Робърт Силвърбърг
Книгата на черепите (3)

1. ЕЛИ

Влизаме в Ню Йорк Сити от север, по Ню Ингланд Трууей. Както обикновено, зад волана е Оливър. Неуморим. Прозорецът му е отворен до половината, дългата му руса грива плющи на мразовития вятър. До него — Тимъти. Клюма на седалката, спи. Вторият ден от великденската ни ваканция е. Все още голи дървета и мръсни купчини сняг покрай пътя. В Аризона по това време няма никакъв стар сняг. Нед седи до мен на задната седалка. Драска нещо, реди страница след страница в опърпания си бележник със спирала, ситно-ситно, с лявата ръка и с демонски блясък в черните си очички. Дребното ни педалче Достоевски. В лявото платно зад нас изревава камион, подминава ни и се врязва рязко в нашата лента. Едва не се натрисаме. Оливър набива спирачки и псува, гумите буквално пищят. Политаме напред в седалките. Той завива рязко и ни натиква в дясното платно, за да не ни размаже колата зад нас. Тимъти се събужда…

— Еба си майката. Не можете ли да оставите човек да дремне бе?

— Насмалко да се утрепем — изръмжа Нед. Наведен напред, направо бълваше думите в голямото розово ухо на Тимъти. — Щеше да е върхът на иронията, нали? Четирима яки млади мъже, тръгнали на запад, за да спечелят вечен живот, помлени от шофьор на камион на Ню Ингланд Трууей. Размазани по мантинелата.

— Вечен живот. — Тимъти се оригна. Оливър се изсмя.

— Шансът е фифти-фифти — отбелязах за стотен път. — Екзистенциален гамбит. Двама живеят вечно, двама умират.

— Екзистенциални говна — каза Тимъти. — Боже мой, Ели, изумяваш ме! Как го въртиш тоя екзистенциален номер, без да ти мигне окото. Ти наистина вярваш в това, нали?

— А ти не вярваш ли?

— В „Книгата на черепите“? В твоята аризонска Шангри-ла^[1]?

— Щом не вярваш, защо си с нас?

— Защото през март в Аризона е топло. — Излиза ми с небрежния превзет тон на гой от кънтриклуба в стил Джон О’Хара^[2], който владееше перфектно и който презирах. Човек с осем поколения притежатели на най-доходните акции зад гърба. — Нищо против да сменя малко пейзажа, мой човек.

— И само толкова? — попитах. — До това ли се свежда философската ти и емоционална отдаденост в това пътуване, Тимъти? Пързаляш ме. Бог знае защо си мислиш, че трябва да ми играеш на отегченост и безразличие дори когато става въпрос за нещо такова. Брътвежите ти „ах, ние, чистата раса“. Аристократичният намек, че отдадеността, каквато и да било отдаденост, е боклук, нещо унизително, че е…

— Хайде спести ми тирадите си, моля те — върна ми го Тимъти. — Нямам настроение за етнически анализ. Уморен съм. — Каза го учтиво. Измъкна се от разговора с досадното екзалтирано еврейче по най-вежливия и язвителен начин. Най го мразех, когато започнеше да ми се перчи с гените си. Да ми намеква с небрежната си интонация на висша класа, че прадедите му са основали тази велика страна, докато моите са ровили земята на литовските гори, за да извадят някой картоф. — Ще подремна пак. — Обърна се към Оливър. — А ти внимавай с тоя шибан път. И ме събуди, като стигнем Шейсет и седма. — Лека промяна в тона, след като вече не говореше на мен — сложен и досаден екземпляр от чужд, отблъскващ, но може би превъзхождащ вид. Сега вече беше земевладелецът, който говори на простоватото фермерче. Отношения, лишени от всякаква сложност. Не че Оливър беше толкова прост случай, разбира се. Но това бе екзистенциалната представа на Тимъти за него и този образ служеше за рамка на взаимоотношенията им, независимо от реалностите. Тимъти се прозя, отпусна се отново и задряма. Оливър натисна газта и полетяхме напред. Очевидно искаше да догоним камиона, предизвикал цялата неприятност. Задмина го, смени платното и се лепна точно пред него. Предизвикваше го. Да види дали отново ще почне да върти номера. Погледнах притеснено назад. Камионът, червено-зелено чудовище, над задната ни броня. Високо над нас бе надвиснало лицето на шофьора — изопнато, свъсено, свирепо. Обрасли с четина бузи, квадратна брадичка, хладно присвити очи, стиснати устни. Щеше да ни размаже по платното, ако можеше. Кипнал от омраза. Мразеше ни затова, че сме млади, че изглеждаме добре (аз! изглеждам добре!), че разполагаме с време и гелд да ходим безметежно на колеж и да ни тъпчат черепите с безполезна плява. Свещеният невежа, кацнал там високо, развял флага, с два пръста чело под мазната платнена шапка. По-патриотичен, по-морален от нас. Трудов американец. Бесен, защото четири жалки хлапета са го запушили на майтап. Искаше ми се да помоля Оливър да дръпне встрани, докато не ни е натресъл. Той обаче задържа в платното, заковал стрелката на сто и тридесет, точно пред камиона. Оливър можеше да е голям инат понякога.

Вече навлизахме в Ню Йорк Сити по някаква магистрала, пресичаща Бронкс. Непозната за мен територия. Аз съм манхатънско момче. Известни са ми само линиите на метрото. Не мога дори да карам кола. Магистрали, автопаркове, бензиностанции. Артефакти на цивилизация, с които съм имал само най-периферен контакт. В горния курс гледах как хлапаците от предградията се изсипват в ситито за срещите си през уикенда, всичките с коли, със златокосите си шикси на дясната седалка. Това не е моят свят. Изобщо не е моят свят. И все пак — само на шестнайсет, само на шестнайсет. Също като мен. Приличаха ми на полубожества. Обикаляха Стрип от девет до един и половина, после обръщаха към Ларчмънт, към Лорънс, към Ъпър Монклер… Паркират на някоя тиха зелена уличка. Натискат се с гаджетата на задната седалка. Бели бедра лъсват на лунната светлина. Смъкват се гащички. Отваря се ципът. Бързо забиване. Пъшкания и стонове. А аз се влача долу в метрото, Уест Сайд, Ай Ар Тий. Тук е голямата разлика в сексуалното ти развитие — не можеш да изчукаш момиче в метрото. Ами ако го правиш прав в асансьор, докато се качваш до петнайсетия етаж на Ривърсайд Драйв? Ами ако го правиш на насмоления покрив на някой апартамент на 76 м над Уест Енд Авеню, блъскаш яко, а гълъбите щъкат около теб? Критикуват техниката ти и ти кълват пъпката на задника? Съвсем друг е животът, ако си отраснал в Манхатън. Фраш от ограничения и неудобства, които скапват юношеството ти, докато длъгнестите копеленца с колите се фукат в четириколесните си мотели. Разбира се, ние, които се примиряваме с недостатъците на урбанизацията, развиваме компенсаторни комплекси. Имаме по-богати, по-интересни души, насила захранени от нещастието. Когато деля хората на категории, винаги отделям шофьорите от нешофьорите. Оливърчетата и Тимътитата — от Елитата. Нед по презумпция е от моята страна, сред нешофьорите, мислителите, книжните интровертни измъчени онеправдани пътници на метрото. Обаче той пък има шофьорска книжка. Поредният пример за извратената му природа.

Все едно, радвах се, че се връщам в Ню Йорк, макар и само пътьом, на път към Златния запад. Моите си води. Само да подминем непознатия ми Бронкс и да влезем в Манхатън. Павилионите с евтините книжки с меки корици, щандовете с хотдог и сок от папая, музеите, артфилмите (в Ню Йорк не ги наричаме „артфилми“, но те ги наричат), тълпите. Натюрелът, плътността. Добре дошли в страната на кашера^[3]. Стопляща гледка след месеци пленничество в пасторалната пустош на Ню Ингланд. Величествени дървета и широки авенюта, белите църкви на конгрегациите, синеоките хора. Колко хубаво е да се измъкнеш от свежата простота в капмуса на Айви Лийг и да вдишаш отново благословения мръсен въздух. Нощ в Манхатън. А после отново на запад. Към пустинята. В прегръдките на Пазителите на черепите. Мислех за избелялата страница от стария ръкопис, за калиграфския почерк, орнаменталната рамка с осемте ухилени черепа (седемте без долни челюсти, но се хилят все пак), всеки в малката си, оградена с колонки килия. Колко нереална ми изглеждаше точно сега цялата тази история с безсмъртието на фона на обсипаните с рубинени светлини стоманени въжета на моста „Джордж Вашингтон“ далече на югозапад и стегналите ни отдясно, извисяващи се с буржоазна надменност кули на Ривърдейл, с вонящите на чесън реалности на Манхатън точно пред нас. Миг на внезапно съмнение. Безумна хиджра^[4]. Още по-безумно беше, че я приемаме на сериозно, безумно бе да влагаме и петак психологически капитал в такава откачена фантазия. Защо по-добре не щипнем покрай Аризона и да подкараме към Флорида, Форт Лодърдейл, Дейтона Бийч. Като си помисли само човек за всички мургави мацки, които само чакат да осмучат някое изтънчено северняшко копеле. Понеже нали така правят, Нед май прочете мислите ми.

— Никога да не умреш. Да бе! Но може ли все пак да има нещо вярно в това?