Айрис Йохансен
Лицето на измамата (5)

Глава 3

— Знаеш, че ще го направиш, мамо — рече Бони. — Не разбирам защо се притесняваш толкова много.

Ив седна в леглото и погледна към перваза на прозореца. При всяко свое посещение Бони се настаняваше там и кръстосваше обутите си в дънки крака.

— Няма да издържиш. Повярвай ми.

— Тъй като ти си само сън, моят сън, не е възможно да знаеш повече от мен.

Момичето въздъхна.

— Аз не съм твой сън. Аз съм призрак, мамо. Какво трябва да сторя, за да те убедя?

— Можеш да ми кажеш къде се намираш?

— Не знам къде ме е погребал. По това време вече бях отлетяла.

— Удобно извинение.

— Манди също не знае. Но те харесва.

— Ако действително е там с теб, как е истинското й име?

— Имената нямат значение за нас, мамо.

— Но за мен имат.

Бони се усмихна.

— Вероятно защото ти е необходимо да дадеш име на любовта. Не е нужно.

— Много дълбоки разсъждения за едно седемгодишно момиченце.

— О, за Бога, вече изминаха десет години. Кой е казал, че призраците не растат?

— Изглеждаш както тогава…

— Защото съм това, което ти желаеш да видиш. — Облегна се назад. — Работиш прекалено много, мамо. Тревожа се за теб. Може би това с Логан ще ти се отрази добре.

— Няма да се съглася.

Момичето се усмихна отново.

— Няма — повтори Ив.

— Както и да е. — Детето се взря през прозореца. — Тази нощ си мислеше за мен и за орловите нокти. Приятно ми е, когато спомените ти се отразяват добре.

— Казвала си ми го и преди.

— Значи го повтарям. В началото страдаше много. Не можех да се приближа до теб…

— Ти и сега си далеч. Само сън…

— Така ли? — Бони погледна отново към майка си и лицето й се озари от изпълнена с обич усмивка. — В такъв случай нали няма да имаш нищо против, ако сънят ти продължи малко по-дълго? Понякога много ми домъчнява за теб, мамо.

Бони. Любов. Тук.

О, Господи, тук!

Нямаше значение, че е само сън.

— Да, остани — прошепна дрезгаво младата жена. — Моля те, остани, мъничката ми!

 

Слънцето вече нахлуваше през прозореца, когато Ив отвори очи. Погледна към часовника и седна стреснато в леглото. Беше почти осем и половина, а тя ставаше винаги в седем. Изненада се, че майка й не бе дошла да я събуди.

Спусна крака на пода и тръгна към банята, отпочинала и изпълнена с оптимизъм както обикновено, след като бе сънувала Бони. Тези сънища щяха да бъдат причина за доста размишления и умозаключения на някой психиатър, но тя не даваше и пет пари за това. Беше започнала да сънува дъщеря си три години след смъртта й. Сънищата я навестяваха често, но никога не знаеше предварително кога ще й се явят или какво ги предизвиква. Във всеки случай ефектът беше неизменно положителен. Събуждаше се спокойна и работоспособна, уверена, че може да покори целия свят.

В това число и Джон Логан.

Нахлузи джинсите и широката бяла риза, работната й униформа, и се спусна към кухнята.

— Мамо, успах се! Защо не…

В кухнята нямаше никой. Не се носеше миризма на бекон. Стаята изглеждаше абсолютно същата, каквато я остави, преди да си легне.

Погледна през прозореца и изпита огромно облекчение. Колата на майка й бе паркирана на обичайното място.

„Вероятно се е прибрала много късно и също се е успала. Все пак днес е събота.“

Трябваше да внимава да не спомене пред нея, че се е притеснила. Сандра вече бе забелязала прекалената й покровителственост и имаше пълното право да бъде недоволна.

Наля си чаша портокалов сок от хладилника, взе окачения на стената портативен телефон и набра номера на Джо в полицията.

— Даян каза, че не си й се обаждала — започна той. — Трябваше да телефонираш на нея, не на мен.

— Днес следобед. Обещавам! — Настани се пред кухненската маса. — Кажи ми нещо за Джон Логан.

Последва кратко мълчание.

— Свърза ли се вече с теб?

— Снощи.

— По работа?

— Да.

— По-точно?

— Не знам. Не желае да ми обяснява много-много.

— Вероятно мислиш върху предложението му, щом ми се обаждаш. Какво използва като примамка?

— Фонд „Адам“.

— Боже, той наистина знае как да те подхване!

— Умен е. Искам да знам обаче колко умен. — Отпи от портокаловия сок. — И колко почтен.

— Е, не е като онзи наркотрафикант от Маями.

— Не звучи особено успокояващо. Извършвал ли е някога нещо престъпно?

— Поне на мен не ми е известно. Не и в Америка.

— Не е ли американски гражданин?

— Американски гражданин е, но докато изграждаше компанията си, прекара няколко години в Сингапур и Япония. Там подобряваше качеството на своите продукти и изучаваше пазарната стратегия.

— Изглежда е имало ефект. Шегувал ли се е, като ми каза, че вероятно е оставил някой-друг труп след себе си?

— Да. Не знаем обаче кой знае колко за годините, които е прекарал в чужбина. Хората, с които е контактувал, са дяволски трудни и упорити и на всичкото отгоре го уважават. Това говори ли ти нещо?

— Че трябва да внимавам.

— Правилно. Той се слави като изключително прям човек и хората, които работят при него, са му верни. Имай предвид обаче, че всичко това може би е само привидност.

— Можеш ли да ми намериш малко повечко информация?

— По-точно?

Каквото и да е. Дали напоследък не е правил нещо по-необичайно? Ще се поразровиш ли малко по-надълбоко заради мен?

— Дадено! Започвам веднага. — Направи пауза. — Но това няма да ти струва евтино. Обаждаш се на Даян още днес следобед и следващия уикенд идваш с нас на езерото.

— Нямам време да… — Младата жена въздъхна. — Добре.

— И без никакви кости в куфара!

— О’кей.

— Ще си прекараш добре.

— Винаги си прекарвам добре, когато съм с теб и Даян. Само дето не знам как ме търпите.

— Нарича се приятелство. Звучи ли ти познато?

— Да, Джо, благодаря!

— Че ще изкопая всичката мръсотия около Логан ли?

— Не. — Защото беше единственият, успял да я опази от лудостта, впила ноктите си в нея през онези изпълнени с ужас нощи, и заради всичките години на съвместна работа и приятелство. Изкашля се. — Благодаря ти, че си ми приятел.

— Е, като твой приятел бих те посъветвал да бъдеш изключително внимателна с мистър Логан.

— Това са много пари за децата, Джо…

— Той определено знае как да те манипулира.

— Не ме е манипулирал. Все още не съм решила. — Допи портокаловия си сок. — Трябва да се захващам за работа. Ще ми се обадиш ли, когато научиш нещо?

— Със сигурност.

Ив затвори телефона и изми чашата си.

„Кафе? Не, ще си го свари в лабораторията.“

През уикендите майка й обикновено идваше при нея между десет и единайсет сутринта и двете заедно пиеха кафе. Така приятно си почиваха.

Взе ключа от синята купичка върху кухненския плот, изтича по стълбите и се отправи към работното си място.

Трябваше да свърши с главата на Манди и да се заеме с пакета, който й бе изпратен миналата седмица от полицията в Ел Ей.

Логан щеше да й се обади или направо да дойде по някое време. Изобщо не се съмняваше в това. Но нямаше да получи отговор. Тя първо трябваше да научи повече за…

Вратата на лабораторията зееше.

Младата жена замръзна.

Беше сигурна, че снощи заключи. И ключът тази сутрин си беше в синята купа, където го пускаше винаги.

„Мама?“

Ключалката беше разбита. „Крадци?“

Побутна бавно вратата.

Кръв!

Навсякъде… По стените… По полиците… По бюрото…

Библиотеките бяха съборени на пода и като че ли насечени на парченца. Кушетката бе преобърната, стъклата на всички картини и снимки в рамки — изпочупени.

И кръвта…

Сърцето й заседна в гърлото.

„Мама? Дали не бе влязла в лабораторията и не бе изненадала крадеца?“

Спусна се напред.

— Боже мой! Том-Том!

Ив се завъртя на пети и видя майка си на прага. Заля я такова облекчение, че коленете й омекнаха.

Сандра гледаше към ъгъла.

— Кой би причинил подобно нещо на бедното коте?

Младата жена проследи погледа й и стомахът й се преобърна. Персийският котарак бе превърнат в кървава дрипа. Том-Том беше на съседката, но прекарваше доста време в техния двор, за да гони птиците, привлечени от орловите нокти.

— Мисис Добинс ще бъде безутешна. — Майка й влезе в лабораторията. — Този стар котарак й бе единственото на този свят. Защо би… — Погледът й попадна на пода край бюрото. — О, Ив, колко съжалявам! Всичкият ти труд…

Компютърът бе разбит и край него се търкаляше черепът на Манди, натрошен със същата методичност и жестокост, както и всичко останало.

Младата жена се отпусна на колене. Щеше да бъде истинско чудо да го сглоби отново.

Манди… Изгубена… Може би този път завинаги…

— Взето ли е нещо? — попита Сандра.

— Май не. — Дъщеря й затвори очи. „Манди…“ — Само са унищожили всичко.

— Вандали? Но децата наоколо са толкова мили. Те не биха…

— Не! — Ив отвори очи. — Ще се обадиш ли на Джо, мамо? Помоли го да дойде веднага. — Погледна към котарака и очите й се напълниха със сълзи. Той беше почти деветнайсетгодишен и не заслужаваше такава смърт. — И донеси една кутия. И чаршаф. Докато чакаме, ще отнесем Том-Том на мисис Добинс и ще й помогнем да го погребе. Ще й кажем, че го е блъснала кола.

Майка й побърза да излезе.

„Безумен дивак!“

Съсипията бе наистина дивашка, но не беше нито безумна, нито случайна, а съвсем системна и методична. Извършителят, който и да беше той, бе искал да я шокира и нарани.

Ив погали нежно едно парче от черепа на Манди. Насилието бе настигнало това момиче дори и в смъртта.

Събра внимателно парчетата, но нямаше къде да ги сложи. Поставката също бе разбита. Най-накрая ги нареди върху окървавеното бюро.

Защо обаче черепът се намираше в тази част на стаята, запита се внезапно Ив. Вандалът явно умишлено го бе преместил тук, преди да го разбие. Но защо?

В този момент забеляза капещата от горното чекмедже на бюрото й кръв и всички мисли излетяха от главата й.

О, Божичко, още!

Страхуваше се да отвори чекмеджето.

Но го направи.

Изпищя. Отскочи назад.

Вътре имаше цяло езеро кръв, сред което плуваше мъртъв плъх.

Затвори го с трясък.

— Ето кутията и чаршафа. — Майка й се бе повърнала. — Искаш ли аз да се оправя с това?

Ив поклати глава. Сандра изглеждаше не по-малко погнусена.

— Остави на мен. Джо ще дойде ли?

— Тръгва веднага.

Младата жена взе чаршафа, събра сили и се отправи към котарака.

„Всичко е наред, Том-Том. Ей сега ще те отведем у дома.“

 

Два часа по-късно Джо я срещна на стълбите пред лабораторията. Хвърли й един поглед и й подаде носната си кърпа.

— Изцапала си си бузата.

— Току-що погребахме Том-Том. — Ив избърса следите от сълзи по лицето си. — Мама е все още с мисис Добинс. Тя обичаше много тази котка. Беше й като дете.

— Бих убил този, който направи нещо на моето куче. — Младият мъж поклати глава. — Не намерихме отпечатъци. Вероятно е носил ръкавици. Открихме следи от стъпки в кръвта. Големи са. Вероятно са на мъж. Липсва ли нещо?

— Аз поне не забелязах.

— Това не ми харесва. — Джо погледна отново през рамо към хаоса в лабораторията. — Някой доста се е постарал. Грозна картинка. И не ми се струва случайно.

— Явно някой е искал да ми причини болка.

— Някое от съседските хлапета?

— Аз лично не подозирам никое от тях. Извършено е прекалено хладнокръвно и премерено.

— Обади ли се на застрахователната компания?

— Не още.

— По-добре го направи веднага.

Ив кимна. Предишния ден беше казала на Логан, че не се страхува да остави отключена лабораторията. Не беше и предполагала, че е възможно да се случи подобно нещо.

— Гади ми се, Джо.

— Знам. — Взе ръката й и я стисна успокояващо. — Ще поставя денонощна охрана на къщата. Какво ще кажеш двете с майка ти да дойдете у нас за няколко дена?

Ив поклати глава.

— О’кей. — Приятелят й се поколеба. — Трябва да се връщам в участъка. Искам да проверя дали напоследък насам са ставали подобни ужасии. Ще можеш ли да останеш сама?

— Да. Благодаря, че дойде, Джо.

— Ще ми се да можех да направя нещо повече. Ще разпитаме съседите.

— Но без мисис Добинс. Не изпращай хора при нея.

— Добре. Ако ти потрябвам, просто се обади.

Ив го изпрати с поглед, а след това се обърна отново към лабораторията. Не искаше да влиза вътре. Не искаше да вижда отново цялото това насилие.

Но трябваше. Трябваше да се увери, че не липсва нищо, и след това да се обади в застрахователната компания. Събра сили и влезе. Кръвта отново й подейства като удар.

Мъртви котки. Заклани плъхове. И толкова много кръв…

Не!

Хукна към вратата и се облегна на нея. Студено. Беше й много студено. Обгърна тялото си с ръце в отчаян опит да се пребори с ледените тръпки.

— Отвън видях паркирана полицейска кола. Добре ли си?

Вдигна очи. Логан стоеше на няколко крачки от нея.

— Върви си!

— Какво е станало?

— Върви си!

Той надникна през вратата.

— Случило ли се е нещо?

— Да.

— Дай да видя! — Мина покрай нея, влезе в лабораторията и след няколко минути отново застана до нея. — Отвратително!

— Убили са котарака на съседката. И са натрошили Манди.

— Видях счупените кости върху бюрото. — Замълча за момент. — Там ли ги намери?

Тя поклати глава.

— На пода.

— Но на теб и майка ти не са направили нищо, нали?

„Боже, защо най-после не престане да трепери!“

— Върви си! Не искам да говоря с теб.

— Къде е майка ти?

— У мисис Добинс. Нейната котка… Върви си.

— Не и преди да се появи някой, който да се погрижи за теб. — Хвана я за ръцете и я изправи. — Хайде! Отиваме в къщата!

— Нямам нужда някой да се грижи… — Той почти я дърпаше по пътеката. — Пусни ме! Не ме докосвай!

— Веднага щом те заведа вътре и се уверя, че си пила нещо топло.

Ив издърпа ръката си.

— Нямам време за кафе. Трябва да се обадя в застрахователната компания.

— Аз ще го направя. — Побутна я внимателно нагоре по стълбите и оттам — в кухнята. — Аз ще се погрижа за всичко.

— Не искам да се грижиш за каквото и да било! Искам да си вървиш!

— В такъв случай се успокой и ме остави да ти дам да пийнеш нещо. — Побутна я да седне до масата. — Така най-бързо ще се отървеш от мен.

— Не искам да сядам… — Накрая все пак се предаде. Не беше във форма за битки. — Побързай!

— Тъй вярно, мадам. — Обърна се към кухненските шкафчета. — Къде е кафето?

— В синята кутия върху плота.

Джон наля вода в кафеварката.

— Кога се е случило това?

— Снощи. След полунощ.

— Заключи ли лабораторията?

— Разбира се.

Постави кафето в кафеварката. — Не чу ли нещо?

— Не.

— Изненадан съм. При всички тези поражения…

— Джо каза, че той много добре е знаел какво прави.

Логан се обърна към нея.

— Подозираш ли някого?

Ив поклати глава.

— Няма никакви отпечатъци. Вероятно ръкавици.

Джон свали една жилетка, закачена на вратата на мокрото помещение.

— Значи не е работа на аматьори.

Наметна й вълнената дреха.

— Това е жилетката на майка ми.

— Мисля, че майка ти няма да има нищо против.

Наистина се нуждаеше от топлина. Не можеше да се пребори с треперенето.

Логан взе телефона.

— Какво правиш?

— Обаждам се на личната си помощничка — Маргарет Уилсън. Коя е твоята застрахователна компания?

— „Сикюрити Америка“. Но ти няма да…

— Здравей, Маргарет. Нужно ми е да… Да, знам, че е събота. — Заслуша търпеливо. — Да, Маргарет. Безкрайно съм ти благодарен за търпението. А сега ще млъкнеш ли, за да мога да ти кажа какво ми е нужно?

Ив го наблюдаваше изненадано. Изобщо не бе очаквала прочутият милиардер да позволи на някой от работещите за него хора да му противоречи.

Той направи гримаса към нея, докато слушаше.

— Сега ли? — повтори в слушалката Логан.

Очевидно този път отговорът бе утвърдителен, защото той продължи:

— Направи доклад до „Сикюрити Америка“ за Ив Дънкан. — Изговори буква по буква фамилията й. — Влизане с взлом, вандализъм и евентуална кражба. Ако са ти нужни подробности или потвърждение, обади се на Джо Куин от полицията в Атланта. Искам да изпратят веднага човек, който да огледа щетите. А ти повикай екип да почисти. До полунощ лабораторията да свети! — Въздъхна. — Не, не искам ти да долетиш тук и да го направиш лично, Маргарет. Сарказмът ти е излишен. Просто го организирай. Ив Дънкан не трябва да прави нищо друго, освен да се подпише под доклада за вандалщината. Освен това искам охрана за Ив и Сандра Дънкан. Обади ми се, ако имаш някакви затруднения. Не, не се съмнявам ни най-малко в твоите способности, просто… — Слуша още известно време, след което добави внимателно, но твърдо: — Довиждане, Маргарет. — Затвори и бръкна в шкафчето за чаша. — Маргарет ще се погрижи.

— Тя не желае да го прави.

— Просто иска да бъде сигурна, че никога няма да смятам за гарантирани услугите й. Ако го бях направил сам, щеше да ме обвини, че не съм се доверил на способностите й. — Наля горещото кафе в чашката. — Сметана или захар?

— Чисто. Тя отдавна ли работи с теб?

— От девет години. — Постави кафето пред нея. — Трябва да се върнем и да вземем всичко, което не би искала да попада в лапите на застрахователния инспектор.

— Мисля, че има време. — Отпи от горещото кафе. — Никога не съм виждала някоя застрахователна компания да реагира бързо.

— Довери се на Маргарет. След малко тук ще се появи някой от техните хора. — Наля кафе и на себе си и се настани отсреща. — Тя ще погледне на това като на предизвикателство.

— Не познавам Маргарет и не мога да й се доверя. Както не мога да се доверя и на теб. — Срещна погледа му. — И нямам нужда от никаква частна охрана. Джо ще осигури патрулна кола, която да държи под око къщата.

— Добре. Но малко повечко предпазни мерки няма да навредят на никого. Те няма да ти се натрапват. — Огледа я, докато отпиваше от кафето си. — Цветът ти е по-добър. Мислех, че ще припаднеш.

Наистина се чувстваше по-добре. Треперенето бе понамаляло.

— Нямаше да припадна. Всеки ден живея сред ужасни истории. Просто бях разстроена.

— И с право. Тази история те засяга съвсем отблизо. Ето къде е разликата.

След онази нощ пред затвора личният й живот беше спокоен. И се оказа неподготвена за нахлуването на насилието.

— Не е само това. Кара ме да се чувствам като жертва. Заклех се, че никога повече няма да бъда… Мразя го!

— Знам.

Ив допи кафето си и се изправи.

— Ако наистина смяташ, че от застрахователната компания веднага ще изпратят човек, най-добре ще бъде да се върна още сега и да огледам пак.

— Поеми си малко дъх.

— Искам да приключа с всичко това. — Тръгна към вратата. — Майка ми ще се прибере скоро. Не искам да реши, че ще трябва да ми помага.

— Много покровителствено се отнасяш с майка си. — Последва я по стълбите. — Близки ли сте?

— Да. Преди не бяхме, но сега сме добри приятелки.

— Приятелки?

— Тя е само с шестнайсет години по-голяма от мен. Може да се каже, че сме израснали заедно. — Погледна през рамо. — Не е нужно да идваш с мен.

— Знам. — Логан отвори вратата на лабораторията пред нея. — Маргарет обаче ще бъде безкрайно разочарована от мен, ако тя работи, а аз самият не правя нищо.