Бърнард Корнуел
Кралят на зимата (7)

ЧАСТ ПЕТА
СТЕНАТА ОТ ЩИТОВЕ

— Значи тя беше! — заяви Игрейн. — Принцеса Сийнуин! Тя е накарала кръвта ти да пламне, нали, брат Дерфел?

— Да, лейди — признах аз. И днес очите ми се пълнят със сълзи, когато си спомням за Сийнуин или може би сълзят от времето. В Динюрак вече е есен, а тя дойде с един студен вятър, който се промъква при мен през прозореца. Скоро ще трябва да спра писането за известно време, защото ще трябва да пълним хамбарите и складовете за зимата и ще трупаме дърва, които няма да горим за удоволствие на благословения свети Сенсъм, за да можем да споделяме страданията на нашия скъп Спасител.

— Нищо чудно, че мразиш Ланселот толкова много! — каза Игрейн. — Вие сте били съперници. Той знаеше ли за чувствата ти към Сийнуин?

— След време разбра.

— И какво стана? — попита Игрейн настоятелно.

— Защо не оставим всичко да си върви по реда, лейди?

— Защото не искам, разбира се.

— Да, но разказвачът съм аз и затова ще стане както аз искам.

— Ако не те харесвах толкова много, брат Дерфел, щях да заповядам да ти отрежат главата и да нахранят хрътките ми с тялото ти. — Игрейн смръщи вежди и се замисли. Днес тя е много хубава. Сложила си е сивата вълнена пелерина, украсена с кожи от видра. Кралицата не е бременна, така че или миризливите бебешки пелени не вършат никаква работа или Брочваел прекарва твърде много време с Нуил.

— В семейството на моя съпруг много често се говори за пралеля Сийнуин — каза тя, — но никой досега не ми е обяснил точно в какъв скандал се е забъркала тя.

— Думата „скандал“, лейди — казах аз сериозно, — е напълно неподходяща за човек като принцеса Сийнуин.

— Тя така и не се омъжила — каза Игрейн, — само това знам.

— И какво скандално има в това? — попитах аз.

— Ами това, че тя се е държала така, като че ли е била омъжена — каза Игрейн обидено. — Така разправя твоята църква. Нашата църква — поправи се бързо тя. — Така че казвай какво се случи. Хайде, кажи ми!

Аз дръпнах ръкава на расото си върху осакатената си ръка — тя винаги първа усещаше студа от приближаващата се зима.

— Историята на Сийнуин е твърде дълга, за да я чуете сега — казах аз и не отстъпих независимо от настоятелните молби на моята кралица.

— А Мерлин намери ли Гърнето? — попита Игрейн.

— Ще разберете като му дойде времето — казах аз.

Тя вдигна ръце.

— Вбесяваш ме, Дерфел. Ако се държех наистина като кралица, трябваше да поискам главата ти.

— А аз ако бях нещо друго, а не стар и немощен монах, лейди, щях сам да ви я дам.

Тя се засмя, после се обърна към прозореца. Листата на малкото дъбово дърво, което брат Маелгуин засади, за да ни пази завет, бяха изсъхнали рано, а горите по склоновете под манастира бяха пълни с диви плодове. Всичко това говореше, че се задава сурова зима. Някога Сеграмор ми беше казал, че има места, където зимата никога не идва, а слънцето винаги е топло. Но може би, подобно на зайците с къси уши и къси крака, тези места са просто една измислена приказка. Беше време, когато се надявах, че християнският рай е топло място, но свети Сенсъм смята, че в рая сигурно е студено, след като в ада е горещо. Предполагам, че светецът е прав. Човек просто няма никаква надежда за бъдещето. Игрейн потрепери и отново се обърна към мен.

— На мен никой никога не ми е правил беседка за Лухназа — каза тя със съжаление.

— Разбира се, че са ви правили! — казах аз. — Всяка година!

— Ами! Правят я по задължение. Робите я правят, защото ги карат и аз естествено сядам там. Но съвсем различно е, когато някой млад мъж я прави специално заради теб и я украсява с метличина и макове. Мерлин ядоса ли се от връзката ти с Нимю?

— Не трябваше да ви доверявам това — казах аз. — Ако изобщо е разбрал, той никога нищо не ми е казвал. Едва ли би имало значение за него. Той не беше ревнив. Не беше като нас. Не беше като Артър, или като мен. Колко кръв е пролята от ревност! И когато стигнеш до края на живота си, какво значение има всичко това? Остаряваме, младите ни гледат и не могат да си представят, че някога нашата любов е разтърсвала цели кралства.

Игрейн направи дяволита физиономия.

— Ти каза, че Горфидид нарекъл Гуинивиър „курва“. Тя такава ли беше?

— Вие не трябва да употребявате такива думи, лейди.

— Добре. Гуинивиър беше ли това, което казва Горфидид за нея и което на мен не ми е разрешено да произнеса от страх да не обидя невинните ти уши?

— Не — казах аз, — не беше.

— Но тя беше ли вярна на Артър?

— Всяко нещо с времето си — казах аз.

Тя ми се изплези.

— Ланселот стана ли митраист?

— Чакайте и ще видите — настоях аз.

— Мразя те!

— А аз съм вашият най-горещ поклонник, скъпа лейди — казах аз, — но освен това съм и много изморен, пък и студеното време втвърдява мастилото. Но обещавам, че ще напиша историята докрай.

— Ако Сенсъм те остави да я напишеш — каза Игрейн.

— Ще ме остави — отвърнах аз. Тези дни светецът е по-щастлив, благодарение на нашия послушник, който вече не е послушник, а свещеник и монах и вече, както настоява Сенсъм, светец като своя наставник. Свети Тъдуол — така трябва да го наричаме сега. Двамата светци делят една килия и заедно славят Господа. Не виждам нищо лошо в това сътрудничество, освен че свети Тъдуол, който вече е на дванадесет години, прави нов опит да се научи да чете. Той, разбира се, не може да говори сакски език, но въпреки това аз се страхувам, че той може да разчете нещо от моите писания. Този страх обаче може да почака, докато свети Тъдуол усвои буквите, ако това изобщо стане, а засега, за да задоволя нетърпеливото любопитство на моята най-красива кралица, Игрейн, ще продължа този разказ за Артър, моя скъп изгубен Господар, моя приятел, моя военачалник.

 

На следващия ден бях сляп и глух за всичко около мен. Стоях с Галахад като нежелан гост на моя враг Горфидид, докато Иорует омилостивяваше Боговете. Друидът можеше през цялото време да духа прецъфтели глухарчета, пак нямаше да ми направи впечатление. А нашите противници извършиха церемонията с всичките й подробности. Те убиха един бик, вързаха трима затворници към трите кола, удушиха ги, след това промушиха в корема четвърти затворник и наблюдаваха смъртта му, тълкувайки знаменията. Пяха Бойната песен на Мапонос и танцуваха около мъртвите. Кралете, принцовете и старейшините натопиха върховете на копията си в кръвта на убитите, след това ги облизаха и нацапаха с кръв бузите си. Галахад се прекръсти, а аз си мечтаех за Сийнуин. Тя не присъстваше на церемониите. Нито една жена не присъстваше на церемониите. Галахад ми каза, че знаменията били благоприятни за Горфидид, но мен не ме интересуваше. Аз блажено си спомнях докосването на Сийнуин.

После ни доведоха конете, донесоха ни оръжията и щитовете и Горфидид лично ни придружи до портите на Каер Сус. Неговият син Кунеглас също дойде. Той може и да е искал да прояви учтивост като ни придружи, но не и Горфидид.

— Кажи на твоя поклонник на курви — каза кралят (бузите му още бяха нацапани с кръв), — че само едно нещо може да предотврати войната. Кажи на Артър, че ако той дойде при мен в долината Лъг и се остави аз да произнеса присъдата над него, ще приема, че петното върху честта на дъщеря ми е изтрито.

— Ще му кажа, кралю господарю — отвърна Галахад.

— Артър още ли няма брада? — попита Горфидид и въпросът му прозвуча като обида.

— Няма, кралю господарю — каза Галахад.

— Значи няма да мога да сплета затворническа каишка от брадата му — изръмжа Горфидид. — Тогава му кажи да отреже червената коса на курвата си, да му я сплетат и с тази готова каишка да дойде при мен.

Горфидид очевидно изпитваше удоволствие да унижава враговете си, но по лицето на принц Кунеглас личеше силно смущение от грубостта на баща му.

— Предай му това, Галахад от Беноик — продължи Горфидид — и още му кажи, че ако ми се подчини, ще оставя неговата обръсната курва на свобода, но тя трябва да напусне Британия.

— Значи принцеса Гуинивиър ще остане свободна, ако напусне Британия — каза Галахад.

— Казах „курвата“! — кресна Горфидид. — Спал съм с нея, така че знам какво говоря. Кажи това на Артър! — излая той в лицето на Галахад. — Кажи му, че тя доброволно идваше в леглото ми и не само в моето!

— Ще му кажа — излъга Галахад, за да спре грубата тирада. — А за Мордред какво да му кажа, кралю господарю?

— Като го няма Артър — каза Горфидид, — Мордред ще има нужда от друг покровител. Аз ще поема отговорността за бъдещето на Мордред. Сега върви.

Поклонихме се, качихме се на конете и тръгнахме. Не можах да се сдържа да не се обърна назад с надеждата да видя Сийнуин, но по укрепленията на Каер Сус се виждаха само мъже. Навсякъде около крепостта временните каменни постройки бяха съборени, тъй като хората се приготвяха да тръгнат към Браногениум по прекия път. Бяхме се договорили ние с Галахад да не използваме този път, а да се върнем у дома по по-дългия път през Каер Лъд, за да не шпионираме пълчищата на Горфидид.

Докато яздехме на изток, Галахад мрачно мълчеше, а аз не можех да скрия своето щастие и щом отминахме военните лагери, започнах да пея Песента на Райънън.

— Какво ти става? — попита Галахад раздразнен.

— Нищо. Нищо! Нищо! Нищо! — викнах аз радостно и забих пети в корема на коня, така че той хукна напред по зелената пътека, а аз се строполих в една коприва. — Съвсем нищо — казах отново, когато Галахад ми доведе коня. — Абсолютно нищо.

— Ти си луд, приятелю.

— Прав си — казах аз и несръчно се покатерих върху коня. Наистина бях луд, но нямах намерение да кажа на Галахад причината за моята лудост, затова известно време се опитвах да се държа нормално. И като за начало попитах: — Какво ще кажем на Артър?

— За Гуинивиър нищо — каза Галахад решително. — И без това Горфидид лъжеше. Боже Господи! Как можа да каже такива лъжи за Гуинивиър?

— Предизвикваше ни — казах аз. — Въпросът е какво да кажем на Артър за Мордред.

— Истината. Мордред не е заплашен от нищо.

— Но щом Горфидид може да лъже за Гуинивиър, защо мислиш, че не лъже за Мордред? Мерлин също не вярва на Горфидид.

— Ние не сме пратени да търсим отговора на Мерлин — каза Галахад.

— Изпратени сме да разберем истината, приятелю, а аз казвам, че истината беше казана от Мерлин.

— Но Тюдрик ще повярва на Горфидид — каза Галахад твърдо.

— А това означава, че Артър ще загуби — казах аз мрачно, но не ми се говореше за поражения, така че смених темата и попитах Галахад какво мисли за Сийнуин. Отново се оставих да бъда обсебен от моята лудост и ми се искаше да чуя как Галахад възхвалява Сийнуин и ми казва, че тя е най-красивото същество на света, но той само сви рамене.

— Малко симпатично девойче — каза той нехайно, — и хубаво, ако си падаш по такива крехки момичета. — Той замълча за миг и добави: — Ланселот ще я хареса. Нали знаеш, че Артър иска да го ожени за нея? Макар че това едва ли ще стане сега. Подозирам, че Гундлеус ще си запази трона и Ланселот ще трябва другаде да си търси жена.

Повече нищо не казах за Сийнуин. Изминахме обратния път и на втората нощ стигнахме до Магнис. Точно както беше предсказал Галахад, Тюдрик пожела да повярва на обещанието на Горфидид, а Артър предпочете да повярва на Мерлин. Тогава разбрах, че Горфидид ни беше използвал, за да раздели Тюдрик и Артър. На мен ми се стори, че Горфидид беше направил добре — като слушах как Тюдрик и Артър спореха ми стана ясно, че кралят на Гуент нямаше кураж да участва в предстоящата война. Ние с Галахад оставихме двамата мъже да спорят и тръгнахме по укрепленията на Магнис, които представляваха земен насип, ограден от едната страна с ров пълен с вода, а на върха на насипа имаше здрава палисада.

— Тюдрик ще се наложи в този спор — каза Галахад мрачно. — Той няма доверие на Артър.

— Това не е вярно — възразих аз. Галахад поклати глава.

— Той знае, че Артър е честен човек — съгласи се Галахад, — но освен това Артър е и авантюрист. Той няма земя, мислил ли си някога за това? Той защитава името си, а не собствеността си. Той дължи положението си на малолетието на Мордред, а не на собственото си рождение. За да успее, Артър трябва да бъде по-смел от другите мъже, но точно сега на Тюдрик не му е необходима смелостта на Артър. Тюдрик иска сигурност. Затова ще приеме предложението на Горфидид. — Галахад замълча за миг. — Може би нашата съдба е да бъдем странстващи воини — продължи той мрачно, — лишени от земя и вечно тласкани назад към Западното море от нови врагове.

Аз потръпнах и се загърнах в наметалото. Западният вятър носеше студено обещание за дъжд.

— Нима искаш да кажеш, че Тюдрик ще ни изостави?

— Той вече ви е изоставил — каза Галахад навъсено, — единствената му грижа сега е да намери елегантен начин да се отърве от Артър. Тюдрик има твърде много за губене и няма да иска да поема рискове, а Артър няма какво друго да губи освен надеждите си.

— Ей, вие двамата! — чухме зад себе си силен глас. Беше Кълхуч, който бързаше към нас. — Артър ви вика.

— За какво? — попита Галахад.

— Вие как мислите, лорд принц? Да не мислите, че просто му трябва партньор за табла? — захили се Кълхуч. — Тия копелета — махна той с ръка към облечените в красиви униформи хора на Тюдрик, — може да нямат кураж да се бият, но ние имаме. Предполагам, че ще нападнем сами. — Той видя изненаданите ни физиономии и се засмя. — Чухте онази нощ какво каза Агрикола. Двеста души могат да се задържат в долината Лъг срещу цяла армия. Тогава? Ние имаме двеста копиеносци, а Горфидид — армия, тогава защо ни е потрябвал някой си от Гуент? Време е да нахраним гарваните!

Дъждът заваля и засъска в запалените огньове. А ние май трябваше да тръгнем на война.

 

Понякога си мисля, че това беше най-смелото решение, което Артър някога е взимал. Бог ми е свидетел, че той е взимал и друг път решения при не по-малко трагични обстоятелства, но никога не е бил по-слаб, отколкото в онази дъждовна нощ в Магнис, когато Тюдрик търпеливо даваше заповеди за оттегляне на неговите хора зад римските стени и се подготвяше за примирието между Гуент и врага.

Артър ни беше събрал петима в една войнишка къща близо до крепостната стена. Дъждът се изливаше върху сламения покрив. В къщата беше запален огън, който хвърляше жълтеникава светлина върху нас. Сеграмор, най-довереният офицер на Артър, седеше до Морфанс на малка пейка, а Кълхуч, Галахад и аз бяхме клекнали на пода и слушахме Артър.

Артър призна, че принц Мюриг беше прав като каза, че войната е дело на самия Артър. Ако той не беше отхвърлил ръката на Сийуин, сега нямаше да има вражда между Поуис и Думнония. Гуент беше въвлечена в конфликта, тъй като е най-старият враг на Поуис и традиционен приятел на Думнония, но сега не беше в интерес на Гуент да продължава войната.

— Ако аз не бях дошъл в Британия — каза Артър, — крал Тюдрик нямаше да се страхува за кралството си сега. Това е моя война и както съм я започнал, така трябва да я свърша. — Артър замълча. Той много лесно се подаваше на чувствата си, а в онзи момент те го бяха погълнали изцяло. — Утре отивам в долината Лъг — каза той накрая и в един ужасен миг аз си помислих, че е решил да се предаде на Горфидид. Но Артър ни погледна и широко се усмихна, — и бих искал вие също да дойдете с мен, само че нямам право да настоявам за това.

В стаята настъпи тишина. Предполагам всички се замислихме колко рискована изглеждаше атаката срещу долината, когато все още смятахме да действаме заедно с войските на Гуент. А как щяхме да спечелим тази битка само с мъжете на Думнония?

— Вие имате право да искате от нас да ви придружим — обади се Кълхуч, — защото сме положили клетва да ви служим.

— Аз ви освобождавам от тази клетва — каза Артър, — и сега ви моля единствено, ако оцелеете, да застанете зад моето обещание Мордред да стане наш крал, когато порасне.

Отново настъпи тишина. Мисля, че никой от нас не се колебаеше дали да остане верен на Артър, но не знаехме как да го кажем. Накрая Галахад проговори.

— Аз не съм полагал клетва за вярност към вас — каза той на Артър, — но сега се заклевам. Където се биете вие, господарю, там ще се бия и аз; вашите врагове са и мои врагове, вашите приятели са мои приятели. Кълна се в скъпоценната кръв на живия Христос. — Галахад се наведе напред, взе ръката на Артър и я целуна. — Да загубя живота си, ако изменя на своята дума.

— За една клетва са необходими двама души — каза Кълхуч. — Вие, господарю, може да ме освобождавате от моята клетва, но аз себе си не освобождавам.

— Нито пък аз — добавих аз.

На лицето на Сеграмор беше изписана досада.

— Аз съм твой човек — каза той на Артър, — и на никой друг.

— Поврага клетвата — каза грозният Морфанс, — аз искам да се бия за вас.

В очите на Артър имаше сълзи. Беше толкова трогнат, че не знаеше какво да каже, затова се зае да ръчка с една цепеница в огъня, докато успя наполовина да намали топлината и двойно да увеличи пушека.

— Вашите хора не са полагали клетва — каза той, — затова утре в долината Лъг искам да дойдат само тези, които желаят.

— Защо утре? — каза Кълхуч. — Защо не в други ден? Колкото повече време имаме за подготовка, толкова по-добре, нали така?

Артър поклати глава.

— Няма да можем да се подготвим по-добре дори да чакаме още цяла година. А шпионите на Горфидид вече тръгват на север с новината, че Тюдрик е приел условията на Горфидид. Така че ние трябва да нападнем преди тези същите шпиони да са открили, че ние думнонците не сме се оттеглили. Утре призори ще атакуваме. — Артър погледна към мен. — Ти ще нападнеш пръв, лорд Дерфел, затова тази вечер трябва да стигнеш до твоите хора и да говориш с тях. И ако те откажат, така да бъде, но ако се съгласят, Морфанс ще ти каже какво трябва да правят.

Морфанс беше обиколил фронта по цялото му протежение, преоблечен като Артър и беше разузнал позициите на врага. Сега той взе няколко шепи зърно от едно гърне, изсипа ги върху своето наметало, проснато на пода и наподоби очертанията на долината Лъг.

— Долината не е дълга — каза той, — но е дълбока и склоновете са стръмни. Дърветата са струпани тук в южния й край — посочи той някакво петно на самия вход на своя модел. — Отсякоха няколко дървета и ги препречиха. Купът е достатъчно висок, за да спре конете, но няколко души могат бързо да отместят натрупаните стволове. Тук е слабото им място — посочи той купчина жито, която представляваше западното възвишение. — То е стръмно откъм северния край на долината, но откъм южния спокойно може да се тича надолу по склона. Можем да изкачим хълма през нощта и призори ще се спуснем надолу в атака, ще разместим барикадата преди да са се разсънили. Тогава конете ще могат да минат — захили се той, озарен от мисълта за изненадата, която ще свари врага неподготвен.

— Твоите хора са свикнали да се придвижват нощем — обърна се Артър към мен, — така че утре на зазоряване вие се заемате с преградата, премахвате я и след това трябва да се задържите в долината, докато пристигнат нашите коне. След конете ще дойдат и копиеносците. Сеграмор ще командва копиеносците, а аз с моите петдесет конника ще атакувам Браногениум.

Сеграмор изобщо не реагира на това изявление, което поставяше под негово командване по-голямата част от войската на Артър.

Ние обаче не можахме да скрием удивлението си. Не ни учуди назначението на Сеграмор, а тактиката на Артър.

— Петдест конници ще атакуват цялата армия на Горфидид? — попита Галахад недоверчиво.

— Ние няма да превземаме Браногениум — призна Артър, — може дори изобщо да не успеем да се приближим, но ще ги предизвикаме да ни преследват и ще ги увлечем към долината. Сеграмор ще ги пресрещне в северния край на долината, където пътят минава през реката и образува брод. И когато те атакуват вие се оттегляте. — Той погледна всеки от нас, за да се увери, че сме разбрали нарежданията му. — Оттегляйте се. Всеки път се оттегляйте. Накарайте ги да си мислят, че печелят! И когато ги накарате да навлязат дълбоко навътре в долината, ще атакувам аз.

— Откъде? — попитах аз.

— Отзад, разбира се! — възбуден от мисълта за развоя на битката, Артър си беше върнал целия ентусиазъм. — Когато моите конници се изтеглят от Браногениум, няма да се върнем в долината, а ще се скрием някъде около северния й вход. Мястото е обрасло с дървета. И когато вие ги накарате да ви последват навътре в долината, ние ще се появим в техния тил.

Сеграмор се беше втренчил в купчините жито.

— Ирландските Черни щитове от Коелс Хил — каза той със своя отвратителен акцент — може да се спуснат от юг откъм хълмовете и да ни изненадат в тил — пъхна той пръста си в зърната, пръснати в южния край на долината, за да поясни мисълта си. Всички знаехме, че тези ирландци са страшните воини на Енгас Мак Ейрем, краля на Демеция, който беше наш съюзник, докато Горфидид не промени отношението му към нас с помощта на поуиското злато. — Вие искате да се бием срещу войската на Горфидид отпред и с Черните щитове отзад? — попита Сеграмор.

— Сега разбирате — каза Артър с усмивка, — защо поисках да ви освободя от вашите клетви. Тюдрик обаче като разбере, че сме влезли в битка, ще дойде. Докато денят преваля, Сеграмор, с всяка измината минута вашата стена от щитове ще става все по-гъста. Хората на Тюдрик ще се справят с врага от Коелс Хил.

— А ако не стане така? — попита Сеграмор.

— Тогава вероятно ще загубим — каза Артър спокойно, — но с моята смърт Горфидид ще си получи победата, а Тюдрик — мира. Моята глава ще бъде изпратена като сватбен подарък на Сийнуин, а вие, приятели, ще пирувате в Отвъдния свят, където, надявам се ще запазите едно място и за мен на вашата маса.

Отново настъпи тишина. Артър изглеждаше сигурен, че Тюдрик ще се намеси в сражението, но никой от нас не беше сигурен в това. На мен ми се струваше, че Тюдрик спокойно можеше да предпочете да остави Артър и хората му да загинат в долината Лъг и по този начин да се отърве от неудобния си съюзник, но освен това си казах, че висшата политика не е лъжица за моята уста. Моята грижа беше да оцелея на следващия ден и докато гледах грубия модел на бойното поле, направен от Морфанс, забелязах с тревога опасността, която криеше западният хълм, по който щяхме да се спуснем призори.

— Те ще заобиколят нашата стена от щитове през западния хълм — казах аз. Артър поклати глава.

— Хълмът е твърде стръмен за изкачване, когато човек е облечен в ризница. Най-много да ви изпратят от онази страна опълченци, т.е. стрелци. Ако можеш да отделиш хора, Дерфел, остави там няколко души, ако не, моли се Тюдрик да дойде по-бързо. За целта — каза той и се обърна към Галахад, — въпреки че ми е неприятно да ви лишавам от участие в стената от щитове, лорд принц, ще ви помоля да станете мой пратеник до крал Тюдрик. Вие сте принц, говорите авторитетно и единствено вие можете да го убедите да се възползва от победата, която възнамерявам да му поднеса.

Галахад изглеждаше притеснен.

— Предпочитам да се бия, господарю.

— Ако става въпрос за предпочитания — усмихна се Артър, — аз предпочитам да спечеля, вместо да загубя. А за това имам нужда от хората на Тюдрик, които трябва да дойдат преди края на деня, а вие, лорд принц, сте единственият подходящ пратеник. Само вие можете да уговорите един огорчен от моето неподчинение крал, да го приласкаете, да го молите, но преди всичко, лорд принц, да го убедите, че ние ще спечелим битката утре или ще се бием до края на дните си.

Галахад прие предложението.

— Но трябва да ми разрешите — каза той, — да се върна и да се бия рамо до рамо с Дерфел, когато изпълня това поръчение.

— Ще бъдете добре дошъл — отвърна Артър. Той замълча, загледан в купчинките зърно на пода. — Ние сме малко — каза той простичко, — а те са много, но сънищата не се сбъдват, когато си предпазлив, а когато смело тръгваш срещу опасността. Утре може да донесем мир на бритите.

Той млъкна, поразен вероятно от мисълта, че неговата амбиция за мир беше мечта и на Тюдрик. Може би Артър се зачуди дали изобщо да се сражава. Спомних си как след срещата ни с Аел, когато се заклехме под дъбовото дърво, Артър се беше размекнал и се беше отказал от борбата. Затова сега си помислих, че той може отново да отстъпи пред натежалата съвест, но в онази дъждовна нощ конят на неговата амбиция здраво теглеше напред душата му и той не можеше да мисли за мир, заплатен с цената на собствения му живот или с изгнание. Артър искаше мир, но още повече искаше той да диктува този мир.

— Дано Боговете, на които се молите — каза той тихо, — бъдат с вас утре.

Трябваше да се върна при моите хора на кон. Бързах и три пъти падах от гърба на животното. Като поличба паданията бяха ужасни, но иначе пътят беше разкалян и мек, та освен гордостта ми друго не пострада. Артър яздеше с мен, но когато наближихме на хвърлей от огньовете на моя отряд, които мъждукаха под дъжда, той спря коня ми.

— Направи това за мен утре, Дерфел, след това можеш да носиш свои собствен щандарт и да рисуваш свой символ върху щитовете на твоите хора.

В този свят или в следващия, помислих си аз, но не го казах на глас, за да не предизвиквам Боговете. Защото на другия ден в мрачното сиво утро ние щяхме да се бием срещу целия свят.

Нито един от моите хора не се опита да се измъкне. Някои (малцина) може и да са искали, но никой не посмя да покаже слабост пред другарите си, така че тръгнахме всички до един. Тръгнахме посред нощ през подгизналата чужда земя. Артър ни изпрати и тръгна към стана на своите конници.

Нимю настоя да дойде с нас. Беше обещала да ни направи заклинание, за да минем без да ни усетят враговете, така че нищо не беше в състояние да накара моите хора да тръгнат без нея. Тя направи заклинанието преди да потеглим. За целта на светлината на една горяща главня Нимю затършува из храсталаците край нашия лагер и в рова, който се намираше наблизо, намери една умряла овца. Тя измъкна трупа на животното, завлечено там от някой вълк. Отряза главата, изчисти черепа от загнилото месо, след това клекна и скри със своето наметало и себе си, и вонящия череп. Клеча така доста дълго, вдишвайки отвратителната воня на разлагащата се мърша, след това стана и презрително ритна черепа настрани. Проследи с очи пътя му и след минута колебание, обяви, че врагът ще гледа другаде, когато ние преминаваме в нощта. Артър потръпна, пленен от силата и увереността на Нимю. След това той ме прегърна.

— Ще ти бъда длъжник, Дерфел.

— Няма такова нещо, господарю.

— Ако не за друго, то поне затова, че ми предаде думите на Сийнуин.

Нейната прошка му беше доставила огромно удоволствие. А когато му предадох молбата й за покровителство, той само сви рамене.

— Тя няма защо да се страхува от когото и да било в Думнония — беше казал Артър.

Сега той ме потупа по гърба.

— Ще се видим призори — обеща Артър и ни изпрати с поглед докато ние подредени в редица по един се изнизахме в тъмнината.

Минавахме през покрити с трева поляни и току що ожънати ниви, където нищо не ни затрудняваше освен калта, тъмнината и проливния дъжд. Дъждът биеше от лявата ни страна и сякаш нямаше край — валеше и плющеше, проникваше през дрехите ни и ни смразяваше. В началото вървяхме плътно един зад друг, да не би някой да се изгуби в тъмното, но дори когато прекосявахме лесните равни места, пак непрестанно се викахме един друг с тих глас, за да разберем къде са другарите ни. Някои се опитваха да държат края на наметалото на човека пред себе си, но копията се удряха едно в друго, хората се спъваха, затова накрая ги спрях и ги подредих в две колони. На всеки човек беше заповядано да закачи щита на гърба си и да хване копието на човека пред себе си. Най-отзад поставих Каван, който трябваше да внимава някой да не изостане. А отпред застанахме Нимю и аз. Тя хвана ръката ми, не от някакви чувства, а просто, за да вървим един до друг в черната нощ. Лухназа сега изглеждаше като сън, който избледняваше не от времето, а от упорития отказ на Нимю да признае, че това не беше сън, че ние наистина бяхме заедно в нашата беседка. Онези часове, както и месеците, прекарани на Острова на мъртвите, бяха изпълнили своето предназначение и сега нямаше защо да се връщаме към тях.

Стигнахме до някакви дървета. Поколебах се за миг, след това тръгнах, оказа се, по някакво стръмно кално нанадолнище. Тъмнината стана толкова непрогледна, че аз с отчаяние си помислих как никога няма да успея да изведа моите петдесет човека от тази ужасна черна бездна. Но тогава Нимю започна тихо и монотонно да напява и гласът й беше като сигнал, който уверено поведе мъжете през тъмнината. И двете колони се разпаднаха, но следвайки гласа на Нимю всички успяхме някак си да се измъкнем от гората и да излезем на една полянка от другата й страна. Спряхме там, за да можем двамата с Каван да преброим хората, а през това време Нимю обикаляше около нас и съскаше някакви заклинания срещу тъмното.

Проклетият дъжд и непрогледната тъмнина ми отнеха и последната частица увереност, която ми беше останала. Мислех, че мога да си представя земята, по който трябваше да минем, но пътят, който изминахме слепешката в нощта, съвсем ме обърка. Нямах представа нито къде се намирам, нито накъде трябва да вървя. Мислех, че се движехме на север, но без нито една звезда или поне малко лунна светлина вече не бях сигурен и в това. Тогава позволих на страховете си да надделеят.

— Какво чакаш? — попита ме Нимю шепнешком.

Не отговорих, не исках да си призная, че съм се загубил. Или не исках да призная, че се страхувах.

Нимю усети моята безпомощност и пое нещата в свои ръце.

— Пред нас има дълго открито пространство — пасбище — каза тя на моите хора. — Обикновено тук пасат овце, но сега стадата са отведени надалеч, така че няма нито овчари, нито кучета и никои няма да ни види. Пътят върви нагоре, но не е труден, трябва само да не се делим. В края на пасбището има гора, там ще изчакаме да се развидели. Не е далеч и пътят не е труден. Знам, че сме мокри и замръзнали, но утре ще се стоплим на огньовете на нашите врагове.

Нимю говореше с непоколебима увереност.

Мисля, че ако бях сам, нямаше да преведа моите петдест воини през онази дъждовна нощ, но Нимю успя. Тя твърдеше, че нейното единствено око вижда в тъмното, когато нашите очи бяха безпомощни, и може би това беше самата истина или може би тя познаваше онези места по-добре от мен. Но както и да е, тя се справи чудесно. Един час вървяхме нагоре по някакъв хълм и изведнъж пътят стана по-лек. Бяхме се изкачили на западната страна на долината Лъг, а в тъмнината под нас горяха огньовете на вражите часовои. Можех дори да видя преградата от повалени борове, както и отблясъците на река Лъг отвъд барикадата. Мъжете в долината хвърляха големи клони в огньовете, за да осветяват пътя от юг, откъдето можеха да се появят вражи войски.

Ние се добрахме до гората и седнахме на мократа земя. Някои от нас се унесоха в измамна, пълна със сънища, дрямка, която изобщо не приличаше на истински сън. След подобна дрямка човек се събужда измръзнал, изморен и схванат. Нимю обаче остана будна, мърмореше заклинания, говореше с хората, които не можеха да заспят. Това не бяха празни приказки, Нимю нямаше време за празни приказки. Тя пламенно обясняваше необходимостта от утрешната битка. Нямаше да се бием за Мордред, каза тя, а за да изчистим Британия от чуждите нашественици и чуждите вярвания. Хората поглъщаха всяка нейна дума, дори християните.

Не дочаках зората. Още с първата бледа светлина на изток събудих спящите и поведох мъжете надолу към края на гората. Там почакахме, спрели над тревистия склон, който се спускаше към дъното на долината, стръмен като склоновете на Хълма в Инис Уидрин. Бях пъхнал лявата си ръка в ремъците на щита, Хюелбейн висеше на хълбока ми, а в дясната ръка стисках здраво копието. Тънка мъгла се виеше над коритото на реката там, където тя напускаше долината. Една бяла сова прелетя над нас и моите хора си помислиха, че това е лоша поличба, но след това зад нас изсъска дива котка и Нимю заяви, че прокобата на бялата сова е унищожена. Отправих молитва към Митра и обещах, че всеки час от предстоящата битка ще бъде посветен на Него. След това казах на моите хора, че франките бяха много по-свиреп враг от тези сънени поуиски воини в долината под нас. Не бях сигурен в това, но на воините преди сражение не им трябват истини, а увереност. Бях наредил тайно на Иса и на още един от хората ми да стоят близо до Нимю, защото знаех, че ако тя умре, цялата увереност на воините щеше да изчезне яко дим.

Дъждът започна да бие в гърбовете ни. Покритият с трева склон беше много хлъзгав. Небето над далечния край на долината изсветля, проличаха сенките между гъстите облаци. Светът беше оцветен в сиво и черно — черна нощ бе още в долината, но по края на гората вече беше по-светло и аз се страхувах, че врагът може да ни вижда, а ние него не. Техните огньове още горяха, но пламъците бяха много по-слаби, отколкото в тъмните часове на нощта, когато бродят духовете. Не виждах никакви часовои. Беше време да вървим.

— Движете се бавно — заповядах аз на хората си. В началото си мислех, че трябва стремглаво да се спуснем надолу, но сега промених решението си. Мократа трева беше опасна и на мен ми се стори, че ще бъде по-добре да пълзим тихо и внимателно надолу. Тръгнах пръв. Колкото по-стръмно ставаше, толкова по внимателно стъпвах. Дори подкованите ботуши се пързаляха по тревата и по калта, така че ние вървяхме бавно като дебнещи котки. Единственият звук, който се чуваше в полумрака, беше нашето дишане. Подпирахме се на копията си. На два пъти някой се изтъркалваше, дрънкаха щитове, ножници и копия, на два пъти ние застивахме в очакване да ни разкрият, но врагът още спеше.

Последната част от склона беше най-стръмна, но от ръба на този стръмен отсек най-сетне можехме да видим цялата долина. Реката течеше като черна сянка в далечния край, а под нас римският път се извиваше между няколко сламени колиби, където изглежда спяха поуиските войници. Виждах само четирима души. Двама клечаха близо до огньовете, трети стоеше под стряхата на една колиба, а четвъртият се разхождаше зад барикадата. На изток небето стана още по-светло, слънцето всеки миг щеше да изплува над хоризонта, макар и скрито зад облаци. Беше време моите копиеносци да поведат смъртта към врага.

— Нека Боговете да издигнат стена от щитове пред вас — казах им аз. — Убивайте добре.

Втурнахме се надолу през оставащите няколко метра от стръмния склон. Някои просто седнаха и се изпързаляха по мократа трева, други затичаха презглава, затичах и аз. Страхът ни даде криле и ние закрещяхме предизвикателствата си с пълно гърло. Ние бяхме вълците от Беноик, дошли в граничните планини на Поуис, за да доведем смъртта. И внезапно, както винаги в битка, бяхме обзети от неописуемо въодушевление. В душите ни пламна радост, която изтри всички задръжки, всяка мисъл и благоприличие и остави единствено дивия блясък на битката. Последните няколко метра ги взех само с един скок, заплетох се в един капинак, ритнах някакво празно ведро и тогава видях първият стреснат човек да излиза от близката колиба. Беше с панталони и кожен елек, беше взел копието си и примигваше в сивото дъждовно утро. Така и умря. Пронизах го с копието си в корема. Виех като вълк и приканвах враговете си да дойдат и да намерят смъртта си при мен.

Копието ми стърчеше от корема на умиращия мъж. Зарязах го там и извадих Хюелбейн. Друг мъж надникна от колибата да види какво става. Мечът ми проблесна пред очите му и ударът ми го прати обратно в колибата. Моите хора профучаха край мен, всички виеха и крещяха. Часовоите бягаха. Един хукна към реката, поколеба се, обърна се назад и умря пронизан от две копия. Един от моите хора грабна горяща главня и я хвърли върху мокрия сламен покрив. Полетяха и други главни и накрая всички колиби пламнаха. Огънят изкара обитателите им навън, където ги чакаха моите копиеносци. Една жена изпищя — горящият сламен покрив беше паднал върху нея. Нимю беше взела меча на някой от убитите и го заби във врата на паднал до нея мъж. Тя надаваше странен вой, от който направо настръхваха косите.

Каван викна на хората около него да се захващат с повалените борове. Оставих малцината оцелели на милостта на моите воини и отидох да помогна на Каван. Барикадата беше направена от десетина ствола. Двадесет души бяха необходими, за да се отмести един ствол. Бяхме разчистили един процеп от около четиридесет крачки, там където, минаваше пътят и тогава чухме предопредителния вик на Иса.

Оказа се, че мъжете, които бяхме избили, бяха само част от отряда, оставен да охранява долината, само подразделението, което пазеше барикадата. Сега основният гарнизон, събуден от бъркотията, идваше към нас откъм северния край на долината.

— Стена от щитове! — викнах аз. — Направете стена!

Подредихме се точно пред горящите колиби. Двама от моите хора си бяха счупили глезените при спускането надолу по склона. Трети беше убит в първите мигове на битката, но всички останали застанахме рамо до рамо и опряхме краищата на щитовете си един до друг. Бях си взел копието, така че прибрах Хюелбейн в ножницата и насочих копието напред над щитовете. По протежение на цялата стена, на пет крачки пред щитовете стърчаха стоманените остриета. Заповядах шестима воини да останат зад стената заедно с Нимю в случай, че някой враг се е спотаил в сенките зад нас. След това трябваше да почакаме докато Каван си смени щита. Каишките на неговия щит се бяха скъсали и се наложи да вземе един от убитите поуиски войници. Той бързо изряза кожената обвивка с нарисувания върху нея орел, символа на Горфидид, и зае мястото си на десния фланг на стената — това е най-опасното място, защото човекът, който го заемаше, трябваше да покрива със своя щит тялото на другаря си отляво и по този начин излагаше собственото си тяло на ударите на врага.

— Готов съм, господарю — викна ми той.

— Напред! — заповядах аз. Помислих, че беше по-добре да вървим напред, отколкото да оставим врага да се подреди и да ни атакува.

На север склоновете отстрани на долината ставаха все по-високи и по-стръмни. Склонът от дясната ни страна, отвъд реката, беше покрит с гъста гора, а от ляво в долната част имаше само трева, по-нагоре започваха храсталаци. Долината на север се стесняваше, но не чак толкова, че да премине в клисура. В Лъг имаше място за маневри на една неголяма войска, обаче блатистият бряг на реката ограничаваше твърдата почва, върху която можеше да се води сражение. Светлината, която проникваше през облаците, вече заливаше западните хълмове, но още не беше достигнала до дъното на долината. Там дъждът най-сетне беше спрял, но духаше студен, влажен вятър, който даваше нова сила на загасващите огньове в северната част на долината. Тези огньове осветяваха цяло село от сламени колиби, издигнати около една римска сграда. Пред огньовете притичваха забързани мъже, някъде изцвили кон и тогава изведнъж призрачната светлина на зората достигна до края на пътя и аз видях тяхната стена от щитове.

Виждаше се, че тази стена беше направена най-малко от сто човека, и още прииждаха.

— Стой! — викнах аз на моите хора и се вгледах в неясните очертания на вражата стена от щитове. Пресметнах, че там се бяха подредили близо двеста мъже. Върховете на копията им проблясваха в сивото утро. Това беше елитната гвардия, която Горфидид беше изпратил да пази долината.

А долината беше твърде широка, за да могат моите петдесет човека да се задържат. Пътят минаваше близо до западния склон и оставяше широка поляна от дясната ни страна, откъдето врагът можеше лесно да ни заобиколи и да ни излезе в гръб. Затова дадох заповед за отстъпление.

— Бавно назад! — викнах аз, — Бавно и уверено! Обратно до повалените дървета!

Можехме да пазим отвора, който бяхме направили, макар че само за минути врагът можеше да се покатери по стволовете, които бяха останали, и да ни обгради.

— Бавно назад! — повторих аз. Те тръгнаха, но аз останах на мястото си, защото видях самотен конник, който препускаше към нас.

Пратеникът на поуисците беше висок човек, който яздеше добре. Той имаше железен шлем, украсен с лебедови пера. Носеше късо копие и меч, но нямаше щит. Беше си сложил нагръдник, а седлото му беше от овча кожа. Имаше нещо поразително в този човек. Очите му бяха тъмни, брадата черна. В лицето му имаше нещо познато, но така и не разбрах кой е, докато той не дръпна юздите на коня току над главата ми. Това беше Валърин, старейшината, сгоден за Гуинивиър, когато тя се запозна с Артър. Той ме погледна втренчено, след това бавно вдигна острието на копието си и го насочи към гърлото ми.

— Надявах се, че ти си Артър — каза той.

— Моят господар ви праща своите поздрави, лорд Валърин — казах аз.

Валърин се изплю на щита ми, върху който отново беше нарисувана мечката на Артър.

— Ти пък му прати моите поздрави — каза той, — на него и на курвата, за която се ожени. — Валърин замълча и повдигна леко копието, което блесна пред очите ми. — Ти си се отдалечил от вкъщи, момченце — каза той, — майка ти знае ли, че не си в леглото?

— Моята майка — отвърнах аз, — приготвя казан за твоите кости, лорд Валърин. Имаме нужда от лепило, а разправят, че от овчите кости става най-хубаво лепило.

Той изглеждаше доволен, че го познавам, защото погрешно реши, че това се дължи на неговата слава. Валърин не се досети, че навремето бях един от охраната на Артър, когато той посети Каер Сус преди толкова години. Валърин махна копието от очите ми и се загледа в моите хора.

— Не сте много — каза той, — затова пък ние сме много. Искате ли сега да се предадете?

— Вие наистина сте много, но моите хора са зажаднели за битка, така че вашият брой тъкмо ще може да задоволи жаждата им.

Един военачалник трябва да е много добър в тези ритуални обиди, които се разменят преди битка, а аз винаги съм изпитвал голямо удоволствие от словесните двубои с врага. Артър никога не е бил добър в това отношение, защото дори в последния момент преди клането той се опитва да се хареса на враговете си.

Валърин тръгна да обръща коня си.

— Как се казваш? — попита той преди да пришпори животното обратно.

— Лорд Дерфел Кадарн — казах аз гордо и мисля, че забелязах, или може би съм се надявал да забележа, едно трепване на веждите сякаш беше чувал името ми. После той заби пети в коня си и препусна на север.

„Ако Артър не дойде, помислих си аз тогава, всички ще измрем“. Настигнах хората си зад барикадата. Там беше и Кълхуч, който беше тръгнал с Артър. Чакаше ме до огромния си кон, който шумно хрупаше зелена трева.

— Ние не сме далече, Дерфел — увери ме той, — и когато ония червеи нападнат, вие трябва да побегнете. Разбра ли? Накарайте ги да ви преследват. Това ще ги застави да се пръснат. А когато се появим ние, махнете се от пътя. — Той сграбчи ръката ми и ме стисна в мечешка прегръдка. — Това е по-хубаво от приказките за мир, а? — каза той, после се метна на седлото. — Бъдете страхливци за малко — викна Кълхуч на хората ми, вдигна ръка и пришпори коня си на юг.

Обясних на хората си какво е искал да каже Кълхуч с последните си думи. След това заех мястото си в центъра на стената от щитове, която бяхме изградили напреки на прохода сред повалените борове. Нимю застана до мен все още с кървав меч в ръка.

— Ще се престорим на изплашени — викнах аз към воините, — веднага щом като ни нападнат. Не се спъвайте, когато хукнете да тичате и се пазете от пътя на конете.

Заповядах на четирима души да помогнат на двамата със счупените глезени да се изтеглят в гъсталака зад преградата, където можеха да се скрият.

Зачакахме. Погледнах веднъж назад, но не можах да видя хората на Артър. Предположих, че се бяха скрили там, където пътят навлизаше в една горичка на около четвърт миля на юг от нас. От дясната ми страна течеше тъмната бляскава река, а във водата се носеха два лебеда. Близо до брега ловуваше една чапла, но после разпери мързеливо криле и полетя на север. Нимю реши, че това беше добро знамение, защото злокобната птица отнесе злата си прокоба към врага.

Копиеносците на Валърин приближаваха бавно. Те бяха още сънени и затова едва се влачеха. Някои бяха гологлави и аз предположих, че офицерите им ги бяха измъкнали с такава бързина от сламените им постели, че те не са имали време да си навлекат цялото въоръжение. Поуиската войска нямаше друид, така че поне не бяхме заплашени от заклинания, въпреки това всички тихо се молехме. Аз се молех на Митра и на Бел. Нимю призоваваше Андраст, Богинята на клането, а Каван се молеше на своите ирландски Богове да дадат на копието му сила и късмет. Видях, че Валърин беше слязъл от коня си и сега вървеше в центъра на подредените си войници. Но забелязах, че един слуга водеше коня на старейшината зад напредващите войници.

Силен вятър понесе дима от горящите колиби нагоре по пътя. Пушекът почти скри фронта на врага от погледите ни. Помислих си, че телата на мъртвите поуиски войници окончателно ще събудят техните другари. И наистина щом видяха убитите, те нададоха гневни викове. А когато облаците дим се разсеяха, забелязахме, че атакуващите вървят по-бързо и крещят обиди срещу нас. Ние чакахме и мълчахме, а сивата светлина на ранното утро най-сетне достигна до влажната земя на дъното на долината.

Поуиските копиеносци спряха на петдесет крачки от нас. Те всички носеха щитове с орел, значи сред тях нямаше воини от Силурия или от другите съюзници на Горфидид. Предположих, че тези копиеносци бяха сред най-добрите воини на Поуис, така че колкото повече убиехме днес толкова по-добре, щеше да бъде от помощ по-късно, а Боговете знаеха, че ние имахме нужда от помощ. Дотук нещата се бяха развили добре за нас, но трябваше непрекъснато да си припомням, че това бе само началото и скоро Горфидид щеше да изпрати цялата си мощ срещу шепата верни на Артър хора.

Двама от воините на Валърин се изправиха и хвърлиха копията си срещу нас. Оръжията им прелетяха над главите ни и се забиха в пръстта зад нас. Нашите мъже се засмяха подигравателно, някои дори свалиха щитовете си и откриха телата си сякаш приканваха врагът да опита отново. Благодарих на Митра, че Валърин нямаше стрелци. Малцина бяха воините, които носеха лъкове, защото никоя стрела не можеше да пробие щит, нито кожен нагръдник. Лъкът беше ловно оръжие, ненадминато при лов на диви птици или дребен дивеч. Все пак една тълпа опълченци, въоръжени с лъкове, можеше да създаде неприятности, защото беше в състояние да принуди воините да клекнат зад своята стена от щитове.

Още двама души хвърлиха копията си. Едно от копията удари щит и се заби в дървото. Другото отново прелетя високо. Валърин ни наблюдаваше, за да прецени нашата решимост за борба и понеже ние не хвърляхме копия в отговор на неговите войници, той реши, че ние вече сме се предали. Валърин вдигна ръце, удари с копието по щита си и викна на хората си да тръгнат в атака.

Те зареваха предизвикателно и ние, точно както ни беше заповядал Артър, хукнахме да бягаме. За миг настана хаос, защото хората си пречеха един на друг, но после се пръснахме и затичахме надолу по пътя. Нимю тичаше пред нас, а черното й наметало се вееше зад гърба й. Тя непрекъснато се обръщаше назад да види какво става. Враговете нададоха радостни възгласи, предвкусвайки нашия погром, и хукнаха да ни гонят. Валърин съзря възможност да ни подгони с коня и викна на слугата си да доведе животното.

Ние тичахме непохватно, спъвани от наметала, щитове и копия. Бях изморен, задъхвах се, а чувах стъпките на поуиските войници зад себе си. На два пъти поглеждах през рамото си и всеки път виждах един висок червенобрад мъж да криви лице в усилието си да ме настигне. Той бягаше по-бързо от мен, започвах да си мисля, че ще трябва да спра, да се обърна и да се справя с него. И тогава чух рога на Артър. После още веднъж и от потъналата в сумрак горичка, която се виждаше пред нас, Артър се появи с цялата си мощ.

Най-напред се показа Артър с белите пера на шлема си, с бляскавата си ризница, с блесналия като огледало щит, а бялото наметало се вееше зад него като разперени криле. След това се появиха и неговите петдесет конници, възседнали бронираните си коне, покрили лицата си с желязо, стиснали лъскави копия. Знамената с дракона и с мечката се вееха високо над главите им, а земята се тресеше под мощните копита, които пръскаха кал и вода на всички страни докато големите коне набираха скорост. Моите хора тичаха встрани от пътя и бързо оформиха защитни кръгове, прикриха се зад щитовете и насочиха копията си над тях. Аз тръгнах наляво и се обърнах да видя как хората на Валърин отчаяно се опитваха да изградят стена от щитове. Валърин, все още на кон, крещеше към тях да се оттеглят към барикадата, но вече беше твърде късно. Нашият капан щракна и защитниците на долината Лъг бяха обречени.

Артър мина с тътен край мен, възседнал любимата си кобила Ламрей. Краищата на одеялото, с което беше покрита Ламрей, вече бяха покрити с кал. Някой хвърли копие, което се отби от кожения нагръдник на кобилата, тогава Артър заби своето копие в първия изпречил се враг, заряза оръжието си в тялото му и измъкна Екскалибур от ножницата. Хората на Валърин закрещяха, когато огромните коне се врязаха в разпокъсаните им редици. Изсвистяха мечове и оставиха посечените мъже да се гърчат, потънали в кръв, а конете продължиха напред, някои от тях стъпкаха под облечените си в желязо копита изпаднали в паника войници. Разпръснати, копиеносците бяха безсилни срещу конете. Поуисците нямаха никакъв шанс да направят и най-малката стена от щитове. Те можеха единствено да бягат, а Валърин като видя, че няма спасение, обърна лекия си кон и препусна на север.

Някои от неговите хора го последваха, но бяха настигнати от нашите конници. Други завиха и хукнаха към реката или към склона, тях погнахме ние. Малцина хвърлиха копията и щитовете си и вдигнаха ръце, тях пощадихме, но всеки, който оказа съпротива, беше обграден като глиган в храсталак, и убит. Артър беше изчезнал в долината, оставяйки след себе си мъже, с разцепени от Екскалибур глави. Други врагове влачеха крака и падаха, а Нимю гледаше клането и надавеше победоносен писък.

Пленихме близо петдесет души. Още толкова бяха мъртви или умираха. Малцина успяха да избягат нагоре по склона, по който бяхме дошли на зазоряване, други се удавиха при опита си да преплуват Лъг, но всички останали кървяха, влачеха се, и повръщаха. Хората на Сеграмор, сто и петдесет отлични копиеносци, пристигнаха, когато довършвахме последните войници на Валърин.

— Не можем да отделим хора за охрана на пленници — поздрави ме Сеграмор.

— Знам.

— Тогава, избий ги — заповяда ми той и Нимю повтори думите му като ехо.

— Не — възпротивих се аз. Сеграмор беше мой командир до края на деня и на мен не ми беше приятно да му се противопоставям, но Артър искаше да донесе мир на британците, а избиването на безпомощни пленници нямаше да привлече Поуис към този мир. Освен това пленниците бяха заловени от моите хора, така че за тяхната съдба отговарях аз. Заповядах пленниците да бъдат съблечени и един по един да минат покрай Каван, който ги очакваше с тежък камък в ръка, застанал до един каменен блок, който щеше да му служи като наковалня. Поставихме дясната ръка на всеки пленник върху каменния блок и я задържахме така, Каван смазваше със своя камък безименния и малкия пръст. Човек със счупени пръсти щеше да оживее, дори можеше пак да държи копие, но трябваше да минат много дни, докато заздравеят костите. След това изпратихме голите мъже на юг и им казахме, че ако до падането на мрака видим отново лицата им вече наистина ще ги избием. Сеграмор ми се присмя за проявената снизходителност, но не се противопостави на заповедите ми. Моите хора взеха най-хубавите дрехи и ботуши, претърсиха останалите дрехи за монети, след това хвърлиха всичко ненужно върху горящите колиби. Струпахме плененото оръжие на купчини край пътя. После тръгнахме на север и видяхме, че Артър е преследвал поуиските воини до брода, след това се беше върнал до селото край римската сграда. Артър предположи, че тази сграда е била страноприемница, в която са си почивали пътниците, тръгнали на север. Тълпа жени стояха до къщата под охрана, стиснали децата си и малките си бохчи.

— Твоят противник беше Валърин — казах аз на Артър.

Трябваха му няколко секунди, за да си спомни името, след това се усмихна. Той беше свалил шлема си и беше слязъл от коня, за да ни поздрави.

— Горкият Валърин — каза Артър, — да загубиш два пъти, никак не е лесно.

След това Артър ме прегърна и благодари на моите хора.

— Нощта беше толкова тъмна — каза той, — съмнявах се, че ще намериш долината.

— Ами не я намерих аз. Нимю я намери.

— Тогава трябва да благодаря на вас — обърна се той към Нимю.

— Твоята победа днес ще бъде най-добрият начин да ми благодариш — каза тя.

— С помощта на Боговете.

Артър се обърна към Галахад, който беше участвал в атаката.

— Вървете на юг, лорд принц, отнесете моите поздрави на Тюдрик и го помолете да вдигне копиеносците си на наша страна. Дано Бог ви дари с красноречие.

Галахад срита коня си и тръгна на юг през окървавената долина. Артър се обърна и се загледа в един връх на около миля северно от брода. Там имаше старо землено укрепление, построено от Древния народ, но сега беше пусто.

— Ще стане лошо — каза той с усмивка, — ако някой открие скривалището ни.

Той искаше да намери скривалище за тежката броня на своя кон и след това да препусне на север, за да изкара хората на Горфидид от военните им лагери в Браногениум.

— Нимю ще направи заклинание над скривалището ви — казах аз.

— Наистина ли, лейди — попита той сериозно.

Тя отиде да намери череп. Артър отново ме тупна по гърба и викна слугата си Хигуид да му помогне да си свали тежката ризница. Измъкнаха ризницата през главата на Артър и тя разроши късата му коса.

— Би ли я поносил? — попита ме той.

— Аз ли? — бях удивен.

— Когато враговете нападнат — каза той, — те ще очакват да ме намерят тук и ако не съм тук, ще усетят капана — усмихна се той. — Бих помолил Сеграмор, но неговото лице е доста по-странно от твоето, лорд Дерфел. Все пак ще трябва да подкъсиш малко косата си.

Русата ми коса се подаваше под ръба на шлема и всеки щеше да разбере, че не съм Артър.

— Може би ще трябва да подрежеш малко и брадата си — добави Артър.

Аз взех ризницата от Хигуид и бях поразен от тежестта й.

— Ще бъде чест за мен — казах аз.

— Тежка е — предупреди ме той. — Ще ти стане горещо и няма да можеш да виждаш настрани, когато носиш шлема, така че ще ти трябват двама добри воини да те пазят отстрани. — Артър усети колебанието ми и попита — Да помоля ли някой друг да я носи?

— Не, не, господарю — казах аз. — Аз ще я нося.

— Това ще бъде опасно — предупреди ме той.

— Не съм и очаквал друго, господарю — отвърнах аз.

— Ще ти оставя знамената. Когато Горфидид дойде трябва да бъде убеден, че всичките му врагове са на едно място. Ще бъде тежко сражение, Дерфел.

— Галахад ще доведе подкрепления — казаха за уверено.

Той взе моя нагръдник и щита ми, даде ми своя бляскав щит и бялото си наметало. След това Артър пое юздите на Ламрей.

— Дотук беше лесната част на деня — каза той, след като му помогнаха да се качи на седлото. Артър повика Сеграмор и се обърна към двама ни: — Врагът ще бъде тук към обяд. Направете каквото можете, за да се подготвите и след това се бийте, както никога досега. Ако се видим отново, значи сме победили. Ако не, тогава ви благодаря, поздравявам ви и ще ви чакам на пиршеството в Отвъдния свят.

Артър викна на хората си да се качват на конете и тръгна на север.

Ние зачакахме началото на истинската битка.

 

Ризницата на Артър беше ужасно тежка, смазваше раменете ми като кобилицата, с която жените носеха вода вкъщи всяка сутрин. Беше трудно само да вдигна дясната си ръка, какво остава да размахвам меча. Стана по-леко, когато стегнах колана на ножницата около кръста си и по този начин облекчих раменете си поне от тежестта на долната част на ризницата.

Нимю, която беше свършила със заклинанието, подряза косата ми с един нож. Тя изгори отрязаните кичури, да не би някой враг да ги намери и да ми направи магия. След това използвах щита на Артър като огледало и скъсих брадата си, така че да не се вижда под спуснатото забрало на шлема. После нахлузих шлема и плътно наместих кожената подплата върху главата си. Шлемът обви черепа ми като черупка. Чувах гласа си приглушен въпреки дупките, пробити отстрани пред ушите ми. Вдигнах тежкия щит и оставих Нимю да завърже окаляното бяло наметало на раменете ми. Исках да свикна със страшната тежест на ризницата и цялото въоръжение. Накарах Иса да ме напада с дръжката на копието и открих, че съм два пъти по-бавен от обикновено.

— Страхът ще ви накара да се раздвижите по-бързо, господарю — каза Иса, когато за десети път успя да преодолее защитата ми и да ме храсне по главата.

— Да не счупиш перата — казах аз. Вътрешно вече съжалявах, че бях приел тежката ризница. Тя беше предназначена за конник и трябваше да придава допълнителна тежест на коня, който със своята тежест и мощ трябваше да разбива редиците на противника като се вреже в тях. А ние, копиеносците, зависехме от своята подвижност и бързина (когато не бяхме заклещени рамо до рамо в стената от щитове).

— Но пък изглеждате чудесно, господарю — каза Иса с възхищение.

— Ще бъда един чудесен труп, ако не ми пазиш фланга — отвърнах му аз. — Чувствам се така, сякаш ще трябва да се сражавам, влязъл в кофа. — Свалих шлема и си отдъхнах, защото той беше много тежък и тесен и силно притискаше черепа ми. — Когато видях тази ризница за първи път — казах аз на Иса, — исках да я имам повече от всичко на света. Сега с удоволствие бих я заменил за един приличен кожен нагръдник.

— Всичко ще е наред, господарю — отговори Иса, захилен.

Имахме много работа. Жените и децата, изоставени от разбитите войници на Валърин, трябваше да бъдат отведени на юг далеч от долината. След това трябваше да подготвим защитен вал близо до останките от барикадата. Сеграмор се страхуваше, че превъзхождащият ни противник ще ни помете от долината преди конниците на Артър да са ни дошли на помощ и затова подготви терена, колкото се може по-добре. Моите хора искаха да поспят, но вместо това изкопахме един плитък ров напреко на долината. Ровът никъде не беше достатъчно дълбок, за да може да спре някой, но пък щеше да разстрои марша на атакуващите копиеносци, когато дойдеха близо до нашата линия. Преградата от боровите дървета беше точно зад рова и бележеше крайната южна линия, до която можехме да отстъпваме и мястото, което трябваше да защитаваме до смърт. Сеграмор подпря някои от повалените дървета с копията, захвърлени от войниците на Валърин. Копията бяха забити дълбоко в земята под ъгъл, така че острите им върхове стърчаха между клоните на боровете. Ние оставихме разчистения процеп в средата на барикадата, за да можем да се оттеглим оттам зад преградата, когато повече не можем да отстояваме на натиска на врага.

Безпокоеше ме стръмният открит склон, по който се бяхме спуснали на зазоряване. Без съмнение, воините на Горфидид щяха да атакуват право нагоре по долината, но опълченците вероятно щяха да бъдат изпратени да заемат възвишенията, за да държат под заплаха нашия ляв фланг. Сеграмор обаче не можеше да отдели хора за защитата на възвишенията, а и Нимю твърдеше, че там няма да има нужда от хора. Тя взе десет от копията на разбитите поуисци. С помощта на шестима от моите хора Нимю отряза главите на десет от мъртвите копиеносци на Валърин. Копията и кървавите глави бяха отнесени горе на хълма. Нимю нареди копията да бъдат забити с дръжките надолу в земята и след това набучи главите върху железните остриета. После сплете трева и направи отвратителни перуки върху мъртвешките глави. Във всеки възел, в който бяха сплетени стъблата, имаше заклинание. Копията бяха забити на голямо разстояние едно от друго, но Нимю пръсна между тях клонки от тисово дърво. Така тя направи преграда, пазена от духове — един ред от човешки плашила, пълни с магии и заклинания, — преграда, която никой жив човек не би посмял да премине без помощта на друид. Сеграмор искаше Нимю да направи още една такава преграда на север от брода, но тя отказа.

— С техните воини ще дойдат друиди — обясни тя, — а един друид само ще се изсмее на такава преграда. Но опълченците няма да имат друид.

Нимю беше донесла от хълма огромен букет от върбинка сега раздаваше малките лилави цветчета на войниците, а те всички знаеха, че върбинката е талисман по време на сражение. Нимю пъхна цяло клонче под моята ризница.

Християните се събраха да си кажат молитвите, а ние езичниците се обърнахме за помощ към Боговете. Някои хвърлиха монети в реката, други извадиха амулетите си, за да ги дадат на Нимю да ги докосне. Повечето носеха заешки крачета, но имаше и такива, които поднесоха на Нимю елфови стрелички или змийски камъчета. Елфовите стрелички бяха малки твърди камъчета с формата на връх от стрела, смяташе се, че тези камъчета наистина са стрелички, пуснати от духове, войниците много ги ценяха. А змийските камъчета бяха с ярки цветове, които Нимю направи още по-ярки, като натопи камъчетата в реката, преди да допре всяко от тях до единственото си око. Аз притиснах ризницата до гърдите си, за да усетя брошката на Сийнуин, след това се отпуснах на колене и целунах земята. Опрях челото си във влажната пръст и помолих Митра да ми даде сила, смелост и бърза смърт, ако такава беше Неговата воля. Някои от нашите хора пиха от медовината, която намерихме в селото, но аз пих само вода. Изядохме храната, която хората на Валърин си бяха приготвили за закуска. После група копиеносци помогнаха на Нимю да налови жаби и полски мишки, които тя уби и ги сложи на пътя отвъд реката, за да може приближаващият враг да ги види и да ги изтълкува като зла прокоба. След това отново подострихме оръжията си и зачакахме. Сеграмор беше намерил един човек, който се криеше в гората зад селото. Човекът беше овчар и Сеграмор го разпита за околността. От този овчар научихме, че нагоре по течението имаше още един брод, който противникът можеше да използва, за да ни обгради, ако се опитахме да защитаваме брега на реката в северния край на долината. Сега този втори брод не ни притесняваше, но трябваше да помним, че съществува, защото той даваше възможност на врага да ни обгради от север.

Бях напрегнат в очакване на предстоящата битка, а Нимю изглежда изобщо не се страхуваше.

— Няма от какво да се страхувам — каза ми тя. — Вече понесох Трите рани, какво може повече да ми се случи? — Нимю седеше до мен близо до брода в северния край на долината. Тук щеше да бъде първата ни отбранителна линия, оттук щяхме да започнем бавното си оттегляне, което щеше да увлече врага дълбоко в долината, където Артър беше заложил своя капан.

— Освен това — добави Нимю, — аз съм под закрилата на Мерлин.

— Той знае ли, че сме тук? — попитах я аз.

Тя замълча за миг, после кимна.

— Знае.

— Ще дойде ли?

Тя смръщи вежди, като че ли бях задал много тъп въпрос.

— Той ще направи това, което трябва да се направи — каза тя бавно.

— Значи ще дойде — казах аз с пламенна надежда.

Нимю нетърпеливо тръсна глава.

— Мерлин се интересува единствено от Британия. Той вярва, че Артър може да му помогне да възстанови Познанието за Британия, но ако реши, че Горфидид може да му помогне повече, тогава, повярвай ми, Дерфел, Мерлин ще застане на страната на Горфидид.

И Мерлин ми беше намекнал за това в Каер Сус, но на мен все още ми беше трудно да повярвам, че неговите амбиции бяха толкова различни от моите представи за вярност и от моите надежди.

— А ти? — попитах аз Нимю.

— Аз нося едно бреме, което ме държи, свързана с тази войска — каза тя, — след това ще отида да помогна на Мерлин.

— Гундлеус ли? — казах аз.

Тя кимна.

— Дай ми Гундлеус жив, Дерфел — каза тя, втренчила поглед в мен, — дай ми го жив, моля те.

Тя докосна кожената превръзка на окото си и замълча, погълната от мисълта за мечтаното отмъщение. Лицето й още беше изпито и бледо, а черната й коса висеше на дълги кичури около бузите. Нежността, която почувствах в нея в беседката ни по време на Лухназа, сега беше заменена от мрачна студенина, а това ме караше да мисля, че никога нямаше да я разбера. Обичах Нимю, не така, както мислех, че обичам Сийнуин, а както един мъж може да обича някое красиво диво същество, орел или дива котка, защото знаех, че никога няма да мога да разбера нито живота й, нито мечтите й. Тя изведнъж се намръщи;

— Ще накарам душата на Гундлеус да пищи до края на времената — каза тя тихо, — ще я изпратя през бездната към нищото, но тя никога няма да достигне до нищото, Дерфел, завинаги ще остане на ръба на нищото, за да страда вечно.

Потръпнах.

Един вик ме накара да погледна отвъд реката. Шестима конника яздеха в галоп срещу нас. Нашата стена от щитове се изправи и воините хванаха здраво дръжките на щитовете. Но тогава видях, че начело яздеше Морфанс. И то яздеше като луд, риташе потъналия в пяна кон. Изведнъж се изплаших, че това е всичко, което беше останало от конния отряд на Артър.

Конете прецапаха през брода, а ние със Сеграмор се приближихме към реката да ги пресрещнем. Морфанс стигна до брега и дръпна юздите.

— Артър е на две мили оттук — каза той задъхан. — Изпрати ни да ви помогнем. Богове, копелетата са стотици! — Той избърса потта от челото си и се захили. — Ще имаме плячка, дори да сме хиляда! — Морфанс се смъкна от седлото на коня и аз забелязах, че носеше сребърния рог. Предположих, че ще го използва, за да повика Артър, когато настъпи момента.

— Къде точно е Артър? — попита Сеграмор.

— Скрил се е добре — увери ни Морфанс, след това погледна към ризницата ми и грозното му лице се разтегли в крива усмивка. — Тази ризница направо те залепва за земята, нали?

— Чудя се как се сражава Артър с нея — казах аз.

— Много добре, Дерфел, много добре. И ти така ще се биеш — тупна ме Морфанс по рамото. — Има ли вест от Галахад?

— Не.

— Агрикола няма да ни остави да се бием сами, независимо от желанията на оня крал-християнин и бъзливия му син — каза Морфанс, после поведе своите петима конници през стената от щитове. — Дайте ни само пет минути за почивка на конете — викна той.

Сеграмор нахлузи шлема на главата си. Нумидиецът беше облечен с ризница, върху нея имаше черно наметало, а краката му бяха обути във високи ботуши. Неговият железен шлем беше боядисан в черно и на върха беше заострен, което му придаваше странен вид. Обикновено Сеграмор се сражаваше на кон, но изобщо не съжаляваше, че този ден щеше да се бие като пехотинец. Спокойно се разхождаше с дългите си крака пред стената от щитове и ръмжеше окуражително към воините.

Аз сложих тесния шлем на Артър на главата си и закопчах каишката му под брадата си. След това, облечен като моя господар, също започнах да се разхождам пред копиеносците. Предупредих ги, че битката ще бъде тежка, но победата ни е сигурна, ако стената от щитове остане цяла. Тази стена беше ужасно тънка, на някои места имаше само по трима човека в дълбочина, но затова пък всички воини бяха много добри. Един от тях направи крачка напред, когато минавах покрай мястото, където моят отряд свършваше и започваха копиеносците на Сеграмор.

— Помните ли ме, господарю? — викна ми той.

За момент помислих, че той ме е взел за Артър и дръпнах забралото, за да открия лицето си, но тогава го познах. Беше Грифид, капитанът на Оуейн, който се беше опитал да ме убие в Линдинис, а Нимю беше спасила живота ми.

— Грифид син на Аннан — поздравих го аз.

— Между нас има лоша кръв, господарю — каза той и падна на колене. — Моля да ми простите.

Аз го изправих на крака и го прегърнах. Брадата му беше посивяла, но той си беше същият онзи мъж с дълго мрачно лице, точно както го помнех.

— Моята душа е в ръцете ти — казах аз, — и се радвам, че това са точно твоите ръце.

— Моята също е в ръцете ви, господарю — каза той.

— Минак! — познах аз друг от моите стари другари. — Простихте ли ми?

— А имаше ли какво да прощаваме, господарю? — попита той и се притесни от собствения си въпрос.

— Не — уверих го аз. — Никога не съм нарушавал клетвата си, кълна се.

Минак пристъпи напред и ме прегърна. По протежение на цялата стена се изглаждаха подобни недоразумения.

— Как я карахте досега? — попитах аз Грифид.

— В тежки сражения, господарю. Предимно срещу саксите на Сердик. Днес ще ни бъде по-лесно отколкото срещу ония русоляви копелета, с едно изключение. — Той се поколеба.

— Да? — подканих го аз.

— Тя ще ни върне ли душите, господарю? — попита Грифид, поглеждайки към Нимю. Той още помнеше нейното ужасно проклятие над него и хората му.

— Разбира се — казах аз и повиках Нимю. Тя докосна Грифид по челото, направи същото и с онези от другарите му, заплашили живота ми в онзи далечен ден в Линдинис, които бяха оцелели и стояха сега в стената от щитове. Така тя свали от тях проклятието си, а те й благодариха като целунаха ръката й. Аз отново прегърнах Грифид, после викнах така, че да могат да ме чуят всички мои хора.

— Днес — казах аз — ние ще създадем толкова песни за менестрелите, че ще ги пеят и след хиляда години! Освен това днес отново ще станем богати!

Те нададоха радостни възгласи. Вълнението беше толкова силно, че някои мъже заплакаха от щастие. Сега знам, че няма по-голяма радост от тази да служиш на Иисус Христос, но как ми липсва компанията на воините. В онази сутрин, докато чакахме врага, между нас нямаше никакви прегради, нямаше нищо друго освен огромна и все по-нарастваща любов. Ние бяхме братя, бяхме непобедими и дори лаконичния Сеграмор имаше сълзи в очите. Един копиеносец започна да пее Бойната песен на Бели Маур, най-великата британска бойна песен, и силните мъжки гласове се сляха в нетърсена хармония. Някои мъже започнаха да танцуват над мечовете си, те приклякваха непохватно с твърдите кожени ризници, докато се мъчеха да следват сложните стъпки на танца от двете страни на острието. Нашите християни държеха широко разтворени ръцете си и пееха молитва към техния Бог, която много приличаше на езическа молитва, други удряха с копията по щитовете си в такт с песента.

Все още пеехме как ще проливаме кръвта на враговете по нашата земя, когато врагът се появи. Ние продължихме да пеем предизвикателно, докато гледахме как на нивите в далечината се показва отряд след отряд, които маршируваха под кралски знамена, а оръжията им блестяха в сумрака на облачния ден. Продължавахме да пеем буреносната песен, която трябваше да предизвика войската на Горфидид, войската на човека, който беше баща на моята любима жена. Затова щях да се бия аз, не само за Артър, а защото само победата ни можеше да ме заведе отново в Каер Сус, където щях да видя Сийнуин. Нямах никакви претенции към нея, нямах никакви надежди, защото аз бях син на робиня, а тя принцеса. Но въпреки това в онзи ден се чувствах така, като че ли имах да губя много повече, отколкото бях притежавал през целия си живот.

Мина повече от час докато тази грамадна тълпа се подреди в бойна линия край брега на реката. Реката можеше да се прекоси единствено през брода, което означаваше, че ние щяхме да имаме достатъчно време да се оттеглим, когато дойдеше моментът. Но засега врагът вероятно мислеше, че ние сме решили цял ден да защитаваме брода. Те струпаха най-добрите си воини в центъра на бойния си ред. Самият Горфидид беше там, орелът на неговото знаме се беше размазал от дъжда и сега изглеждаше така, като че ли вече е бил натопен в нашата кръв. Знамената на Артър — черната мечка и червеният дракон — се вееха в центъра на нашия боен ред, където стоях аз с лице към брода. Сеграмор стоеше до мен и броеше знамената на противника. Там беше лисицата на Гундлеус, червеният кон на Елмет, и няколко други, които не можахме да разпознаем.

— Шестотин мъже? — предположи Сеграмор.

— И още идват — добавих аз.

— Все едно — каза Сеграмор и плю към реката. — А те вече са видели, че бикът на Тюдрик го няма при нас. — Той пусна една от редките си усмивки. — Тази битка ще се помни, лорд Дерфел.

— Радвам се, че ще се бием заедно в нея, лорд — казах аз разпалено и наистина го мислех. Нямаше по-велик воин от Сеграмор. Нямаше друг воин, от който враговете да се боят повече. Дори присъствието на Артър не предизвикваше такъв ужас както безстрастното лице на нумидиеца и неговият ужасен меч. Той имаше странен извит меч, чужда изработка и го въртеше с невероятна бързина. Веднъж попитах Сеграмор защо се беше заклел във вярност на Артър.

— Защото, когато нямах нищо, — обясни ми той кратко, — Артър ми даде всичко.

Нашите копиеносци спряха да пеят едва, когато от армията на Горфидид се отделиха двама друиди. Ние разполагахме единствено с Нимю срещу техните магии. Затова сега тя прецапа през плиткия брод, за да пресрещне приближаващите мъже, които подскачаха надолу по пътя, вдигнали по една ръка нагоре и с по едно затворено око. Друидите бяха Иорует, магьосникът на Горфидид, и Танабурс в неговата дълга роба с бродирани зайци и полумесеци. Двамата мъже размениха по една целувка с Нимю, поговориха с нея малко и тя се върна при нас.

— Искаха да се предадем — каза тя презрително, — и аз ги поканих да направят същото.

— Добре — изръмжа Сеграмор.

Иорует заподскача несръчно обратно към другия бряг на реката.

— Боговете ви пращат поздрави — извика той към нас, но никой не му отговори. Аз си бях пуснал забралото, за да не се вижда лицето ми. Танабурс подскачаше нагоре по реката, подпирайки се на жезъла си. Иорует вдигна своя жезъл над главата си, което беше знак, че иска да продължи да говори.

— Моят крал, кралят на Поуис и Велик крал на Британия, крал Горфидид син на Кадел син на Бричан син на Лаганис син на Кел син на Бели Маур, ще пощади вашите смели души и няма да ги прати в Отвъдния свят. Единственото, което трябва да направите, смели воини, е да ни предадете Артър! — Иорует вдигна жезъла си и го насочи към мен. Нимю веднага засъска защитна молитва и хвърли две шепи пръст във въздуха.

Не отговорих и моето мълчание беше прието за отказ. Иорует завъртя жезъла си и три пъти плю срещу нас, след това заподскача надолу по брега на реката, за да се присъедини към магиите на Танабурс. Крал Горфидид, придружен от сина си Кунеглас, и техният съюзник Гундлеус бяха изминали половината от разстоянието, което делеше армията им от реката и сега наблюдаваха работата на своите друиди. А те ни проклинаха бял ден да не видим нито в този, нито в Отвъдния свят. Предадоха кръвта ни на червеите, плътта ни на зверовете, а костите ни обрекоха на агония. Проклеха жените ни, децата ни, нивята ни и добитъка ни. Нимю произнасяше защитни заклинания, но въпреки това нашите хора потръпнаха. Християните викаха, че няма от какво да се страхуваме, но дори и те се кръстеха след всяка клетва, долетяла отвъд реката на крилете на тъмнината.

Друидите ни клеха в продължение на един час и ни оставиха разтреперени. Нимю мина покрай всеки воин в стената от щитове, докосваше върховете на копията им и ги уверяваше, че тези проклятия са обезсилени от нейните заклинания. Но когато бойният ред на врага тръгна срещу нас, хората ни още трепереха от страх пред гнева на Боговете.

— Вдигни щитовете! — викна Сеграмор дрезгаво. — Копията напред!

Противникът спря на петдесет крачки от реката, само един от тях тръгна напред. Беше Валърин, офицерът, който бяхме прогонили от долината призори. Сега той приближи до северния бряг на брода, стиснал копие и щит в ръцете си. Той беше разгромен сутринта и гордостта му го беше заставила да се върне отново тук, за да изтрие позорното петно от името си.

— Артър! — викна той към мен. — Ти се ожени за курва!

— Мълчи, Дерфел — предупреди ме Сеграмор.

— Курва! — викна Валърин. — Когато дойде при мен, тя вече беше използвана. Искаш ли списък с имената на нейните любовници? Няма да ми стигне цял час, за да направя този списък! А с кого мърсува сега, докато ти чакаш своята смърт? Да не мислиш, че те чака? Познавам тази курва! Сега е оплела краката си с някой мъж, а може и с двама! — Валърин разпери ръце и разтресе неприлично хълбоци. Моите копиеносци отвърнаха на предизвикателството му, но Валърин не обърна внимание на техните обиди. — Курва! — викна той. — Ще се биеш ли за твоята курва, Артър? Или загуби кураж? Защитавай курвата си, червей такъв! — Валърин прегази реката, водата му стигна до бедрата. Той спря до нашия бряг, наметалото му капеше, беше само на десетина крачки от мен. Валърин впери поглед в черната рязка на шлема ми, през която го гледах. — Курва, Артър — повтори той, — жена ти е курва. — Той се изплю. Беше гологлав. В дългата му черна коса бяха сплетени стебла от метличина, за да го пазят. Той носеше нагръдник, а на щита му беше нарисуван орелът на Горфидид с разперени крила. Той ми се присмя, след това надигна глас, за да го чуят всичките ми хора. — Вашият водач не иска да се бие за своята курва, защо трябва вие да се биете за него?

Сеграмор ми изръмжа да не се подавам на предизвикателството, но думите на Валърин разстройваха нашите хора, чиито души още бяха смразени от проклятията на друидите. Почаках Валърин да нарече Гуинивиър още веднъж „курва“ и когато той го каза, аз хвърлих копието си срещу него. Бях твърде непохватен, пречеше ми ризницата. Копието мина покрай Валърин и цопна в реката.

— Курва — викна той и хукна срещу мен вдигнал бойното си копие. Аз извадих Хюелбейн от ножницата. Пристъпих напред, но успях да направя само две крачки, преди той да хвърли копието си срещу мен.

Отпуснах се на едно коляно и вдигнах лъскавия щит под ъгъл, така че отбих копието и върхът му се плъзна над главата ми. Видях краката на Валърин и чух яростния му рев, той тичаше срещу мен. Мушнах Хюелбейн под ръба на моя щит. Вдигнах острието нагоре и почувствах как се вряза във Валърин само миг преди тялото му да се стовари с гневен вик върху мен и да ме събори под тежестта си. Но сега той вече не ревеше, а пищеше, защото този удар с меча беше много жесток — острието проникваше в червата и разрязваше вътрешностите, а аз знаех, че Хюелбейн беше влязъл дълбоко във Валърин, почувствах тежестта на тялото му върху дръжката на меча си преди той да се строполи върху щита. Блъснах с всичка сила нагоре, за да го отхвърля от себе си. Дръпнах рязко меча да го освободя от тялото на Валърин. Кръвта му плисна върху копието, което беше хвърлил по мен, а той се строполи на земята, сгърчен от болка. И въпреки това Валърин се опита да извади своя меч, когато се изправих и стъпих върху гърдите му. Лицето му пребледня, той потръпна, а очите му започнаха да потъмняват.

— Гуинивиър е дама — казах му аз, — и ако го отречеш ще ти взема душата.

— Тя е курва — успя той да каже през стиснатите си зъби, после се задави и поклати немощно глава. — Биковете ме пазят — добави той с усилие и аз разбрах, че той беше посветен в култа на Митра, затова забих отново Хюелбейн. Усетих съпротивата на костите в гърлото му, после острието бързо довърши работата си. Кръвта шурна нагоре по стоманата. Мисля, че Валърин така и не разбра, че не Артър изпрати душата му към моста на мечовете в Пещерата на Круачан.

Нашите хора нададоха радостни викове. Духът им, смразен от проклятията на друидите и подтиснат от грубите обиди на Валърин, моментално се възроди, защото ние бяхме проляли първата кръв. Отидох до брега на реката и затанцувах танца на победата, вдигнал високо окървавения си меч. Горфидид, Кунеглас и Гундлеус, след като видяха поражението на своя най-добър боец, обърнаха конете и се отдалечиха последвани от обидите на моите хора, които ги наричаха страхливци и слабаци.

Сеграмор кимна с глава, когато се върнах при стената от щитове. Това очевидно беше неговият начин да ме похвали за добре свършената работа.

— Какво искаш да направим с него? — махна той с ръка към мъртвия Валърин.

Накарах Иса да свали скъпоценностите от трупа, други двама души хвърлиха тялото му в реката, а аз помолих духовете на реката да отнесат моя брат митраист към заслужената награда. Иса ми донесе оръжието на Валърин, неговата златна огърлица, две брошки и пръстен.

— Ваши са, господарю — каза той, подавайки ми плячката. Беше донесъл и копието ми от реката.

Аз взех копието и оръжията на Валърин.

— Златото е твое, Иса — казаха аз, бях си спомнил как той ми предложи своята огърлица, когато се върнахме от Инис Трийбс.

— Но не и това — каза той и ми показа пръстена на Валърин. Беше масивен пръстен от тежко злато, много красив. Най-отгоре беше изобразен бягащ елен с полумесец над главата. Това беше знакът на Гуинивиър, а от вътрешната страна на пръстена имаше грубо, но дълбоко врязан кръст. Това беше любовен пръстен и мисля, че Иса беше достатъчно умен да забележи.

Взех пръстена и си дадох сметка, че Валърин го беше носил през всичките тези години, които му бяха донесли толкова мъка. Или може би просто се беше опитал да си отмъсти за нанесената му обида като опетни името й с този фалшив кръст, който сам е изрязал в пръстена, така че хората да си мислят, че той и Гуинивиър са били любовници.

— Артър не трябва да узнае за това — предупредих аз Иса и хвърлих тежкия пръстен в реката.

— Какво беше това? — попита Сеграмор, когато се върнах при него.

— Нищо — казах аз — нищо. Просто амулет, който можеше да ни донесе лош късмет.

Тогава прозвуча рог отвъд реката и аз се отървах от мислите за значението на този пръстен.

Врагът идваше.

* * *

Менестрелите още пеят за онази битка, въпреки че само Боговете знаят как са измисляни подробностите, вплетени в разказа, защото ако чуете песните ще си помислите, че никой от нас не е оживял след сражението в долината Лъг. Всъщност истинско чудо е, че оцеляхме. Беше ужасно. Освен това тази битка (макар менестрелите да не го признават) беше поражение за Артър.

При първата атака на Горфидид неговите полудели копиеносци стремително се втурнаха с див вой през брода. Сеграмор ни заповяда да тръгнем напред и ние пресрещнахме противника в реката. Трясъкът на щитовете беше оглушителен, сякаш гръм падна над долината. Врагът ни превъзхождаше по брой, но атаката беше ограничена от ширината на брода и ние можехме да си позволим да струпаме повече хора в центъра за сметка на скъсените флангове.

Ние, в първия ред, имахме време само за един удар, след това клекнахме зад щитовете си и просто започнахме да бутаме противника пред себе си. А нашите от втория ред се биеха над главите ни. Звънът от мечовете и ударите върху щитовете кънтеше в ушите ни, но малцина умряха в този сблъсък, защото е много трудно да се убива, когато двете стени от щитове са опрели една в друга. В такъв случай можем само да се бутаме. Врагът хваща върха на копието ти и ти не можеш да го издърпаш, няма място да извадиш меча, а мъжете от втория ред на противниковата стена през цялото време размахват мечове и брадви срещу теб, мушкат с копия и ударите кънтят по шлема или по щита ти. Най-лошите рани се получават, когато воините нанасят удар с меча под щита. Така постепенно между двете стени се образува една преграда от осакатени мъже и възможността да убиеш някого отвъд тази преграда става още по-малка. Едва когато едната страна се оттегли, другата може да избие осакатените врагове. При този първи сблъсък ние имахме превес, не защото бяхме по-умели или по-смели, а защото Морфанс и неговите шест конника си пробиха път през нашите редици и със своите дълги копия успяваха да достигнат до клекналите зад щитовете си войници от първия ред на противника.

— Щитове! Щитове! — чуваше се гласът на Морфанс, докато той и другите шестима конници благодарение на невероятната тежест на конете помагаха на нашата стена от щитове да се придвижи напред. Хората от задните ни редове издигнаха щитовете си, за да прикрият огромните бойни коне от вражите копия, а ние отпред клекнахме в реката и се опитахме да довършим мъжете, които се превиваха от раните, нанесени им от дългите копия на конниците. Аз се прикривах зад лъскавия щит на Артър и мушках с Хюелбейн всеки път, когато се отвореше пролука в противниковата стена от щитове. На два пъти силно ме удариха по главата, шлемът омекоти ударите, но главата ми кънтя цял час след това. Едно копие се блъсна в ризницата ми, но не успя да я пробие. Човекът, който хвърли това копие, беше убит от Морфанс, а след неговата смърт врагът загуби кураж и се оттегли на северния бряг на реката. Те взеха почти всичките си ранени, останаха само онези, които бяха твърде близо до нас. Ние ги избихме и тогава се оттеглихме на нашия бряг. От нашите бяха убити шестима. Ранените бяха два пъти повече.

— Не трябва да се биеш на предната линия — каза Сеграмор, докато наблюдаваше как изнасят ранените по-надалеч. — Ще видят, че не си Артър.

— Ще видят, че Артър се сражава — казах аз, — за разлика от Горфидид и Гундлеус. (Кралете на неприятелите бяха близо до сражаващите се, но не и толкова близо, че да използват оръжията си.)

Иорует и Танабурс пищяха пред войниците на Горфидид, окуражаваха ги, обещавайки им награди от Боговете. Но докато Горфидид реорганизираше своите хора, група мъже без господари, навлязоха в реката, за да ни атакуват сами. Такива воини се надяваха тяхната смелост да им донесе богатства и ранг. Когато преминаха най-дълбоката част на реката, тези отчаяни мъже се втурнаха срещу нас с диви викове. Те бяха или пияни, или обзети от лудостта на битката, защото бяха само тридесет, а атакуваха цялата ни войска. При успех тяхната награда щеше да бъде земя, злато, опрощение на извършени престъпления и високопоставено място в двора на Горфидид, но тридесет мъже не бяха достатъчно. Те ни нараниха, но повече от това не можаха да направят преди да умрат. Всички бяха добри копиеносци, ръцете им бяха натежали от воински пръстени, но всеки от тях сега трябваше да се изправи срещу трима-четирима от нас. Срещу мен се втурна цяла група — моята ризница и белият ми шлем им показваха най-краткия път към славата. Но срещу тях се изправиха Сеграмор и моите копиеносци с вълчите опашки. Един от противниците ни размахваше огромна сакска брадва. Сеграмор го уби със своя тъмен извит меч, измъкна му брадвата и я запрати по друг копиеносец, като през цялото време напяваше странна бойна песен на своя собствен език. Накрая ме нападна един воин с меч, отбих страничния му удар с щита на Артър, блъснах неговия щит встрани с Хюелбейн и го ритнах в слабините. Човекът се преви, болката беше толкова силна, че той не можа дори да извика. Иса го довърши като забоде копието си във врата му. Взехме ризниците и оръжието на убитите нападатели, свалихме всичките им скъпоценности и оставихме телата им напреко на брода като преграда срещу следващата атака.

А атаката не закъсня и беше много тежка. Горфидид изпрати срещу нас огромно множество копиеносци, както при първата атака, но този път ние ги посрещнахме на нашия бряг. Натискът на хората отзад накара челната редица на противника да се запрепъва в натрупаните тела на убитите. При това препъване първите воини се откриха и ние предприехме контраатака. Смъртоносните удари на нашите окървавени копия бяха придружени от победоносните ни викове. После щитовете отново се сблъскаха с трясък, умиращите крещяха и призоваваха своите Богове, а мечовете кънтяха като наковалните в Магнис. Аз пак бях в предната редица, притиснат толкова плътно до линията на противниците, че усещах дъха на медовина, който излизаше от устата им. Някой се опита да смъкне шлема от главата ми, но нечий меч отнесе ръката му. Бутането започна отново и отново изглеждаше, че врагът ще ни изтласка, просто защото бяха повече и опражняваха по-голям натиск. Но Морфанс отново преведе конете си през нашите редици и излезе отпред. Отсреща отново започнаха да хвърлят копия срещу конете, но остриетата им се отбиваха, срещнали вдигнатите щитове на хората от задните редове. Врагът отново беше принуден да отстъпи. Менестрелите казват, че реката почервеняла от кръв, но не беше така. Наистина имаше кървави струйки, които се размиваха надолу по течението. Кръвта беше на ранените, които се опитваха безуспешно да се доберат до отсрещния бряг.

— Бихме могли да се бием с тия копелета тук цял ден — каза Морфанс. Конят му кървеше и той беше слязъл от него, за да превърже раната му.

Аз поклатих глава.

— Има още един брод нагоре по реката — посочих аз на запад. — Скоро ще видим копиеносците им на нашия бряг.

Тези копиеносци, които щяха да заплашат нашия фланг, се появиха по-скоро отколкото очаквах. Само десет минути след разговора ми с Морфанс откъм левия фланг прозвуча предупредителен вик — група вражи войници наистина беше преминала реката нагоре по течението и сега идваше към нас по нашия бряг.

— Време е да се оттегляме — каза ми Сеграмор. неговото гладко обръснато черно лице беше цялото в кръв и пот, но в очите му имаше радост, радост от битката, която наистина щеше да кара поетите да търсят нови думи, за да я опишат, битка, която мъжете дълги години щяха да си спомнят насядали в опушените зали за угощение през зимата, битка, която дори и да загубиш пак щеше да ти отреди почетно място сред воините в Отвъдния свят.

— Време е да ги увлечем навътре в долината — каза Сеграмор, след това високо заповяда оттегляне и ние бавно заотстъпвахме назад. Минахме през селото с римската сграда и спряхме на стотина крачки отвъд колибите. Нашият ляв фланг опираше в стръмния западен склон на долината, а десният ни фланг беше защитен от мочурището, което се простираше от тази страна на реката. Въпреки това сега бяхме много по-уязвими, отколкото при брода, защото стената ни от щитове беше отчайващо тънка, а врагът можеше да я атакува по цялата й дължина.

Цял час му трябваше на Горфидид да прекара хората си през реката и да ги подреди в нова стена от щитове. Предположих, че вече е следобяд и хвърлих поглед назад, търсех Галахад и хората на Тюдрик, но не видях никого. За моя радост не видях никого и на западния хълм, където Нимю беше издигнала преграда от духове да пази нашия фланг. Но Горфидид едва ли се нуждаеше от хора там — войската му беше по-голяма от когато и да било. От Браногениум бяха дошли нови попълнения и офицерите на Горфидид дърпаха и бутаха новодошлите, за да ги наместят в стената от щитове. Ние гледахме как командирите използват дългите си копия, за да стегнат редиците. И въпреки че крещяхме смели предизвикателства, вече знаехме, че на мястото на всеки воин, който бяхме убили при брода, сега бяха дошли нови десет.

— Никога няма да успеем да ги задържим тук — каза Сеграмор докато гледаше как нарастват силите на врага. — Ще трябва да се върнем до повалените борови дървета.

Но преди Сеграмор да успее да даде заповед за оттегляне, самият Горфидид излезе напред, за да хвърли предизвикателствата си срещу нас. Той дойде сам, дори синът му не тръгна с него. При това Горфидид дойде стиснал само копието си, мечът му беше прибран в ножницата, а нямаше и щит, защото кралят нямаше ръка, с която да го държи. Позлатеният по краищата шлем, който Артър беше върнал на Горфидид преди годежа си със Сийнуин, беше увенчан със златен орел, разперил криле. Черното наметало на краля на Поуис се спускаше от раменете му и покриваше задницата на коня. Сеграмор ми изръмжа да остана на мястото си и тръгна напред да пресрещне Горфидид.

Поуиският крал не използваше юзди, а командваше коня си с глас. Сега животното послушно спря на две крачки от Сеграмор. Горфидид опря върха на копието си на земята и разтвори двете части на забралото си встрани, така че да се вижда навъсеното му лице.

— Ти си черният демон на Артър — каза той на Сеграмор и плю, за да се предпази от злото, — а твоят господар, който си пада по курвите, се крие зад меча ти. — Горфидид отново плю, този път срещу мен. — Защо не дойдеш ти да говориш с мен, Артър? — викна той. — Да не си си загубил езика?

— Моят господар Артър — каза Сеграмор на своя невероятно развален британски, — си пази гласа за песента на победата.

Горфидид вдигна дългото си копие.

— Аз съм с една ръка — викна той към мен, — но ще се бия с теб!

Аз стоях и мълчах. Знаех, че Артър никога не би излязъл в двубой със сакат човек, но Артър не би и мълчал. Вече щеше да е започнал да моли Горфидид за мир.

Но Горфидид не искаше мир. Той искаше клане. Сега поуиският крал подкара коня напред назад пред нашите редици, като направляваше животното само с колене и започна да вика на нашите хора.

— Вие умирате, защото вашият господар не може да си свали ръцете от една курва! Вие умирате заради една разгонена кучка! Заради една кучка, която вечно е разгонена! Вашите души ще бъдат прокълнати. Моите мъртви вече пируват в Отвъдния свят, но вашите души ще станат играчки в техните ръце. И защо трябва да умирате? Заради неговата червенокоса курва? — и Горфидид вдигна копието си към мен, след това насочи коня си право срещу мен. Аз се дръпнах назад да не би да успее да види лицето ми през прореза на шлема, а моите копиеносци веднага ме оградиха. Горфидид се присмя на явния ми страх. Конят му беше толкова близо до хората ми, те можеха да го достигнат с оръжията си, но Горфидид не показа и капка страх, когато плю отново срещу мен.

— Жена! — викна ми той, това беше най-тежката обида. След това кралят докосна коня с левия си крак, животното се обърна и в галоп се отправи към войските срещу нас.

Сеграмор се обърна към нашите редици и вдигна ръце.

— Назад! — викна той. — Назад към преградата! Бързо! Назад!

Ние обърнахме гръб на врага и затичахме. Противниците ни шумно закрещяха, когато видяха двете ни знамена да се оттеглят назад. Те помислиха, че бягаме, нарушиха бойния си ред и хукнаха след нас. Ние обаче имахме голяма преднина и се източихме през пролуката сред повалените дървета много преди някой от хората на Горфидид да ни настигне. Наредихме се във фронт зад преградата, а аз отново заех мястото на Артър в самия център на предната линия. Там пътят минаваше през процепа, който бяхме направили сутринта сред струпаните борове. Ние нарочно оставихме пролуката и не поставихме никакви препятствия пред нея, защото се надявахме, че това ще изкуши Горфидид да нападне точно там, което щеше да даде време на нашите два фланга да отдъхнат. Аз издигнах двете знамена на Артър до себе си и всички зачакахме атаката.

Горфидид изрева на безредно пръснатите си войници да изградят нова стена от щитове. Крал Гундлеус командваше десния фланг на противника, а принц Кунеглас — левия. Това подреждане говореше, че Горфидид няма да захапе стръвта, която му бяхме заложили с откритата пролука. Той възнамеряваше да атакува по цялата дължина на нашия фронт.

— Вие ще стоите тук! — викна Сеграмор на нашите копиеносци. — Вие сте воини! И сега ще го докажете! Ще останете тук, ще убивате тук и ще победите тук!

Морфанс беше накарал ранения си кон да се изкачи малко нагоре по западния хълм, откъдето можеше да хвърли поглед към северната част на долината, за да прецени дали е време вече да повика Артър със сребърния рог, но новите подкрепления на Горфидид още преминаваха през реката, така че Морфанс се върна без да подаде уговорения сигнал.

Вместо това прозвуча рогът на Горфидид. Звукът беше груб и дрезгав. Стената от щитове срещу нас не помръдна, но затова пък от нея се отделиха десетина голи луди мъже, които се втурнаха срещу нашия център. Такива мъже оставяха душите си в ръцете на Боговете, опиваха разума си с някаква смес от медовина, сок от татул, мандрагора и беладона, която може да накара човек и буден да сънува кошмари, но можеше и да отнеме всичките му страхове. Такива мъже, макар и луди, пияни и голи, можеха да бъдат опасни, защото те имаха една единствена цел — да повалят офицерите на врага. Голите мъже се втурнаха срещу мен. На устните им имаше пяна от магическите треви, които бяха дъвчили. Копията им бяха вдигнати над главите, готови за удар.

Моите хора с вълчите опашки направиха крачка напред да ги пресрещнат. Голите мъже не се страхуваха от смъртта, те се хвърлиха срещу моите копиеносци, сякаш поздравяваха насочените към тях копия. Един от моите хора отстъпи назад, защото един от лудите зверове се вкопчи в очите му и започна да плюе в лицето му. Иса уби този ненормалник, но друг успя да убие един от най-добрите ми воини и огласи победата си с див писък, разкрачил крака, вдигнал кървавото копие в кървавата си ръка. Тогава всичките ми хора си помислиха, че Боговете са ни изоставили, но Сеграмор разпра корема на голия мъж и още преди тялото да се строполи на земята отсече главата му, после плю над изкормения труп и плю още веднъж към стената от щитове, изградена срещу нас. Но като видяха, че нашият център е нарушил бойния ред, враговете ни тръгнаха напред.

Ние набързо се подредихме и посрещнахме тежкия удар на огромната маса, която се стовари върху нас. Тънката ни стена се огъна назад като фиданка под напора на силен вятър, но все пак успяхме да издържим, стената ни остана цяла. Подвиквахме си окуражително един на друг, призовавахме Боговете, мушкахме и режехме, а Морфанс и неговите хора яздеха по протежение на цялата стена и се хвърляха срещу враговете там където, натискът им беше най-опасен. Фланговете ни бяха защитени от боровите дървета и на нашите воини там им беше по-лесно, но в центъра се биехме на живот и смърт. Аз вече бях съвсем полудял, погълнат от стихията и радостта от битката. Изгубих копието си, някой ми го измъкна от ръцете. Извадих Хюелбейн, но изчаках с първия удар докато щита на противника се удари в лъскавия щит на Артър. Чу се трясък, тогава за миг над ръба на щитовете ни се появи лицето на моя враг, Хюелбейн изсвистя и аз усетих как изчезна натискът върху моя щит. Човекът падна, а тялото му стана преграда за неговите другари, които сега трябваше да се качват върху него, за да ме атакуват. Иса уби един воин, после копие оцели лявата му ръка и ръкавът за минута почервеня от кръв, но Иса продължи да се бие. Аз сечах като луд в пространството, което ми осигури трупът на убития враг, дълбаех дупка в стената от щитове срещу мен. Веднъж забелязах Горфидид, който гледаше към мен как крещя и размахвам меча, призовавайки неговите хора да дойдат и да ми вземат душата, ако смеят. Някои посмяха, мислеха че ще станат герои в епична песен, но станаха просто трупове. Хюелбейн беше целият в кръв, дясната ми ръка също лепнеше от кръв, кръв имаше и по ръкава на тежката ризница, но тази кръв не беше моя.

Центърът на нашия фронт, който не беше защитен от падналите сплетени дървета, веднъж почти бе разкъсан, но двама от конниците на Морфанс запушиха пробива с телата на своите коне. Единият от конете умря — кръвта му изтичаше на пътя, а той цвилеше и биеше с копита в земята докато накрая издъхна. Но ние успяхме да затворим пробива и бавно, бавно започнахме да избутваме врага назад. Натискът започна едва доловимо да отслабва, защото телата на убитите и умиращите, струпани между двата фронта, пречеха на другите да преминават напред. Нимю беше зад нас, надаваше писъци и хвърляше проклятия.

Врагът се отдръпна и ние можахме да си отдъхнем. Всички бяхме кървави и кални и едва дишахме. Ръцете, с които въртяхме мечове и държахме копия, бяха отмалели. По редиците пристигаха новини за ранените и убитите другари. Минак беше мъртъв, друг беше ранен, трети умираше. Мъжете превръзваха раните на съседите си, после си даваха клетва да се защитават взаимно до смърт. Аз се опитах да намаля смазващата тежест на ризницата, която бе протрила до кръв раменете ми.

Сега врагът беше предпазлив. Уморените мъже срещу нас вече бяха изпитали силата на нашите мечове и се бяха научили да се страхуват от нас, но въпреки това отново атакуваха. Този път нашият център беше нападнат от кралската гвардия на Гундлеус. Ние посрещнахме силурците при кървавия куп от мъртви и умиращи, останал от предишната атака. Този хребет от кървави тела ни спаси, защото вражите копиеносци не можеха да се катерят по труповете и в същото време да се пазят с щитовете. Ние чупехме глезените им, режехме краката им, после мушкахме падналите с копията си и кървавият куп ставаше все по-висок и по-висок. Черни гарвани се виеха над брода, разперили рошави криле на фона на сивото небе. Видях Лайгесак, изменника, който беше предал Норуена на меча на Гундлеус, и се опитах да си пробия път до него, но битката го отнесе далеч от Хюелбейн. После врагът отново се оттегли и аз дрезгаво заповядах на двама-трима от моите хора да донесат мехове с вода от реката. Всички бяхме жадни, защото бяхме пролели много пот, която се смесваше с кръвта. Аз имах една драскотина на дясната ръка и нищо друго. Бил съм в смъртна яма и все си мисля, че това ми носи щастие в битките.

Горфидид започна да нарежда нови отреди на предната линия. Някои носеха орелът на Кунеглас, други лисицата на Гундлеус, малцина имаха свои собствени емблеми. Тогава прозвучаха радостни възгласи зад мен и аз се обърнах. Очаквах да видя хората на Тюдрик в техните римски униформи, но видях само Галахад, който яздеше плувнал в пяна кон. Той спря зад нашата стена и едва не падна от седлото — толкова бързаше да се присъедини към нас.

— Мислех, че съм закъснял — каза той.

— Те идват ли? — попитах аз.

Той не отговори веднага и аз разбрах, че са ни изоставили още преди Галахад да си отвори устата.

— Не — каза той накрая.

Аз изругах и погледнах отново към врага. Бяхме оцелели при последната атака само с помощта на Боговете и само Боговете знаеха колко още можехме да издържим.

— Никой ли не идва? — попитах аз мрачно.

— Неколцина — тихо съобщи Галахад лошата новина. — Тюдрик смята, че ние сме обречени, Агрикола казва, че трябва да ни помогнат, но Мюриг казва, че трябва да ни оставят да измрем. Всички спорят, но Тюдрик заяви, че който иска да мре в долината Лъг, е свободен да ме последва. Може би неколцина все пак ще дойдат.

Помолих се наистина да е така, защото на западния хълм вече се появиха опълченците на Горфидид, но засега никой от тях не се беше осмелил да премине през преградата от духове, издигната от Нимю. Помислих, че ще можем да издържим още два часа, наистина Артър щеше да дойде, но въпреки това бяхме обречени.

— Няма никаква следа от ирландските Черни щитове, нали? — попитах аз Галахад.

— Не, слава Богу — каза той и това беше една от малкото благословии през този ден, въпреки че половин час след пристигането на Галахад наистина дойдоха някакви подкрепления. Седем мъже идваха от юг към нашата изморена войска, седем мъже с ризници, копия, щитове и мечове, а знакът на техните щитове беше соколът на Кърнау, нашия враг. Но тези мъже не бяха врагове. Те бяха шестима, покрити с белези, яки бойци, водени от престолонаследника принц Тристан.

След като премина вълнението, с което бяха посрещнати, Тристан простичко обясни присъствието си тук.

— Някога Артър се би за мен и аз отдавна исках да върна своя дълг.

— С цената на своя живот? — попита мрачно Сеграмор.

— И той рискува своя на времето — отвърна Тристан. Помнех го като висок красив мъж и той все още беше такъв, но годините бяха придали на лицето му предпазлив и изморен вид, сякаш Тристан беше изстрадал множество разочарования. — Баща ми — добави той със съжаление, — може никога да не ми прости, че съм дошъл тук, но аз никога нямаше да си простя, ако не бях дошъл.

— Как е Сарлина? — попитах го аз.

— Сарлина? — трябваха му няколко секунди, за да се сети за малкото момиче, което беше дошло да обвини Оуейн в Каер Кадарн. — А, Сарлина! Вече се омъжи. За един рибар. — Тристан се усмихна. — Ти й даде котенцето, нали?

Сложихме Тристан и неговите хора в центъра на нашата стена от щитове, почетното място в тази битка, но когато врагът тръгна в атака, ударът не беше насочен към центъра, а срещу дърветата, които защитаваха нашите флангове. Първоначално плиткия ров и сплетените клони на дърветата предизвикаха суматоха във вражите редици, но те много бързо се научиха да използват падналите дървета за прикритие и на някои места успяха да преминат невредими. Нашата линия отново се огъна назад. Но ние отново издържахме, а Грифид, моят бивш враг, се прослави като повали Нейзиънс, най-добрият боец на Гундлеус. Щитовете трещяха в непрестанни сблъсъци, чупеха се копия, звънтяха мечове и щитове се цепеха, а воините бяха на края на силите си. На върха на западния хълм вражето опълчение се беше събрало зад преградата на Нимю и ни гледаше отгоре. Морфанс накара изморения си кон още веднъж да се изкачи по опасния стръмен склон. Морфанс погледна на север, а ние гледахме него и се молехме да надуе сребърния рог. Той дълго стоя там с присвити очи, накрая обаче трябва да беше останал доволен от видяното — вече всички подразделения на врага бяха влезли в долината, затова Морфанс допря сребърния рог до устните си и благословеният зов полетя през врявата на битката към Артър.

Никога звукът на един рог не е бил посрещан с по-голяма радост. Целият ни фронт тръгна напред, завъртяхме очуканите си мечове с нова сила. Сребърният рог със своя ясен звук, прозвуча отново и отново, ловен призив, който приканваше Артър да се присъедини към клането, и всеки път, когато чуехме този сигнал, ние увеличавахме натиска срещу врага, настъпвахме през клоните на повалените дървета, сечахме и мушкахме, крещяхме срещу противниците, които заподозряха някакъв капан, и започнаха нервно да оглеждат долината. Горфидид извика на своите хора да ни разбият сега и неговата кралска гвардия поведе атака срещу нашия център. Чух мъжете от Кърнау да крещят своя боен вик, вдигнали мечове, за да платят дълга на своя престолонаследник. Нимю беше сред нашите копиеносци и въртеше меч с две ръце. Аз й извиках да мине назад, но душата й беше обзета от жажда за кръв и тя се биеше като зъл дух. Враговете се плашеха от нея, защото знаеха, че тя е докосната от Боговете, затова мъжете се опитваха да я заобиколят, вместо да се бият с нея. Но въпреки това аз се зарадвах, когато Галахад я избута по-далеч от предната линия. Галахад може да беше закъснял за битката, но затова пък се биеше с такава дива радост, че врагът започна да отстъпва от помръдващия куп мъртви и умиращи мъже пред него.

Рогът прозвуча за последен път. И Артър най-накрая се появи.

Неговите облечени в ризници копиеносци бяха напуснали своето скривалище на север от реката и сега преминаха с тътен през брода, възседнали разпенените си коне. Те размазаха с копитата си телата, останали след първите атаки край брега на реката и понесоха своите ездачи към тила на противника. Лъскавите остриета на копията проблясваха пред главите на конете. Мъжете се пръснаха като суха плява, понесена от вятъра, когато конете, обути в желязо се врязаха дълбоко в армията на Горфидид. Хората на Артър се разделиха на две групи, които образуваха дълбоки пролуки в дебелата стена от щитове на противника. Замахнаха с копията си и ги оставиха в телата на убитите, после извадиха мечовете и убитите станаха още повече.

За миг, един славен миг, аз помислих че врагът е разбит, но тогава Горфидид видя надвисналата опасност и заповяда на хората си да изградят нова стена от щитове, обърната на север. Той щеше да пожертва копиеносците си в тила, но щеше да направи нов фронт от последните редици на предните си отряди. И новият фронт се задържа. Оуейн беше прав, когато преди много години ми беше казал, че дори конете на Артър не биха се втурнали срещу една добре изградена стена от щитове. И те наистина спряха. Артър беше предизвикал паника и беше донесъл смърт за една трета от войската на Кунеглас, но останалите подразделения от огромната армия на Горфидид се подредиха и поставиха малобройната кавалерия на Артър на колене.

А врагът продължаваше да ни превъзхожда по численост.

Зад преградата от борови дървета нашата стена от щитове никъде не беше по-дълбока от два реда, а на някои места воините се бяха подредили само в една редица. Артър не успя да си пробие път до нас и Горфидид знаеше, че Артър нямаше и да успее да стигне до нас, докато срещу конете стоеше стена от щитове. Той изгради тази стена от щитове, като изостави една трета от войската си на милостта на Артър. След това поуиският крал насочи останали свои копиеносци отново срещу стената на Сеграмор. Горфидид беше разбрал тактиката на Артър и успешно й се беше противопоставил. Сега той спокойно можеше да хвърли своите копиеносци в атака с нова увереност и въпреки това вместо да предприеме нападение по протежение на целия фронт, той съсредоточи атаката си по западната страна на долината с цел да помете левия ни фланг.

Хората на този фланг се биеха, убиваха и умираха, но малцина мъже можеха да издържат дълго на такъв натиск, а ако силурците на Гундлеус успееха да се изкачат по склона под преградата от духове и минеха в гръб на воините от левия ни фланг, тогава никой не би могъл да се задържи. Атаката беше жестока, защитата не по-малко. Оцелелите конници на Морфанс се хвърлиха срещу силурците, Нимю засипваше хората на Гундлеус с проклятия, а воините на Тристан със свежите си сили се биеха като лъвове. Но дори да бяхме два пъти повече, пак нямаше да можем да попречим на врага да ни заобиколи. И те ни заобиколиха. Нашата стена от щитове се изви като змия и се разпадна край брега на реката, където образувахме полукръг около двете знамена и малцината ранени, които бяхме успели да пренесем до тук. Беше ужасен момент. Видях как се разпадна стената ни от щитове, видях как противниците ни започнаха да избиват нашите пръснати копиеносци и тогава затичах с останалите оцелели. Някои бягаха отчаяни без да мислят. Ние успяхме да изградим една неравна стена от щитове и можехме само да гледаме как войската на Горфидид с победоносни викове изтребваше нашите бегълци. Тристан оцеля, Галахад и Сеграмор също, но това беше слаба утеха, защото ние бяхме загубили битката и сега ни оставаше само да умрем като герои. В северната половина на долината вражата стена от щитове все още държеше Артър бездеен, а в южната част нашата стена, която беше отстоявала на атаките на врага през целия ден, сега беше разбита и останките от нея бяха обградени. Бяхме влезли в сражението сутринта двеста здрави и силни мъже, а сега бяхме малко повече от сто души.

Принц Кунеглас излезе напред със своя кон и ни подкани да се предадем. Неговият баща командваше хората срещу Артър. Кралят на Поуис се задоволи да остави на своя син и на крал Гундлеус да довършат оцелелите копиеносци на Сеграмор. Кунеглас поне не обиди хората ми. Той спря коня си на десетина крачки от нас и вдигна дясната си ръка, в която нямаше оръжие — знак, че идваше с мир.

— Мъже на Думнония! — викна Кунеглас. — Вие се сражавахте добре, но ако продължите да се сражавате ще умрете. Аз ви предлагам живот.

— Използвай поне веднъж меча си преди да молиш смели мъже да се предадат — викнах му аз.

— Страх те е да се биеш, а? — подигра му се Сеграмор, защото досега никой от нас не беше видял Горфидид, Кунеглас или Гундлеус да се сражават на предната линия на тяхната стена от щитове. Крал Гундлеус седеше на коня си на няколко крачки зад принц Кунеглас. Нимю го проклинаше, но дали силурският крал беше разбрал, че тя беше там, не знаех. Дори и да беше разбрал, той едва ли щеше да се разтревожи, защото ние бяхме в капан и бяхме обречени.

— Можеш да се биеш с мен сега — викнах аз на Кунеглас. — Мъж срещу мъж, ако смееш.

Кунеглас тъжно ме погледна. Аз бях целия окървавен, окалян, потен, ранен и кървящ, а той изглеждаше така изискан в своята къса ризница и с шлема, увенчан с орлови пера. Той се поусмихна към мен.

— Аз знам, че ти не си Артър — каза той, — защото го видях на кон, но който и да си, ти се би като благородник. И аз ти предлагам да живееш.

Аз свалих потния тежък шлем от главата си и го хвърлих в центъра на нашия полукръг.

— Вие ме познавате, лорд принц — казах аз.

— Лорд Дерфел — произнесе името ми той, после ми оказа честта да се обърне към мен като към военачалник — Лорд Дерфел Кадарн, ако гарантирам вашия живот и живота на вашите хора, ще се предадете ли?

— Лорд принц — казах аз, — аз не командвам тук. Трябва да говорите с лорд Сеграмор.

Сеграмор пристъпи напред до мен и свали заострения си черен шлем, който беше пробит от копие и черната къдрава коса на Сеграмор бе сплъстена от кръв.

— Лорд принц — каза той предпазливо.

— Предлагам ви живот — каза Кунеглас, — ако се предадете.

Сеграмор вдигна кривия си меч към северната част на долината, която беше в ръцете на конниците на Артър.

— Моят господар не се е предал — каза той на Кунеглас, — така че и аз не мога да се предам. Но въпреки това — надигна той глас, — аз освобождавам моите хора от клетвата им.

— Аз също — викнах аз към моите хора.

Сигурен съм, че някои от нашите се изкушаваха да напуснат редовете ни, но техните другари им изръмжаха да останат по местата си, или може би това ръмжене бяха просто предизвикателствата, за които имаха сили уморените мъже. Принц Кунеглас почака няколко секунди, след това извади две тънки огърлици от кесия, завързана на колана му и ни се усмихна.

— Приветствам вашата смелост, лорд Сеграмор. Приветствам и вас, лорд Дерфел. — Кунеглас хвърли златните украшения така че да паднат в краката ни. Аз вдигнах едната огърлица и я закопчах на врата си. — И Дерфел Кадарн — добави Кунеглас. Неговото кръгло приятелско лице отново беше усмихнато.

— Лорд принц?

— Моята сестра ме помоли да ви поздравя. И така аз ви поздравявам.

Душата ми, която беше толкова близо до смъртта, сякаш подскочи от радост при тези думи.

— Предайте и на нея моите поздрави, лорд принц — отвърнах аз, — кажете й, че с нетърпение ще очаквам нейната компания в Отвъдния свят.

Мисълта, че никога няма да видя Сийнуин на този свят изведнъж задуши радостта ми и на мен ми се доплака.

Кунеглас забеляза тъгата ми.

— Вие няма защо да умирате, лорд Дерфел — каза той. — Аз ви предлагам живот и мога да гарантирам това. Предлагам ви и своето приятелство, ако го искате.

— Би било чест за мен, лорд принц — казах аз, — но докато моят господар се сражава, ще се сражавам и аз.

Сеграмор надяна шлема си и изстена, когато металът се плъзна по раната му.

— Аз ви благодаря, лорд принц — каза той на Кунеглас, — но избирам да се сражавам с вас.

Кунеглас обърна коня си. Аз погледнах към своя меч, толкова очукан и лепкав, след това погледнах към оцелелите си воини.

— Друго може и да не сме направили — казах им аз, — но се бихме така, че армията на Горфидид скоро няма да тръгне срещу Думнония. А може и никога да не тръгне. Кой би искал два пъти да се бие с мъже като нас?

— Ирландските Черни щитове няма да имат нищо против — изръмжа Сеграмор и вдигна брадичка към хълма, където призрачната преграда на Нимю цял ден беше пазила нашия фланг. А там, отвъд магическите постове, се беше появила войска с кръгли черни щитове и със страшните дълги копия на Ирландия. Това беше гарнизонът от Коелс Хил, ирландските Черни щитове на Енгас Мак Ейрем, които бяха дошли да се присъединят към кървавата битка.

 

Артър продължаваше да се бие. Той беше откъснал една трета от противниковата войска и я беше превърнал в червена руина, но изградената срещу него стена от щитове продължаваше да го спира. Той атакуваше отново и отново в усилията си да разкъса стената, но нямаше кон на света, който би тръгнал срещу тази преграда от сплетени хора, щитове и копия. Дори Ламрей отказа да му се подчини. Оставаше му само да забие Екскалибур в почервенялата от кръв земя и да се надява, че Бог Гофанон ще дойде от най-тъмната бездна на Отвъдния свят, за да го спаси.

Но не дойде никакъв Бог, не дойдоха и хора от Магнис. По-късно научихме, че някои доброволци бяха тръгнали към долината Лъг, но бяха пристигнали твърде късно.

Поуиските опълченци стояха на хълма, твърде уплашени от преградата на духовете, за да я преминат. А зад тях се събраха повече от сто ирландски воини. Тези мъже тръгнаха на юг, очевидно искаха да заобиколят отвратителните колове, край които стояха на пост отмъстителни духове. След половин час, помислих си аз, тия черни щитове ще се присъединят към последната атака на Кунеглас. Затова отидох при Нимю.

— Преплувай реката — настоях аз. — Можеш да плуваш, нали?

Тя вдигна белязаната си лява ръка.

— Ако ти умреш тук, Дерфел — каза тя, — и аз ще умра.

— Ти трябва…

— Да си затвориш устата — каза тя, — това трябва да направиш ти. — Нимю се повдигна на пръсти и ме целуна по устата. — Убий Гундлеус заради мен преди да умреш — помоли ме тя.

Един от нашите копиеносци започна да пее Смъртната песен на Уърлина и всички подеха бавната, тъжна мелодия. Каван, чието наметало беше почерняло от кръв, удряше с един камък по металната гривна, която придържаше острието към дръжката на копието, за да я затегне.

— Никога не съм мислил, че ще стигнем до тук — казах му аз.

— И аз не съм, господарю — каза той и вдигна очи от работата си. Вълчата опашка на шлема му също беше подгизнала от кръв, самият шлем беше назъбен, а някакъв парцал пристягаше лявото му бедро.

— Мислех, че съм късметлия — казах аз. — Винаги съм мислел така, но може би всеки човек мисли така.

— Не всеки човек, господарю, само най-добрите водачи.

Аз се усмихнах с благодарност.

— Искаше ми се да видя мечтата на Артър осъществена — казах аз.

— Тогава нямаше да има работа за воини — каза мрачно Каван. — Всички щяхме да станем писари или земеделци. Така май стана по-добре. Една последна битка и после надолу към Отвъдния свят и в служба на Митра. Там ще си прекарваме добре, господарю. Пълнички женички, хубави сражения, силна медовина и златото никога не свършва.

— Ще се радвам на твоята компания там — казах му аз, но в интерес на истината в душата ми нямаше и капка радост. Не ми се ходеше още в Отвъдния свят, не и докато Сийнуин живееше на този свят. Аз притиснах ризницата към гърдите си, за да усетя нейната малка брошка и си помислих за лудостта, която никога вече нямаше да ме поведе по своя криволичещ път. Високо произнесох името й и Каван ме погледна объркан. Бях влюбен, а щях да умра без да съм имал възможност да подържа ръката на своята любима, нямаше да видя лицето й отново.

Внезапно бях принуден да забравя за Сийнуин, защото ирландските Черни щитове от Демеция решиха да не заобикалят преградата на духовете, а да поемат риска да я пресекат. Тогава видях и защо. На хълма се беше появил един друид, който ги беше повел през преградата на Нимю. Нимю дойде до мен и втренчи поглед към високата фигура, облечена в бяла роба и покрита с бяла качулка, слизаше с дългите си крака надолу по стръмния хълм. Ирландците вървяха след него, а зад техните черни щитове и дълги копия заслизаха и поуиските опълченци, стиснали разнообразното си оръжие — лъкове, чукове, брадви, копия, тояги и вили.

Песента на моите хора заглъхна. Те стиснаха копията си и допряха краищата на щитовете си, за да са сигурни в здравината на стената. Противниците, които подготвяха своята собствена стена от щитове за атака, сега се обърнаха да гледат как друидът водеше ирландците надолу към долината. Иорует и Танабурс хукнаха да го посрещнат, но новодошлият друид махна с дългия си жезъл да не му се пречкат. Тогава той свали качулката си и ние видяхме дългата бяла брада сплетена на плитки и полюшващата се плитка на косата му, завързана с черна панделка. Беше Мерлин.

Нимю извика като видя Мерлин и хукна към него. Враговете се отдръпнаха, за да я пропуснат да мине, от другата страна противниците ни също се разделиха, за да пропуснат Мерлин, който тръгна към нея. Дори на бойното поле един друид можеше да се разхожда където си поиска, а този друид беше най-славният и най-силният в цялата страна. Нимю затича и Мерлин разпери ръце да я посрещне. Тя хлипаше щастлива, че го беше намерила отново, хвърли се към него и обви тялото му с белите си ръце. И аз изведнъж се почувствах щастлив заради нея.

Мерлин прегърна Нимю през рамото и двамата тръгнаха към нас. Горфидид бе видял пристигането на друида и сега беше подкарал коня си в галоп към нашата част от бойното поле. Мерлин вдигна жезъла си да поздрави краля, но не обърна внимание на въпросите му. Ирландските воини бяха спрели в подножието на хълма и сега подреждаха стена от мрачните си черни щитове.

Мерлин идваше към мен и точно както в деня, когато беше спасил живота ми в Каер Сус, вървеше с неповторимо студено величие. Нямаше усмивка на тъмното му лице, нямаше и следа от радост в дълбоките му очи, от тях струеше само свиреп гняв, който ме накара да падна на колене и да наведа глава пред него. Сеграмор направи същото и изведнъж всички изстрадали копиеносци от намалялата ни войска паднаха на колене пред друида.

Той протегна черния си жезъл и най-напред докосна Сеграмор по рамото, после мен.

— Станете — каза той с тих и твърд глас, след това се обърна към врага. Той свали ръката си от рамото на Нимю и вдигна жезъла си с две ръце над остриганото теме на главата си. Мерлин втренчи поглед към армията на Горфидид, след това бавно свали жезъла. И това издължено старо лице излъчваше такава властност, в бавния му жест имаше такава сигурност, че цялата армия на Горфидид коленичи пред Мерлин. Само двамата друиди останаха прави и неколцината конници не слязоха от конете си.

— От седем години — каза Мерлин и гласът му се понесе над долината толкова ясен и силен, че дори Артър и неговите хора можеха да го чуят, — търся Познанието на Британия. Търсих силата на нашите предци, която изоставихме след идването на римляните. Търсех онези неща, които ще възстановят тази страна и ще я върнат на нейните истински Богове, на нейните собствени Богове, нашите Богове, Боговете които са ни създали и които можем да убедим да се върнат и да ни помогнат. — Мерлин говореше бавно и просто, така че всеки да може да го чуе и разбере. — Сега — продължи той, — аз имам нужда от помощ. Имам нужда от мъже с мечове, мъже с копия, мъже с безстрашни сърца, да дойдат с мен в едно враждебно място и да намерят последното Съкровище на Британия. Търся Гърнето на Клидно Ейдин. В Гърнето се крие нашата сила, нашата изгубена сила, нашата последна надежда да превърнем Британия отново в остров на Боговете. Мога да ви обещая само трудности, моята награда за вас ще бъде единствено смъртта, ще ви храня само с горчилка, ще ви поя с жлъч, но в замяна ще искам вашите мечове и живота ви. Кой ще дойде с мен да търсим Гърнето?

Той зададе въпроса рязко. Ние мислехме, че ще говори за кръвопролитието превърнало зелената долина в червена, но той пренебрегна сражението, сякаш тази тема беше съвсем неуместна. Мерлин като че ли изобщо не беше забелязал, че бе прекосил бойно поле.

— Кой? — попита той отново.

— Лорд Мерлин! — викна Горфидид преди някой да може да отговори. Кралят мина с коня си през редовете на своите коленичили копиеносци. — Лорд Мерлин! — гласът на Горфидид беше гневен, лицето му мрачно.

— Горфидид — позна го Мерлин.

— Вашата молба за Гърнето може да почака един едничък час, нали? — попита кралят саркастично.

— Може да почака и цяла година, Горфидид син на Кадел. Може да почака и пет години. Може вечно да чака, но няма да чака.

Горфидид насочи коня си към откритото пространство между стените от щитове. Той виждаше голямата си победа застрашена, а претенциите му да стане Велик крал заплашени от един друид. Затова той обърна коня си към своите хора, разтвори двете части на забралото си и надигна глас.

— Ще дойде време, когато ще тръгнем да търсим Гърнето — викна той на своите, — но преди това трябва да накажем почитателя на курви и да удавим копията си в душите на неговите хора. Трябва да изпълня клетвата си и няма да освободя никой от вас, дори ако моят господар Мерлин, отмени клетвата. Не може да има никакъв мир, и никакво Гърне, докато онзи любовник на курви е жив. — Горфидид се обърна и се вторачи в магьосника — Ти ще спасиш любовника с тази молба, нали?

— Не ме интересува, Горфидид син на Кадел — каза Мерлин, — дори ако земята се разтвори и погълне Артър и войската му. Или пък твоята войска.

— Тогава ще се бием! — викна Горфидид и с единствената си ръка измъкна меча от ножницата. — Тези мъже — заговори той на своята армия, но насочи меча си към нашите знамена, — са ваши. Техните земи и стада, тяхното злато и домовете им са ваши. Техните жени и дъщери сега са ваши курви. Вие заслужихте това в днешната битка, нима сега ще ги оставите да си тръгнат? Гърнето няма да изчезне, ако те умрат, но вашата победа ще изчезне, ако не довършим това, за което дойдохме тук. Да се бием!

Миг тишина и след това хората на Горфидид се изправиха и започнаха да удрят щитовете си с дръжките на своите копия. Горфидид погледна победоносно към Мерлин, срита коня си и потъна сред звънтящите редици на своите воини.

Мерлин се обърна към Сеграмор и към мен.

— Ирландските Черни щитове — каза той небрежно, — са на ваша страна. Аз говорих с тях. Те ще нападнат воините на Горфидид и вие ще се увенчаете с голяма победа. Дано Боговете ви дадат сили.

Мерлин се обърна, сложи ръка на рамото на Нимю и тръгна през вражите редици, които се разтвориха, за да му направят път.

— Беше добър опит! — викна Горфидид към Мерлин. Кралят на Поуис беше на прага на своята велика победа и тази реална възможност го беше изпълнила с увереността, че може да се противопостави на друида, но Мерлин пренебрегна обидата и се отдалечи, последван от Танабурс и Иорует.

Иса ми донесе шлема на Артър. Аз го нахлузих отново на главата си, доволен, че ще пази черепа ми в последното сражение.

Враговете пренаредиха стената си от щитове. Бяха разменени по една-две обиди, защото малцина имаха сили за нещо повече от мрачното клане, което щеше да се разрази на брега на реката. За първи път през този ден Горфидид слезе от своя кон и зае мястото си в стената. Той нямаше щит, но въпреки това щеше да води тази последна атака, която щеше да срази силите на омразния му враг.

Противникът нападна.

Ние насочихме копията си напред и стиснахме щитовете, за да ги посрещнем и двете стени се сблъскаха с ужасен трясък. Горфидид се опита да промуши меча си покрай щита на Артър, но аз отбих удара му и нанесох контраудар с Хюелбейн. Мечът ми се удари в шлема му и отсече едното крило на орела, след това хората отзад ни притиснаха един към друг.

— Избутайте ги! — викна Горфидид на своите, после плю върху щита ми. — Твоят любовник на курви — каза ми той сред шума от битката, — се кри, докато ти се сражаваше вместо него.

— Тя не е курва, кралю господарю — казах аз и се опитах да освободя Хюелбейн и да нанеса удар, но ръката ми беше притисната от тежестта на множеството от мъже и щитове.

— Тя измъкна доста злато от мен — каза Горфидид, — а аз не плащам на жени, които стискат краката си.

Аз се опитах да промуша краката на Горфидид с Хюелбейн, но мечът само се плъзна по полите на ризницата му. Той се изсмя на неуспешния ми опит и отново се изплю върху мен. Но след това надигна глава, защото до нас достигна ужасен боен вик.

Ирландците бяха тръгнали в атака. Черните щитове на Енгас Мак Ейрем винаги влизаха в битка с ужасен вой, който разкриваше нечовешко удоволствие от избиването на враговете. Горфидид викна на хората си да затегнат редиците си, защото сега е моментът да разкъсат тънката ни стена от щитове. За няколко секунди воините на Поуис и Силурия ни натиснаха с нова ярост, подклаждана от вярата, че Черните щитове им идваха на помощ. Но след това писъците на мъжете от задните редици ги накараха да осъзнаят предателството на Черните щитове, които бяха изменили на съюза с Поуис. Ирландците се врязаха в редовете на Горфидид, дългите им копия поразяваха лесните мишени, и внезапно хората на Горфидид се сринаха.

Видях как лицето на Горфидид се изкриви от бяс и тревога.

— Предайте се, кралю господарю! — викнах му аз, но неговите телохранители намериха място да завъртят мечовете си срещу мен и няколко секунди трябваше отчаяно да се защитавам, затова не можах да видя какво стана с краля, но Иса ми извика, че Горфидид бил ранен. До мен беше Галахад, който нанасяше и отбиваше удари, и тогава като по магия, врагът хукна да бяга. Нашите хора тръгнаха след тях и заедно с Черните щитове подкараха мъжете на Поуис и Силурия като стадо овце към мястото, където конниците на Артър чакаха готови за кървава сеч. Потърсих Гундлеус и веднъж го зърнах сред множеството бягащи кални, окървавени мъже, но после го изгубих от погледа си.

Долината вече беше видяла толкова много смърт, но сега настана истинско клане, защото няма нищо по-лесно от избиването на войниците от една разкъсана стена от щитове. Артър се опита да спре клането, но нищо не би могло да спре обхваналата ни свирепост. Конниците препускаха като отмъстителни Богове сред паникьосаните мъже, а ние преследвахме и посичахме бегълците, опиянени от кървавата оргия. Десетки успяха да се промъкнат покрай конниците и да пресекат брода, но много повече бяха принудени да потърсят убежище в селото, където най-сетне намериха време и пространство, за да изградят нова стена от щитове. Сега беше техен ред да бъдат обградени. Над долината се спукаше вечерта, но слънчевата светлина, озарявала този дълъг и кървав ден, все още докосваше дърветата, когато ние стигнахме до селото — задъхани, стиснали мечове и копия, почернели от кръв.

Артър тежко се смъкна от гърба на Ламрей. Черната кобила беше побеляла от пот, цялата трепереше, а светлите й очи играеха широко разтворени. Самият Артър изглеждаше напълно изтощен от отчаяното сражение, което беше водил. Неговите хора ни казаха, че той през цялото време се опитвал да си пробие път до нас, биел се сякаш бил обладан от Боговете, въпреки че през целия този дълъг следобед по всичко изглеждаше, че бяхме изоставени от Боговете. Сега, вместо да се чувства победителят на деня, той беше много нещастен, когато прегърна Сеграмор и се обърна да стисне и мен в обятията си.

— Аз се провалих, Дерфел — каза той, — разочаровах те.

— Не, господарю, ние победихме — казах аз и посочих с очукания си меч към оцелелите воини на Горфидид, които се бяха подредили около знамето с орела. Лисицата на Гундлеус също беше там, но не се виждаше нито поуиският, нито силурският крал.

— Провалих се — каза Артър. — Не можах да пробия. Те бяха твърде много. — Този неуспех го тормозеше, защото той знаеше много добре колко близо бяхме до пълния разгром. Артър приемаше за поражение факта, че неговите прехвалени конници бяха спрени и единственото, което той можеше да направи, беше да гледа как ни избиват. Но Артър не беше прав. Победата беше негова, изцяло негова, защото Артър беше единственият човек в Думнония и Гуент, който има смелостта да влезе в сражение. Битката не се разви според плана на Артър — Тюдрик не дойде да ни помогне, а бойните коне на Артър бяха спряни от стената от щитове. Но все пак ние постигнахме победа и тя бе резултат единствено на смелостта на Артър да поеме риска на битката. Мерлин наистина се беше намесил, но Мерлин никога не е твърдял, че тази победа е негова. Тя беше на Артър и въпреки че навремето, Артър беше изпълнен с угризения, победата в долината Лъг, единствената, която Артър винаги е презирал, отвори пътя към утвръждаването му като владетел на Британия. Този Артър, когото възпяваха поетите, Артър, който изморяваше езика на менестрелите, Артър, за чието завръщане се молят всички мъже в тези тъмни дни, стана велик благодарение на тази измъчена победа. Днес, разбира се, в песните на поетите не се казва истината за битката в долината Лъг. Менестрелите разказват за тази победа както възпяват по-късните сражения, донесли пълен разгром за нашите врагове. Може би са прави да разкрасяват така тези събития, защото в сегашните тежки времена Артър трябва да изглежда в очите ни герой от самото начало. Истината обаче е, че в онези ранни години Артър беше уязвим. Той управляваше Думнония благодарение на смъртта на Оуейн и подкрепата на Бедуйн, но войната, проточила се с години създаде много противници на Артър, които искаха той да си отиде. Горфидид имаше своите последователи в Думнония, а и (дано Бог ми прости) мнозина християни се молеха Артър да бъде разгромен. Той именно затова пое риска на битката, защото знаеше, че е прекалено слаб да не се бие. Артър трябваше да победи или да загуби всичко, и накрая той наистина победи, но беше на косъм от погрома.

Артър отиде да прегърне Тристан, след това поздрави Енгас Мак Ейрем, ирландския крал на Демеция, чиято войска беше спасила битката. Артър, както винаги, коленичи пред краля, но Енгас го изправи и го стисна в мечешката си прегръдка. Докато двамата мъже разговаряха, аз се обърнах и загледах долината. Тя беше пълна с осакатени мъже, с умиращи коне, с трупове и разхвърляно оръжие. Миришеше на кръв, ранените викаха. Чувствах се по-уморен от всякога, моите хора също, но видях как опълченците на Горфидид се смъкнаха от хълма и започнаха да мародерстват сред труповете и ранените, затова изпратих Каван и десетина копиеносци да ги разгонят. Отвъд реката долетяха гарваните и задърпаха червата на мъртвите. Забелязах, че колибите, които бяхме запалили сутринта, още димяха. След това си помислих за Сийнуин и сред целия този ужас, душата ми литна сякаш разперила големи бели крила.

Обърнах се навреме, за да видя как Мерлин и Артър се прегърнаха. Артър сякаш се срина в ръцете на друида, но Мерлин го подкрепи и го потупа по гърба. После двамата се отправиха към вражите щитове.

Принц Кунеглас и друидът Иорует излязоха пред построената в кръг стена. Кунеглас носеше копие, но нямаше щит. Артър беше прибрал Екскалибур в ножницата и друго оръжие нямаше. Той изпревари Мерлин и щом стигна до Кунеглас се отпусна на едно коляно и сведе глава.

— Лорд принц, — каза Артър.

— Баща ми умира — каза Кунеглас. — Повален е от удар с копие в гърба. — В гласа му звучеше обвинение, макар всеки да знаеше, че когато стената от щитове се разпадне, много мъже умират от рани в гърба.

Артър не мръдна, подпрял коляно на земята. В първия момент не знаеше какво да каже, но после вдигна очи към Кунеглас.

— Може ли да го видя? — попита той. — Аз обидих вашия дом, лорд принц, засегнах честта ви и въпреки че не съм ви обидил нарочно, аз все пак бих поискал прошка от вашия баща.

Беше ред на Кунеглас да се изуми, после той сви рамене, сякаш не беше сигурен, че взема най-правилното решение, но накрая махна с ръка към своята стена от щитове. Артър се изправи и двамата рамо до рамо отидоха да видят умиращия крал Горфидид.

Искаше ми се да извикам на Артър да не отива, но той потъна във вражите редове преди замаяния ми разсъдък да реагира. Сърцето ми се сви като си помислих какви щеше Горфидид да ги наприказва на Артър, а знаех, че щеше да му каже същите гадни неща, които изсъска срещу мен, докато бяхме притиснати щит срещу щит в последния сблъсък. Горфидид не прощаваше на своите врагове, нямаше да пожали врага си дори и пред прага на смъртта. Особено пред прага на смъртта. Горфидид не би пропуснал своето последно удоволствие на този свят — да нарани врага си. Сеграмор споделяше моите страхове и двамата тревожно се вгледахме в Артър, когато след няколко секунди той напусна редиците на разгромените ни противници с лице по-черно от Пещерата на Круачан. Сеграмор пристъпи към него.

— Той лъже, господарю — каза тихо Сеграмор. — Винаги е лъгал.

— Знам — каза Артър и потръпна. — Но понякога е тежко само да чуеш такива непростими лъжи. — Изведнъж гневът се надигна в душата на Артър и той измъкна Екскалибур и яростно се обърна към обградения враг. — Има ли мъж сред вас, който би се бил за лъжите на своя господар? — викна той и запристъпва напред назад пред редовете им. — Има ли? Поне един, който би искал да се бие за това зло, което умира зад вас? Поне един. Защото ако няма, душата на вашия крал ще бъде прокълната и запратена във вечната непрогледна тъма! Хайде, сражавайте се! — Артър размаха Екскалибур срещу вдигнатите щитове. — Сражавай се, мръсна измет! — яростта му беше ужасна, като всичко, което се беше случило в долината през този кървав ден. — В името на Боговете — викна той, — аз заявявам, че вашият крал е лъжец, копеле, същество без чест, едно нищо! — Артър плю срещу хората на Горфидид, после плъзна ръка към катарамите на моята кожена ризница, която все още беше на гърдите му. Той успя да откопчае само презрамките на раменете, но не и на кръста, затова нагръдникът увисна пред краката му като ковашка престилка. — Ето, ще ви улесня! — викна той. — Без ризница. Без щит. Елате и се бийте с мен! Докажете ми, че онзи кучи син, вашият крал, казва истината! Никой ли не иска? — Яростта му беше вече извън контрол, защото той беше изцяло в ръцете на Боговете. Гневът му се изливаше срещу един свят, стъписан от ужасната му сила. Артър отново плю. — Миризливи пачаври! — В този момент стената от щитове се разтвори да пропусне Кунеглас. Артър се завъртя към него. — А ти, кутре? — и той насочи Екскалибур към Кунеглас. — Ти би ли се сражавал заради онази купчина умираща мръсотия?

Кунеглас, като всеки друг, бе поразен от яростта на Артър, но въпреки това тръгна към него без оръжие и на крачка от Артър падна на колене.

— Ние се предаваме на вашата милост, лорд Артър — каза той и Артър впери поглед в него. Тялото на моя господар бе като струна, опъната до скъсване от гнева и напрежението от дългия тежък ден, кръвта му бе кипнала и за момент ми се стори, че Екскалибур ще изсвисти в сумрака и ще отсече главата на Кунеглас. Но тогава Кунеглас вдигна очи.

— Сега аз съм крал на Поуис, лорд Артър, но се оставям на твоята милост.

Артър затвори очи. После все още със затворени очи, той напипа ножницата и прибра Екскалибур. Обърна се към нас и едва тогава отвори очи. Видях как лудостта го напуска. Той все още трепереше от гняв, но неукротимата ярост го беше напуснала и когато помоли Кунеглас да се изправи, гласът му беше спокоен. После Артър повика знаменосците, тъй като искаше драконът и мечката да придадат по-голяма тежест на думите му.

— Моите условия са следните — каза той високо, за да може всеки в смрачаващата се долина да го чуе, — искам главата на крал Гундлеус. Тя стоя на раменете му прекалено дълго, а този, който уби майката на моя крал, трябва да си получи заслуженото. Ако това стане, аз ще помоля единствено за мир между крал Кунеглас и моя крал, и между крал Кунеглас и крал Тюдрик. Моля за мир между всички британци.

Всички мълчаха, изумени. Артър беше победителят на това бойно поле. Неговите войски бяха убили краля на враговете и бяха пленили престолонаследника на Поуис. Всеки в долината очакваше Артър да поиска кралски откуп за живота на Кунеглас. А той искаше единствено мир.

Кунеглас се намръщи.

— А моят трон? — успя той да попита.

— Вашият трон си е ваш, кралю господарю — каза Артър. — На кого може да бъде? Приемете условията ми, кралю господарю, и ще можете свободно да се върнете в своята престолнина.

— А тронът на Гундлеус? — попита Кунеглас. Той вероятно си мислеше, че Артър ще го поиска за себе си.

— Той не е ваш — отговори твърдо Артър, — нито пък мой. Заедно ще намерим някой достоен да седне на него. Когато Гундлеус умре — добави той злокобно. — Къде е той?

Кунеглас посочи с брадичка към селото.

— В една от сградите, лорд Артър.

Артър се обърна към победените поуиски войски и издигна глас, така че да го чуят всички.

— Тази война изобщо не трябваше да се води! — каза той. — Това беше моя грешка. Признавам вината си и ще платя за тази грешка, каквато и да е цената, но не и с живота си. На принцеса Сийнуин дължа нещо повече от извинение и съм готов да й дам каквото поиска, но единственото, за което ви моля сега е да бъдем съюзници. Всеки ден идват нови сакси, завземат земята ни, заробват жените ни. Ние трябва да се бием с тях, а не помежду си. Искам да бъдем приятели. Това мое желание потвърждавам като ви оставям земята, оръжието и вашето злато. Днешната битка — каза Артър и посочи към окървавената долина, — не носи нито победа, нито поражение, носи мир. Всичко, което искам е мир и един живот. Животът на Гундлеус. — Той погледна към Кунеглас и тихо каза: — Очаквам решението ви, кралю господарю.

Друидът Иорует бързо дойде при Кунеглас и двамата заговориха помежду си. Изглежда никой от тях не вярваше на предложението на Артър, защото великодушието не бе присъщо на победилите военачалници. Победителите обикновено искаха злато, роби, земя, а Артър искаше само приятелство.

— А Гуент? — обърна се Кунеглас към Артър. — Тюдрик какво ще поиска?

Артър заоглежда смрачаващата се долина.

— Тук не виждам нито един човек от Гуент, кралю господарю. Ако човек не участва в битката, той не може да участва и в споразуменията след нея. Но аз мога да ви кажа, кралю господарю, че Гуент също мечтае за мир. Крал Тюдрик не би искал нищо друго освен вашето приятелство и приятелството на моя крал. Едно приятелство, което ние заедно ще се молим никога да не умира.

— И аз съм свободен да си вървя, ако се съглася с това? — попита невярващо Кунеглас.

— Където пожелаете, кралю господарю, въпреки че аз бих поискал разрешението ви, да дойда в Каер Сус, за да продължим разговора.

— Моите хора също ли са свободни да си вървят? — попита Кунеглас.

— По живо по здраво, заедно с оръжието си, златото си и с моето приятелство — отвърна Артър. Той беше напълно сериозен. С цялото си сърце се мъчеше да превърне тази битка в последната битка между британци (макар че, както забелязах, той внимателно избягваше да спомене за Рате. Тази изненада можеше да почака).

Кунеглас като че ли още не можеше да повярва, че предложението на Артър беше истина. Но после, спомнил се вероятно предишното си приятелство с моя господар, широко се усмихна.

— Вие ще имате вашия мир, лорд Артър.

— При едно последно условие — каза Артър неочаквано. Гласът му беше рязък, но тих, така че го чухме само ние, които бяхме близо до него. Кунеглас погледна предпазливо, но почака Артър да продължи. — Закълнете се, кралю господарю, в честта си, че баща ви ме излъга преди да умре.

Мирът зависеше от отговора на Кунеглас. Той затвори за миг очи, сякаш думите на Артър го нараниха, после заговори.

— Моят баща никога не се е интересувал от истината, лорд Артър, той говореше само това, което му диктуваха неговите амбиции. Заклевам се, че баща ми беше лъжец.

— Тогава нека да има мир между нас! — възкликна Артър. Само веднъж съм виждал Артър по-щастлив и това беше в деня на сватбата му с Гуинивиър. Но сред пушека и вонята на спечелената битка той изглеждаше почти толкова радостен, колкото сред цветята на слънчевата полянка край реката. Той направо не можеше да говори от щастие — беше постигнал онова, което най-много желаеше на света. Беше постигнал мир.

 

Артър сякаш още не можеше да осъзнае последствията от своята победа. След тази битка, макар че едва ли се беше замислил за това, той ставаше фактическия владетел на южна Британия, защото никой не би посмял вече да се изправи срещу войската на Артър, колкото и уморена и намалена да беше тя. Той трябваше да говори с Тюдрик, трябваше да изпрати копиеносци отново на границата със саксите. Освен това Артър гореше от желание да изпрати добрата новина до Гуинивиър. А през цялото време беше заобиколен от хора, които искаха да бъдат облагодетелствани, искаха земя и рангове. Мерлин му говореше за Гърнето, Кунеглас искаше да обсъди въпроса за саксите на Аел, а Артър искаше да обмислят идеята за брак на Ланселот и Сийнуин, докато Енгас Мак Ейрем настояваше за земя, жени, злато и роби от Силурия.

Онази нощ аз поисках едно единствено нещо и Артър удовлетвори моята молба.

Той ми даде Гундлеус.

Кралят на Силурия бе намерил убежище в един малък римски храм, построен до стената на една по-голяма римска сграда в селото. Храмът беше зидан с камъни, нямаше прозорци, имаше само една грубо оформена дупка в покрива, която служеше за отдушник. Влизаше се през една единствена врата, която гледаше към конюшната на голямата къща. Гундлеус се беше опитал да избяга от долината, но конят му бил посечен от конник на Артър и сега, като плъх в последната си дупка, кралят очакваше съдбата си. Шепа верни силурски копиеносци пазеха вратата на храма, но щом видяха моите воини да се появяват от мрака, избягаха.

Единствено Танабурс остана да пази осветения от пламъци храм. Той беше направил малка преграда от духове, поставяйки две токущо отрязани глави край колоните, ограждащи вратата. Друидът видя копията ни да проблясват край портата на конюшната, вдигна своя жезъл с полумесеца и ни заля с проклятията си.

Той тъкмо призоваваше Боговете да изсушат душите ни, когато чу стърженето на Хюелбейн в ножницата и гласът му внезапно секна. Той се вторачи в мрака към нас, а в това време Нимю и аз тръгнахме заедно напред. Танабурс ме позна и нададе тих изплашен вик, като заек, приклещен от дива котка. Той знаеше, че неговата душа ми принадлежи, затова, обзет от ужас, друидът се шмугна в храма. Нимю презрително ритна настрана двете глави, след това ме последва в каменната сграда. Тя носеше меч. Моите хора останаха да чакат отвън.

Храмът някога е бил посветен на някой римски Бог, но сега пред голите му стени стърчаха колове, увенчани с черепи, посветени на британските Богове. Тъмните очни отверстия на черепите се бяха вторачили в двата огъня, които осветяваха високото тясно помещение. Танабурс се беше оградил с пръстен на силата, образуван от пожълтели черепи. Той стоеше в средата на този кръг и напяваше заклинания, а зад него, в дъното, където имаше нисък каменен олтар, почернял от жертвена кръв, стоеше Гундлеус и чакаше с изваден меч.

Танабурс беше с неизменната си бродирана роба, сега изцапана с кал и кръв. Той вдигна своя жезъл и засъска проклятия срещу мен. Призова срещу мен вода и огън, земя и въздух, камък и плът, роса и лунна светлина, живот и смърт. Но нито едно от неговите проклятия не можа да ме спре. Аз бавно, но неотклонно вървях към него, а до мен пристъпваше Нимю с бялата си рокля, покрита с петна. Танабурс изрече последното си проклятие, после насочи жезъла си срещу моето лице.

— Твоята майка е жива, мръсен сакс! — викна той. — Майка ти е жива и нейният живот ми принадлежи. Чуваш ли, мръсен сакс? — Танабурс ме погледна злобно, а двата огъня хвърляха сянка по старото му лице, червените им отблясъци превръщаха очите на друида в извори на дива заплаха. — Чуваш ли ме? — викна той отново. — Душата на майка ти е в моите ръце! Постигнах това като я обладах! Аз направих двугърбия звяр с нея и източих кръвта й, за да взема душата й. Само ме докосни, мръсен сакс, и душата на майка ти ще отиде при огнените дракони. Тя ще бъде смазана от земята, изгорена от въздуха, удавена от водата и предадена на вечна болка. И не само душата й, но и душата на всяко живо същество, излязло от утробата й. Аз излях нейната кръв в земята, мръсен сакс, и излях моята сила в корема й. — Танабурс се изсмя и вдигна жезъла си към гредореда на тавана. — Само ме докосни и проклятието ще отнеме нейния живот, а заедно с нейния живот ще отнесе и твоя. — Той отново насочи жезъла си към мен. — Но ако ме оставиш да си вървя, и ти, и тя ще живеете.

Аз спрях пред кръга от черепи. Те не образуваха преграда от духове, но все пак излъчваха ужасна сила. Чувствах тази сила сякаш ме блъскаха огромни невидими крила. Помислих си, че ако мина през този пръстен от черепи, щях да вляза в игралната зала на Боговете, където трябваше да се боря с неща, което не можех да си представя, камо ли да разбера. Танабурс забеляза моето колебание и победоносно се усмихна.

— Твоята майка ми принадлежи, мръсен сакс — изграчи той, — моя, цялата е моя, и кръвта, и душата, и тялото й, всичко е мое, а значи и ти си мой, защото си роден в кръвта и болката на моето тяло. — Танабурс протегна жезъла си и докосна гърдите ми с полумесеца. — Да те отведа ли при нея? Тя знае, че си жив и след два дни път, ти ще можеш отново да я видиш. — По устните на друида се плъзна злобна усмивка. — Ти си мой — викна той, — целият си мой! Аз съм твоята майка и твоя баща, твоята душа и твоя живот. Направих магията за единение над утробата на твоята майка и сега ти си мой син! Попитай нея! — каза Танабурс и мръдна жезъла си към Нимю. — Тя познава тази магия.

Нимю мълчеше, вперила злобен поглед в Гундлеус, а аз не отделях очи от ужасното лице на друида. Беше ме страх да премина през пръстена от черепи, бях вцепенен от заплахите на Танабурс, но изведнъж, с главоломна бързина пред очите ми преминаха събитията от онази далечна нощ така ясно, сякаш всичко се беше случило вчера. Аз си спомних виковете на моята майка, спомних си как тя се молеше на войниците да ме оставят до нея, спомних си копиеносецът, който се засмя и удари майка ми по главата с дръжката на своето копие, спомних си този крякащ друид с неговата роба с бродирани зайци и полумесеци и с костите, завързани в косата, спомних си как той ме вдигна, погали ме и каза, че от мен ще излезе чудесен подарък за Боговете. Спомних си как пищях за майка си, която не можеше да ми помогне, спомних си как ме носеха между две редици огньове, където войници танцуваха, жени стенеха, спомних си как Танабурс ме вдигна високо над остриганата си глава и тръгна към края на една яма, от която се виждаше само черен кръг, а край него горяха огньове. Високите им пламъци осветяваха ярко кървавия подострен връх на един кол, който стърчеше от тъмните дълбини на ямата. Спомените бяха като отровни змии, които хапеха душата ми, а пред очите ми отново изникнаха кървавите парчета плът и кожа, които висяха от острия кол, долових отново и полуосъзнатия тогава ужас на потрошените тела, които се гърчеха в агония и умираха в кървавата тъма на ямата на смъртта. Спомних си как продължавах да пищя за майка си, когато Танабурс ме вдигна към звездите и се приготви да ме предаде на своите Богове.

— На Гофанон — викна той, а майка ми пищеше, защото я изнасилваха и аз пищях, защото знаех, че ще умра, — на Люло — викна Танабурс, — на Кернунос, на Таранис, на Суселос, на Бел! — След името на този велик Бог Танабурс ме хвърли към острия кол.

И не улучи.

Майка ми пищеше и нейните писъци все още звучаха в ушите ми, когато разритах черепите от кръга около Танабурс. Виковете на майка ми се сляха с писъка на друида, който чу ехото на своите последни думи, изпратили ме към ямата на смъртта.

— На Бел! — извиках аз.

Хюелбейн извистя. И аз улучих. Хюелбейн разсече Танабурс като мина през рамото му, през ребрата му, гневът ми даде такава сила, че острието продължи още по-надолу разсече мършавия му корем и стигна до вонящите черва, тялото му се разпадна като загнил труп, а аз през цялото време пищях като малко дете, полетяло към ямата на смъртта.

Кръгът от черепи се напълни с кръв, а моите очи се изпълниха със сълзи, когато вдигнах поглед към краля, който беше убил детето на Рала и майката на Мордред. Кралят, който беше изнасилил Нимю и бе извадил окото й. При болката от този спомен аз хванах дръжката на Хюелбейн с две ръце и издърпах острието от вонящата мърша в краката ми, прекрачих тялото на друида и поведох смъртта към Гундлеус.

— Той е мой — викна към мен Нимю. Тя беше свалила превръзката от окото си и празното отверстие отразяваше червената светлина на пламъците. Тя мина покрай мен с усмивка.

— Ти си мой — каза тя с пресипнал глас, — целият си мой.

Гундлеус изпищя.

И може би Норуена чу този писък от Отвъдния свят и разбра, че нейният син, нейният малък син, роден през зимата, все още беше крал.