя…

Трудно би могло да се сбърка неин стих — самобитността лъха от всяка строфа. А това се дължи на неподправения и талант, извиращ сякаш като извор от земята.

Плодородната, българска земя…

Земя, родила толкова мъка и толкова таланти.

Благодаря ти, майко!

* * *

Няма, и не може да има дефиниция за Поезия.

И слава Богу!

Поезията живее в изгрева.

В птицата.

В камъка.

В болката на скитника.

А всичко това съществува в творчеството на Мария.

 

И всеки анализ ще бъде излишен, защото, както казах — не може да се определи нещо не определяемо. Ще си позволя да използвам само една дума, в плахия си опит да обобщя сътвореното от нея — ЖИВОТ.

* * *

Живот…

Страх.

Красота.

Несигурност.

Екзистенциални въпроси.

Пронизана с една водеща нишка — нишката на Ариадна в лабиринта — а именно: ОБИЧ!

И всеки от нас, подобно Тезей, убили в себе си Минотавъра, намираме изход от безизходицата на мислите си. Кълбото на стиховете и ни отвеждат отвън… далеч… към топлото и голямо слънце.

Обичта лъха от всеки ред — любов и преклонение пред живото, пред хората, пред мъката и радостта…

Топло е в нейната книга.

 

Топло.

Лъха онази топлина, която липсва в делника ни.

 

Парещият дъх на задъхания, горещата длан на обичащия, въглените в очите на влюбения. Светът се пречупва през погледа и, става някак по-поносим и по-добър. Свят, в който се чувстваме като в майчина утроба-на топло, защитени и уверени. Колкото и авторката да поставя житейските си въпроси с несигурността в стиховете, много сила е необходима, за да можеш да достигнеш до съмнението, колебанието, тревогата… И още повече — да я извадиш на показ: кърваво, топло, голямо сърце…

Поезия!

…Красиво е!

* * *

Много пъти съм си задавал въпроса, как се ражда Поета. Нямам отговор.

Нямам отговор, как в обругана и бедна България са се появили имена като Вапцаров, Дебелянов, Вутимски… Хора, притиснати в ъгъла на делника и нуждата… Нямам и отговор, как Мария Илиева е надскочила делника, за да стигне до сакралната идея: СВЕТЪТ Е ТАКЪВ — ОБИЧАМ ГО!

* * *

С много плахи стъпки пристъпвам в нейния Храм.

Иконите са светли.

Обичта е истинска.

Страданието плаче.

Нямам свещ, за да я запаля.

Нямам думи, и не искам да разказвам.

Спомням си, че се бях пошегувал:

„…Кандидат-студентите ще са щастливи, когато твоите стихове се паднат като тема…“

Шега.

Но и истина.

Защото тя ще се изучава.

А кандидат-студентите, ще се радват, защото поезията и е истинска.

И достига до всеки.

* * *

Дядо ми беше починал вече.

Поклон!

Бяха минали години, отидох в селото, да се поклоня пред гроба му и… за нещо друго. Вечерта седнах в селската кръчма-беше пълно с миришещи на овце и градина хора, уморени и светли. Черпех ги, а те ме разпитваха кой съм.

Разказвах.

Хората вдигаха уморени и кимаха.

Казваха:

— Дядо ти беше голям гайдар!… Тука ни е разплаквал всичките…

Аз мълчах.

И вътрешно плачех от гордост.

Дядо ми беше жив.

И сега е жив.

Свирил е на гайда и е разплаквал хората с музиката си.

Мислих си през нощта, завит в юргана, миришещ на нафталин — „Какво е живота?“

На стената, от снимката — дядо мълчеше.

Мина време.

Днес имам отговор.

Животът е едно посадено дърво.

Дете.

Добро.

Една стихосбирка.

Нищо не е по-важно от това.

Тихата музика на Мария Илиева е доказателство за това.

Колко е хубаво!

 

Доматите поскъпват.

Хлябът — също.

Животът става все по труден.

От ден на ден сме все по-бедни.

Материално. Духом.

Сигурно така ни е орисано.

Не знам.

Спокоен съм сега.

Защото има нещо трайно.

 

Нещо хубаво.

За което да живеем.

Защото има Творчество.

Творци.

Заделили от парчето залък.

Искам да ви кажа, че в България,

освен мръсници,

има и Поети.

Поклон!

* * *

Мнозина си мислят, че съм песимист…

Не знам защо.

Напротив!

Спокоен съм.

И някак си-вярвам, че светът е по-добър. По-мъдър. И по-приемлив.

След идеята за духовната пустош — има оазиси.

Има надежда.

Има обич в хората.

Именно това ме крепи, и ми дава надеждата, че България има своята кауза.

Защото тя е родила и Ботев.

И Вутимски.

А от новото време — и Мария Илиева.

Завиждам на всички, които не са се докосвали до Поезията и…

Наистина — завиждам!

За онова, което ще преживеят.

Нека!

Нека замълчим пред таланта.

И да се помолим на Бог — да бъде!

Амин.