Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Артур (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Winter King, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 26 гласа)

Информация

Издание:

КРАЛЯТ НА ЗИМАТА. 1997. Изд. Абагар, София. Биб. Световни исторически романи. Роман. Превод: Сашка Георгиева [The Winter King, Bernard CORNWELL]. Редакция: Ганка Петкова. Художествено оформление: Веселин Павлов. Печатница: Полипринт АД — Враца. Печатни коли: 26.5. Формат: 170x235. Страници: 424

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

ЧАСТ ЧЕТВЪРТА
ОСТРОВЪТ НА МЪРТВИТЕ

Игрейн поиска да види брошката на Сийнуин. Отнесе я до прозореца да разгледа златните спирали. Познах по очите й, че иска да я вземе.

— Вие имате много други, които са далеч по-хубави — казах аз нежно.

— Но нито една от тях не е свързана с такава история — каза тя и постави брошката до гърдите си.

— Но това е моята история, скъпа кралице — подразних я аз, — не вашата.

Тя се усмихна.

— И какво беше написал ти? Че ако аз съм толкова добра, колкото си мислиш, бих ти оставила брошката.

— Така ли съм писал?

— Защото знаеше, че това ще ме накара да ти я върна. Ти си един стар хитрец, брат Дерфел.

Игрейн ми подаде брошката, но преди да я взема, тя сви пръстите си върху нея.

— Ще бъде ли моя някой ден?

— На никой друг, скъпа лейди. Обещавам.

Тя все още я държеше в ръката си.

— И няма да позволиш на епископ Сенсъм да я вземе, нали?

— Никога — казах аз пламенно.

Тя пусна брошката в ръката ми.

— Ти наистина ли я носеше под нагръдника си?

— Винаги — казах аз и пъхнах брошката под расото си.

— Горкият Инис Трийбс.

Игрейн седеше на своето място върху рамката на прозореца в моята килия, откъдето можеше да гледа надолу към долината на Динюрак, към далечната река, която бе набъбнала от подранил летен дъжд. Дали си представяше как франкските нашественици преминават през брода и пълчищата им вървят нагоре по склона?

— Какво стана с Лиънор? — попита Игрейн и ме изненада с този въпрос.

— Арфистката ли? Тя умря.

— Не! Но ти не каза ли, че тя успя да избяга от Инис Трийбс?

Аз кимнах.

— Избяга, но през първата си зима в Британия се разболя и умря. Просто умря.

— А твоята жена?

— Моята ли?

— В Инис Трийбс. Ти каза, че Галахад бил с Лиънор, но всички други също имали жени, така че твоята жена коя беше? И какво стана с нея?

— Не знам.

— О, Дерфел! Тя не може да не е означавала нещо за теб!

Аз въздъхнах.

— Тя беше дъщеря на рибар. Казваше се Пелсин, но всички й викаха Пус. Нейният съпруг се беше удавил година преди да я срещна. Тя имаше мъничка дъщеря и когато Кълхуч повел нашите хора към лодката, Пус паднала от скалистата пътека. Държала бебето си и не можела да се крепи за скалата. Хората били изплашени, всеки бързал. Никой не бил виновен. Макар че често съм си мислел, че ако аз бях там, Пелсин щеше да остане жива. Тя беше здраво момиче, със светли очи, весел смях и неизтощимо желание за работа. Добра жена. Но ако бях спасил нейния живот, Мерлин щеше да умре. Съдбата е неумолима.

Игрейн изглежда си мислеше точно за това.

— Иска ми се да съм познавала Мерлин — каза тя замислено.

— Той щеше да ви хареса — казах аз. — Винаги е харесвал красивите жени.

— Ланселот също, нали? — бързо попита тя.

— О, да.

— Не момчета, нали?

— Не.

Игрейн се засмя. Тя беше облечена в бродирана синя рокля, която отиваше на нейната бяла кожа и на черната й коса. На врата й висяха две златни огърлици, а на тънката й китка дрънкаха няколко гривни. Тя вонеше на изпражнения, но аз тактично се опитвах да не забелязвам това, защото ми дойде на ум, че кралицата носеше пелена, изцапана с първите изпражнения на новородено бебе — стар цяр против безплодие. Горката Игрейн.

— Ти мразеше Ланселот, нали? — внезапно каза тя с укор.

— От дъното на душата си.

— Не е честно! — скочи тя от рамката на прозореца и се заразхожда из малката стая. — Животът на един човек, не трябва да бъде разказван от неговите врагове. Я си представи моят живот, разказан от Нуил.

— Коя е Нуил?

— Ти не знаеш ли? — каза Игрейн и се намръщи. Тогава предположих, че Нуил е любовница на мъжа й. — Наистина не е честно — настоя Игрейн, — защото всеки знае, че Ланселот е бил един от най-добрите воини на Артър. Всеки!

— Аз не.

— Но той сигурно е бил смел!

Загледах се през прозореца и се опитах да бъда честен пред себе си, опитах се да намеря нещо добро, което да мога да кажа за своя най-зъл враг.

— Той можеше да бъде смел — казах аз, — но предпочете да не бъде. Понякога се сражаваше, но обикновено избягваше битките. Страхуваше се да не получи белези на красивото си лице, разбираш ли? Той беше много суетен. Събираше римски огледала. Стаята с огледалата в двореца на Бан беше негова. Той можеше да си седи там с часове и да се възхищава на себе си.

— Не вярвам да е бил толкова лош, колкото го описваш — възропта Игрейн.

— Мисля, че той беше дори по-лош — казах аз. Не ми е приятно да пиша за Ланселот, защото споменът за него е като петно върху живота ми. — Най-лошото в него — казах аз на Игрейн — беше безчестието му. Ланселот лъжеше съзнателно, защото искаше да скрие истината за себе си, освен това знаеше как да накара хората да го харесват, когато той искаше това. Той можеше да очарова и рибата в морето, скъпа моя.

Тя подсмръкна, недоволна от моите думи. Без съмнение, когато Дафид, син на Груфуд, превежда това, Ланселот ще бъде излъскан точно както самият той би искал. Бляскавият Ланселот! Честният Ланселот! Красивият, танцуващият, усмихнатият, остроумният, изисканият Ланселот! Той беше крал без кралство и лорд на лъжите, но ако Игрейн наложи своите представи, за поколенията Ланселот ще бъде образец на съвършенство, най-великият сред кралското воинство.

Игрейн погледна през прозореца навън, където Сенсъм се опитваше да изкара група прокажени извън портите на манастира. Светецът мяташе буци пръст по нещастниците, крещеше им да вървят по дяволите и викаше на помощ другите монаси. Послушникът Тъдуол, който от ден на ден ставаше все по-груб с нас, подскачаше около господаря си и го окуражаваше. Войниците от охраната на Игрейн, които се излежаваха както обикновено край вратата на кухнята, най-накрая се появиха и използваха копията си, за да отърват манастира от болните просяци.

— Сенсъм наистина ли искаше да пожертва Артър? — попита Игрейн.

— Така каза Бедуйн.

Игрейн срамежливо ме погледна.

— Сенсъм обича ли момчета, Дерфел?

— Светецът обича всеки, скъпа кралице, дори младите жени, които задават нахални въпроси.

Тя се усмихна виновно, след това се намръщи.

— Сигурна съм, че не харесва жени. Защо не разрешава на никого от вас да се ожени? В други манастири монасите се женят, но вие не.

— Набожният и обичан Сенсъм — обясних аз, — смята, че жените ще ни отвличат от нашето задължение да почитаме Господ. Точно както вие ме отвличате от моята работа.

Тя се засмя, после внезапно си спомни, че тя самата трябваше да свърши нещо много важно и скри усмивката си.

— Има две думи, които Дафид не можа да разбере в последните няколко пергамента, Дерфел. Той иска да му ги обясниш. Какво е това „катамит“?

— Кажи му да пита някой друг.

— Наистина ще попитам някой друг — каза тя обидено. — А „камила“? Той казва, че не е вид въглища.

— Камилата е митично животно, лейди, с рога, крила, люспи, раздвоена опашка и огнен дъх.

— Прилича на Нуил — каза Игрейн.

— А! Евангелистките писатели на работа! Моите двама евангелисти! — каза Сенсъм, който се промъкна в стаята и се запъти към масата. Ръцете му още бяха мръсни от буците пръст, които беше хвърлял по прокажените. Той хвърли мнителен поглед към настоящия пергамент и сбърчи нос.

— Защо надушвам нещо гнило? — попита той.

Аз погледнах глуповато.

— От боба, който ядохме на закуска, лорд епископ — казах аз. — Моля за извинение.

— Удивен съм, че търпите неговата компания — обърна се Сенсъм към Игрейн. — А не трябваше ли да сте в параклиса, милейди? Да се молите за дете? Не е ли това всъщност вашата работа тук?

— Това със сигурност обаче не е ваша работа — каза Игрейн кисело. — Ако искате да знаете, лорд епископ, ние обсъждахме притчите на нашия Спасител. Вие сам ни говорихте веднъж за камилата и за игленото ухо.

Сенсъм изръмжа и погледна през рамото ми.

— И каква е сакската дума за „камила“, миризливи брат Дерфел?

— Нуил — казах аз.

Игрейн се засмя и Сенсъм я изгледа свирепо.

— Нима думите на нашия благословен Господ ви забавляват, милейди?

— Просто съм щастлива, че съм тук — каза Игрейн смирено, — но наистина бих искала да знам какво е това „камила“.

— Всеки знае! — каза Сенсъм подигравателно. — Камилата е риба, голяма риба! Като сьомгата — добави той срамежливо, — която понякога вашият съпруг се сеща да изпраща на нас бедните монаси.

— Ще му кажа да изпрати пак — каза Игрейн, — със следващите пергаменти, които ще прати на Дерфел, а аз знам, че това ще стане скоро, защото кралят много държи на това сакско Евангелие.

— Така ли? — попита Сенсъм недоверчиво.

— Много държи наистина, милорд епископ — каза убедено Игрейн.

Тя е умно момиче, много умно, а и красиво. Крал Брочваел е голям глупак, ако има любовница при такава кралица, но мъжете винаги постъпват глупаво, когато става въпрос за жени. Поне някои мъже, а най-големият глупак сред тях, предполагам, е Артър. Скъпият Артър, моят господар, най-щедрият от всички, и това е разказът за неговия живот.

 

Беше странно да се прибера у дома, особено както изобщо нямах дом. Имах няколко златни огърлици, няколко украшения, но с изключение на брошката на Сийнуин всичко продадох, за да осигуря на хората си поне храна през първите няколко дни след завръщането ни в Британия. Всичко друго, което имах, остана в Инис Трийбс и сега вече беше част от съкровището на някой франк. Бях беден, бездомен, не можех да дам нищо на моите воини, дори и зала, където да се храним, но те не ми се сърдеха. Те бяха добри хора и бяха дали клетва да ми служат. И те като мен бяха оставили в Инис Трийбс всичко, което не можеше да се носи. И те като мен бяха бедни, но никой не се оплакваше. Каван просто каза, че войникът трябва да приема своите загуби, както приема и плячката — с лекота. Иса (едно селско момче, което беше невероятен копиеносец) се опита да ми върне тънката златна огърлица, която му бях дал. Каза, че не било справедливо войникът да носи златна огърлица, когато неговият началник не носи. Но аз не я взех. Тогава Иса я подари на момичето, което беше довел от Беноик, а на следващия ден момичето избяга с някакъв странстващ свещеник и неговите курви. В страната беше пълно с такива пътуващи християни. Те наричаха себе си мисионери. Почти с всеки един от тях вървеше по една група вярващи жени, които трябваше да помагат по време на християнските ритуали, но хората говореха, че всъщност свещениците ги използвали по-скоро, за да прелъстяват хора по пътищата и да ги покръстват в новата религия.

Артър ми даде замък близо до Дурновария, не ми го подари, защото той беше наследство на едно сираче на име Гилад, но Артър ме направи нейн настойник. Обикновено настойникът забогатява, а детето се разорява. Гилад беше едва на осем години и аз можех да се оженя за нея, ако исках и след това да я лиша от нейната собственост, или пък можех да продам ръката й на някой мъж, който иска да си купи булка, а заедно с нея и стопанството, но вместо това, както искаше Артър, аз живеех от рентите на Гилад и я оставих да расте на спокойствие. И въпреки това нейните роднини протестираха срещу моето назначаване. Седмица след като се бях върнал от Инис Трийбс и само два дни откакто бях отишъл в замъка на Гилад, един нейн вуйчо, християнин, подаде жалба срещу моето настойничество при Набур, християнския магистрат на Дурновария, като заявил, че преди смъртта си бащата на Гилад обещал на него настойничеството. Успях да запазя подаръка на Артър само благодарение на моите копиеносци, които заеха позиции в двора на замъка. Те бяха в пълно бойно снаряжение, върховете на копията им блестяха и тяхното присъствие някак успя да убеди вуйчото и неговите подръжници да се откажат от жалбата. Бяха повикани градските стражи, но един поглед към моите ветерани ги убеди, че може би имат по-важна работа другаде. Набур роптаеше, че върнали се войници безчинстват в мирен град, но след като ищците не се появиха в съда, той трябваше да отсъди в моя полза. По-късно разбрах, че вуйчото бил купил от Набур точно противоположното решение и че след това така и не успял да си върне парите. Аз назначих за управител на Гилад един от моите хора, Листан, който беше загубил стъпалото си в битка в горите на Беноик. И той, както и наследницата и нейното имение, преуспяха.

На следващата седмица Артър ме повика в Дурновария. Намерих го в залата на двореца, където обядваше с Гуинивиър. Той заповяда на слугите да донесат една кушетка и за мен и още храна. Навън в двора имаше тълпа просители.

— Горкият Артър — каза Гуинивиър — щом си дойде вкъщи и изведнъж всеки започва да се оплаква от своя съсед или да иска намаляване на рентата. Защо не се обръщат към магистратите тези хора?

— Защото не са достатъчно богати, за да им дават подкупи — каза Артър.

— Или достатъчно силни, за да оградят двора си с мъже в желязо — добави Гуинивиър и се усмихна, за да покаже, че тя няма нищо против това, което бях направил. И как би могла, тя беше заклет противник на Набур, който беше начело на християнската фракция в кралството.

— Това беше спонтанен жест на подкрепа от страна на моите хора — казах аз иронично и Артър се засмя.

Беше чудесен обяд. Въпреки че рядко имах възможност да бъда насаме с Артър и Гуинивиър, всеки път виждах колко щастлив го правеше тя. Тя притежаваше остроумие, което липсваше на Артър, но го очароваше и тя знаеше това. Гуинивиър ласкаеше Артър, но му даваше и добри съвети. Артър винаги беше готов да повярва в доброто у всички и се нуждаеше от скептицизма на Гуинивиър, за да компенсира своя оптимизъм. Тя изобщо не се беше променила откакто я видях за последен път, макар че имаше някаква нова проницателност в нейните зелени очи. Не виждах никакви признаци на бременност — светлозелената й рокля прилягаше плътно по корема й, където висеше хлабаво вързано въже със златни пискюли. Медальон с нейния елен, увенчан с полумесец, висеше на врата й под тежките слънчеви лъчи на сакската огърлица, която Артър й прати от Дурокобривис. Тя се отнесе с презрение към този подарък, когато й го дадох от името на Артър, но сега с гордост го носеше.

Разговорът по време на онзи обяд беше много лек. Артър искаше да знае защо косовете и дроздовете спираха да пеят през лятото, но ние не можахме да му отговорим, както не знаехме и защо лястовиците отлитат нанякъде през зимата (макар че Мерлин веднъж ми каза, че те отивали в една голяма пещера в северната пустош, където спели до пролетта в огромни купчини от пера). Гуинивиър искаше да й кажа за Мерлин и аз се заклех в живота си, че друидът наистина се беше върнал в Британия.

— Отишъл е до Острова на мъртвите — казах й аз.

— Какво е направил? — попита Артър ужасен.

Обясних му за Нимю и си спомних, че трябваше да благодаря на Гуинивиър за усилията й да спаси моята приятелка от отмъщението на Сенсъм.

— Горката Нимю — каза Гуинивиър. Тя е диво същество, нали? Аз я харесвах, но мисля, че тя не ни харесваше. Ние всички сме твърде лекомислени! Не можах да събудя интерес у Нимю към Изида. Изида, каза ми тя, е чужда Богиня. След това изсъска като малка котка и замърмори молитви към Манауидан.

Артър не реагира при споменаването на Изида и аз предположих, че странната Богиня вече не го безпокои.

— Жалко, че не познавах Нимю по-добре — каза той.

— Ще я опознаеш — казах аз, — когато Мерлин я върне в света на живите.

— Ако може — каза Артър недоверчиво. — Никой никога не се е връщал от Острова на мъртвите.

— Нимю ще се върне — казах аз уверено.

— Тя е невероятна — каза Гуинивиър, — и ако въобще някой може да оцелее на този Остров, тя също ще успее.

— С помощта на Мерлин — добавих аз.

Едва в края на обяда нашият разговор се върна към Инис Трийбс и дори тогава Артър внимаваше да не споменава името на Ланселот. Вместо това той изрази съжалението си, че няма достоен дар, с който да ми се отблагодари за положените усилия.

— Достатъчна награда е това, че съм си вкъщи, лорд принц — казах, като не забравих и титлата, на която Гуинивиър толкова държеше.

— Мога поне да те нарека лорд — каза Артър, — и от днес нататък ще бъдеш наричан така, лорд Дерфел.

Аз се засмях, не защото бях неблагодарен, а защото тази титла на военачалник ми се виждаше прекалено щедра награда за направеното от мен. Освен това се чувствах и горд — хората наричаха някого лорд или господар, защото той е крал, принц, старейшина, или защото се беше прославил със своя меч. Обзет от суеверен страх, аз докоснах дръжката на Хюелбейн, за да не може гордостта ми да ме лиши от късмет. Гуинивиър се засмя, не с лошо чувство, беше й приятно да ме види толкова доволен. А Артър, който повече от всичко на света обичаше да вижда другите хора щастливи, беше двойно по-щастлив като ни гледаше. В онзи ден той самият също беше щастлив, но Артър винаги изразяваше радостта си по-тихо от другите хора. От както го познавах, аз не го бях виждал пиян, никога не го бях виждал да вдига шум и никога не съм го виждал да губи здравия си разум, освен на бойното поле. Той излъчваше едно непоклатимо спокойствие, което объркваше някои хора, защото те се страхуваха, че той може да прониква в душите им. Аз обаче мисля, че това спокойствие се дължеше на неговото желание да бъде различен. Той искаше другите да се възхищават от него и обичаше щедро да възнаграждава тези прояви на възхищение.

Шумът от чакащите просители стана по-силен и Артър въздъхна при мисълта за работата, която го чакаше. Той отмести чашата с вино и погледна извинително.

— Ти заслужаваш почивка, лорд Дерфел — каза Артър като нарочно погали ушите ми с моята нова титла, — но уви, много скоро ще те помоля да поведеш копиеносците си на север.

— Моите копиеносци са ваши, лорд принц — казах аз.

Той начерта с пръст един кръг върху мраморната маса.

— Ние сме обградени отвсякъде с врагове — каза той, — но истинската опасност идва от Поуис. Горфидид събира армия, каквато Британия не е виждала. Тази армия много скоро ще тръгне на юг. Страхувам се, че крал Тюдрик няма стомах за такава битка. Трябва да пратя в Гуент колкото може повече копия, за да поддържам лоялността на Тюдрик. Сей може да задържи Кадуи, Мелуас ще трябва да направи каквото може срещу Сердик, а всички останали отиваме в Гуент.

— Ами Аел? — попита Гуинивиър многозначително.

— Ние сме в мир с него — настоя Артър.

— Той действа според заплащането — напомни Гуинивиър, — а Горфидид много скоро ще му предложи достатъчно пари.

Артър сви рамене.

— Не мога да воювам едновременно срещу Горфидид и срещу Аел — промълви той. — Ще ни трябват триста копия, за да задържим саксите на Аел, не да ги разгромим, забележете, а само да ги задържим. Ако тези триста копия не отидат в Гуент, Тюдрик ще бъде разгромен.

— И Горфидид знае това — подчерта Гуинивиър.

— Е и какво мислиш, че трябва да направя, любов моя? — попита я Артър.

Но Гуинивиър нямаше по-добър отговор от Артър, а отговорът на Артър беше просто да се надява и да се моли, че крехкият мир с Аел няма да бъде нарушен. Сакският крал беше купен с една каруца злато и повече не можехме да му дадем, защото в кралството не беше останало никакво злато.

— Можем само да се надяваме, че Гърийнт ще го задържи — каза Артър, — докато ние разгромим Горфидид.

Артър бутна назад своята кушетка и ми се усмихна.

— Почивай докато мине Лухназа, лорд Дерфел — каза ми той, — след това, щом бъде събрано зърното от полето, тръгваме на север.

Той плесна с ръце и слугите дойдоха да почистят масата и да пуснат чакащите просители. Докато прислужниците се суетяха в залата, Гуинивиър ме повика настрана.

— Може ли да поговорим? — попита тя.

— С удоволствие, лейди.

Принцесата свали тежката огърлица, подаде я на един от слугите, след това ме поведе нагоре по каменните стъпала, които водеха към една овощна градина. Там чакаха две от хрътките на Гуинивиър. Около падналите плодове жужаха оси и Гуинивиър заповяда на слугите да разчистят загниващите плодове, за да можем да вървим спокойно. Принцесата нахрани хрътките с пилешките кокали, останали от обяда, докато десетина слуги събираха в полите на дрехите си омекналите и загнили плодове. След това прислужниците изчезнаха и ни оставиха сами. Из цялата градина бяха издигнати плетени беседки, които щяха да бъдат украсени с цветя за празника Лухназа.

— Изглежда красиво — каза Гуинивиър, загледана в градината, — но бих искал сега да съм в Линдинис.

— Следващата година, лейди — казах аз.

— Тогава Линдинис ще бъде в развалини — отвърна тя мрачно. — Не си ли чул? Гундлеус го нападна. Не успя да завладее Каер Кадарн, но събори моя нов дворец. Това беше преди година — смръщи вежди Гуинивиър. — Надявам се, че Сийнуин ще го направи безкрайно нещастен, но се съмнявам, че ще успее. Тя е едно безцветно малко същество.

Слънцето се процеждаше през зелените листа и огряваше червената коса на Гуинивиър, а дърветата хвърляха сянка върху доброто й лице.

— Понякога ми се иска да бъда мъж — изненада ме тя.

— Наистина ли?

— Знаеш ли колко е непоносимо да седиш и да чакаш новини? — попита тя пламенно. — След две-три седмици вие всички ще отидете на север, а ние трябва само да седим и да чакаме. Да чакаме и да чакаме. Да чакаме, за да разберем дали Аел е нарушил думата си, дали огромната армия на Горфидид наистина е толкова голяма. — Гуинивиър замълча за миг. — Защо чака Горфидид? Защо не ни нападне още сега?

— Опълченците му събират реколтата — казах аз. — Всичко спира по време на жътва. Неговите хора ще искат да приберат своето зърно на сигурно място преди да дойдат за нашето.

— Можем ли да ги спрем? — попита тя рязко.

— По време на война — отговорих аз, — въпросът е не дали можем, а дали трябва да ги спрем. А ние трябва да ги спрем. (Или да умрем — помислих аз.)

Гуинивиър повървя мълчаливо, опитвайки се да отстрани възбудените кучета, които се бутаха в краката й.

— Знаеш ли какво говорят хората за Артър? — попита тя след малко. Аз кимнах.

— Че би било по-добре, ако той избяга в Брослианд и предаде кралството на Горфидид. Казват, че войната е загубена.

Тя ме погледна и аз потънах в зелените й очи. В онзи момент, когато бях толкова близо до нея, сам с нея в топлата градина, обгърнат от нейния аромат, аз разбрах защо Артър беше рискувал мирното съществувание на едно кралство заради тази жена.

— Но ти ще се сражаваш за Артър, нали? — попита ме тя.

— До края, лейди — отвърнах аз. — За вас също — добавих смутено. Тя се усмихна.

— Благодаря ти.

Ние завихме зад един ъгъл и тръгнахме към малко поточе, което се спускаше от една скала в ъгъла на римската стена. Водата отиваше към овощната градина, а в нишите на покритата с мъх стена някой беше закрепил оброчни панделки. Гуинивиър повдигна позлатения ръб на нежнозелената си рокля, за да прескочи поточето.

— В кралството има подръжници на Мордред — каза ми тя и с това потвърди думите на епископ Бедуйн. — Повечето са християни и всички се молят Артър да бъде разгромен. Ако той бъде разбит, те ще трябва да пълзят пред Горфидид, разбира се, но забелязала съм, че на християните пълзенето им идва от вътре. Ако бях мъж, Дерфел Кадарн, щях да отсека три глави. На Сенсъм, на Набур и на Мордред.

Не изпитах и капка съмнение в искренността на думите й.

— Но ако Набур и Сенсъм са най-добрите мъже в пратията на Мордред — казах аз, — Артър няма защо да се безпокои.

— Крал Мелуас също, мисля аз — каза Гуинивиър, — кой знае още колко други. Почти всеки странстващ свещеник в кралството разпространява заразата, те всички питат защо трябва да умираме заради Артър. Бих им отрязала главите на всички, но предателите се прикриват, лорд Дерфел. Те чакат в тъмното и удрят, когато не гледаш. Но ако Артър разгроми Горфидид, те всички ще започнат да го славят и да се правят, че винаги са били негови привърженици.

Гуинивиър плю, за да се предпази от злото, след това хвърли бърз поглед към мен.

— Разкажи ми за крал Ланселот — каза тя неочаквано.

Стори ми, че най-сетне бяхме стигнали до истинската причина за тази разходка под ябълковите дървета.

— Аз всъщност не го познавам — уклончиво отговорих аз.

— Той каза хубави думи за теб снощи — каза тя.

— Така ли? — отвърнах аз скептично. Знаех, че Ланселот и неговите придворни все още живееха в дома на Артър и всъщност преди да отида на онзи обяд се ужасявах от мисълта, че можех да го срещна и бях изпитал облекчение от отсъствието му.

— Той каза, че ти си голям воин — каза Гуинивиър.

— Хубаво е да се знае — рекох навъсено аз, — че и той понякога казвал истината.

Предположих, че Ланселот се беше опитал да улови в платната си новия вятър и да спечели благоразположението на Артър като хвали човек, за който знае, че е негов приятел.

— Може би — каза Гуинивиър — воините, които са преживели такъв ужасен разгром като падането на Инис Трийбс, винаги стигат до вражда помежду си.

— Преживели? — казах аз грубо. — Аз го видях да напуска Беноик, лейди, но не помня да съм го виждал да преживява някакво страдание. Нито пък помня да е имал превръзка на ръката си, когато си тръгваше.

— Той не е страхливец — настоя внимателно принцесата. — Лявата му ръка е отрупана с воински пръстени, лорд Дерфел.

— Воински пръстени! — казах аз презрително, бръкнах с ръка в пояса си и извадих цяла шепа пръстени. Имах вече толкова много, че повече не си правех труда да изработвам нови. Пръснах металните кръгчета по тревата в овощната градина и стреснах хрътките, които потърсиха сигурност в краката на своята господарка.

— Всеки може да си намери воински пръстени, лейди.

Гуинивиър също се стресна от хвърлените пръстени, но после ритна един от тях настрани.

— Аз харесвам крал Ланселот — каза тя предизвикателно, като с това ме предупреди да внимавам с непочтителните си забележки. — И ние трябва да се грижим за него. Артър живее с вината за падането на Беноик и най-малкото, което можем да направим, е поне да се отнасяме с почит към оцелелите. Искам, заради мен, да бъдеш учтив с Ланселот.

— Да, лейди — казах аз с нежелание.

— Трябва да му намерим богата съпруга — каза Гуинивиър. — Той трябва да има земя и хора, които да командва. Бих казала, че Думнония има късмет, че той дойде тук. Ние имаме нужда от добри войници.

— Наистина имаме нужда, лейди — съгласих се аз.

Тя долови сарказма в гласа ми и се намръщи, но въпреки явната ми враждебност, тя не се отказа от целта, с която ме беше поканила в сенчестата овощна градина.

— Крал Ланселот — каза Гуинивиър, — иска да стане поклонник на Митра, и Артър и аз не искаме някой да му попречи.

Посягаха с такава лекота върху моята религия и усетих как лумна в душата ми пламъкът на гнева.

— Митра, лейди — казах аз студено, — е религия за смелите.

— Дори и ти, Дерфел Кадарн, няма защо да си създаваш нови врагове — отговори Гуинивиър не по-малко студено. Вече знаех, че, ако аз се противопоставя на желанията на Ланселот, тя ще стане мой враг. Без съмнение, помислих си тогава, Гуинивиър ще внуши същото на всеки друг, който би могъл да се обяви против посвещаването на Ланселот в мистериите на Митра.

— Нищо не може да се направи до зимата — казах аз, защото такъв отговор не ме задължаваше с нищо.

— Тогава обаче ще направиш каквото те помолих. Благодаря, лорд Дерфел — каза Гуинивиър и отвори вратата към залата.

— Аз ви благодаря, лейди — отвърнах аз и докато се спусках надолу по стълбите, гневът отново сграбчи сърцето ми. „Десет дни!“ — помислих си аз. Само десет дни и Ланселот вече беше спечелил покровителството на Гуинивиър. Изругах на ум и се заклех да стана презрян християнин, ако видя някога Ланселот да пирува в някоя пещера под кървава глава на бик. Аз бях разбил три сакски стени от щитове и бях забивал Хюелбейн до дръжката във враговете на моята родина, преди да бъда избран да служа на Митра, а всичко, което Ланселот някога беше правил, беше да се хвали и да се перчи.

Влязох в залата за угощения. Там един до друг седяха Артър и Бедуйн. Те слушаха жалбите на просителите, но като ме видя, Бедуйн слезе от подиума и ме заведе до едно по-тихо място край външната врата на залата.

— Разбрах, че вече си лорд — каза той. — Поздравявам те.

— Лорд без земя — казах аз мрачно, все още ядосан от оскърбителния разговор с Гуинивиър.

— Земя се получава след победа — каза ми Бедуйн, — победата идва след битка, а битки, лорд Дерфел, ще има много тази година.

Бедуйн млъкна, тъй като вратата се отвори и в залата влязоха Ланселот и неговата свита. Бедуйн се поклони, аз само кимнах с глава. Кралят на Беноик сякаш се изненада, че ме вижда, но нищо не каза и отиде при Артър, който заповяда да бъде донесен още един стол на подиума.

— Да не би Ланселот да е вече член на съвета — гневно попитах аз Бедуйн.

— Той е крал — каза Бедуйн търпеливо, — не очакваш да стои прав, докато ние седим, нали?

Забелязах, че кралят на Беноик все още носеше превръзка на дясната си ръка.

— Надявам се, че раната ще попречи на краля да дойде с нас — казах аз кисело. За малко да призная пред Бедуйн как Гуинивиър поиска да приемем Ланселот да служи на Митра, но после реших, че новината може и да почака.

— Наистина няма да дойде с нас — каза Бедуйн. — Ще остане в Дурновария като командващ гарнизона на крепостта.

— Като какъв? — попитах аз високо и толкова гневно, че Артър се извърна да види за какво беше този шум.

— Ако крал Ланселот и неговите хора пазят Гуинивиър и Мордред — каза Бедуйн уморено, — хората на Ланвал и Лиуарч ще могат да се бият срещу Горфидид.

Епископът се поколеба, след това сложи слабата си ръка на рамото ми.

— Има още нещо, което трябва да ти кажа, лорд Дерфел — Бедуйн говореше тихо и внимателно — Миналата седмица Мерлин е бил в Инис Уидрин.

— С Нимю ли? — попитах аз нетърпеливо.

Той поклати глава.

— Той изобщо не е ходил за нея, Дерфел. Отишъл е на север, но защо и къде не се знае.

Белегът на лявата ми ръка започна да тупти.

— А Нимю? — попитах аз, но ме беше страх да чуя отговора.

— Все още е на Острова, ако изобщо е жива — Бедуйн замълча, после добави — Съжалявам, Дерфел.

Погледът ми се зарея из претъпканата зала. Нима Мерлин не беше разбарл за Нимю? Или беше предпочел да я остави сред мъртвите? Колкото и да обичах Мерлин, понякога си мислех, че той може да бъде най-жестокият човек на света. Щом беше посетил Инис Уидрин, той със сигурност беше разбрал, къде е затворена Нимю. Но въпреки това не беше направил нищо. Беше я оставил сред мъртвите. И изведнъж в мен се надигнаха страхове, които сякаш пищяха като умиращите деца в Инис Трийбс. Няколко секунди не можех нито да се помърдна, нито да проговоря, след това погледнах към Бедуйн.

— Галахад ще поведе моите хора на север, ако аз не се върна — казах му аз.

— Дерфел! — сграбчи той ръката ми. — Никой не може да се върне от Острова на мъртвите. Никой!

— И какво от това? — попитах аз. Защото ако цяла Думнония бъде превзета, това нямаше да има никакво значение. А Нимю не беше мъртва, знаех това, защото белегът на ръката ми пулсираше. И ако Нимю не значеше нищо за Мерлин, за мен не беше така. Аз се интересувах от нея много повече отколкото от Горфидид, от Аел, или от Ланселот с неговите нещастни амбиции да стане един от избраните служители на Митра. Аз обичах Нимю, независимо от нейните чувства към мен, и освен това тя ме беше избрала за свой защитник и беше оставила белега на лявата ми ръка винаги да ми напомня нашата клетва.

Това означаваше, че аз трябваше да отида там, където Мерлин не беше пожелал да отиде. Трябваше да отида на Острова на мъртвите.

 

Островът беше само на десет мили южно от Дурновария, на не повече от половин ден път, но знаех толкова малко за него, сякаш беше на луната.

Знаех, че всъщност това не беше остров, а по-скоро полуостров от твърда бяла скала, свързан със сушата чрез дълга тясна ивица. Римляните бяха добивали камъни там, но ние предпочитахме да си набавяме камъни от римските сгради, вместо от земята и не използвахме каменоломните. Така Островът на мъртвите запустял. След това се превърнал в затвор. Напреко на тясната камениста ивица, където римляните бяха построили каменна стена, били добавени още две стени, денонощно охранявани от войници. Ние изпращахме на Острова онези, които искахме да накажем. След време започнахме да изпращаме и други хора, които бяха загубили ума си и не можеха да живеят спокойно сред нас. Това бяха опасно лудите, изпращани в кралството на лудите, където никой нормален човек не можеше да оцелее. Затворени там, техните души, обладани от зли духове, не можеха да заплашват живите. Друидите твърдяха, че Островът принадлежи на тъмния сакат Бог Кром Дубх, християните казваха, че там била земната крепост на дявола. И езичници, и християни обаче бяха убедени, че мъжете и жените, изпратени на Острова, са изгубили душите си. Те бяха мъртви, въпреки че телата им бяха живи. А когато животът напуснеше и телата им, демоните и злите духове, които ги бяха обладавали, щяха завинаги да останат на Острова и нямаше да тормозят живите. Семейства довеждаха своя побъркан роднина до Острова и там при третата каменна стена, го оставяха да върви сам към незнайните ужаси, които го очакваха. След това те се връщаха на сушата и правеха посмъртно угощение за своя изгубен родственик. Не всички луди изпращаха там. Някои бяха белязани от Боговете и бяха свещени, а някои семейства държаха своите луди затворени, така както Мерлин беше затворил горкия Пелинор. Но когато Боговете, белязали лудия, бяха лоши, тогава Островът беше единственото място за пленената от тях душа.

Морето бушуваше около Острова. Брегът откъм открито море, дори и при най-спокойно време, бе покрит от пяната на разбиващи се вълни и бурни водовъртежи. Там някъде беше Пещерата на Круачан, която водеше към Отвъдния свят. Над нейния ужасен вход, скрит под водата, морето гърмеше, а вълните непрестанно се разбиваха на хиляди солени пръски. Нито един рибар не би се приближил до този кипнал водовъртеж, защото всяка лодка би била всмукана от черната паст на пещерата, а хората в нея биха станали сенки в Отвъдния свят.

Когато тръгнах към Острова, беше ясен слънчев ден. Носех Хюелбейн и нищо друго от бойното си въоръжение, защото нито щита, нито нагръдника, направени от човешка ръка, можеха да ме предпазят от духовете на Острова. Бях си взел един мях с вода и торба с овесени питки, а като талисман против демоните на Острова носех брошката на Сийнуин и стрък чесън, закрепен върху моето зелено наметало.

Минах през залата, в която се провеждаха посмъртните угощения. Покрай пътя отвъд залата бяха наредени черепи на хора и животни, предупреждение за онези, които не знаят, че приближават към Кралството на мъртвите души. Сега морето остана от лявата ми страна, а от дясно имаше противно тъмно блато, където дори птички не пееха. Отвъд блатото широка крайбрежна ивица, покрита с едър пясък и камъни се отделяше от сушата, завиваше към морето и водеше към Острова. До Острова можеше да се стигне и по този песъчлив бряг, но пътят оттам беше много по-дълъг, затова повечето хора минаваха по другия път, край който бяха наредени черепите. Той водеше към един прогнил дървен кей, откъдето пътниците бяха превозвани с лодка до брега на Острова. Близо до кея се намираха кирпичените къщи на войниците от охраната. Стражи имаше и по песъчливата ивица, която водеше към Острова.

Стражите на кея бяха възрастни мъже или осакатени ветерани, които живееха в колибите заедно със семействата си. Мъжете ме гледаха как приближавам и когато стигнах до тях, препречиха пътя ми с ръждасялите си копия.

— Казвам се лорд Дерфел — казах аз, — и искам да мина.

Началникът на охраната, един окъсан мъж със стар железен нагръдник и плесенясал кожен шлем, се поклони пред мен.

— Нямам право да ви спра, лорд Дерфел — каза той, — но не мога да ви пусна да се върнете.

Неговите хора ме гледаха с отворени уста, удивени, че някой иска по собствено желание да отиде на Острова.

— Тогава ще мина — казах аз. Копиеносците ми направиха път, а началникът им извика да приготвят малката лодка.

— Има ли много желаещи да минават оттук? — попитах аз командира.

— Не, но има — отговори той. — Някои идват, уморени от живота, други си мислят, че могат да управляват един остров с луди хора. Малцина са тези, които доживяват да се върнат и да ме молят да ги пусна обратно.

— А ти пускаш ли ги? — попитах аз.

— Не — отговори той учтиво. Той гледаше как хората му изнасяха греблата от една колиба, след това свъси вежди и се обърна към мен — Сигурен ли сте, господарю?

— Сигурен съм.

Той се чудеше какво ли ме води натам, но не посмя да попита, само ми помогна да сляза по хлъзгавите стъпала на кея и да скоча в измазаната с черен катран лодка.

— Гребците ще ви оставят при първата порта — каза ми той, сочейки към ивицата, която свързваше Острова със сушата. — След това ще стигнете до втора стена, накрая има и трета стена. На тези две стени няма порти, само няколко стъпала. Сигурно няма да срещнете мъртви души между двете стени, но след това…? Само Боговете знаят. Наистина ли искате да отидете там?

— Ти никога ли не проявяваш любопитство? — попитах го аз.

— На нас ни е разрешено да носим храна и да закарваме мъртвите души до третата стена, никога не бих отишъл отвъд нея — каза той мрачно. — Ще мина по моста на мечовете, който води към Отвъдния свят, само когато ми дойде времето, господарю. — Той вдъгна брадичката си към каменния бряг на Острова и добави — От другата страна на Острова се намира Пещерата на Круачан, господарю, и само глупави или отчаяни хора си търсят смъртта преди да им е дошло времето.

— Имам си причини — казах аз, — а ние с теб пак ще се видим в този свят на живите.

— Не, няма да се видим, ако отидете там, господарю.

Аз се загледах в зеления и бял склон на острова, който се издигаше над каменните стени, препречили каменистата ивица.

— Някога бях хвърлен в яма на смъртта — казах аз на командващия охраната. — Оттам изпълзях, ще изпълзя и оттук.

Извадих от кесията си една монета и му я подадох.

— Ще обсъдим онова, което ще остане от мен, като му дойде времето — казах аз.

— В момента, в който прекосите канала, господарю, вие сте мъртъв.

— Смъртта не знае как да ме вземе — казах аз и думите ми прозвучаха като глупаво самохвалство. Гребците натиснаха греблата и лодката ме понесе към Острова. Само след няколко удара на веслата лодката заби нос в крайбрежната кал и ние се изкачихме към сводестата порта на първата стена. Двамата гребци вдигнаха гредата, отвориха двете крила на портата и се отдръпнаха, за да мина. Черен праг бележеше границата между този свят и онзи отвъд. Щом веднъж прекрачех това дебело парче почернено дърво, щяха да ме смятат за мъртъв. За секунда се поколебах, обхванат от страх, но после пристъпих отвъд черния праг.

Портата се затвори с трясък зад мен. Аз потръпнах.

Обърнах се да разгледам вътрешната страна на стената. Тя беше висока десет стъпки, изградена от гладки камъни, толкова равно наредени, че на бялото лице на стената не се виждаше дори едно място, където да може да се хване човек. Най-отгоре бяха подредени черепи — преграда от духове, която трябваше да пази света на живите от мъртвите души.

Помолих се на Боговете. Една молитва отправих към моя покровител Бел и една към Манауидан, Богът на морето, който някога беше спасил Нимю. След това тръгнах към втората стена, препречила пътя. Тя беше иззидана грубо от морски камъни и, като първата, беше увенчана с човешки черепи. Слязох по стъпалата, които се намираха в най-далечния край на стената. От дясната ми страна, на запад, големи вълни се разбиваха в пясъчния бряг, а от ляво слънцето беше огряло спокойните води на плиткия залив. В залива имаше няколко рибарски лодки, но всички стояха на безопасно разстояние от Острова. Пред мен беше третата стена. Не виждах никого. Над мен кръжаха чайки, а западният вятър отнасяше писъците им надалеч. От двете страни на пътя чернееха скалите, които морето заливаше по време на прилив.

Страхувах се. След завръщането на Артър в Британия аз се бях изправял пред безброй стени от щитове и пред хиляди мъже в битка, но в никое от тези сражения, нито дори в горящия Беноик, не бях изпитвал страх като този, който беше сграбчил сега сърцето ми с ледените си пръсти. Спрях и се обърнах да видя нежнозелените хълмове на Думнония и малкото рибарско селце край залива от изток. „Върни се, върни се веднага!“ — помислих си аз. Нимю беше прекарала цяла година тук и аз си мислех, че едва ли са много душите, които биха оцелели толкова дълго на Острова на мъртвите, ако не са свирепи и силни. А дори и да я намерех, тя щеше да бъде луда. Не би могла да напусне това място. Това беше нейното кралство, кралството на смъртта. „Връщай се!“ — отново си казах аз, но тогава белегът на лявата ми длан затупка и аз реших, че Нимю е жива.

Изведнъж чух някакъв дрезгав вой и се стреснах. Обърнах се и видях една парцалива фигура да подскача на върха на третата стена. След това фигурата изчезна и аз се помолих на Боговете да ми дадат сила. Нимю винаги е знаела, че ще трябва да изстрада Трите рани, а белегът на моята лява ръка беше гаранция за нея, че аз ще й помогна да преживее тези изпитания. Тръгнах напред.

Изкачих се по третата стена, която също беше направена от гладки сиви камъни и видях грубите стъпала, които водеха надолу към Острова. В края на стълбите имаше няколко празни кошници — очевидно в тях живите носеха хляб и осолено месо на своите мъртви роднини. Парцаливата фигура беше изчезнала, виждах само един висок хълм пред мен и каменен път, ограден от двете страни със сплетени бодливи храсти. Този път водеше към западната част на Острова. В подножието на големия хълм се виждаха руините на няколко сгради. Островът беше голям. За да стигне човек от третата стена до южния бряг, където се разбиваше морето, трябваше да върви два часа и още толкова, за да прехвърли високите скали, които започваха от западния и свършваха на източния бряг на Острова.

Тръгнах по пътя. Вятърът шумолеше в тревата отвъд бодливите храсти. Някаква птица изкряка срещу мен, после разпери белите си криле и литна към слънчевото небе. Пътят направи завой, така че сега вървях право срещу древния град. Това беше римски град, но не като Глевум или Дурновария, а просто струпани на едно място ниски каменни сгради, където навремето живеели робите от каменоломната. Покривите бяха направени от грубо сковани дървета, донесени от вълните, а отгоре бяха покрити със сухи водорасли — този подслон изглеждаше мизерен дори за мъртвите. Изпитвах страх от онова, което се криеше в града, и несъзнателно забавих крачка. Изведнъж някой извика и от храсталаците нагоре по склона излетя камък, мина от лявата ми страна и тупна на пътя зад мен. Шумът извади от колибите цяла тълпа дрипави същества, които излязоха да видят кой се приближаваше към тяхното селище. Имаше и мъже, и жени, повечето в дрипи, но някой носеха своите дрипи с чувство за величие и вървяха към мен сякаш бяха най-великите монарси на земята. На главите им имаше венци от водорасли. Малцина от мъжете носеха копия, но всички бяха стиснали камъни в ръцете си. Някои хора бяха съвсем голи. Сред тълпата имаше деца — малки, диви и опасни деца. Някои възрастни трепереха неудържимо, други се кривяха, но всички ме гледаха със светнали гладни очи.

— Меч! — каза един огромен мъж. — Аз ще взема меча! Меч!

Той тръгна към мен, след него и другите зашляпаха с босите си крака. Жена хвърли камък и изведнъж всички запищяха от удоволствие, защото им беше паднала една нова душа, която щяха да ограбят.

Аз извадих Хюелбейн, но никой, нито мъж, нито жена, нито дете, не трепна при вида на дългото му острие. Никой не спря. Тогава побягнах. За един воин не беше унизително да побегне, подгонен от мъртвите. Тичах назад по пътя, по който бях дошъл. След мен летяха камъни, едно куче се опита да захапе зеленото ми наметало. Посякох побеснялото животно с меча. Стигнах до завоя, свих наляво, промуших се през бодливите храсти и тръгнах нагоре по хълма. Изведнъж пред мен изникна голо същество с лице на човек, но тялото му беше космато и мръсно като на животно. Едно от очите му беше възпалено и течеше, в устата му имаше само разлагащи се венци. То скочи срещу мен с протегнати ръце, ноктите му бяха извити като куки. Хюелбейн блесна и го посече. Пищях от ужас. Бях сигурен, че съм срещнал един от демоните на Острова, но инстинктите ми все още бяха остри като меча, който мина през ръката на косматото същество и отряза главата му. Прескочих тялото му и се закатерих нагоре, преследван от цяла тълпа изгладнели души. Един камък ме удари в гърба, друг изкънтя в скалата под мен, но аз продължавах да се катеря бързо нагоре по каменния склон, докато накрая открих тясна пътечка, която се виеше, подобно на пътеките в Инис Трийбс, около стръмния хълм.

Застанах на пътеката и се обърнах, за да посрещна своите преследвачи. Те спряха, най-сетне изплашени от меча, който ги чакаше на тясната пътека, където можеха да идват към мен само един по един. Едрият мъж ме погледна дяволито.

— Хубав човек — каза той с подкупващ глас, — ела долу, хубавецо. Виж яйце — показа ми той едно яйце от чайка, за да ме примами. — Ела и хапни!

Една старица вдигна полите си и се разкрачи срещу мен.

— Ела при мен, любими мой! Ела при мен, скъпи. Знам, че ще дойдеш!

Тя започна да пикае. Едно от децата се разсмя и хвърли камък срещу мен.

Оставих ги и си тръгнах. Някои ме последваха по пътеката, но скоро им стана скучно и те се върнаха в своето призрачно селище.

Тясната пътека вървеше между небето и морето. От време на време пресичах някоя древна каменоломна, където се виждаха следи от римските инструменти, но след това пътеката отново започваше да лъкатуши между скали обрасли с трънлив гъсталак и полянки, покрити с мащерка. Не срещнах никого, докато изведнъж от една малка каменоломна се чу глас.

— Ти не ми изглеждаш луд.

Обърнах се с изваден меч и видях изискан мъж с тъмно наметало, който мрачно гледаше от входа на една пещера. Той вдигна ръка.

— Без оръжия. Моля! Аз се казвам Малдин и те поздравявам, страннико, ако идваш с мир, а ако не, тогава моля да ни отминеш.

Аз изтрих кръвта от Хюелбейн и го скрих в ножницата.

— Идвам с мир — казах аз.

— Сега ли пристигаш на Острова? — попита той и предпазливо се приближи. Той имаше приятно и тъжно лице, което ми напомняше епископ Бедуйн.

— Няма и час, откакто пристигнах — отговорих аз.

— И без съмнение беше преследван от онази сган край портата. Извинявам се от тяхно име, макар Боговете да са ми свидетели, че не нося никаква отговорност за постъпките на тези таласъми. Всяка седмица те взимат хляба и карат всички останали да им плащаме, ако искаме да ядем. Забележително, нали, как можем да създаваме своя йерархия дори там, където живеят само изгубени души. Тук има владетели. Има силни и слаби. Някои мъже мечтаят да създадат рай на земята и, доколкото разбирам, първото условие за изгражадането на този рай е да не бъдем ограничавани от каквито и да било закони. Но аз подозирам, приятелю, че всяко място, където хората не са ограничени от закони, ще прилича повече на този Остров, отколкото на рай. Нямам удоволствието да те познавам.

— Дерфел.

— Дерфел? — смръщи вежди той. — Служител на друиди?

— Бях. Сега съм воин.

— Не, не си — поправи ме той, — сега си мъртъв. Дошъл си на Острова на мъртвите. Моля, влез и седни. Не е нещо особено, но е моят дом.

Той посочи към пещерата, където два каменни блока, покрити донякъде с парцали, служеха за маса и за стол. Парче стар плат, вероятно довлечен от морето, закриваше наполовина ъгъла, в който човекът спеше, но аз виждах леглото му, направено от суха трева. Той настоя да седна на по-малкия каменен блок.

— Мога да ти предложа дъждовна вода за пиене — каза той, — и малко хляб от преди пет дни за ядене.

Аз сложих на масата една овесена питка. Малдин беше гладен и това се виждаше, но той устоя на желанието си да грабне питката. Вместо това човекът извади един малък нож, чието острие се беше изтънило от точене, и раздели питката на половина.

— С риск да прозвучи неблагодарно — каза той, — ще ти кажа, че никога не съм обичал овесени питки. Аз предпочитам месо, прясно месо, но все пак ти благодаря, Дерфел.

Малдин беше коленичил срещу мен, но след като изядохме овесената питка (и той внимателно изчисти трохите от устните си), той се изправи и се облегна на стената.

— Майка ми правеше овесени питки — каза ми той, — но нейните бяха по-твърди. Предполагам, че овесът не е бил изчистван добре от плявата. Тази питка беше чудесна и аз ще променя мнението си за овесените питки. Отново ти благодаря — каза той и се поклони.

— Ти не изглеждаш луд — казах аз.

Той се умихна. Беше човек на средна възраст с изискано лице, умни очи и бяла брада, която той се опитваше да подрязва. Пещерата му беше чиста, очевидно я метеше с метлата от клони, която стоеше облегната на стената.

— Тук не се изпращат само лудите, Дерфел — каза той укорително. — Някои изпращат тук и нормалните, които искат да накажат. За съжаление, аз обидих Утър — каза Малдин мрачно. — Аз бях съветник, голям човек бях, но когато казах на Утър, че неговият син Мордред е глупак, бях изпратен тук. Но аз бях прав. Мордред беше глупак, дори когато беше на десет години, той пак беше глупав.

— Бил си тук толкова дълго? — попитах аз удивен.

— Уви, да.

— Как оцеля?

Той сви рамене, сякаш недоволен от себе си.

— Тълъсъмите, които пазят портата, смятат, че аз мога да правя магии. Заплаших ги, че ако ме обиждат, ще им върна ума. Затова те се грижат добре за мен. Лудите са по-щастливи тук, повярвай ми. Всеки, който не е загубил ума си, би се молил да се побърка, ако иска да живее на този Остров. А ти, приятелю Дерфел, мога ли да попитам какво те води тук?

— Търся една жена.

— А! Тук имаме много жени и повечето нямат нищо общо със скромността. Такива жени, мисля, са част от земния рай, за който говорих одеве, но уви, реалността доказва точно обратното. Освен че са безсрамни, те са и мръсни, когато говорят са отегчителни, а удовоствието, което получаваш от тях, е колкото краткотрайно, толкова и срамно. Ако търсиш такава жена, Дерфел, тук ги има в изобилие.

— Търся жена на име Нимю — казах аз.

— Нимю — каза той и свъси вежди, опитвайки се да си спомни името, — Нимю! Да, спомням си я! Момиче с черна коса и без око. Тя отиде при морския народ.

— Да не би да се е удавила? — попитах аз ужасен.

— Не, не — тръсна той глава. — Тук на Острова ние си имаме свои общности. Ти вече се запозна с тълъсъмите край портата. Ние тук, в каменоломните, се наричаме отшелници — ние сме малка група хора, които предпочитат да живеят в самота и затова обитаваме пещерите от тази страна на Острова. От другата страна са зверовете. Можеш да си представиш как изглеждат. В южния край е морският народ. Те ловят риба с въженца, сплетени от човешка коса и куки, направени от бодили и трябва да призная, че тези хора са най-благопристойните тук на Острова. Но никое от островните племена не се слави с гостоприемството си. Всички враждуват помежду си, разбира се. Виждаш ли, как тук си имаме всичко, което предлага и Светът на живите? Нямаме може би само религия, макар че един-двама от тукашните обитатели се смятат за Богове. И кой би могъл да ги убеди в противното?

— Никога ли не си опитвал да си тръгнеш оттук?

— Опитах — каза той тъжно. — Много отдавна. Веднъж опитах да преплувам залива, но те ни наблюдават и един удар по главата с копието е напълно достатъчен да ти припомни, че не ти е разрешено да напускаш Острова. Аз заплувах обратно още преди да са дошли да ме ударят. Повечето хора, които опитват да избягат по този път, се давят. Малцина тръгват по ивицата през трите стени и някои може би се връщат в Света на живите, но само ако успеят първо да минат през владенията на тълъсъмите край портата. А ако успеят да преминат през това изпитание, те трябва да се измъкнат и от стражите, които чакат на брега. Видя ли черепите, наредени по стените? Те всички са на хора, които са се опитали да избягат. Горките души.

Той замълча и за секунда помислих, че ще заплаче. Но той рязко се отдели от стената.

— За какво съм се замислил? Толкова ли съм невъзпитан? Трябва да ти предложа вода. Виждаш ли? Това е моят резервоар!

Той гордо посочи към една дървена каца, която беше поставена точно до отвора на пещерата, така че да събира водата, стичаща се по камъните по време на дъжд. Малдин имаше черпак и с него напълни две дървени чаши с вода.

— Кацата и черпака взех от една рибарска лодка, която се разби тук. Кога? Чакай да видя… преди две години. Горките хора! Трима мъже и две момчета. Един от мъжете се опита да избяга от Острова с плуване и се удави, а другите двама бяха пребити с камъни. Двете момчета бяха отведени. Можеш да си представиш, какво се е случило с тях! Може да има много жени, но чистото месо от млади рибарски момчета рядко се среща на този Остров.

Малдин сложи чашата пред мен и поклати глава.

— Това е ужасно място, приятелю мой. Постъпил си глупаво като си дошъл тук. Или може би си бил изпратен?

— Дойдох тук по свой избор.

— Тогава и без друго мястото ти е тук, защото просто си луд. — Малдин изпи своята вода. — Кажи ми новините от Британия — каза той.

Казах му. Той беше чул за смъртта на Утър и за завръщането на Артър, но нищо друго. Намръщи се когато му казах, че крал Мордред е недъгав, но се зарадва, когато чу, че Бедуйн беше още жив.

— Аз харесвам Бедуйн — каза той. — По-точно, харесвах го. Трябва да се научим да говорим тук така, сякаш сме мъртви. Той трябва да е много стар?

— Не толкова стар, колкото Мерлин.

— Мерлин още ли е жив? — попита той изненадан.

— Още.

— Богове! Значи Мерлин е жив! — Малдин изглеждаше доволен. — Веднъж му дадох орлов камък и той ми беше много благодарен. Имам и тук някъде един. Къде беше? — Той започна да рови в купчина камъни и трески, които съставляваха неговата колекция, складирана зад входа на пещерата. — Дали не е там? — посочи той към завесата пред леглото си. — Би ли проверил?

Обърнах се да потърся скъпоценния камък и в момента, в който погледнах настрани, Малдин скочи върху гърба ми и се опита да ми пререже гърлото с малкия си нож.

— Ще те изям! — нададе той победоносен вик. — Ще те изям!

Но аз някак си бях успял да хвана ножа му с лявата си ръка и го държах далеч от адамовата си ябълка. Малдин ме събори на пода и се опита да ми отхапе ухото. Лигите му течаха върху мен, мисълта за прясното човешко месо бе възбудила апетита му. Ударих го веднъж, втори път, успях да се извъртя и да вдигна коляното си, след това отново го ударих. Но нещастникът беше невероятно силен, а шумът от борбата привлече и други мъже от съседните пещери. Само след секунди нямаше да имам никакъв шанс да се измъкна, затова с последно отчаяно усилие се надигнах, ударих с глава Малдин в челото и успях да го отхвърля от себе си. Изритах го настрани и едва се измъкнах от ноктите на неговите приятели. Застанах на вратата на спалнята му и едва тук намерих достатъчно място, за да измъкна Хюелбейн. Отшелниците отстъпиха назад при вида на бляскавото острие.

Малдин лежеше в единия край на пещерата, устата му кървеше.

— И няма да ми дадеш дори парченце от черния дроб — проплака той. — Само едно парченце, а? Моля те?

Тръгнах си. Другите отшелници дръпнаха наметалото ми, когато минавах покрай тях, но никой не се опита да ме спре. Един от тях се изсмя зад гърба ми.

— Ти ще трябва да се върнеш! — викна той след мен. — И тогава ще бъдем още по-гладни!

— Изяжте Малдин — казах им аз мрачно.

Изкачих се до билото на хълма, където сред скалите растеше прещип. От върха видях, че големият скален хълм не стигаше до самия южен край на Острова, а стръмно се спускаше към една дълга равнина, оградена с древни каменни стени, които показваха, че някога на Острова бяха живели обикновени мъже и жени и бяха обработвали земята на това плато, което се спускаше към морето. На платото още имаше селище и аз предположих, че там живее морският народ. Една група мъртви души се беше събрала край кръглите колиби, които се гушеха в подножието на хълма. Хората гледаха към мен. Реших, че ще е по-добре да изчакам зората преди да сляза при тях. Рано сутрин животът просто пълзи, затова войниците предпочитат да нападат в зори, затова и аз реших да потърся моята Нимю призори, когато лудите обитатели на Острова щяха да бъдат замаяни от съня.

Изживях тежка нощ. Много лоша нощ. Звездите — тези светли домове, откъдето духовете гледаха към земята — бавно се движеха над мен. Молех се на Бел да ми даде сила, понякога заспивах, но при всеки шум широко отварях очи. Бях се сврял в една тясна скална цепнатина, където можех да бъда нападнат само от един човек, така че поне бях сигурен, че ще мога да се защитя, макар че само Бел знаеше, как щях да напусна този Остров. И дали изобщо щях да намеря моята Нимю.

Преди зазоряване се измъкнах от скалната ниша. Над морето, отвъд тътена, който бележеше входа на Пещерата на Круачан, се стелеше мъгла. На слабата сива светлина на раждащото се утро Островът изглеждаше равен и студен. Не видях никого докато слизах надолу по склона. Слънцето още не беше изгряло, когато влязох в първото селце от груби колиби. Реших, че предишния ден съм бил твърде плах с островните обитатели. Този ден щях да се отнасям с мъртвите като с мърша, каквато всъщност бяха.

Колибите бяха направени от сплетени пръти, измазани с кал, покривите също бяха от сплетени пръти, но бяха покрити с трева. Ритнах една разнебитена дървена врата, наведох се и влязох в колибата. Сграбчих първото попаднало ми същество и го изхвърлих навън. Ритнах друго, след това направих с Хюелбейн дупка в покрива. Съществата се събудиха и запълзяха надалеч от мен. Ритнах един мъж в главата, ударих друг с плоското на меча и извлякох трети навън. Хвърлих го на земята, стъпих с крак върху гърдите му и опрях върха на Хюелбейн в гърлото му.

— Търся жена на име Нимю — казах аз.

Той заекна срещу мен на някакъв неразбран език. Не можеше да говори, или по-точно можеше да говори само на някакъв си негов език. Затова аз го оставих и хукнах след една жена, която куцукаше към храсталака. Тя изпищя, когато я хванах, и пак изпищя, когато опрях стоманата до нейното гърло.

— Познаваш ли жена на име Нимю?

Тя беше онемяла от ужас. Вместо да отговори, жената вдигна мръсните си поли и похотливо ми се усмихна с беззъбата си уста. Аз я плеснах през лицето с плоското на меча.

— Нимю! — креснах й аз. — Момиче с едно око, казва се Нимю. Познаваш ли я?

Жената сякаш си беше глътнала езика, но посочи на юг и отчаяно замаха с ръка към морския бряг в най-отдалечения край на Острова, очевидно искаше да ми угоди, за да ме омилостиви. Махнах меча от лицето й и ритнах полите на дрехата й, които отново покриха бедрата й. Жената се скри сред някакви тръни. Другите изплашени души зяпаха от колибите си. Аз тръгнах по една пътека на юг към чернеещото море.

Минах през още две селца, но никой не се опита да ме спре. Бях станал част от реалния кошмар на Острова на мъртвите — едно същество тръгнало в зори с изваден меч. Вървях през полета, обрасли със светла трева, осеяна с трилистни детелини, синя телчарка и алени орхидеи. Тогава си помислих, че трябваше от самото начало да се досетя, че Нимю, любимото дете на Манауидан, щеше да потърси убежище близо до морето.

Южният бряг на Острова също беше скалист, но беше нисък. Големи вълни се разбиваха в камъните, скалните цепнатини поглъщаха солената вода, побелели от пяна, а следващата вълна идваше и избухваше в облак ситни капчици. Водата сякаш вреше в огромен казан. Беше лятно утро, но морето беше сиво като желязо, духаше студен вятър и морските птици жално пищяха.

Скачах от скала на скала и слизах все по-близо до морето. Вятърът развяваше изпокъсаното ми наметало. Заобиколих един висок каменен стълб и видях пещера само на няколко стъпки над тъмната линия, оставена от приливната вълна. Пред пещерата имаше една издатина, а върху нея бяха струпани кости от птици и други животни. Купчините бяха направени от човек, защото бяха на еднакви разстояния една от друга, а върху всяка една внимателно бяха кръстосани по-дълги кости и отгоре беше поставен по един череп. Спрях, страхът заля душата ми, както морската вълна заливаше брега. Гледах към убежището. Сигурен бях, че на целия този Остров на обречените души нямаше друго убежище толкова близо до морето.

— Нимю? — извиках аз, когато събрах достатъчно смелост да се приближа. — Нимю?

Изкачих се до тясната скална площадка и бавно минах покрай купчините кости. Страхувах се от онова, което щях да намеря в пещерата.

— Нимю? — извиках аз.

Зад мен вълните гърмяха и протягаха бели пипала към издатината. Водата се връщаше надолу и се стичаше обратно в морето, после с гръм се разбиваше нова вълна. Пещерата беше тъмна и тиха.

— Нимю? — казах аз отново и гласът ми трепна.

Входът на пещерата се пазеше от два човешки черепа, натикани в ниши от двете страни на входа. Те се хилеха насреща ми с изпочупените си зъби.

— Нимю?

Никой не отговори, само вятърът виеше, птиците тъжно крещяха, а ужасното море блъскаше брега.

Влязох в пещерата. Вътре беше студено и тъмно. Стените бяха влажни. Подът от дребни камъни се надигаше и аз трябваше да се наведа, за да продължа напред. Пещерата се стесни и остро зави наляво. Трети череп пазеше на завоя, спрях, за да могат очите ми да свикнат с мрака, след това минах покрай черепа и видях тъмния край на пещерата.

И там, в тъмния ъгъл, леже тя. Моята Нимю.

Отначало помислих, че е мъртва, защото беше гола, спластената й черна коса покриваше лицето й. Тя беше свила колене до гърдите си и беше обгърнала краката си със своите бледи ръце. Понякога, сред зелените хълмове, се осмелявахме да разкопаваме могилите на погребани хора, за да търсим злато. Там намирахме костите на мъртъвците сгушени точно така, клекнали в земята, за да отблъскват духовете през цялата вечност.

— Нимю?

Трябваше да пълзя на колене и на лакти, за да стигна до нея.

— Нимю? — отново казах аз. Но този път името й спря в гърлото ми, защото бях сигурен, че е мъртва. Тогава видях, че ребрата й се повдигаха. Тя дишаше, но все още изглеждаше като мъртва. Оставих Хюелбейн, протегнах ръка и докоснах нейното студено бяло рамо.

— Нимю?

Тя скочи срещу мен, засъска, оголи зъби, едното й око беше червена дупка, а другото се беше обърнало така, че от него се виждаше само бялото. Тя се опита да ме ухапе, издра ме, изписка някакво проклятие и ме заплю. След това протегна дългите си нокти към очите ми.

— Нимю! — изкрещях аз.Тя плюеше, лигавеше се, бореше се и ме хапеше по лицето с мръсните си зъби. — Нимю!

Тя изпищя ново проклятия и сграбчи гърлото ми с дясната си ръка. Тя притежаваше силата на лудите и писъкът й се изви в победоносен вик, когато пръстите й стиснаха гръкляна ми. Тогава изведнъж разбрах, какво трябваше да направя. Сграбчих лявата й ръка, забравих болката в гърлото и поставих собствената си белязана ръка върху белега на нейната длан. Държах така ръката си и не мърдах.

И бавно, бавно пръстите на дясната й ръка започнаха да се отпускат. Бавно, бавно, окото й се извъртя и аз отново видях светлата душа на своята любима. Тя се вгледа в мен и заплака.

— Нимю — казах аз и тя обви ръце около врата ми и здраво се вкопчи в мен. Тя хлипаше и се тресеше в прегръдките ми, аз я галех и шепнех името й.

Накрая тя утихна, но дълго остана увиснала на врата ми. След това усетих, че мръдна глава.

— Къде е Мерлин? — попита тя с тих детски глас.

— Тук в Британия — казах аз.

— Тогава трябва да вървим.

Тя свали ръцете си от врата ми, седна и вдигна очи към лицето ми.

— Сънувах, че ще дойдеш — каза тя.

— Обичам те — казах аз без да искам, нямах намерение да го казвам, дори и да беше вярно.

— Затова и дойде — отвърна тя сякаш това беше очевидно.

— Имаш ли дрехи? — попитах аз.

— Имам твоето наметало — отговори тя. — Нямам нужда от нищо друго освен от ръката ти.

Изпълзях от пещерата, сложих Хюелбейн в ножницата и завих треперещото й тяло в моето зелено наметало. Тя пъхна ръката си в една от дупките на продрания плат и ме хвана за ръка. Минахме покрай костите, изкачихме се по хълма, където морският народ се беше събрал и ни наблюдаваше. Стигнахме върха и те се разделиха, за да минем, но никой не ни последва, когато се спуснахме надолу към източната част на Острова. Нимю не говореше. Нейната лудост беше отлетяла в момента, в който моята ръка докосна нейната, но това я беше изтощило. Помагах й, където беше по-стръмно. Минахме покрай пещерите на отшелниците без да срещнем никого. Може би всички спяха или Боговете бяха омагьосали целия Остров, за да можем ние двамата безпрепятствено да вървим на север, далеч от мъртвите души.

Слънцето изгря. Сега видях, че косата на Нимю се беше спластила от мръсотия и беше цялата покрита с въшки, кожата й беше мръсна. Тя беше загубила златното си око. Беше толкова слаба, че едва вървеше. Затова докато слизахме надолу към тясната ивица, която свързваше Острова със сушата, аз я взех на ръце и открих, че беше по-лека и от десетгодишно дете.

— Много си слаба — казах аз.

— Така съм се родила, Дерфел — отговори тя.

— Имаш нужда от почивка.

— Знам.

Тя отпусна глава на гърдите ми и за първи път в живота си се почувства напълно щастлива, че някой друг се грижи за нея.

Носих я до първата каменна стена. Морето гърмеше от ляво, а от дясно заливът блестеше, огрян от изгряващото слънце. Не знаех как щях да я преведа край стражите. Знаех само, че трябваше да напуснем Острова, защото такава беше нейната съдба, а аз бях машата на тази съдба. Затова вървях и вярвах, че Боговете ще се погрижат за нас, когато стигнем до последната преграда.

Пренесох Нимю и през средната стена с черепите и продължих напред към зелените хълмове на Думнония. На площадката върху последната каменна стена, която блестеше бяла и гладка пред мен, виждах силуета само на един копиеносец, но предположих, че след като ме бяха видели да напускам Острова, през канала вече идваха и други войници. Долу, в подножието на стената, върху пясъчния бряг стояха още стражи. Бяха застанали така, че да ми преградят пътя към сушата. Ако трябваше да убивам, помислих си аз, щях да убивам. Това беше волята на Боговете, не моя, и Хюелбейн щеше да сече с умение и сила, дадени от Боговете.

Но когато стигнах до последната стена с лекия си товар, вратите между живота и смъртта се отвориха. Очаквах да видя командващия охраната с неговото ръждиво копие готов да ме върне назад. Но вместо това видях Галахад и Каван, които чакаха пред черния праг с извадени мечове и с щит в лявата ръка.

— Ние тръгнахме след теб — каза Галахад.

— Бедуйн ни изпрати — добави Каван. Аз покрих ужасната коса на Нимю с качулката на наметалото така че приятелите ми да не видят нейното падение. В стремежа си да се скрие цялата, тя се притисна към мен.

Галахад и Каван бяха довели моите хора, които сега държаха пазачите на Острова на далечния бряг, насочили копия срещу тях. А Галахад и Каван бяха заставили лодката да ги откара отвъд канала.

— Днес щяхме да тръгнем да те търсим — каза Галахад, погледна към Острова и се прекръсти. Той ме огледа с любопитство сякаш се страхуваше, че може да съм се върнал оттам по-различен.

— Трябваше да се досетя, че ще ви намеря тук — казах аз.

— Да — каза той — трябваше.

В очите му имаше сълзи, сълзи от щастие.

Качихме се в лодката, минахме канала и аз пренесох Нимю по пътя с черепите, до залата за посмъртни угощения, където един човек товареш сол в каруца, за да я кара в Дурновария. Положих Нимю върху товара и тръгнах край поскърцващата каруца на север към града. Бях измъкнал Нимю от Острова на мъртвите и я бях върнал в една воюваща страна.

* * *

Отведох Нимю в имението на Гилад. Не я настаних в големия замък. Предпочетох да я занеса в изоставената къщичка на някакъв овчар, защото там можехме да бъдем сами. Нахраних я с бульон и мляко, но преди това хубаво я измих — измих всеки сантиметър от тялото й, измих я два пъти, измих и черната й коса, след това я разресах с костен гребен. Някъде косата беше толкова сплетена, че трябваше да режа кичури, но предпочитах да упорствам с гребена, докато накрая цялата коса беше добре разресана. После започнах да избивам въшките и още веднъж измих главата й. Тя изтърпя всичко това като послушно дете. А когато вече беше чиста, аз я загърнах в едно вълнено одеяло, свалих супата от огъня и я накарах да я изяде, докато се измия и аз и се отърва от въшките, които бяха полазили и мен.

Когато свърших, вече се беше смрачило и Нимю спеше дълбоко в легло от току що откъсната папрат. Тя спа през цялата нощ, а на сутринта изяде шестте яйца, които бях изпържил. След това пак заспа, а аз взех нож и парче кожа и й направих превръзка за окото. Накарах една от слугините на Галахад да донесе дрехи и изпратих Иса до града за новини. Той беше умно момче и умееше да разговаря така, че дори непознатите с удоволствие му се доверяваха на чашка в кръчмата.

— Половината град говори, че войната вече е загубена, господарю — каза ми той, когато се върна. Нимю спеше и ние разговаряхме край поточето, което течеше близо до къщурката.

— А другата половина? — попитах аз.

Той се захили.

— Другите с нетърпение очакват Лухназа, господарю. За нищо друго не мислят. Но тези, които мислят, всички са християни — каза той и се изплю в потока. — Те казват, че Лухназа е празник на злото и че крал Горфидид идва, за да ни накаже за нашите грехове.

— В такъв случай — казах аз — по-добре да извършим достатъчно грехове, та да си заслужим наказанието.

Иса се засмя.

— Някои разправят, че господарят Артър не смее да напусне града от страх, че ако войниците му си тръгнат от тук, ще избухне бунт.

Аз поклатих глава.

— Той иска да бъде с Гуинивиър на Лухназа.

— Кой не би искал? — попита Иса.

— Говори ли със златаря? — попитах аз. Иса кимна.

— Той каза, че не може да направи око за по-малко от две седмици, защото никога не е правил такова нещо, но щял да намери нечий труп и да извади окото му, за да вземе точно мярката. Казах му, че ще е по-добре да намери труп на дете, защото дамата не е голяма, нали? — повдигна той брадичката си към къщата.

— Каза ли му, че окото трябва да бъде кухо?

— Да, господарю.

— Добре си направил. А сега, предполагам, че би искал да се отдадеш на най-греховните си желания и да празнуваш Лухназа, нали?

Той се захили.

— Да, господарю.

Лухназа трябваше да е празник на жътвата, но младите винаги го превръщаха в празник на плодородието, който трябваше да започне тази нощ, в навечерието на Лухназа.

— Тогава върви — казах му аз. — Аз ще остана тук.

В онзи следобед направих на Нимю нейна лична беседка за празника на Лухназа. Съмнявах се, че това ще й достави удоволствие, но аз исках да го направя, затова отрязах върбови клони и сплетох малка беседка край потока, която украсих с метличина, макове, маргаритки, напръстничета и сплетох отгоре дългите стебла на розови грамофончета. Из цяла Британия се правеха такива беседки за празника на Лухназа, а следващата пролет из цяла Британия щяха да се родят стотици бебета, заченати на Лухназа. Смяташе се, че пролетта е най-доброто време за раждане на деца, защото тогава светът живееше с радостното очакване на лятното изобилие. (Макар че тази година изобилието и щастието не вървяха ръка за ръка, защото всичко зависеше от битките, които ни очакваха след жътвата.)

Нимю излезе от къщичката, точно когато заплитах последните маргаритки на върха на беседката.

— Лухназа ли е? — попита тя изненадана.

— Утре.

Тя свенливо се засмя.

— Никой никога не ми е правил беседка.

— Ти никога не си искала.

— Сега обаче искам — каза тя и седна в сянката на пъстрата беседка с такова удоволствие, че сърцето ми подскочи от щастие. Тя беше намерила превръзката за окото и беше облякла една от роклите, донесени от слугинята на Гилад. Беше рокля на робиня — обикновена кафява дреха, но много й отиваше, на нея винаги й отиваха семплите дрехи. Тя беше бледа и слаба, но беше чиста и на бузите й имаше лека руменина.

— Не знам какво стана със златното око — каза тя със съжаление и докосна превръзката.

— Поръчал съм друго око — казах й аз, но не споменах, че бях изпратил на златаря последните си пари. Отчаяно се нуждаех от бойна плячка, за да напълня отново кесията си.

— Аз пък съм гладна — каза Нимю и в гласа й прозвуча нотка от нейната някогашна дяволитост.

Супата в гърнето се беше сгъстила, затова сложих на дъното на една тенджера няколко брезови клончета да не загори и я изсипах там. След това сложих тенджерата на огъня. После Нимю изяде всичко, протегна се в своята празнична беседка и се загледа в поточето. Под водата плуваше видра и над нея излизаха мехурчета. Бях виждал животното и преди — беше стар мъжкар, чиято козина беше белязана от някогашни битки и рани от ловни копия. Нимю проследи мехурчетата, които се скриха под една паднала върба и тогава заговори.

Тя винаги е обичала разговорите, но онази вечер беше просто неуморима. Искаше да й разкажа всичко, което се беше случило в нейно отсъствие, до най-малки подробности. А всяка подробност тя наместваше в някаква своя схема, така че събитията от последната година накрая заприличаха, поне за нея, на мозаечен под, където всяко отделно камъче макар и да изглеждаше незначително, прибавено към останалите, ставаше част от едно сложно и многозначително цяло. Нимю прояви най-голям интерес към Мерлин и към ръкописа, който той беше измъкнал от обречената библиотека на Бан.

— Ти не го ли прочете? — попита тя.

— Не.

— Аз обаче ще го прочета — каза тя пламенно.

Поколебах се за момент, но после реших да кажа какво мисля.

— Мислех, че Мерлин ще дойде да те вземе от Острова — казах аз. Рискувах да я обидя по две причини — първо защото думите ми криеха укор срещу Мерлин и второ, защото й напомнях за единственото нещо, за което тя не искаше да говори — за Острова на мъртвите. Но тя не се обиди.

— Мерлин сигурно е смятал, че мога сама да се погрижа за себе си — каза тя, след това се усмихна. — Освен това той знае, че аз имам теб.

Вече се беше стъмнило и потокът ромолеше, посребрен от лунната светлина. В главата ми се въртяха десетки въпроси, но не смеех да ги задам. Изведнъж тя сама започна да им отговаря. Заговори за Острова или по-точно заговори за онази малка частица от нейната душа, която винаги беше съзнавала ужаса на онова място, дори когато всичко друго в нея се беше предало на сполетялата я участ.

— Мислех, че лудостта е като смъртта — и че лудият не разбира, че може да бъде и друг, но той разбира. Наистина. То е като да гледаш себе си отстрани и да не можеш да си помогнеш. Сякаш си изоставил себе си — каза тя и замълча. В единственото й око се появиха сълзи.

— Недей — промълвих аз, внезапно загубил всякакво желание да науча нещо повече.

— А понякога — продължи тя — седях на моята скала, гледах морето и знаех, че не съм луда, чудех се защо беше всичко това, каква беше причината. Тогава разбирах, че всъщност трябваше да бъда луда, защото ако не бях, всичко това щеше да бъде напразно.

— Разбира се, че е било напразно — викнах аз гневно.

— О, Дерфел, скъпи Дерфел. Умът ти е като камък, който се откъсва от скала — усмихна се тя. — Разбира се, че не е било напразно. Аз бях там поради същата причина, поради която Мерлин намери ръкописа на Каледин. Не разбираш ли? Боговете си играят с нас, но ако отворим душите си, тогава ние ще станем част от тази игра, а не нейни жертви. Има причина за лудостта! Тя е дар от Боговете, и като всеки техен дар, и тя има своята цена, но аз вече я платих.

Тя говореше пламенно, а аз изведнъж почувствах непреодолимо желание да се прозина и колкото и да се опитвах да скрия прозявката, не можах и Нимю я видя.

— Имаш нужда от сън, Дерфел — каза тя.

— Не — запротестирах аз.

— Миналата нощ спа ли?

— Малко.

Всъщност бях седял на прага на къщичката и дремех на пресекулки, събуждан от мишките, които шумоляха в сламения покрив.

— Тогава иди да си легнеш — каза тя твърдо, — и ме остави тук да помисля.

Бях толкова уморен, че едва намерих сили да се съблека, накрая се строполих на папратовото легло и заспах като мъртъв. Беше дълбок здрав сън — така спеше войникът намерил безопасно убежище след битка, когато неспокойните сънища, прекъсвани от кошмарните спомени за свистящи мечове и проблясващи вражи копия, напуснат душата му. Точно така спях и аз в онази нощ. Тогава Нимю дойде при мен. Отначало си помислих, че сънувам, но след това се стреснах и се събудих, усетил студената голота на тялото й до моето.

— Всичко е наред, Дерфел — прошепна тя, — спи, спи.

И аз отново заспах, обгърнал крехката й снага.

Събудихме се призори. Беше прекрасна утрин, така започваше денят на Лухназа. Имало е и други такива дни в моя живот — дни, изпълнени с кристално щастие. Понякога любовта сякаш е в крак с живота или просто тогава Боговете ни превръщат в глупци, но няма нищо по-сладко от глупостта на Лухназа. Слънцето грееше, лъчите му се промъкваха между цветята, които украсяваха нашата беседка. Ние бяхме там и се любехме, след това играхме като деца в потока, където аз се опитах да се скрия под водата и да изпускам мехурчета като видрата, но само се задавих и разсмях Нимю. Едно шарено рибарче прелетя между върбите, като приказно цветно облаче. През целия ден не видяхме никого, освен двама ездачи, които минаха по другия бряг, а на ръцете им имаше по един сокол. Те не ни забелязаха и ние тихо лежахме и гледахме как една от техните птици свали чапла, а това беше добро знамение. В този единствен съвършен ден Нимю и аз бяхме любовници, въпреки че бяхме лишени от второто удоволствие на любовта — съзнанието за споделено бъдеще, прекарано в щастие, голямо колкото любовта. Аз нямах бъдеще с Нимю. Нейното бъдеще бе свързано с пътищата на Боговете, а аз нямах способностите, необходими, за да я следвам.

Но дори и Нимю се изкуши да се отклони от тези пътища. Вечерта на Лухназа, когато слънчевата светлина вече издължаваше сенките на дърветата по западните склонове, тя се беше сгушила в ръцете ми в малката беседка и говореше за всичко онова, което можеше да бъде. Малка къща, парче земя, деца и стада.

— Бихме могли да отидем в Кърнау — каза тя замечтано. — Мерлин винаги е казвал, че Кърнау е благословено място. Далече е от саксите.

— Ирландия — казах аз — е по-далече.

Почувствах как тя трепна в ръцете ми.

— Ирландия е прокълната.

— Защо? — попитах аз.

— Те притежаваха Съкровищата на Британия — отговори тя, — и ги изгубиха.

Не ми се говореше за Съкровищата на Британия, нито за Боговете, за нищо, което можеше да развали онзи момент.

— Тогава в Кърнау — съгласих се аз.

— Една малка къщичка — каза Нимю и след това изброи всичко, което беше нужно за една къщичка — кани, тенджери, шишове, сита, ведра от тисово дърво, куки за изкормване на животни, сърпове, чакрък, вретено, рибарска мрежа, варел, огнище и легло. Дали беше мечтала за тези неща в своята влажна и студена пещера над врящото море?

— И без сакси, и без християни — добави тя. — Може би трябва да отидем на островите в Западното море, а? На островите отвъд Кърнау. В Лионес — прошепна тя красивата дума. — Да живеем и да се обичаме в Лионес — добави тя и се разсмя.

— Защо се смееш?

Тя помълча, после сви рамене.

— Лионес е за друг живот — каза тя и с това неясно твърдение развали магията. Поне за мен, защото на мен ми се стори, че чувам подигравателния смях на Мерлин, който се кискаше сред летните листа. Оставих мечтата бавно да отлети, докато ние лежахме неподвижни в меката светлина на отиващия си ден. Два лебеда отлетяха на север към долината, която водеше към огромното фалическо изображение на Бог Суселос, което беше издълбано във варовиковия хълм близо до имението на Гилад. Сенсъм искаше да бъде заличено смелото изображение. Гуинивиър се беше противопоставила на неговото желание, но не беше успяла да предотврати издигането на малко християнско светилище в подножието на хълма. Бях си наумил да купя онази земя, когато мога, не за да я обработвам, а за да попреча на християните да скрият или унищожат образа на Бог Суселос.

— Къде е Сенсъм? — попита Нимю, беше прочела мислите ми.

— Сега е наставник на монасите от Свещеното бодливо дърво.

— Дано него да го убоде — каза тя отмъстително. Нимю се измъкна от ръцете ми, седна и издърпа одеялото чак до врата си. — А Гундлеус днес се сгодява, а?

— Да.

— Няма да доживее да се порадва на своята булка — каза тя, но това беше по-скоро надежда, отколкото уверено предсказание.

— Ще доживее, ако Артър не успее да разгроми тяхната армия — казах аз.

А на следващия ден надеждите за победа сякаш завинаги ни напуснаха. Подготвях се за жътвата в имението на Гилад — трябваше да се наострят сърповете, трябваше да се заковат кожените каишки на дървените бухалки, с които вършеехме. Точно тогава в Дурновария пристигна вестоносец от Дурокобривис. Иса донесе новината от града, а тя беше ужасна. Аел беше нарушил мира. В навечерието на Лухназа цяла орда от сакси нападнала крепостта на Гърийнт и я превзела. Принц Гърийнт беше мъртъв, Дурокобривис беше паднал, а зависимият от Думнония принц Мериадок от Стронгор беше избягал и кралството му беше станало част от Лоегир. Сега Артър трябваше да се сражава и срещу Горфидид, и срещу многобройните сакси. Думнония беше обречена.

Нимю се отнесе с презрение към моя песимизъм.

— Боговете няма да свършат играта толкова бързо — заяви тя.

— Тогава Боговете ще трябва да напълнят хазната ни — казах аз рязко, — защото ние не можем да разгромим едновременно и Аел, и Горфидид, което означава, че ще трябва да подкупим саксите или да умрем.

— Само дребнавите умове се тревожат за пари — каза Нимю.

— Тогава благодари на Боговете за дребнавите умове — отвърнах аз, защото лично аз непрекъснато се тревожех за пари.

— В Думнония има пари, ако имате нужда от пари — каза Нимю нехайно.

— На Гуинивиър ли? — попитах аз и поклатих глава. — Артър никога няма да ги поиска.

По онова време никой от нас не знаеше колко беше голямо богатството, което Ланселот беше донесъл от Инис Трийбс. То можеше да ни стигне да купим мира с Аел, но кралят на Беноик го беше скрил добре.

— Не златото на Гуинивиър — каза Нимю и след това ми каза какво има пред вид, чак се проклех, че не бях помислил за това по-рано. Значи все пак имахме шанс, само шанс, но Боговете трябваше да ни дадат достатъчно време, а и цената на Аел не трябваше да е непосилно висока. Пресметнах, че на хората на Аел ще им трябва поне седмица, за да изтрезнеят след превземането и разграбването на Дурокобривис, така че ние разполагахме с тази седмица, за да направим чудото.

Заведох Нимю при Артър. Нямаше да има никаква идилия в Лионес, нито сита, нито легло край морето. Мерлин беше заминал на север да спасява Британия, сега Нимю трябваше да направи своя собствена магия тук, в южната част. Ние тръгнахме да купим мира със саксите, а зад нас, на брега на нашия летен поток, цветята на Лухназа увяхваха.

 

Артър и неговата охрана тръгнаха на север по Фоския път. Шестдесет конника, покрити с желязо и кожа, отиваха на война, а с тях и петдесет копиеносци — шестима от моите хора, останалите бяха под командването на Ланвал, бившия командващ охраната на Гуинивиър (неговата работа сега беше узурпирана от Ланселот, краля на Беноик, който заедно със своите хора сега беше защитник на всички високопоставени хора в Дурновария). Галахад беше взел другите копиеносци от моя отряд и бе тръгнал с тях на север към Гуент. Трябваше да напуснем Думнония преди да сме прибрали реколтата, но след предателството на Аел нямахме друг избор. Аз тръгнах с Артър и Нимю. Тя настоя да дойде с мен, въпреки че все още беше много слаба, но нищо не можеше да я задържи настрани от войната, която щеше скоро да започне. Тръгнахме два дни след Лухназа. Небето беше покрито с тежки дъждовни облаци като предзнаменование за онова, което щеше да се случи.

Конниците, заедно с конярите и товарните мулета, както и копиеносците на Ланвал чакаха на Фоския път, а Артър отиде до Инис Уидрин. Нимю, аз и шестимата копиеносци от моя отряд го последвахме като ескорт. Беше странно да се окажа отново под мержелеещия се връх на Хълма. Гулидин беше построил отново замъка на Мерлин, така че върхът изглеждаше почти като в деня, когато двамата с Нимю избягахме от Гундлеус. Беше възстановена дори кулата и аз се запитах дали и тя като предишната, трябваше да бъде стая за мечти, в която шепотът на Боговете можеше да бъде чут от спящия магьосник.

Но ние нямахме работа на Хълма. Бяхме тръгнали към манастира на Свещеното Бодливо дръвче. Петима от моите хора останаха извън портите, а Артър, Нимю и аз влязохме в манастирския комплекс. Нимю беше спуснала качулката си, така че лицето и кожената превръзка на окото й оставаха скрити. Сенсъм побърза да ни посрещне. Той изглеждаше твърде добре за човек, който уж беше изпаднал в немилост за подстрекаването на опасен бунт в Дурновария. Той беше напълнял и носеше ново черно расо и наметка, разточително украсена с бродирани златни кръстове и сребърни тръни. Тежък златен кръст с дебела златна верига висеше на гърдите му, а на врата му имаше друга златна огърлица. На мишото му лице се появи някакво мазно подобие на усмивка.

— Каква чест ни оказвате! — извика той и разпери ръце за поздрав. — Каква чест! Мога ли да се надявам, лорд Артър, че идвате да се поклоните на нашия прескъп Господ? Това е Неговото Свято дръвче! То напомня зя бодлите, впили се в главата Му, когато е страдал за вашите грехове.

Той сочеше към оклюмалото бодливо дърво с провиснали тъжни листа. Около дръвчето имаше група поклонници, които бяха окичили клоните с ленти, всяка вързана с гореща молитва. Щом ни видяха поклонниците се отдалечиха, без да разберат, че зле облеченото селско момче, което заедно с тях се кланяше пред дървото, беше един от нашите хора. Това беше Иса, когото бях изпратил преди нас с няколко монети дарение за светилището.

— Малко вино? — попита Сенсъм. — И храна? Имаме студена сьомга, пресен хляб, дори малко ягоди.

— Добре си живеете тук, Сенсъм — каза Артър като се огледа.

Манастирът се беше разраснал, откакто бях напуснал Инис Уидрин. Каменната църква беше достроена, имаше и две нови сгради — спалня за монасите и къща за Сенсъм. И двете сгради бяха каменни, а покривите им бяха покрити с керемиди, взети от римските вили.

Сенсъм вдигна поглед към натежалите облаци.

— Ние сме просто смирени служители на великия Господ, и нашият живот на земята изцяло зависи от Неговата милост и провидение. Почитаемата ви съпруга е добре, надявам се?

— Много добре, благодаря.

— Тази новина ни радва, господарю — излъга Сенсъм. — Нашият крал също е добре, нали?

— Момчето расте, Сенсъм.

— И се учи в правата вяра, надявам се — добави Сенсъм. Ние вървяхме напред, а той отстъпваше. — И какво ви води в нашата малка обител, господарю?

Артър се усмихна.

— Нуждата, епископе, нуждата.

— От Божията милост ли, господарю? — попита Сенсъм.

— От пари.

Сенсъм вдигна ръце.

— Нима човекът, който търси риба, се качва на върха на планината? Нима жадният отива в пустинята? Защо идвате при нас, лорд Артър? Ние, монасите, сме се обрекли на бедност и дори трохите, които нашият скъп Господ разрешава да паднат в скута ни, даваме на бедните.

Той събра грациозно ръцете си.

— Тогава, скъпи Сенсъм — каза Артър, — аз съм дошъл да се уверя, че спазвате обета си за бедност. Войната върви трудно, имаме нужда от пари, хазната е празна, а вие ще имате честта да дадете заем на своя крал.

Нимю, която сега вървеше смирено зад нас като прислужник, беше припомнила на Артър за богатството на църквата. Как ли се наслаждаваше сега на безпокойството на Сенсъм.

— Великият крал Утър, дано душата му почива в мир, освободи църквата от такива принудителни вземания — каза Сенсъм остро — както освободи, за срам и грях и езическите светилища — добави епископът и се прекръсти.

— Съветът на крал Мордред — каза Артър, — отмени това благоволение, а твоето светилище, епископе, се слави като най-богатото в Думнония.

Сенсъм отново вдигна очи към небето.

— Ако една златна монета, господарю, е богатство, то аз с радост ще ти я дам в дар. Но ние сме бедни. Трябва да търсиш своя заем горе на върха — посочи той към Хълма. — Езичниците там, господарю, трупат златни съкровища от векове!

— Хълмът — прекъснах го аз студено, — беше превзет от Гундлеус, когато Норуена беше убита. Каквото имаше, а то не беше много, силурците го взеха.

Сенсъм се престори, че едва сега ме забелязва.

— А, това е Дерфел, нали така? Така си и мислех. Добре дошъл у дома, Дерфел!

— Лорд Дерфел — поправи го Артър.

Очите на Сенсъм се разшириха.

— Слава на Бога! Трябва да благодариш на Бога, Дерфел! Ти се издигаш. Какво щастие е това за мен, скромния служител, който сега ще може да се хвали, че те е познавал още от времето, когато беше само обикновен копиеносец. А сега лорд! Каква благословия! И каква чест е присъствието ти за нас! Но дори и ти, лорд Дерфел, знаеш, че когато Гундлеус нападна Хълма, той ограби и бедните монаси тук. Уви, какви разрушения остави след себе си! Светилището пострада в името на Христос и още не се е възстановило.

— Гундлеус отиде най-напред на Хълма — казах аз. — Знам, защото бях там. Така той даде време на монасите тук да скрият своите съкровища.

— Вие езичниците създавате невероятни измислици за нас християните! Още ли твърдите, че ядем бебета по време на разгулните си пиршества? — изсмя се Сенсъм.

Артър въздъхна.

— Скъпи епископ Сенсъм — каза той, — Знам, че ви е тежко да изпълните молбата ми. Знам, че е ваше задължение да пазите богатството на вашата църква, за да може да расте и да отразява славата на Бога. Всичко това го знам, но знам също така, че ако ние нямаме пари, за да отблъснем нашите врагове, те ще дойдат тук и тогава няма да има нито църква, нито Свещено Бодливо дръвче, и от епископа на това светилище — Артър мушна пръст в ребрата на Сенсъм, — ще останат само сухи кости, изкълвани до бяло от гарваните.

— Има и други начини да се държат враговете далеч от нас — каза Сенсъм, намеквайки неразумно, че Артър беше причината за тази война и че ако Артър просто напусне Думнония, Горфидид ще бъде удовлетворен.

Артър не се разгневи. Той просто се усмихна.

— Твоето съкровище е необходимо на Думнония, епископе.

— Ние нямаме съкровище. Уви! Бог ми е свидетел, господарю — прекръсти се Сенсъм, — ние не притежаваме нищо.

Аз се приближих до бодливото дръвче.

— Монасите от Ивиниум (това беше един манастир на няколко мили южно от Инис Уидрин) са по-добри градинари от теб, епископе — казах аз. Измъкнах Хюелбейн от ножницата и забодох върха му в пръстта до повяхналото дърво. — Може би трябва да изкопаем Свещеното бодливо дръвче и да го занесем в Ивиниум да се грижат за него? Сигурен съм, че тамошните монаси ще платят скъпо и прескъпо за тази привилегия.

— А и Бодливото дръвче ще бъде по-далече от саксите — добави весело Артър. — Без съмнение, ти одобряваш нашия план, нали епископе?

Сенсъм отчаяно замаха с ръце.

— Монасите от Ивиниум са невежи глупаци, господарю, знаят само да мрънкат молитви. Ако почакате в църквата, може би ще намеря няколко монети за вас.

— Гледай да намериш — каза Артър.

Ние тримата почти бяхме избутани в църквата. Това беше една проста сграда с каменен под, каменни стени и гредоред на тавана. Беше мрачно място, защото светлината влизаше през едни малки прозорчета, покрити с увивни растения. В дъното на църквата имаше каменна маса, върху която стърчеше разпятие. Нимю си свали качулката и плю срещу кръста, а Артър отиде до масата и седна на нея.

— Тази работа никак не ми е приятна, Дерфел — каза той.

— Нима трябва да е приятна, господарю?

— Не трябва да се обиждат Боговете — каза Артър мрачно.

— Разправят, че този Бог — каза Нимю с презрение — прощава. По-добре да обидим такъв Бог, отколкото някой друг.

Артър се усмихна. Беше облечен с обикновена къса дреха, панталони, ботуши, наметало, а на кръста му висеше Екскалибур. Той не носеше нито злато, нито ризница, но всеки би усетил властта, която притежава. В този момент това най-ясно личеше в неговото безпокойство. Той поседя мълчалив известно време, после вдигна поглед към мен. Нимю разглеждаше малките стаи в задната част на църквата и ние двамата бяхме сами.

— Може би трябва да напуснем Британия — каза ми Артър.

— И да предадем Думнония в ръцете на Горфидид?

— След време Горфидид ще постави Мордред на трона — каза Артър, — а това е единственото, което има значение.

— Той ли казва така? — попитах аз.

— Той.

— Какво друго би могъл да каже? — възразих аз, ужасен дори от факта, че моят господар беше започнал да размишлява над възможността да напуснем Думнония. — Но истината е, че Мордред ще стане зависим от Горфидид, а Горфидид няма да има причини да постави на трона един зависим крал. Би могъл да даде престола на някой свой роднина. А защо не на своя син Кенуглас?

— Кунеглас е почтен — убедено каза Артър.

— Кунеглас ще направи каквото каже баща му — отвърнах аз презрително, — а Горфидид иска да бъде Велик крал, което означава, че той едва ли би искал наследникът на стария Велик крал да израсне като негов съперник. Между впрочем, мислиш ли, че друидите на Горфидид ще оставят един сакат крал да живее? Ако вие, господарю, си тръгнете, смятайте, че дните на Мордред са преброени.

Артър не отговори. Седеше там, подпрял ръце на ръба на масата, отпуснал глава с очи вперени в пода. Той знаеше, че съм прав. Знаеше също, че от всички военачалници на Британия той единствен се сражаваше за Мордред. Останалите искаха да видят свои хора на престола на Думнония. А Гуинивиър искаше самият Артър да седне на този трон. Той вдигна поглед към мен.

— Гуинивиър каза ли ти… — започна той.

— Да — прекъснах го аз мрачно. Предположих, че става въпрос за амбициите на Гуинивиър да го види на престола на Думнония, но се оказа, че той имаше пред вид нещо съвсем друго.

Артър скочи от масата, започна да се разхожда напред назад и най-неочаквано каза:

— Разбирам чувствата ти към Ланселот, но само помисли, Дерфел. Да предположим, че Беноик беше твое кралство и ти си вярвал, че аз ще дойда и ще го спася. Знаел си, че съм положил клетва за това. Но аз не идвам и кралството ти е превзето. Това нямаше ли да те натъжи? Нямаше ли да ти отнеме вярата в хората? Крал Ланселот много е изстрадал и затова съм отговорен аз! Аз! И сега искам, ако мога, да поправя стореното. Аз не мога да отвоювам Беноик, но може би ще мога да дадам на Ланселот друго кралство.

— Кое? — попитах аз.

Той срамежливо се усмихна. Беше съставил цял план и сега изпитваше огромно удоволствие от възможността да го разкрие пред мен.

— Силурия — каза той. — Да предположим, че можем да разгромим Горфидид, а заедно с него и Гундлеус. Гундлеус си няма наследник, Дерфел, така че ако успеем да убием Гундлеус, неговият трон ще остане празен. Ние имаме крал без трон, те ще имат трон без крал. Нещо повече, ние имаме неженен крал! Ще предложим Ланселот за съпруг на Сийнуин, Горфидид ще види дъщеря си кралица, а ние ще поставим свой човек на престола на Силурия. Ще има мир, Дерфел! — Артър обличаше в думи красивата си мечта, възвърнал предишния си ентусиазъм. — Съюз! Съюз, скрепен с брак, какъвто аз не успях да постигна, но сега можем да го постигнем. Ланселот и Сийнуин! И за да го постигнем, трябва да убием един човек. Само един.

„И всички останали, които трябва да умрат в битката.“ — помислих си аз, но нищо не казах. Някъде на изток прокънтя гръмотевица. Реших, че Бог Таранис ни слуша. Надявах се да застане на наша страна. През високите прозорчета се виждаше небето, тъмно като в нощ.

— Е? — прекъсна мислите ми Артър.

Мисълта за сватба на Ланселот и Сийнуин беше толкова горчива, че предпочитах да не говоря за това, не бях сигурен, че ще мога да овладея чувствата си. Но сега се заставих да отговоря без да развалям добрия тон.

— Най-напред трябва да се откупим от саксите и да разгромим Горфидид — казах аз кисело.

— А ако успеем? — попита той нетърпеливо.

Свих рамене, като че ли въпросът за брака беше извън сферата на моите компетенции.

— Ланселот смята, че идеята е добра — каза Артър, — майка му също. И Гуинивиър одобрява този план, всъщност идеята за брака на Ланселот и Сийнуин беше нейна. Тя е умно момиче. Много умно — усмихна се той, както винаги, когато мислеше за своята съпруга.

— Дори вашата умна съпруга, господарю, не може да определя служителите на Митра — осмелих се да кажа аз.

Главата му трепна, сякаш го бях ударил.

— Митра! — каза той гневно. — Защо смяташ, че Ланселот не е достоен за това?

— Защото е страхливец — озъбих се аз, неспособен да крия чувствата си повече.

— Борс и много други мъже не смятат така — предизвика ме Артър.

— Попитайте Галахад — отвърнах аз, — или вашия братовчед Кълхуч.

Изведнъж по покрива затрополи дъжд и само след миг от прозорците започна да капе вътре. Нимю се появи отново на малката сводеста врата зад каменната маса, където спря, за да си сложи качулката.

— Ако Ланселот докаже, че не е страхливец, ще се съгласиш ли? — попита ме Артър след малко.

— Ако Ланселот докаже себе си като воин, господарю, ще се съглася. Но сега той охранява вашия дворец, ако не се лъжа.

— Той пожела да поеме дворцовата охрана на Дурновария само докато зараснат раните на ръцете му — поясни Артър, — но ако той участва в сражения, Дерфел, ще се съгласиш ли?

— Ако се сражава добре, да — обещах аз неохотно. Бях напълно сигурен, че няма да се наложи да спазя това обещание.

— Добре — каза Артър, както винаги доволен от постигнатото съгласие. В този момент вратата на църквата се отвори с трясък и Сенсъм нахлу вътре заедно с влажния вятър, последван от двама монаси. Двамата монаси носеха кожени торби. Малки кожени торбички.

Сенсъм изтърси водата от расото си.

— Търсихме навсякъде, господарю — каза той задъхан, — преровихме всичко и събрахме малкото съкровища, които притежава нашата бедна обител. Сега полагаме в краката ви тези съкровища, с което изпълняваме своя скромен дълг (макар и с нежелание) — той тъжно поклати глава. — Заради нашата щедрост ще ходим гладни този сезон, но там, където мечът командва, ние, простите Божи служители, трябва да се подчиняваме.

Монасите изсипаха съдържанието на торбичките върху каменния под. Една монета се търкулна към мен по пода и аз стъпих с крак върху нея.

— Златна монета на император Адриан! — каза Сенсъм, проследил монетата до моя крак. Вдигнах парата. Беше бронзова сестерция с образа на император Адриан от една страна и Британия с тризъбец и щит от другата. Аз стиснах монетата между пръстите си, извих я и я хвърлих на Сенсъм.

— Злато за глупаци, епископе — казах аз.

Такова беше почти цялото съкровище. Имаше изтъркани монети, повечето медни, някои сребърни, имаше железни пръчки, които широко се използваха при размяна, една брошка от нечисто злато, както и няколко брънки от счупена златна верижка. Цялото съкровище струваше не повече от десетина златни монети.

— Това ли е всичко? — попита Артър.

— Ние даваме на бедните, господарю! — каза Сенсъм — Все пак, ако нуждата ви е толкова голяма, бих могъл да добавя и това.

Той свали златния кръст от врата си, който заедно с дебелата верига сигурно струваше четиридест — петдесет златни пари. Епископът неохотно го подаде на Артър.

— Това би могъл да бъде моят личен заем за вашата война, господарю? — предложи Сенсъм.

Артър посегна към кръста, но Сенсъм дръпна ръката си.

— Господарю — каза той, но толкова тихо, че само Артър и аз можехме да го чуем — миналата година с мен се отнесоха много несправедливо. В замяна на тази верига — разтърси той тежките златни брънки, — бих искал отново да бъда удостоен с честта да стана личен свещеник на крал Мордред. Моето място е до краля, господарю, а не тук сред тези болестотворни блата.

Преди Артър да може да отговори, вратата на църквата отново се отвори и вътре се вмъкна Иса с подгизнало наметало. Сенсъм се обърна вбесен към новодошлия.

— Църквата е затворена за поклонници! — озъби се той. — Има си часове за службите. А сега се махай! Махай се!

Иса махна от лицето си мократа коса, захили се и се обърна към мен.

— Те крият всичко край езерцето зад голямата къща, господарю. Всичко е скрито под купчина камъни. Видях ги как скриха там днешната парса.

Артър дръпна тежката верига от ръката на Сенсъм.

— Можеш да задържиш другите съкровища — кимна Артър към разхвърляното на пода, — за да храниш бедната си обител през зимата, епископе. Задръж и огърлицата си, за да ти напомня, че вратът ти е цял благодарение на мен.

Артър тръгна към вратата.

— Господарю! — извика Сенсъм възмутен — Умолявам ви…

— Моли, куче — прекъсна го Нимю и свали качулката си. — Моли! — Тя се обърна и плю срещу разпятието, после плю на пода на църквата и накрая заплю самия Сенсъм. — Моли, боклук такъв — озъби му се тя.

— Мили Боже! — Сенсъм пребледня като видя своя враг. Той отстъпи назад и се прекръсти. За момент сякаш си глътна езика от ужас. Сигурно беше смятал, че Нимю е изчезнала за винаги на Острова на мъртвите. Но не, тя беше тук, в неговата църква и победоносно плюеше, където си пожелае.

— Това е светотатство! О, Исусе Христе! — той падна на колене и се вторачи в гредореда на тавана. — Прати огън от небето! Сега, в този миг!

Артър мина покрай него и излезе под поройния дъжд, който мокреше оброчните панделки, висящи от Свещеното бодливо дръвче.

— Повикай и останалите копиеносци — заповяда той на Иса. Моите хора чакаха извън портите на манастира в случай, че Сенсъм се опита да скрие съкровищата си извън стените на обителта. Но сега копиеносците влязоха вътре в двора, за да ни помогнат да отстраним обезумелите монаси от купчината камъни, които скриваха тяхното тайно съкровище. Някои монаси паднаха на колене, като видяха Нимю. Те знаеха, коя е тя.

Сенсъм изскочи от църквата и се втурна към купчината камъни. Той се просна върху нея и драматично заяви, че ако трябва ще пожертва живота си, за да запази Божиите пари. Артър тъжно поклати глава.

— Сигурен ли си, че искаш да направиш тази саможертва, епископ Сенсъм?

— Боже Господи, Всемогъщи! — изрева Сенсъм. — Твоят раб идва, убит от тези зли мъже и тяхната мръсна вещица! Цял живот съм служил на волята Ти. Приеми ме, Господи! Приеми своя смирен раб!

Последва писък, защото Сенсъм реши, че смъртта беше дошла за него, но беше само Иса, който го хвана за врата и за расото на гърба и внимателно го вдигна от камъните. Отнесе го до езерцето и го пусна в плитката кълна вода.

— Давя се, Господи — извика Сенсъм, — хвърлен в бурните води, като Йона в океана! Мъченик в името на Христос! Както бяха мъчени Петър и Павел, Господи, сега идвам аз!

Той пусна няколко тревожни мехурчета във водата, но никой освен неговият Бог, не му обръщаше внимание, затова той бавно изпълзя от калния жабурняк и започна да обсипва с проклятия моите хора, които бързо преместваха камъните настрани.

Под купчината имаше дъсчен капак, а под него — яма, облицована с камъни и пълна до горе с кожени чували. А в чувалите имаше злато. Дебели златни монети, златни верижки, златни статуи, златни огърлици, златни брошки, златни гривни, златни игли — златото, донесено тук от стотиците поклонници, дошли да търсят изцеление от Бодливото дръвче. Артър настоя един монах да преброи и претегли всичко, за да може да издаде точна разписка за даденото от манастира. Той остави моите хора да наблюдават монаха и поведе мокрия и протестиращ Сенсъм през двора.

— Първо трябва да се научиш да отглеждаш бодливи дръвчета и тогава да се месиш в делата на кралете, милорд епископ, — каза Артър. — Ти няма да станеш личен свещеник на краля, а ще останеш тук и ще се учиш на земеделие.

— Сложни тор на следващото дръвче — посъветвах го аз. — Поддържай корените му влажни, докато се захване. И не пресаждай дръвче, което цъвти, епископе, това няма да му хареса. Затова са загинали последните няколко дръвчета, които се пресаждал тук — отиваш в гората и ги изкопаваш в неподходящо време. Донеси го през зимата. Изкопай му дълбока дупка, сложи отдолу малко тор и листак и може да постигнеш истинско чудо.

Сенсъм падна на колене и впери поглед в мокрото небе.

— Прости им, Господи! — каза той.

Артър искаше да посети Хълма, но първо се отби при гроба на Норуена, станал място за поклонение на християните.

— Тази жена бе използвана най-безскрупулно — каза ми той.

— Това се отнася до всички жени — намеси се Нимю. Тя ни беше последвала до гроба, който се намираше непосредствено до Свещеното бодливо дръвче.

— Не е така — възрази Артър — Може би това е вярно за повечето хора, но не за всички. Тази жена наистина беше използвана най-безскрупулно, а ние още не сме отмъстили за нея.

— Някога ти имаше възможност да отмъстиш — обвини го остро Нимю, — но остави Гундлеус жив.

— Защото се надявах да има мир — каза Артър. — Следващия път обаче той ще умре.

— Твоята жена ми го обеща — каза Нимю.

Артър потръпна пред жестокостта, която се криеше зад желанието на Нимю, но кимна.

— Гундлеус ще бъде твой — каза Артър. — Обещавам ти.

Той се обърна и ни поведе към върха на Хълма под поройния дъжд. Нимю и аз отивахме у дома, а Артър искаше да види Моргана.

Той прегърна сестра си в замъка. Златната маска на Моргана проблясваше заедно със светкавиците в черното небе. На врата й висеше огърлицата от мечи нокти, облечени в злато, която Артър й беше донесъл от Беноик преди толкова време. Тя се вкопчи в него, жадна за топлина и обич. Аз ги оставих насаме. Нимю, която сякаш никога не беше напускала Хълма, се шмугна през малката вратичка в покоите на Мерлин, а аз хукнах през дъжда към колибата на Гудован. Намерих го седнал пред старото си писалище. Но той не работеше, защото беше ослепял, макар и да казваше, че още може да различава светло и тъмно.

— А напоследък е предимно тъмно — каза той тъжно, след това се усмихна. — Предполагам, че вече си твърде голям, за да мога да те пошляпвам, а Дерфел?

— Можеш да опиташ, Гудован — казах аз, — но не вярвам да има голяма полза.

— Нима е имало някога — избоботи той. — Мерлин ми говори за теб, когато беше тук миналата седмица. Той не стоя дълго. Дойде, поговори с нас, остави ни още една котка, сякаш си нямаме достатъчно котки тук, и след това си тръгна. Дори не остана да пренощува, толкова бързаше.

— Знаеш ли накъде отиде? — попитах аз.

— Никога не казва, но ти къде мислиш, че е отишъл? — попита ме Гудован и в гласа му прозвуча нещо от неговата предишна строгост. — Да търси Нимю. Поне аз така си мисля, макар че защо ли му е притрябвало да търси това глупаво момиче, не знам. Трябва да си намери някоя робиня! — Той замълча и изведнъж се натъжи до сълзи — Знаеш ли, че Себил умря? — попита ме той. — Горката жена. Тя беше убита, Дерфел! Убита! Някой й беше прерязал гърлото. Така и не разбрахме кой. Някой пътник предполагам. Светът отива по дяволите, Дерфел, по дяволите. — За момент Гудован сякаш потъна някъде, но после отново улови нишката на мислите си. — Мерлин трябва да си вземе робиня. Няма нищо лошо в една послушна робиня, а в града има много такива, които за дребна монета ще направят каквото поискаш. Аз използвам къщата до старата работилница на Гулидин. Там има една добра жена, макар че напоследък повече си говорим, отколкото се въргаляме из леглото. Остарявам, Дерфел.

— Не изглеждаш стар. А Мерлин не търси Нимю. Тя е тук.

Отново прокънтя гръмотевица и Гудован напипа едно малко парче желязо, което погали, за да се предпази от злото.

— Нимю е тук? — попита той удивен. — Но ние чухме, че е на Острова! — каза Гудован и отново погали парченцето желязо.

— Беше — казах просто, — но вече не е.

— Нимю… — произнесе той името й, като че ли не можеше да повярва, — ще остане ли тук?

— Не, всички тръгваме на изток днес.

— И ще ни оставите сами? — попита той сприхаво. — Липсва ми Хюел.

— И на мен.

Той въздъхна.

— Времената се менят, Дерфел. Хълмът не е това, което беше. Всички остаряхме и децата вече ги няма. Мъчно ми е за тях. И горкият Друидан вече няма кого да тормози. Пелинор плещи глупости до забрава, а Моргана се разхожда, увесила нос.

— Че тя кога е била весела? — попитах аз безгрижно.

— Тя загуби своята сила — обясни ми Гудован. — Не силата, която й дава възможност да тълкува сънища и да лекува болни, а силата, която имаше, когато Мерлин беше тук и когато Утър седеше на престола. Тя не може да се примири с това, Дерфел, както не можа да се примири и с Нимю. — Той замълча замислен. — Тя много се разгневи, когато Гуинивиър повика Нимю, за да се справи със Сенсъм и да спре строителството на църквата в Дурновария. Моргана беше убедена, че трябваше нея да извикат, а не Нимю. Но чуваме, че лейди Гуинивиър се огражда само с красиви хора, така че Моргана няма никакъв шанс, нали? — изкиска се той. — Но тя все още е силна жена, Дерфел, брат й има голяма амбиция и тя никога не би се задоволила да остане тук и да слуша сънищата на селяните или да смесва билки, за да лекува крави. Тя загива от скука! До такава степен, че дори играе на табла с онзи нещастник епископ Сенсъм от светилището. Защо го изпратиха в Инис Уидрин?

— Защото не го искаха в Дурновария. Той наистина ли идва да играе тук с Моргана?

Гудован кимна.

— Той казва, че има нужда от интелигентна компания и че тя има най-острия ум в Инис Уидрин, а аз бих казал, че е прав. Той, разбира се, непрекъснато я поучава — някакви безкрайни глупости за девица, която ражда Бог, който пък бил прикован на кръст, но Моргана пуска всичко покрай маската си. Поне така се надявам.

Гудован замълча и отпи медовина от своя рог, в който с последни сили се бореше за живота си една оса. Когато той остави рога, аз измъкнах осата и я смачках на писалището му.

— Християните печелят привърженици, Дерфел — продължи Гудован. — Дори жената на Гулидин, тази добра жена Рала, се покръсти, а това вероятно означава, че Гулидин и двете им деца ще последват примера й. Нямам нищо против, но защо трябва да пеят толкова много?

— Ти не обичаш ли пеенето? — подразних го аз.

— Никой не обича хубавата песен повече от мен! — каза той твърдо. — Бойната песен на Утър или Песента на Таранис за голямото клане, на това му викам аз песен, а не онова мрънкане за това какви сме грешници и за милостта, от която се нуждаем, за да бъдем опростени. — Той въздъхна и тръсна глава. — Чух, че си бил в Инис Трийбс? — попита той.

Разказах му за падането на града. Историята беше много подходяща за този ден, когато над нивята се изливаше пороен дъжд, а над цяла Думнония се спускаше мрак. Когато разказът свърши, Гудован гледаше с невиждащи очи към вратата и мълчеше. Помислих, че е заспал, но когато станах от стола, той махна с ръка да седна отново.

— Наистина ли нещата са толкова зле, колкото твърди епископ Сенсъм? — попита той.

— Зле са, приятелю — признах аз.

— Разкажи ми.

Казах му как ирландците и корнийците нападат западните земи, където Кадуи още управляваше като независим владетел. Тристан правеше всичко възможно, за да възпре войниците на баща си, но крал Марк не можеше да устои на изкушението да обогати бедното си кралство за сметка на отслабналата Думнония. Казах му как саксите на Аел са нарушили примирието, но добавих, че главната заплаха идва от Горфидид, който притежава огромна армия.

— Събрал е мъжете на Елмет, Поуис и Силурия — казах аз, — и щом приберат реколтата, той ще ги поведе на юг.

— А Аел не напада ли Горфидид? — попита старият писар.

— Горфидид му е платил за това.

— А Горфидид ще победи ли?

Дълго мълчах, накрая отговорих: „Не.“ Не защото бях убеден в това, а защото не исках този стар приятел да се тревожи, че последното, което ще види в своя живот, ще бъде блясъкът на нечий меч, изсвистял пред слепите му очи.

— Артър ще се сражава с него — казах аз, — а той не се дава лесно.

— И ти ще се сражаваш с тях, нали?

— Това ми е работата, Гудован.

— От теб щеше да стане добър писар — каза той тъжно, — а това е една почтена и полезна професия, въпреки че ние писарите не ставаме лордове.

Аз мислех, че не знае за оказаната ми чест. Сега изведнъж се засрамих от гордостта, с която я бях приел. Гудован се пресегна за своята медовина и отпи нова глътка.

— Ако видиш Мерлин, кажи му да се върне. Хълмът е мъртъв без него.

— Ще му кажа.

— Довиждане, лорд Дерфел — каза Гудован така сякаш знаеше, че това беше последната ни среща на този свят. Опитах се да прегърна стария човек, но той само махна с ръка да си тръгвам, защото не искаше да плаче пред мен.

Артър чакаше при портата откъм морето, загледан на запад отвъд мочурищата, над които се изливаше дъждът.

— Това ще затрудни жътвата — каза той мрачно. Над севърнско море проблясна светкавица.

— След смъртта на Утър имаше точно такава буря — казах аз.

Артър се загърна с наметалото си.

— Ако синът на Утър беше жив… — каза той, но не довърши мисълта си. Настроението му беше мрачно като времето.

— Синът на Утър не би могъл да се сражава с Горфидид, господарю — казах аз, — нито с Аел.

— Нито с Кадуи — добави той мрачно, — нито със Сердик. Толкова много врагове, Дерфел.

— Тогава радвайте се, че имате приятели, господарю.

Той прие тази истина с усмивка, след това се обърна да погледне на север.

— Тревожа се за един приятел — каза той тихо. — Тревожа се, че Тюдрик няма да иска да се бие. Той се измори да воюва и аз не мога да го виня за това. Гуент пострада много повече от Думнония. — Артър ме погледна и в очите му имаше сълзи, или може би това беше само от дъжда. — Исках да направя толкова велики неща, Дерфел, толкова велики неща. А накрая точно аз ги провалих, нали така?

— Не е така, господарю — казах аз убедено.

— Приятелите трябва да казват истината — смъмри ме той тихо.

— Ние имахме нужда от Гуинивиър — казах аз, притеснен, че трябва да говоря така, — вие сте били предопределени един за друг, иначе защо щяха Боговете да я доведат в залата за угощение в нощта на твоя годеж? Не е наша работа, господарю, да размишляваме над решенията на Боговете, ние трябва само да изживеем съдбата си.

Той смръщи вежди, защото предпочиташе да мисли, че той сам е отговорен за своята съдба.

— Да не би да мислиш, че всички трябва просто да се оставим на течението да ни носи?

— Мисля, господарю, че когато си в ръцете на съдбата, по-добре да не търсиш обяснения и причини.

— А аз търся — каза той тихо, след това се усмихна. — Обичаш ли някоя жена, Дерфел? — попита ме той.

— Жените, които обичам, господарю, не са за мен — отговорих аз със самосъжаление.

Той отново се намръщи, после поклати глава състрадателно.

— Горкият Дерфел — каза тихо той, но нещо в гласа му ме накара да го погледна в очите. Нима мислеше, че и Гуинивиър беше сред тези жени? Изчервих се и се зачудих какво да кажа, но Артър се обърна и се загледа в Нимю, която идваше към нас.

— Някой ден, когато намерим време, трябва да ми разкажеш за Острова на мъртвите — каза той.

— Ще разказвам след победата ви, господарю — отвърнах аз, — когато ще се нуждаете от интересни приказки, за да запълвате дългите зимни вечери.

— Да — каза той, — след нашата победа.

Но в гласа му нямаше голяма надежда. Армията на Горфидид беше толкова голяма, нашата толкова малка.

Но преди да премерим сили с Горфидид, трябваше да купим мира със саксите с Божиите пари. Затова тръгнахме към Лоегир.

 

Усетихме миризмата на Дурокобривис много преди да наближим града. Не бяхме пътували и два дни. Оставаше още половин ден път до превзетия град, но вятърът духаше от изток и носеше тежката миризма на смърт и дим далеч над запустелите ниви. Посевите бяха готови за жътва, но хората бяха избягали, изплашени от саксите. В Кунецио, един малък град, построен от римляните, където прекарахме нощта, улиците бяха изпълнени с бежанци, чиито стада бяха наблъскани в набързо построени кошари. Никой не поздрави Артър в Кунецио и нищо чудно, защото хората го обвиняваха за продължителната война и за всички свои нещастия. Мъжете мърмореха, че по времето на Утър е имало мир, а при Артър — само война.

Пред нашата мълчалива колона яздеха конниците на Артър. Те бяха облекли своите ризници, носеха копия и мечове, но щитовете им бяха обърнати надолу, а на копията им имаше зелени клонки — знак, че идвахме с мир. Зад конниците вървяха копиеносците на Ланвал, а след тях двадесет товарни мулета, натоварени със златото на Сенсъм и с всички кожени нагръдници, които конете на Артър носеха по време на битка. В ариергард яздеше втори по-малък отряд конници. Самият Артър вървеше с моите копиеносци точно зад знаменосеца, който яздеше в авангарда. Хигуид, слугата на Артър, водеше Ламрей, черната кобила на господаря си, а до Хигуид вървеше някакъв непознат, когото аз взех за някакъв слуга. Нимю вървеше с нас и заедно с Артър се опитваха да научат някои сакски думи от мен. Но и двамата не бяха добри ученици.

Нимю скоро се отегчи от грубия език, а Артър мислеше за толкова много неща, че едва успя да научи няколко думи — мир, земя, копие, храна, майка, баща. Аз щях да му бъда преводач — това беше първият път, в който трябваше да говоря от името на Артър и да му предавам думите на неговите врагове. Щеше да има още много такива срещи.

Срещнахме врага по обяд, когато слизахме по един невисок хълм, обрасъл с гора, а пътят минаваше през нея. Внезапно една стрела мина между дърветата и се заби точно пред водача на колоната Сеграмор. Той вдигна ръка и Артър заповяда на всеки в колоната да запази спокойствие и да не мърда.

— Никакви мечове! — заповяда той. — Стойте и чакайте!

Саксите сигурно ни бяха държали под око от сутринта, защото бяха събрали един малък отряд, за да ни преградят пътя. Бяха шестдесет-седемдесет силни мъже, които се измъкнаха измежду дърветата и последваха своя водач. Той беше широкоплещест мъж, който носеше щандарт на старейшина, направен от еленови рога, от които висяха ивици човешка кожа.

Старейшината, като всички сакси, се беше окичил с рунтави кожи. Те всички много обичаха кожите и имаше защо — малко неща можеха да спрат острието на меча по-добре от дебел слой кожи. Този човек имаше пухкава черна кожа около врата си, ивици от подобна козина висяха на раменете и на бедрата му. Другата част от облеклото му беше от щавена кожа и вълна — къса горна дреха, панталони, ботуши и кожен шлем с парче черна кожа на върха. На кръста му висеше дълъг меч, а в ръката си държеше любимото оръжие на саксите — брадвата с широко острие.

— Загубихте ли се, уелхи? — викна той. („Уелхи“ беше тяхната дума за нас бритите. Тя означаваше „чужденци“ и звучеше презрително.) — Или просто вече не ви си живее?

Той стоеше на пътя ни, разкрачил крака и вдигнал глава, а брадвата почиваше на рамото му. Мъжът имаше кестенява брада и гъста кестенява коса, която стърчеше изпод ръба на неговия шлем. Неговите хора, някои с железни, други с кожени шлемове, и почти всички с брадви, само за секунди изградиха пред нас стена от щитове. Някои от тях държеха на каишки огромни кучета, големи колкото вълци. По-късно разбрахме, че саксите използват такива кучета като оръжие — пускат ги срещу противниковата стена секунди преди да атакуват със своите брадви и копия. Някои наши хора се плашеха повече от кучетата отколкото от саксите.

Аз тръгнах с Артър, който спря само на няколко крачки от водача на саксите. Никой от нас не носеше копие или щит, а мечовете ни лежаха скрити в ножниците.

— Моят господар — казах аз на сакски, — е Артър, защитник на Думнония, който идва при вас с мир.

— Засега — каза мъжът, — имате вашия мир, но само засега — каза той презрително, все пак името на Артър очевидно му направи силно впечатление, защото той го погледна с ново любопитство и след това отново се обърна към мен.

— Ти сакс ли си? — попита ме той.

— По рождение да. Но сега съм британец.

— Може ли вълкът да стане крастава жаба? — смръщи се той. — Защо да не станеш отново сакс?

— Защото съм се заклел да служа на Артър — казах аз, — а тази служба изисква да предам на твоя крал голям дар в злато.

— За крастава жаба, виеш много добре — каза мъжът. — Аз се казвам Тердиг.

Никога не бях чувал това име.

— Твоята слава плаши нашите деца в сънищата им.

Той се засмя.

— Добре казано, крастава жабо. И кой е нашият крал?

— Аел — казах аз.

— Не чух добре, крастава жабо.

Аз въздъхнах.

— Бретуалдата Аел.

— Добре казано, крастава жабо — заяви Тердиг. Ние бритите не признавахме титлата „бретуалда“, но аз я използвах, за да спечеля благоразположението на сакския старейшина. Артър, който нищо не разбираше от нашия разговор, търпеливо чакаше да намеря удобен момент да му преведа нещо. Той имаше доверие на своите хора и затова не бързаше и не се намесваше.

— Бретуалдата е на няколко часа път оттук — каза Тердиг. — Може ли да ми назовеш поне една причина, жабо, поради която аз трябва да обезпокоя неговия ден с новината, че някакви плъхове, мишки и гъсеници са плъзнали в земите му.

— Ние носим на бретуалдата повече злато, отколкото ти, Тердиг, можеш да си представиш. Злато за вашите мъже, за вашите жени, за вашите дъщери, има дори за вашите роби. Това достатъчно основателна причина ли е?

— Покажи, крастава жабо.

Беше рисковано, но Артър с готовност се съгласи да заведе Тердиг и шестима от неговите хора до мулетата и да му покаже съкровището в чувалите. Рискът се състоеше в това, че Тердиг можеше да реши да се бие с нас за златото, но ние бяхме повече, а и видът на конниците с техните огромни коне внушаваше страх. Така че саксът просто взе три златни монети и каза, че ще съобщи за нас на бретуалдата.

— Вие чакайте при Камъните — заповяда ни той. — Стойте там и моят крал ще дойде на сутринта.

Тази заповед означаваше, че Аел вече е бил предупреден за нашето приближаване и вероятно беше разбрал какво ни води насам.

— Може да останете при камъните с мир — каза Тердиг, — докато бретуалдата реши какво да прави с вас.

Цял следобед вървяхме, докато стигнахме Камъните. Онази вечер за първи път видях големия каменен кръг. Мерлин често ми беше говорил за Камъните. Нимю също беше чувала за тяхната сила. Но никой не знаеше кой беше издигнал тези камъни и защо ги беше подредил в кръг. Нимю беше сигурна, че само Боговете можеха да направят това и затова започна да напява молитви, когато приближихме до сивите самотни монолити, чиито издължени сенки се тъмнееха на фона на светлозелената трева. Около каменния кръг имаше плитък ров. Самите Камъни образуваха огромен кръг от високи блокове, подобни на колони, а над тях бяха сложени други камъни, които изглеждаха като трегери. А в пространството, оградено от тези груби арки, имаше други огромни скални късове, изправени на тясната си страна и наредени около голям плосък камък, който служеше за олтар. В Британия имаше много от тези каменни кръгове, някои дори заемаха по-голяма площ, но само този бе свързан с такава тайнственост и величие, затова всички бяхме обзети от страхопочитание и мълчаливо пристъпвахме към тази светиня.

Нимю направи своите заклинания, след това ни увери, че е безопасно и ние прескочихме рова и започнахме удивени да се разхождаме сред тези скални късове, подредени от Боговете. Камъните бяха обрасли с лишеи. Някои се бяха наклонили, други направо бяха паднали, а трети носеха дълбоки надписи с римски имена и цифри. До смъртта си Гърийнт беше Лорд на камъните — служба създадена от Утър като награда за този, който отговаря за безопасността на нашата източна граница, заплашвана от саксите. Но сега някой друг трябваше да получи тази титла и да се опита да изтласка Аел обратно отвъд изгорения Дурокобривис. Нимю смяташе, че е позор, дето Аел беше пожелал да се срещне с нас, тук толкова навътре в Думнония.

На юг имаше една долина, обрасла с гора, и ние използвахме мулетата, за да донесем дърва оттам и да накладем огън, който горя ярко през цялата призрачна нощ. На хоризонта на изток се виждаха и други огньове, което означаваше, че саксите ни бяха последвали. Беше напрегната нощ. Нашият огън се извисяваше сякаш беше Белтейн, но сенките, които пламъците хвърляха по камъните, ни изнервяха. Нимю направи предпазни заклинания около рова и това поуспокои хората ни, но вързаните коне цяла нощ цвилеха и риеха пръстта с копита. Артър предполагаше, че те надушваха бойните кучета на саксите, но Нимю беше сигурна, че около нас бродят духовете на умрелите. Нашите часовои стискаха копията си и ги вдигаха при всеки полъх на вятъра, прошумял над гробните могили, които се намираха около Камъните. Не ни обезпокои нито куче, нито дух, нито воин, но малцина от нас успяха да поспят.

Артър изобщо не спа. По едно време през нощта той ме помоли да се разходим и ние закрачихме по външния кръг на камъните. Известно време той вървя гологлав и мълчалив под ярките звезди.

— Аз съм бил тук — наруши той внезапно тишината.

— Кога, господарю? — попитах аз.

— Преди десет години. Или единадесет — повдигна той рамене сякаш броят на годините нямаше значение. — Мерлин ме доведе.

Той отново замълча и аз не казах нищо, защото от последните му думи почувствах, че това място имаше особено значение за него. И наистина беше така, защото накрая той спря и посочи сивия блок, който стоеше като олтар в центъра на каменния кръг.

— Ето там, Дерфел, Мерлин ми даде Каледфулч.

Аз погледнах към украсената с кръстосани нишки дръжка, която стърчеше от ножницата.

— Достоен дар, господарю — казах аз.

— Много тежък, Дерфел. Беше свързан с тежко бреме. — Артър ме хвана под ръка и ние отново тръгнахме. — Мерлин ми го даде при условие, че правя това, което той ми заповяда и аз се подчиних. Отидох в Беноик и научих от Бан задълженията на владетеля. Научих, че кралят е толкова добър, колкото най-бедният човек в своето кралство. Това беше урокът на Бан.

— Това не е бил урок, който Бан е научил от собствен опит — казах аз мрачно, защото си помислих как Бан беше пренебрегнал своя народ, за да създаде разкошния Инис Трийбс. Артър се усмихна.

— Някои хора са по-добри в познанията си отколкото в делата си, Дерфел. Бан беше много мъдър, но не и практичен. А аз трябва да бъда и двете.

— Да бъдете крал? — осмелих се аз да попитам, защото подобно твърдение щеше да бъде в противоречие с всичко, което Артър беше говорил дотогава за своята цел в живота. Но Артър не се обиди от моя въпрос.

— Да бъда владетел — каза той и отново спря, загледан в легналите войници, загърнали се със своите тъмни наметала в центъра на каменния кръг. А на мен ми се струваше, че плоският камък сияе под лунната светлина или може би това беше само моето разпалено въображение.

— Мерлин ме накара да се съблека гол и да стоя на този камък цяла нощ — продължи Артър. — Валеше дъжд, духаше вятър и беше много студено. Той напяваше заклинания, а мен накара да държа меча пред себе си с протегнати ръце. Помня, че по едно време ръцете ми горяха като в огън, после се вкочаниха, но той не ми даваше да пусна Каледфулч. „Дръж го! — викаше той — дръж го!“ И аз стоях и треперех, а той призоваваше мъртвите да станат свидетели на неговия дар. И те дойдоха, Дерфел, редица след редица идваха мъртви воини с празни очи и ръждясали шлемове, които се надигнаха от Онзи свят, за да видят как ще получа меча. — Артър тръсна глава при този спомен. — Или може би просто съм сънувал тези проядени от червеи мъже. Бях млад и много впечатлителен, а Мерлин знае как да всее страх от Боговете в душата на един млад човек. Но след като ме изплаши с тълпата мъртви свидетели, той ми каза какво трябва да прави предводителят, как да намира воините, които имат нужда от водач, и как трябва да се сражава в битка. Той разкри съдбата ми, Дерфел — каза Артър и отново замълча, а лицето му изглеждаше много мрачно на лунната светлина. След това се усмихна тъжно и изведнъж изтърси — Всичко това са глупости.

Каза го толкова тихо, че едва го чух.

— Глупости ли? — попитах аз, неспособен да скрия неодобрението си.

— Аз трябва да върна Британия на нейните Богове — каза Артър с насмешка.

— И ще го направите, господарю — казах аз. Той сви рамене.

— Мерлин искаше една силна ръка, която да държи един добър меч — каза той, — но какво искат Боговете, Дерфел, не знам. Ако те искат Британия, защо съм им потрябвал аз? Или Мерлин? Нима Боговете имат нужда от хората? Или ние сме като кучета, дето лаят за господари, които не искат да ги слушат?

— Ние не сме кучета — казах аз. — Ние сме създадени от Боговете. Те трябва да са имали някаква цел, когато са ни създали.

— Така ли? Може би просто сме създадени, за да ги забавляваме.

— Мерлин казва, че сме изгубили връзката с Боговете — продължих аз да упорствам.

— Точно както Мерлин изгуби връзката с нас — каза твърдо Артър. — Ти видя как той избяга от Дурновария онази нощ, когато се върнахте от Инис Трийбс. Мерлин е прекалено зает, Дерфел. Мерлин преследва своите „Съкровища на Британия“ и не се интересува какво правим ние в Думнония. Аз бих могъл да направя за Мордред велико кралство, бих могъл да издигна справедливостта в закон, бих могъл да донеса мир и да накарам християни и езичници заедно да танцуват под лунната светлина, и Мерлин отново ще остане сляп и глух за всичко това. Защото Мерлин се интересува само от момента, в който цяла Британия ще бъде върната на Боговете, а когато този момент настъпи, той ще поиска от мен да му върна Каледфулч. Това беше неговото второ условие. Каза ми, че мога да взема меча на Боговете, само ако му го върна, когато той ми го поиска.

Той говореше с насмешка, която ме тревожеше.

— Не вярвате ли в мечтата на Мерлин? — попитах аз.

— Вярам, че Мерлин е най-мъдрият човек в Британия — каза серизно Артър, — и че знае много повече от онова, което аз мога изобщо да се надявам, че някога ще науча. Знам също, че моята съдба е преплетена с неговата, точно както твоята е преплетена със съдбата на Нимю, предполагам. Освен това си мисля, че Мерлин се е родил отегчен и сега иска да прави това, което правят Боговете. Да се забавлява за наша сметка. А това, Дерфел, означава, че когато дойде време да връщам Каледфулч, то ще бъде точно тогава, когато най-много ще имам нужда от него.

— И какво ще правите тогава?

— Нямам представа. Никаква представа.

Тази мисъл сякаш го развесели, защото той се усмихна, след това сложи ръка на моето рамо.

— Върви да спиш, Дерфел. Ще имам нужда от езика ти утре и не искам да пелтечиш от умора.

Оставих го и успях да дремна в сянката на сияещия камък, облян от лунната светлина, въпреки че преди това дълго лежах и мислех за онази далечна нощ, когато Мерлин е накарал Артър да държи тежкия меч до прималяване и е стоварил огромното бреме на неговата съдба върху крехките му рамене. Чудех се защо Мерлин беше избрал Артър, тъй като сега ми се струваше, че двамата бяха толкова различни. Мерлин вярваше, че хаосът може да бъде победен само ако бъдат впрегнати силите на тайнственото, а Артър вярваше в силите на човека. Може би, помислих си аз, Мерлин беше научил Артър да управлява хората, за да може той самият свободно да управлява тъмните сили. Освен това осъзнах, макар и твърде смътно, че може да дойде време, когато щеше да се наложи да избираме един от тях двамата, а това ме плашеше. Помолих се никога да не се налага такъв избор. След това заспах и спах докато изгря слънцето и освети единственият каменен стълб извън кръга, чиято сянка се простря и стигна точно до центъра на каменния кръг, където ние пазехме парите на кралството за откупа.

Пихме вода, хапнахме твърд хляб, закопчахме коланите с мечовете на кръста и след това пръснахме златото върху росната трева пред каменния олтар.

— Какво ще попречи на Аел да вземе златото и въпреки това да продължи войната? — попитах аз Артър, докато чакахме пристигането на саксите. В края на краищата, Аел и друг път беше взимал злато от нас и това не му беше попречило да изгори Дурокобривис.

Артър сви рамене. Той беше облякъл резервната си ризница — римска изработка — която беше очукана и белязана от множество битки. Той я носеше върху едно от своите бели наметала.

— Нищо — отвърна Артър — освен малкото чест, която може би има. Затова ние трябва да му предложим нещо повече от злато.

— Повече? — повторих аз, учуден, но Артър не отговори, защото на озареният от слънцето хоризонт на изток се появиха саксите.

Идваха подредени в дълга колона, която обхвана целия хоризонт. Те биеха своите бойни тъпани, а копиеносците вървяха в боен ред, но на оръжията им бяха закачени листа, което означаваше, че за момента идваха с мир. Аел вървеше начело. Той беше първият „бретуалда“, с когото щях да се запозная, до края на живота си щях да срещна само още един. Вторият щеше да се появи по-късно и щеше да ни създаде много повече неприятности, но засега и Аел ни създаваше достатъчно грижи. Той беше висок човек с открито твърдо лице и тъмни очи, които скриваха мислите му. Той имаше черна брада, бузите му бяха набраздени от белези, получени в битки, а на дясната му ръка липсваха два пръста. Аел носеше черна дреха с кожен колан, кожени ботуши, железен шлем, от който стърчаха рога на бик, а върху всичко това беше сложил наметка от меча кожа (с напредването на деня ставаше все по-горещо, така че по едно време Аел свали тази помпозна дреха). За щандарт му служеше един нацапан с кръв череп на бик, забучен на копие.

Войската му беше от двеста, двеста и няколко души и повече от половината водеха огромни бойни кучета, вързани с кожени ремъци. Зад войниците вървеше една тълпа от жени, деца и роби. Саксите бяха много повече от нас, но Аел беше обещал да не ни напада, поне докато реши съдбата ни. Хората му изобщо не се държаха враждебно. Те спряха отвъд рова, а Аел, заедно със своите съветници, един преводач и двама магьосници, влезе в кръга, за да се срещне с Артър. Магьосниците бяха намазали косите си с изпражнения и бяха оформили кичури, които след като бяха изсъхнали, стърчаха на всички страни. На раменете магьосниците имаха раздърпани наметала от вълчи кожи. Като се завъртяха наоколо да правят своите заклинания, от боядисаните им тела сякаш наизскачаха вълчи муцуни, крака и опашки. Те крещяха заклинанията си и приближаваха, като с това унищожаваха всяка магия, която евентуално бяхме направили срещу техния вожд. Нимю клекна зад нас и започна да напява противозаклинания.

Двамата предводители се измериха с поглед. Артър беше по-висок, а Аел по-широкоплещест. Лицето на Артър беше поразително, но лицето на Аел беше ужасяващо. В него безпогрешно можеше да разпознаеш лицето на човек, дошъл отвъд морето, за да създаде свое кралство в чуждата земя. И той беше създал това кралство благодарение на своята свирепа жестокост.

— Би трябвало да те убия сега, Артър — каза той, — така ще имам един враг по-малко.

Неговите магьосници, голи под проядените от молците вълчи кожи, клекнаха зад него. Единият задъвка пръст, а другият извъртя очи, когато Нимю, свалила превръзката от празното си око, изсъска срещу тях. Борбата между Нимю и сакските магьосници беше лична война, на която предводителите на обръщаха внимание.

— Може би ще дойде време, Аел — каза Артър, — когато ние с теб ще се срещнем на бойното поле. Но засега ти предлагам мир.

Очаквах донякъде, че Артър ще се поклони на Аел, който, за разлика от Артър, беше крал, но Артър се държеше с бретуалдата като с равен и Аел приемаше това без възражения.

— Защо? — попита направо Аел. Той не си служеше със заобикалки, докато ние, бритите, обичахме предисловията. Веднага забелязах тази разлика между нас и саксите. Бритите мислеха със заобикалки, мисълта им следваше сложни извивки, подобно на сложните плетеници в техните бижута, а саксите бяха прями и груби, също като тежките златни брошки и недодяланите огърлици, които правеха. Бритите рядко започваха да говорят направо по въпроса, който ги интересуваше — първо се въртяха около него, намекваха, подсказваха, винаги търсейки заобиколни пътища към целта. Саксите пет пари не даваха за този изтънчен подход. Веднъж Артър ми заяви, че и на мен ми е присъща тази сакска прямота, но си мисля, че го каза като комплимент.

Артър не отговори на въпроса на Аел.

— Мислех, че вече бяхме постигнали мир помежду си. Имахме споразумение, подпечатано със злато.

Аел с нищо не показа някакво притеснение затова, че беше нарушил мира. Той само сви рамене, сякаш това беше дребно нещо.

— Щом едното споразумение се е провалило, защо си дошъл да плащаш за друго? — попита той.

— Защото съм скаран с Горфидид — отговори Артър, възприемайки прямотата на сакса, — и аз търся твоята помощ в тази кавга.

Аел кимна.

— Но ако аз ти помогна да разгромиш Горфидид, ще увелича силата ти. Защо трябва да правя това?

— Защото ако не го направиш, Горфидид ще разгроми мен, и тогава той ще бъде по-силен.

Аел се засмя и разкри развалените си зъби.

— Какво го интересува кучето, кой от двата плъха ще убие? — попита той. При превода на последното изречение аз замених плъховете с елени. Стори ми се по-тактично. Забелязах, че преводачът на Аел не ме издаде на своя господар.

— Нищо — съгласи се Артър, — но елените не са еднакви. — (Преводачът на Аел каза, че плъховете не са еднакви и аз не казах нищо на Артър.) — В най-добрият случай, лорд Аел — продължи Артър, — аз запазвам Думнония и правя Поуис и Силурия мои съюзници. Но ако Горфидид победи, той ще обедини срещу теб Елмет, Регед, Поуис, Силурия и Думнония.

— Но на твоя страна ще имаш и Гуент — каза Аел. Той очевидно беше умен мъж.

— Така е, но и Горфидид ще спечели подкрепата на Гуент, когато се стигне до война между брити и сакси.

Аел изръмжа. Сегашното положение, при което бритите се биеха помежду си, беше в негова полза, но той знаеше, че накрая бритите ще спрат да воюват помежду си. И тъй като сега изглеждаше, че Горфидид е на път скоро да сложи край на тези войни, предложението на Артър даваше възможност на Аел да продължи конфликта между своите врагове.

— И какво искаш от мен? — попита той. Неговите магьосници в това време подскачаха на четири крака като огромни скакалци, а Нимю подреждаше камъчета на земята. Очертаната с камъчетата фигура изглежда разтревожи двамата магьосници, защото те започнаха да надават уплашени викове. Аел не им обърна внимание.

— Искам да дадеш на Думнония и на Гуент три луни мир — каза Артър.

— Така значи, ти просто искаш да купиш мир, а? — изрева Аел и то така, че дори Нимю се стресна. Саксът махна с ръка към своите хора, наклякали заедно с жените, кучетата и робите си отвъд плиткия ров.

— Какво прави една войска по време на мир? Кажи ми! Аз съм им обещал нещо повече от злато. Обещах им земя! Обещах им роби! Обещах им британска кръв, а ти ми предлагаш мир. — Аел плю. — В името на Тор, Артър, аз ще ти дам мир, защото просто ще те убия, а моите хора ще се изреждат при жена ти. Такъв ще бъде моят мир! — Той отново плю на земята, после погледна към мен. — Кажи на твоя господар, куче — каза той, — че половината от моите хора току що са пристигнали с лодките. Те не са събирали зърно и няма с какво да се изхранват през зимата. Не можем да ядем злато. Ако не вземем земя и зърно, ще умрем от глад. За какво му е на гладния човек мир?

Аз преведох на Артър думите, без най-грубите обиди.

Лицето на Артър се сви като от удар. Аел забеляза това, реши, че е знак за слабост и презрително се извърна.

— Ще ти дам два часа преднина, червей такъв — викна той през рамо, — след това ще тръгна след теб.

— Рате — каза само Артър, без дори да изчака да му преведа заплахата на Аел.

Саксът се обърна. Нищо не каза, само се взря в лицето на Артър. Вонята на неговата меча кожа беше отвратителна — смесица от миризмите на пот, изпражнения и мас. Той продължаваше да мълчи и да чака.

— Рате — повтори Артър, — кажи му, че може да превземе Рате. Кажи му, че там има всичко, което той иска. Кажи, му че земята, която този град пази, е негова.

Рате беше крепостта, която пазеше източната граница на Горфидид със саксите и ако Горфидид изгубеше тази крепост, саксите щяха да се придвижат двадесет мили по-навътре в Поуис.

Преведох. Отне ми известно време, докато обясня местоположението на Рате на Аел, но накрая той разбра. Не беше доволен, изглежда защото Рате беше здрава римска крепост, която Горфидид допълнително беше укрепил с масивен земен насип.

Артър обясни, че Горфидид беше изтеглил оттам най-добрите си копиеносци, за да ги включи в армията, която събираше, за да нападне Гуент и Думнония. Нямаше нужда да обяснява, че Горфдид беше поел този риск само, защото вярваше в мира, който беше купил от Аел, мир, който Артър сега искаше да разруши. Артър съобщи, че една християнска общност в Рате беше построила манастир в непосредствена близост до наземното укрепление на крепостта и че монасите бяха пробили вход в укреплението, за да могат по-лесно да влизат и да излизат от своята обител. Командващият на крепостния гарнизон, който беше един от малкото християни във войската на Горфидид, беше дал благословията си за построяването на този манастир.

— Откъде знае всичко това? — попита ме Аел.

— Кажи му, че съм довел с мен един човек, един човек от Рате, който знае как може да се влезе в манастира и който е готов да им стане водач. Кажи му, че единственото, което искам, е да пощадят живота на този човек.

Тогава разбрах, кой е бил непознатият, който вървеше до Хигуид. Разбрах също така, че още преди да тръгнем от Дурновария Артър е знаел, че ще трябва да пожертва Рате.

Аел поиска да научи нещо повече за предателя и Артър му разказа как човекът напуснал Поуис и дошъл в Думнония, за да търси отмъщение, тъй като жена му го беше изоставила заради един от офицерите на Горфидид.

Аел поговори със своите съветници, докато двамата му магьосници ломотеха нещо срещу Нимю. Един от тях насочи към нея човешка бедрена кост, но Нимю само плю. Това сякаш приключи войната между тях, тъй като двамата магьосници се оттеглиха, а Нимю стана и изтупа ръцете си. Съветниците на Аел започнаха да се пазарят с нас. По едно време те настояха да им предадем всичките си бойни коне, но в замяна Артър поиска всичките им бойни кучета. Накрая, вече беше следобяд, саксите приеха предложението за Рате и златото на Артър. Това беше може би най-голямото съкровище предавано от бритите на някой сакс, но Аел настоя да вземе и двама заложници, които обеща да освободи, след като се увери, че Артър и Горфидид не са му поставили капан в Рате. Той посочи наслуки двама от воините на Артър — бяха Балин и Ланвал.

Вечерта ядохме заедно със саксите. Бях любопитен да видя от близо тези мъже, които бяха мои братя по рождение. Дори се страхувах, че ще почувствам зова на кръвта, но всъщност ми се видяха отблъскващи. Подхвърляха си груби шеги, маниерите им бяха просташки, а от миризмата на увитите им в кожи тела ми призляваше. Някои от тях ми се подиграваха, като твърдяха, че приличам на техния крал Аел, но аз не виждах никаква прилика между плоските груби черти на Аел и онова, което си мислех, че представлява собственото ми лице. Накрая Аел се озъби на нескопосаните шегаджии и те млъкнаха. Саксът втренчи студен поглед в мен и ме помоли да поканя хората на Артър да споделят неговата вечеря от огромни печени късове месо. Ядохме месото без да си сваляме ръкавиците, дърпахме със зъби горещото месо, а кървавият сок капеше по брадите ни. Ние им дадохме медовина, те ни дадоха пиво. Имаше няколко пиянски сбивания, но никой не беше убит. Аел, както и Артър, остана трезв, но двамата магьосници на бретуалдата така се напиха, че заспаха в собствения си бълвоч. Аел ни обясни, че и двамата са луди, които чуват Боговете. Той имал и други жреци, които били нормални, но се смятало, че лудите притежават особена сила, която можело да потрябва на саксите.

— Страхувахме се, че ти може да доведеш Мерлин — каза Аел.

— Мерлин сам е господар на себе си — отвърна Артър, — но това е негова жрица — посочи той към Нимю, която беше вперила единственото си око в сакса.

Аел направи някакъв жест, който вероятно беше неговият знак против зло. Той се страхуваше от Нимю заради Мерлин, а това беше добре да се знае.

— Но Мерлин е в Британия, нали? — попита Аел с безпокойство.

— Така казват някои — отговорих аз вместо Артър, — но други твърдят обратното. Кой знае? Може и да е някъде там в тъмното — погледнах аз към черната нощ около нас.

Аел сръга с дръжката на копието си единия от своите магьосници. Човекът изскимтя жалостиво и Аел сякаш остана доволен от този звук, като че ли това беше достатъчно, за да го предпази от всяка неприятност. Бретуалдата беше окачил на врата си кръста на Сенсъм, а неговите хора носеха тежките златни огърлици, които бяхме взели от Инис Уидрин. По-късно същата нощ, когато повечето сакси шумно хъркаха, ние разговаряхме с някои от техните роби, които ни разказаха как бе паднал Дурокобривис и как принц Гърийнт бил пленен жив и измъчван до смърт. Артър се разплака. Никой не беше познавал Гърийнт отблизо, но той беше скромен човек, без амбиции, който беше направил всичко възможно да задържи нарастващите сили на саксите. Някои роби ни молеха да ги вземем с нас, но ние не можехме да направим това, защото не смеехме да обидим своите домакини.

— Един ден ще се върнем за вас — обеща Артър на робите — Ще се върнем.

Саксите си тръгнаха на другия ден следобяд. Аел настоя ние да останем още една нощ преди да напуснем Камъните, защото искаше да бъде сигурен, че няма да го последваме. Аел отведе със себе си Балин, Ланвал и човека от Поуис. Артър се допита до Нимю дали Аел ще сдържи думата си. Тя кимна с глава — сънувала, че саксите връщат нашите заложници.

— Но кръвта на Рате ще тежи на твоята съвест — каза тя злокобно.

Приготвихме се за нашето собствено пътуване и зачакахме следващото утро. Артър винаги се чувстваше зле, когато беше принуден да бездейства, затова, когато се свечери, той помоли Сеграмор и мен да отидем до горите на юг. В началото като че ли вървяхме безцелно, но накрая Артър спря под един огромен дъб, по който висяха дълги сиви лишеи.

— Чувствам се омърсен — каза той. — Не успях да спазя клетвата си към Беноик, сега купувам смъртта на стотици брити.

— Ти не можеше да спасиш Беноик — казах аз твърдо.

— Страна, която купува поети, вместо копиеносци, не заслужава да оцелее — добави Сеграмор.

— Няма значение дали съм могъл да я спася или не — каза Артър. — Аз дадох клетва на Бан и не я спазих.

— Ако на някой къщата му изгаря до основи, той няма да хукне да гаси пожара у съседите — каза Сеграмор. Неговото черно лице, непроницаемо като лицето на Аел, бе омагьосало саксите. Мнозина от тях се бяха сражавали срещу него през последните години и вярваха, че той беше някакъв демон, повикан от Мерлин. Артър се беше възползвал от тези страхове и беше намекнал, че ще остави Сеграмор да пази новата граница. Всъщност Артър щеше да вземе Сеграмор в Гуент, защото щеше да има нужда от най-добрите си мъже във войната с Горфидид.

— Ти не беше в състояние да спазиш клетвата си към Беноик — продължи Сеграмор, — така че Боговете ще ти простят.

Сеграмор имаше много прагматична представа за Боговете и хората и това беше една от неговите силни страни.

— Боговете може и да ми простят — каза Артър, — но аз не мога да си простя. А сега плащам на саксите, за да убиват брити. — Само при мисълта за това Артър потръпна. — Снощи си пожелах Мерлин да беше тук — каза той, — за да знам, че той би одобрил това, което правим.

— Разбира се, че би одобрил — казах аз. Нимю не приемаше жертвата на Рате, но тя винаги е била по-чиста от Мерлин. Тя разбра, че е необходимо да се плати на саксите, но беше отвратена от мисълта да плащаме с британска кръв, пък била тя и на наши врагове.

— Всъщност няма никакво значение какво мисли Мерлин — каза Артър гневно. — Не би имало значение дори ако всеки жрец, друид или менестрел в Британия са съгласни с мен. Когато искаш благословия от някой друг, ти просто се опитваш да избягаш от отговорност. Нимю е права, аз ще нося отговорността за всички убити в Рате.

— Какво друго можеше да направиш? — попитах аз.

— Ти не разбираш, Дерфел — каза Артър мрачно, като че ли ме обвиняваше, но всъщност обвиняваше себе си. — Винаги съм знаел, че Аел ще поиска нещо повече от злато. Това са сакси! Те не искат мир, искат земя! Знаех това, иначе защо щях да мъкна с нас онзи нещастен човек от Рате? Още преди Аел дори да се сети да поиска, аз бях готов да дам, а колко мъже ще трябва да умрат, заради моята далновидност? Триста? А колко жени ще бъдат отведени в робство? Колко деца? Колко семейства ще бъдат разбити? И за какво? За да докажа, че аз съм по-добър предводител от Горфидид? Струва ли си заради мен да пострадат толкова много хора?

— Те ще страдат, за да запазят престола за Мордред — казах аз.

— Още една клетва! — каза Артър мрачно. — Всички тези клетви, които трябва да спазваме! Дал съм клетва на Утър да поставя внука му на трона, дал съм клетва на Лиодиган да му върна Хенис Уирън.

Артър замълча изведнъж и Сеграмор ме погледна тревожно, защото и двамата чувахме за първи път за тази клетва, която щеше да ни застави да се бием срещу Диурнач, страшния ирландец, краля на Лейн, превзел кралството на Лиодиган.

— И сред всички хора — каза Артър нещастен, — аз съм този, който най-лесно нарушава клетвите си. Наруших клетвата си към Бан, наруших и клетвата си пред Сийнуин. Горката Сийнуин.

За първи път чувахме Артър така открито да съжалява за нарушеното обещание. Преди това мислех, че Гуинивиър блести като ярко слънце в душата на Артър, затъмнило бледото сияние на Сийнуин до такава степен, че тя бе изчезнала от съзнанието му. Но се оказа, че споменът за поуиската принцеса все още гложди съвестта на Артър. Измъчваше го точно както мисълта за съдбата на Рате.

— Може би трябва да ги предупредим — каза той.

— И да загубим заложниците ли? — попита Сеграмор.

Артър тръсна глава.

— Ще предложа себе си в замяна на Балин и Ланвал.

И точно това мислеше да направи. Бях сигурен. Угризенията бяха толкова мъчителни, че той отчаяно търсеше начин да развърже този възел, в който бяха сплетени съвест и дълг, беше готов да го направи дори с цената на собствения си живот.

— Мерлин би ми се присмял сега — каза той.

— Така е — казах аз. Съвестта на Мерлин, ако изобщо съществуваше, служеше само като показател за това как разсъждаваха по-низшите хора и така подтикваше Мерлин да се държи по най-неочакван начин. Съвестта на Мерлин беше средство за забавление на Боговете. Съвестта на Артър беше бреме.

Сега той втренчено гледаше в обраслата с мъх земя под сянката на дъба. Денят потъваше в мрак, душата на Артър също. Наистина ли се беше изкушил да зареже всичко? Да отиде до крепостта на Аел и да предложи своя живот в замяна на живота на хората в Рате? Мисля, че за момент беше решил точно това. Но после в него се надигна коварната логика на неговата амбиция и подобно на приливната вълна, която заливаше пясъците на Инис Трийбс, удави отчаянието.

— Преди сто години — каза той бавно — на тази земя е царял мир. Справедливост. Мъжете са разчиствали горите, уверени, че техните внуци ще живеят и ще обработват земята. Но тези внуци са мъртви, убити от саксите или от своите. Ако не направим нищо, хаосът ще продължи да се разпростира, докато не остане нищо друго освен саксите и техните ненормални магьосници. Ако Горфидид победи, той ще вземе богатствата на Думнония, а ако победя аз, аз ще прегърна Поуис като брат. Ненавиждам това, което правим, но само ако го направим, ще можем да въведем ред — каза Артър и погледна и двама ни. — Ние всички сме поклонници на Митра, така че вие можете да станете свидетели на клетвата, която ще направя пред Него.

Артър замълча. Той беше започнал да мрази клетвите и свързаните с тях задължения, но състоянието му след онази среща с Аел беше такова, че той беше готов да поеме бремето на нова клетва.

— Намери ми един камък, Дерфел — заповяда той.

Аз изрових с крак един камък, изчистих пръстта от него. След това по искане на Артър надрасках върху камъка с върха на ножа името на Аел. Артър изрови със своя нож дълбока дупка до ствола на дъба и се изправи.

— Заклевам се — каза той, — че ако оцелея след битката с Горфидид, ще отмъстя за невинните души в Рате, които осъдих на смърт. Аз ще убия Аел. Ще унищожа и него и хората му. Ще нахраня гарваните с тях, а богатствата им ще раздам на децата на Рате. Вие двамата сте свидетели на моята клетва, и ако не я изпълня, вие ще бъдете освободени от клетвата си за вярност към мен. — Артър пусна камъка в дупката и тримата го зарихме с изровената пръст. — Дано Боговете ми простят за смъртта, която днес посях — каза Артър.

След това тръгнахме да посеем още.

* * *

На път за Гуент минахме през Кориниум. Айлийн още живееше там. Артър видя синовете си, но не прие майка им. Не искаше слуховете за подобна среща да стигнат до Гуинивиър и да я наранят. Все пак той ме изпрати да занеса на Айлийн една емайлирана сребърна брошка, на която беше изобразено животно подобно на заек, само че с по-къси крака и уши. Тя ме прие любезно, но когато видя подаръка на Артър само сви рамене. Тази брошка беше от съкровището на Сенсъм, но Артър я беше платил с монети от собствената си кесия.

— Той имаше желание да ти прати нещо по-хубаво — предадох аз думите на Артър, — но за съжаление сега трябва да даваме най-красивите бижута на саксите.

— Едно време — каза горчиво тя, — Артър ми пращаше подаръци, защото изпитваше любов, а не чувство на вина.

Айлийн все още беше поразителна жена, въпреки че косата й беше посребряла, а очите й бяха потъмнели от тъгата на примирението. Тя беше облечена в дълга вълнена рокля в син цвят, а косата й бе сплетена и завъртяна на охльови над ушите. Айлийн хвърли поглед на странното емайлирано животно.

— Какво мислиш е това? — попита ме тя. — Не е заек. Може ли да е котка?

— Сеграмор казва, че е заек. Той бил виждал такива зайци в Кападокия, макар че ако ме питате къде е това място, няма да мога да отговоря.

— Ти не трябва да вярваш на всичко, което ти разправя Сеграмор — подразни ме Айлийн, докато си закачаше брошката на гърдите. — Имам скъпоценности като кралица — добави тя като ме поведе към малката градина на своята римска къща, — но все още съм робиня.

— Артър не ви ли върна свободата? — попитах аз, поразен.

— Тревожи се, че ще се върна в Арморика. Или ще отида в Ирландия и ще отведа синовете му далеч от него. — Айлийн сви рамене. — Когато момчетата навършат пълнолетие, Артър ще ми върне свободата и знаеш ли какво ще направя тогава? Ще си остана тук, точно тук — вдигна ръка тя към един стол, поставен под сянката на лозата. — Изглеждаш по-възрастен — каза тя и ми наля сламеножълто вино от една бутилка облечена с плетени върбови клонки. — Разбрах, че Люнет те е изоставила? — попита тя и ми подаде рога, пълен с вино.

— Просто се разделихме.

— Чувам, че сега била жрица на Изида — каза Айлийн с насмешка. — Много неща стигат до мен от Дурновария, но на мен не ми се ще да вярвам наполовина на онова, което чувам.

— Какво толкова лошо има в новините, които стигат до тук? — попитах аз.

— Ако не знаеш, Дерфел, по-добре е да не узнаваш. — Айлийн отпи малко вино и смръщи вежди, сякаш вкусът не й хареса. — Артър така прави. Никак не обича лошите новини. Той дори вярва, че в близнаците има нещо добро.

Беше повече от странно една майка да говори така за синовете си.

— Сигурен съм, че у тях има нещо добро — казах аз.

Тя ме погледна и се умихна.

— Момчетата не са станали по-добри от преди, Дерфел, а те никога не са били добри.Те негодуват срещу баща си. Смятат, че трябва да бъдат принцове и се държат като принцове. В този град няма беля, в която те да не са замесени. А ако се опитам да ги вразумя, тя ме наричат „курва“.

Айлийн натроши парче сладкиш и хвърли трохите на подскачащите наоколо врабчета. В другия край на двора един слуга чистеше с метла от клони и тя му заповяда да ни остави сами. След това ме попита за войната и аз се опитах да скрия своя песимизъм по отношение на огромната армия на Горфидид.

— Не може ли да вземеш Амхар и Лохолт със себе си? — попита ме Айлийн след малко. — Може пък да станат добри войници.

— Ами ако баща им мисли, че те не са дорасли за войници?

— Чудя се дали изобщо мисли за тях. Той им праща пари. Но мен ако питаш, по-добре да не им праща. — Айлийн прокара пръсти по брошката и смени темата — Всички християни в града разправят, че Артър е обречен.

— Още не, лейди.

Тя се усмихна.

— Това няма да трае дълго, Дерфел. Хората подценяват Артър. Те виждат добротата му, чуват любезните му думи, свикнали са с приказките му за справедливост, но никой не знае, дори и ти, Дерфел, какво гори вътре в него.

— И какво е то?

— Амбиция — каза тя просто, след това се замисли за миг. — Неговата душа — продължи тя, — е колесница, теглена от два коня — амбицията и съвестта. Но запомни думите ми, Дерфел, амбицията е впрегната отдясно и винаги ще тегли повече. А той е способен, много способен. — Тя тъжно се усмихна. — Само го наблюдавай, Дерфел, когато изглежда в безизходица, когато всичко е против него, той ще удиви всички ви. Виждала съм това и друг път. Той ще победи, но след това конят на съвестта ще дръпне юздите и Артър както обикновено ще направи грешката да прости на своите врагове.

— Това лошо ли е?

— Не става въпрос дали е добро или лошо, Дерфел, а дали е практично. Ние ирландците знаем едно нещо със сигурност — когато простиш на един враг, ще трябва отново и отново да се биеш с него. Артър смесва морал с власт и превръща тази смес в нещо още по-опасно с вярата си в доброто у хората, дори най-лошите. Точно затова, запомни думите ми, затова той никога няма да постигне мир. Той мечтае за мир, говори за мир, но винаги ще има врагове и причина за това е неговата собствена доверчива душа. Освен ако Гуинивиър не промени отношението му към хората. А тя може да го направи. Знаеш ли на кого ми напомня тази жена?

— Не знаех, че си я виждала — казах аз.

— Не съм. И онази личност, на която тя ми напомня, също не съм виждала. Но чувам много неща, а и познавам Артър много добре. От това, което знам, мога да кажа, че Гуинивиър прилича на майка му — поразителна и силна. Предполагам, че той би направил всичко, за да й угоди.

— Дори с цената на своята съвест?

Този въпрос накара Айлийн да се усмихне.

— Ти би трябвало да знаеш, Дерфел, че някои жени винаги искат техните мъже да плащат неимоверна цена. Колкото повече плаща мъжът, толкова по-достойна е жената. А аз подозирам, че Гуинивиър има високо мнение за себе си. Така и би трябвало. Всички трябва да ценим себе си — добави тя тъжно и стана от стола. — Кажи му, че го обичам — каза ми тя, докато се връщахме към къщата, — и го помоли от мое име да вземе синовете си във войската.

Артър не пожела да ги вземе.

— Дай им още една година — каза ми той, когато си тръгнахме на следващата сутрин. Той беше обядвал с близнаците и им беше дал някои малки подаръци, но всички забелязахме колко мрачно Амхар и Лохолт приеха вниманието на баща си. Артър също забеляза и затова беше много кисел, когато поехме на запад.

— Децата, родени от невенчана майка — каза той след дълго мълчание, — са с ограбена душа.

— А твоята душа, господарю? — попитах аз.

— Кърпя я всяка сутрин, Дерфел, парче по парче. — Артър въздъхна. — Ще трябва да отделя повече време на Амхар и Лохолт, но само Боговете знаят откъде да го взема това време, защото след четири-пет месеца ще стана отново баща. Ако съм жив — добави той мрачно.

Значи Люнет беше права. Гуинивиър наистина беше бременна.

— Радвам се за теб, господарю — казах аз, въпреки че тогава си мислех за онова, което ми беше казала Люнет — че Гуинивиър изобщо не се радва на състоянието си.

— И аз се радвам за себе си! — засмя се Артър, беше победил мрачното си настроение. — Радвам се и за Гуинивиър. Ще бъде добре за нея. А след десет години, Дерфел, Мордред ще заеме трона си и ние с Гуинивиър ще можем да си намерим някое щастливо място, където да отглеждаме нашите крави, деца и прасета! Тогава ще бъда щастлив. Ще науча Ламрей да тегли каруца и ще използвам Екскалибур като остен за воловете, докато ора.

Опитах се да си представя Гуинивиър като жена на земеделец, дори като богата жена на земеделец, но не успях.

От Кориниум отидохме в Глевум. След това прекосихме река Севърн и тръгнахме през централните територии на Гуент. Бяхме чудесна гледка. Артър нарочно яздеше с вдигнати щандарти, а конниците му бяха облечени в ризници и с пълно бойно снаряжение. Пътувахме така, защото искахме да внушим увереност на местните хора. Те бяха толкова обезверени и изплашени, че се нуждаеха от това. Всеки тук мислеше, че Горфидид ще спечели и въпреки че беше време за жътва, всички бяха много мрачни. На едно място селяни вършееха с бухалките си и вместо да звучи както обикновено веселата песен, която им помагаше да удрят в ритъм, певецът напяваше Жалбите на Есилт. Забелязахме също, че от всяка вила, къща и къщурка бяха изчезнали всички ценни предмети. Бяха скрити, вероятно заровени, така че войниците на Горфидид нямаше да могат да оставят населението без нищо.

— Къртиците пак забогатяха — каза Артър навъсено.

Само Артър не беше облякъл своята красива ризница.

— Тя е у Морфанс — каза ми той, когато го попитах защо си беше облякъл резервната ризница. Морфанс беше грозният войн, който се беше сприятелил с мен на пира след пристигането на Артър в Каер Кадарн преди толкова много години.

— У Морфанс ли? — попитах аз удивен. — Как успя Морфанс да заслужи такъв подарък?

— Не съм му я подарил, Дерфел. Дадох му я само на заем. През последните дни той непрекъснато язди облечен с нея близо до хората на Горфидид. Те мислят, че аз вече съм там и може би затова утихнаха. Поне досега нямаме вести за нови нападения.

Разсмях се при мисълта, че зад забралото на белия шлем на Артър се крие грозното лице на Морфанс. Но изглежда измамата наистина беше подействала, защото когато се присъединихме към крал Тюдрик при римската крепост Магнис, врагът още не беше излизал в атака от своите крепости, разположени сред хълмовете на Поуис.

Тюдрик беше облякъл красивата си римска ризница, но изглеждаше почти като старец. Косата му беше посивяла и гърбът му се беше привел — нещо, което не бях забелязал последния път, когато го видях. Той само изсумтя като научи новината за мира с Аел. Но после се опита да бъде по-учтив.

— Добра новина — каза той, след това потърка очи и добави, — макар Бог да ми е свидетел, че Горфидид никога не се е нуждаел от помощта на саксите, за да ни бие. Той има толкова много войници.

Римското укрепление направо кипеше. Оръжейници ковяха върхове за копия, а всички ясенови дървета на мили наоколо бяха изсечени за дръжки на копия. На всеки час пристигаха каруци пълни с току що прибрано зърно и хлебарските пещи горяха непрекъснато, както и пещите на ковачите, така че над крепостта денонощно се извиваха стълбове дим. Но въпреки новата реколта войската, която непрекъснато растеше, пак беше гладна. Повечето копиеносци лагеруваха извън стените на крепостта, някои бяха на мили от града и постоянно се спореше за разпределението на твърдо опечения хляб и сухия боб. Други подразделения се оплакваха, че водата им била замърсявана от отходните места на войнишките лагери, разположени по-нагоре по течението на потока. Имаше болести, глад и дезертьори. Всичко това говореше, че нито Тюдрик, нито Артър някога се бяха сблъсквали с проблемите, които възникват пред военачалниците на такива големи войски.

— Да, но ако ние имаме проблеми — каза ведро Артър, — представете си грижите на Горфидид.

Моите копиеносци, все още под командването на Галахад, лагеруваха на осем мили северно от Магнис. Там офицерът на Тюдрик, Агрикола, наблюдаваше отблизо хълмовете по границата между Гуент и Поуис. Изпитах истинско щастие, когато отново видях шлемовете с вълчите опашки. След пораженческите настроения на гуентските селяни, изведнъж се почувствах добре като си помислих, че тук, поне, имаше мъже, които никога нямаше да бъдат бити. Нимю дойде с мен и моите хора се струпаха около нея. Искаха тя докосне върховете на копията и на мечовете им, за да им даде сила. Забелязах, че дори християните искаха оръжието им да бъде докоснато от нейната езическа ръка. Тя вършеше работата на Мерлин. Воините знаеха, че Нимю беше дошла от Острова на мъртвите и смятаха, че силата й беше едва ли не колкото силата на нейния учител.

Агрикола ме прие в една палатка. За първи път виждах палатка. Беше много хубаво нещо с висок централен стълб и четири кола в ъглите, които поддържаха ленен балдахин. Балдахинът пропускаше слънчевата светлина, така че посивялата коса на Агрикола изглеждаше странно жълта. Той беше със своята римска ризница, седнал пред една маса, покрита с пергаменти. Агрикола беше суров човек и ме поздрави сякаш се бяхме видели вчера, но все пак си разреши да похвали моите хора.

— Те са уверени. Но враговете също са уверени, а са много повече от нас — добави той мрачно.

— Колко? — попитах аз.

Акрикола като че ли се обиди от моята прямота, но аз вече не бях момчето, което някога за първи път срещна големия военачалник на Гуент. Имах право да знам какво очакваше хората ми. Или може би Агрикола не се обиди от моята прямота, а просто не искаше да си спомня за преимуществото на врага. Накрая обаче ми каза всичко.

— Според нашите шпиони — каза той, — Горфидид е събрал шестотин копиеносци от своето собствено кралство. Гундлеус е довел още двеста и петдесет от Силурия, а може и повече. Ганвал от Елмет е изпратил двеста души, а само Бог знае колко мъже без господар са отишли под знамето на Горфидид заради дял от плячката.

Мъжете без господар бяха мошеници, заточеници, убийци и диваци, които се присъединяваха към някоя войска заради плячката, която можеха да вземат след битка. Такива мъже бяха страшни в сражение, защото нямаха какво да губят, а можеха само да спечелят. Съмнявах се, че на наша страна имаше много от тези авантюристи, не само защото се очакваше да загубим, но защото и Тюдрик, и Артър не обичаха такива мъже. Все пак, колкото и странно да е, повечето от най-добрите воини на Артър някога са били точно такива мъже без господари. Воини като Сеграмор се бяха сражавали в римските войски, които били разбити от ордите на езичниците в Италия и на младия Артър му беше дошла гениалната идея да впрегне силата на тази самотни мъже в една войска.

— Има и друго — продължи злокобно Агрикола. — Кралят на Корновия също е изпратил войници, а вчера чухме, че Енгас Мак Ейрем от Демеция е дошъл с една войска Черни щитове — около сто човека, вероятно. А според едно друго сведение мъжете от Гуинед също ще се присъединят към Горфидид.

— Опълченци ли? — попитах аз.

Агрикола сви рамене.

— Пет-шестотин. А може би хиляда. Но те няма да дойдат преди края на жътвата.

Започнах да съжалявам, че попитах за броя на враговете.

— А ние колко сме?

— Сега след като Артър дойде… — Агрикола замълча за момент. — Седемстотин копия.

Нищо чудно, помислих си аз, че хората в Гуент и Думнония заравят съкровищата си и шепнат, че Артър трябва да напусне Британия. Трябваше да се сражаваме с цяла орда.

— Ще ти бъда благодарен — каза Агрикола кисело, сякаш мисълта за проява на благодарност бе съвършено чужда на неговото мислене, — ако не разтръбяваш наляво и надясно това, което ти съобщих. И без това имаме много дезертьори. Ако станат повече, направо можем да изкопаем собствените си гробове.

— Сред моите хора няма дезертьори — казах аз твърдо.

— Няма — съгласи се той, — все още.

Агрикола стана и взе късия си римски меч, който висеше на един от коловете на палатката, след това спря за момент на изхода и хвърли поглед към поуиските хълмове.

— Хората разправят, че ти си приятел на Мерлин — каза той.

— Да, лорд Агрикола.

— Той ще дойде ли?

— Не знам.

Агрикола изсумтя.

— Моля се да дойде. Тази войска има нужда от някой, който да й влее малко разум. Довечера всички офицери са свикани в Магнис. Военен съвет — каза той мрачно, сякаш знаеше, че подобни съвети, създаваха повече разпри, отколкото разбирателство. — Бъди там при залез слънце.

С мен дойде и Галахад. Нимю остана с моите хора, защото нейното присъствие им внушаваше увереност. А аз бях доволен, че не дойде с мен, защото съветът беше открит с молитва, произнесена от епископ Конрад от Гуент. А той беше толкова обзет от пораженчески настроения, че помоли своя Бог да ни даде сила да посрещнем могъщия враг. Галахад беше разперил ръце като всички християни на молитва и мърмореше заедно с епископа, а ние езичниците ръмжехме, че няма да се молим за сила, а за победа. Мислех си, че сред нас трябваше да има друиди, но Тюдрик беше християнин и не ползваше услугите на друиди, а Бализ (старецът, който беше присъствал на провъзгласяването на Мордред за крал) беше умрял през първата зима, която прекарах в Беноик. Агрикола с основание се надяваше Мерлин да дойде, защото липсата на друиди в една войска даваше предимство на врага.

На съвета имаше четиридесет-петдесет души, всички бяхме старейшини и военачалници. Срещнахме се в голата каменна зала в банята на Магнис. Тази зала ми напомняше за църквата в Инис Уидрин. Крал Тюдрик, Артър, Агрикола и синът на Тюдрик — престолонаследникът Мюриг седяха на маса върху каменен подиум. Мюриг беше пораснал, но беше блед и слаб и изглеждаше много нещастен във възшироката си римска ризница. Беше достатъчно голям, за да участва в битка, но беше толкова напрегнат, че изглеждаше напълно непригоден за това. Непрекъснато премигваше, сякаш току що беше излязъл на слънчева светлина след дълг престой на тъмно. Освен това през цялото време си играеше с кръста, който висеше на врата му. Единствено Артър не беше с бойно снаряжение, но изглеждаше по-спокоен в селските дрехи, с които беше облечен.

Воините нададоха радостни възгласи и затропаха с дръжките на копията си, когато крал Тюдрик съобщи новината за оттеглянето на саксите от източната граница. Но поводите за радостни възгласи не бяха много през онази нощ. Особено след като Агрикола стана и обобщи сведенията за числеността на противника. Той не изброи всички контингенти, но дори и без по-малките подразделения беше ясно, че войската на Горфидид е два пъти по-голяма от нашата.

— Просто ще трябва да убиваме два пъти по-бързо! — викна Морфанс някъде отзад. (Той беше върнал ризницата на Артър, твърдейки че само герой може да носи такова количество метал и да се сражава.) Агрикола остави без коментар репликата му, а добави, че след седмица жътвата ще приключи и тогава опълчението на Гуент ще увеличи числеността на нашите войски. Никой не изглеждаше зарадван от тази новина.

Крал Тюдрик предложи да дадем сражение на Горфидид под стените на Магнис.

— Дайте ми само една седмица — каза той — и аз така ще напълня тази крепост със зърно от новата реколта, че Горфидид никога няма да може да ни измъкне от тук. Нека да се сражаваме тук — махна той с ръка към тъмнината отвъд вратите на залата, — и ако нещата се развият зле, ние просто ще се приберем зад крепостните стени и ще ги оставим да си хабят копията срещу дървената палисада.

Точно тези битки предпочиташе Тюдрик и отдавна се беше усъвършенствал в тях — отстояване на обсада — битка, в която той можеше да използва работата на отдавна починалите римски строители, за да спира вражите копия и мечове. В залата се чу одобрително мърморене, към което се присъединиха и други от присъстващите, когато Тюдрик каза на съвета, че Аел вероятно е замислил нападение над Рате.

— Ще задържим Горфидид тук — каза някой, — и той сам ще си тръгне като разбере, че Аел е решил да му дойде на гости през задната врата.

— Аз няма да чакам Аел да води моята битка — обади се Артър за първи път и стаята стихна. Артър сякаш се смути от твърдия си тон. Той се усмихна извинително на крал Тюдрик и попита къде точно се бяха събрали силите на противника. Артър вече знаеше разположението им, разбира се, но постави въпроса, за да могат всички присъстващи да чуят отговора.

Агрикола отговори вместо Тюдрик.

— Най-близката до нас част е разположена между Коелс Хил и Каер Лъд — каза той, — а основната войска се събира в Браногениум. Идват и други откъм Каер Сус.

На нас тези имена почти нищо не ни говореха, но Артър изглежда ги познаваше добре.

— Значи те пазят хълмовете, които се намират между нас и Браногениум?

— Всеки проход — потвърди Агрикола, — и всеки връх.

— Колко са в долината Лъг? — попита Артър.

— Поне двеста от най-добрите им копиеносци. Те не са глупави, лорд — добави Агрикола мрачно.

Артър се изправи. Той беше във вихъра си по време на съвети, защото умееше да налага мнението си над хора, които мислеха по различен начин. Погледна ни и се усмихна.

— Християните най-добре ще разберат това — каза той и това беше тънко ласкателство към онези, които най-вероятно щяха да му се противопоставят. — Представете си един християнски кръст. Тук в Магнис ние сме в основата на кръста. Римският път който върви от Магнис на север към Браногениум е дръжката на кръста, а напречната част на кръста се оформя от хълмовете, които пресичат пътя. Коелс хил е отляво, Каер Лъд е отдясно, а долината Лъг е в центъра на кръста. Там пътят и реката пресичат хълмовете.

Артър излезе иззад масата, мина отпред и седна на ръба, за да бъде по-близо до нас.

— Искам да помислите за нещо — каза той. Пламъците от окачените на стената факли хвърляха сенки по дългите му скули, но очите му блестяха и в гласа му имаше ведрост и оптимизъм.

— Всички знаят, че ние ще загубим тази битка — каза той. — Врагът ни превъзхожда по численост. Ние чакаме тук Горфидид да ни нападне. Чакаме и някои от нас се обезверяват и си тръгват. Други се разболяват. И всички постоянно мислим за онази огромна армия, която се събира сред хълмовете при Браногениум и същевременно се опитваме да не мислим за деня в който, нашата стена от щитове ще бъде заобиколена от врага от три страни. Но помислете за врага! И те чакат, но докато чакат те стават по-силни! Идват мъже от Корновия, от Елмет, от Демеция, от Гуинед. Безимотни мъже отиват при Горфидид, за да завоюват земя, воини без господари отиват при него заради плячката. Те знаят, че ще победят и че ние чакаме като мишки, заобиколени от котки.

Артър отново се усмихна и се изправи.

— Но ние не сме мишки. Ние разполагаме с някои от най-добрите воини, които някога са вдигали копие. Сред нас са най-добрите бойци! — (Присъстващите затропаха с дръжките на копията си.) — Ние можем да убиваме котки! А знаем и как да ги дерем! Но. — Последната дума спря започналите радостни възгласи. — Но — продължи Артър — не и ако стоим тук и чакаме да ни атакуват. Ще чакаме тук зад стените на Магнис и какво ще стане? Врагът просто ще ни заобиколи. Ще сложи ръка на нашите домове, на жените и децата ни, на земите и стадата ни и на новата ни реколта, а ние просто ще стоим като мишки в капан. Не, ние трябва да атакуваме и то скоро.

Агрикола изчака да стихнат възгласите на думнонците.

— Къде ще атакуваме? — попита той кисело.

— Там, където най-малко ни очакват, лорд, в най-защитеното място. Долината Лъг. Право нагоре по кръста! Право в сърцето! — той вдигна ръка, за да спре шумното одобрение на присъстващите. — Долината е тясна — каза той, — и никой не би могъл да заобиколи стената ни от щитове откъм фланговете. Пътят минава през реката и прави брод северно от долината. — Артър беше свил вежди, опитвайки се да си спомни мястото, което беше виждал веднъж в живота си. Но той имаше войнишка памет за терени и му беше достатъчно да види дадена местност само веднъж, за да я запомни.

— Ще трябва да поставим хора на западния хълм, за да не позволим на техните стрелци да ни обсипват със стрели, но веднъж доберем ли се до долината, кълна се, че никой не може да ни мръдне оттам.

Агрикола обаче имаше възражения.

— Да, ние можем да се задържим там — съгласи се той, — но как ще си пробием път до там? Горфидид е оставил в долината двеста души, а може и повече. И сто човека да бяха, пак могат да защитават подстъпа към долината цял ден. Докато ние си пробиваме път към долината, Горфидид ще успее да доведе своите пълчища от Браногениум. И което е по-лошо, ирландските Черни щитове, които са на гарнизон в крепостта на Коелс Хил, могат да се спуснат на юг и да ни излязат в тил. Така че дори и да се доберем до долината, дори и да се укрепим между тесните й склонове, лорд, ние просто ще бъдем избити там.

— Ирландците от Коелс Хил не са страшни — каза Артър безгрижно. Той беше възбуден и не го сдържаше на едно място — започна да се радхожда нагоре-надолу по подиума докато обясняваше и убеждаваше. — Моля ви, кралю господарю — обърна се той към Тюдрик, — помислете какво ще стане, ако чакаме тук. Врагът ще дойде, ние ще се оттеглим зад непревземаемите стени и те ще нападнат земите ни. Ние ще оцелеем до средата на зимата, но ще остане ли жив човек в Гуент и Думнония? Не. Тези хълмове на юг от Браногениум са стените на Горфидид. Ако успеем да пробием тези стени, той ще трябва де се бие с нас и ако го накараме да се бие с нас в долината Лъг, той ще бъде разгромен.

— Ще ни спрат неговите двеста войника в долината — настоя Агрикола.

— Те ще изчезнат като мъгла — заяви Артър уверено. — Това са двеста човека, които никога не са виждали бронирани коне в битка.

Агрикола поклати глава.

— Долината е преградена с повалени дървета. Бронираните коне няма да могат да минат — поясни Агрикола и блъсна юмрук в разтворената си длан — Дотук и край — каза той просто и неговият тон накара Артър да седне. В залата се промъкна предчувствие за поражение.

— Дали бих могъл да кажа и аз нещо? — обади се Мюриг, синът на Тюдрик. Гласът му беше странно писклив и в тона му се долавяше сприхавост. Освен това Мюриг изглежда недовиждаше, защото всеки път, когато се вглеждаше в някой в центъра на стаята, той присвиваше очи и навеждаше глава напред. — Това, което бих искал да попитам — каза той след като неговият баща му разреши да се обърне към съвета, — е, защо изобщо трябва да се бием?

Мюриг зададе въпроса и започна бързо да мига. Никой не отговори. Въпросът бе толкова изненадващо прям.

— Позволете ми, ако може, разрешете ми да обясня — каза Мюриг с педантичен тон. Може и да беше млад, но той имаше самочувствието на принц, въпреки че лично аз се дразнех от фалшивата скромност, с която обличаше изказванията си. — Ние трябва да се сражаваме с Горфидид — поправяйте ме, ако греша — защото сме стари съюзници на Думнония. Този съюз ни е донесъл много добрини, не се и съмнявам, но, доколкото разбирам, Горфидид няма претенции към трона на Думнония.

Ние думнонците заръмжахме, но Артър вдигна ръка, за да въдвори тишина и подкани Мюриг да продължи. Мюриг премигна и подръпна кръста на врата си.

— Просто се чудя защо трябва ние да се бием? Каква е нашата, ако мога така да се изразя, „casus belli“?

— Какво се бели? — провикна се Кълхуч. Той ме видя като пристигнах и дойде да ме поздрави. Сега стоеше до мен и тихо ми каза: — Изтънели са им щитовете на тия копелета, Дерфел, и те се опитват да се измъкнат.

Артър отново се изправи и учтиво заговори на Мюриг.

— Причината за тази война, лорд принц, е клетвата, положена от вашия баща, да пази трона на крал Мордред. А очевидно желанието на крал Горфидид е да отнеме престола от моя крал.

Мюриг сви рамене.

— Но — поправяйте ме, моля, умоляваме ви, — но доколкото разбирам от тези неща, Горфидид няма за цел да лиши крал Мордред от престола.

— Ти откъде знаеш? — провикна се Кълхуч.

— Има такива данни — каза Мюриг раздразнен.

— Копелетата са говорили с врага — прошепна Кълхуч в ухото ми. — Получавал ли си някога удар в гърба, Дерфел? Щеше да знаеш как се чувства Артър сега.

Но Артър запази спокойствие.

— Какви данни? — попита меко той.

Крал Тюдрик беше оставил сина си да говори, значи той самият му беше разрешил да предложи, макар и деликатно, политика на отстъпки спрямо Горфидид, а не пряка конфронтация. Но сега, въпреки че изглеждаше стар и уморен, кралят взе нещата в свои ръце.

— Нямам никакви данни, лорд Артър, които биха ми помогнали да изградя надеждна стратегия. Но въпреки това — (от начина по който Тюдрик произнесе последните думи всички разбрахме, че Артър е загубил спора) — въпреки това, лорд, аз съм убеден, че ние няма защо да предизвикваме Горфидид без нужда. Нека първо да видим дали не може да сключим мир. — Тюдрик замълча, като че ли се страхуваше, че тази дума ще ядоса Артър, но Артър нищо не каза. Тюдрик въздъхна. — Горфидид събира войска — каза той бавно и внимателно, — защото бе нанесена обида на неговото семейство. — Той отново замълча от страх, че неговата прямота може да обиди Артър, но Артър никога не е бягал от отговорност, така че сега само кимна с нежелание, приемайки истината в думите на Тюдрик. — А ние — продължи Тюдрик — ще се сражаваме заради клетвата, която сме дали на Великия крал Утър. Клетва, с която обещахме да пазим трона на Мордред. Лично аз няма да наруша тази клетва.

— Нито пък аз! — каза Артър високо.

— Но ако крал Горфидид няма претенции към този трон, лорд Артър, тогава какво? — попита крал Тюдрик. — Ако той има намерение да запази трона за Мордред, защо трябва да се бием?

Присъстващите в залата зашумяха. Ние, думнонците, надушихме предателство, хората от Гуент надушиха начин да се измъкнат от войната и известно време ние си крещяхме един на друг, докато накрая Артър възстанови реда като удари с ръка по масата.

— Последният пратеник, който пратих при Горфидид — каза Артър — беше обезглавен, изпратиха ни главата му в торба. Да не би да предлагате, кралю господарю, да изпратя още някой?

Тюдрик тръсна глава.

— Горфидид отказва да приеме мои пратеници. Връщат ги още на границата. Но ако чакаме тук и оставим войската му да губи силите си в една дълга обсада, тогава, смятам, той ще се обезкуражи и сам ще пожелае да преговаряме.

Хората на Тюдрик изразиха своето съгласие с това.

Артър се опита още веднъж да разубеди Тюдрик. Той обрисува войската ни, обсадена зад стените на Магнис, докато пълчищата на Горфидид ограбват селяните, които току що са събрали зърното си. Но Артър не успя да трогне хората от Гуент нито с красноречието си, нито със своята пламенност. Те виждаха единствено как врагът обгражда стената им от щитове и пръснатите по бойното поле мъртви и затова се вкопчиха във вярата на своя крал, че ако успеят да се оттеглят зад стените на Магнис и оставят Горфидид да изтощава силите си в една продължителна обсада, ще бъде постигнат мир. Те започнаха да настояват Артър да се съгласи с тяхната стратегия, а това натъжи Артър. Той не можа да ги убеди в своята правота. А ако той останеше да чака тук, Горфидид щеше да поиска главата му. Можеше да избяга в Арморика, но това означаваше да изостави Мордред и да се откаже от собствената си мечта за обединена Британия. Шумът в залата се засили и тогава Галахад се изправи и поиска да бъде чут.

Тюдрик му даде думата. Най-напред Галахад се представи.

— Аз съм Галахад, кралю господарю — каза той, — принц на Беноик. Ако крал Горфидид не иска да приема пратеници от Гуент и от Думнония, той едва ли би отказал да говори с пратеник от Арморика. Позволете, кралю господарю, аз да отида в Каер Сус и да попитам Горфидид какво смята да прави с Мордред. И ако отида, кралю господарю, ще приемете ли моята дума, за да решите как да действате спрямо Горфидид?

Тюдрик беше много доволен от това предложение. Той с удоволствие би приел всичко, което би могло да предотврати войната, но все още настояваше да чуе съгласието на Артър.

— Да предположим, че Горфидид обещае да запази трона на Думнония за Мордред — обърна се той към Артър. — Какво ще направите тогава, лорд?

Артър загледа втренчено в масата пред себе си. Той губеше своята мечта, но никога не би излъгал, за да я спаси. Затова тъжно се усмихна.

— В такъв случай ще напусна Британия и ще поверя Мордред на вас, кралю господарю.

Ние, думнонците, отново запротестирахме, но този път Тюдрик ни усмири.

— Все още не знаем какъв отговор ще донесе Галахад — каза той, — но едно мога да обещая. Ако тронът на Мордред е застрашен, тогава аз, крал Тюдрик, ще се бия. Ако не. Не виждам никаква причина да воювам.

И ние трябваше да се задоволим с това обещание. Изглежда войната зависеше от отговора на Горфидид. На следващата сутрин Галахад тръгна на север, за да разбере какво мислеше Горфидид.

 

И аз тръгнах с Галахад. Той не искаше да го придружавам, защото смяташе, че животът ми ще бъде в опасност в Поуис, но аз спорих с него така, както никога преди не бях спорил. Говорих и с Артър като го убеждавах, че поне един думнонец трябва лично да чуе намеренията на Горфидид по отношение на нашия крал. Тогава Артър се застъпи пред Галахад за мен и накрая Галахад се съгласи. Ние бяхме приятели, но заради моята безопасност Галахад настоя да пътувам като негов слуга и да нося неговия символ на щита си.

— Ами ти нямаш символ — казах аз.

— Вече имам — отвърна той и заповяда щитовете ни да бъдат украсени с кръстове. — Защо не — попита ме той, — нали съм християнин.

— Изглежда ужасно — казах аз. Бях свикнал да виждам на бойните щитове дракони, орли, бикове, елени, а не някакви религиозни геометрични фигури.

— На мен пък ми харесва — каза той, — освен това, Дерфел, ти сега си мой смирен слуга, така че твоето мнение изобщо не ме интересува.

Аз се опитах да го цапна по ръката, но той се изплъзна и се засмя. Бях принуден да яздя до Каер Сус. През всичките години, прекарани с Артър, така и не се научих да яздя свястно. Винаги ми се е струвало, че трябва да седна точно на гърба на коня. Но като седнеш така, не можеш да обхванеш тялото на животното с колене, затова трябва да се плъзнеш напред докато спреш зад врата му. Тогава краката ти висват надолу и се поклащат точно зад предните крака на коня. Накрая започнах да си пъхам стъпалото под колана на седлото, за да намеря някаква опора. Това направо обиди Галахад, който много се гордееше с майсторската си езда.

— Защо не яздиш като хората — каза той.

— Ами няма къде да си сложа краката!

— Конят има четири. Ти колко още искаш?

Яздихме до Каер Лъд, най-важната крепост на Горфидид след граничните хълмове. Градът беше разположен на едно възвишение, около което обикаляше река. Ние решихме, че часовоите тук няма да бъдат толкова предпазливи, колкото войниците, охраняващи римския път при долината Лъг. Но въпреки това ние не разкрихме целта на посещението си в Поуис, просто казахме, че сме воини без земя от Арморика и искаме да влезем в кралството на Горфидид. Като разбраха, че Галахад е принц, часовоите настояха да го придружат като почетен ескорт до командващия градския гарнизон. Така че те ни преведоха през целия град, който беше пълен с въоръжени мъже — пред всяка врата стърчаха копия, а на пейките пред кръчмите бяха накамарени бойни шлемове. Командващият на гарнизона беше един нервен мъж, който очевидно ненавиждаше отговорността да бъде командващ на такъв огромен гарнизон.

— Още като видях вашите щитове, разбрах че трябва да сте от Арморика, лорд принц — каза той на Галахад, — Този символ е толкова странен за нашите провинциални очи.

— И толкова почтен за моите — каза тежко Галахад без да обръща внимание на моите погледи.

— Разбира се, разбира се — каза командващият. Той се казваше Халсид. — И вие, разбира се, сте добре дошли, лорд принц. Нашият Велик крал приветства с добре дошли всички… — той замълча смутен. Тъкмо щеше да каже, че Горфидид приветства всички безимотни воини, но тези думи можеха да наранят един принц от Арморика, останал без кралство. — Всички смели мъже — завърши най-накрая мисълта си командващият. — Вие не смятате да останете тук, предполагам. — каза той, очевидно разтревожен, че това ще увеличи гърлата в града, който и без нас беше пренаселен.

— Бих искал да отида в Каер Сус — каза Галахад. — Заедно с моя слуга — махна той с ръка към мен.

— Дано Боговете ви помогнат да стигнете бързо, лорд принц.

Така влязохме в кралството на врага. Яздехме през тихи долини. По нивите бяха наредени на кръстци току що отрязани царевични стъбла, а дърветата в овощните градини бяха натежали от узрели ябълки. На следващия ден черният път, по който яздехме, ни отведе сред хълмовете. Той извиваше покрай големи влажни гори, докато накрая стигнахме до билото на възвишенията и преминахме през прохода, който водеше към столицата на Горфидид. Потръпнах нервно, когато видях грубите наземни укрепления около Каер Сус. Уж армията на Горфидид се събираше около Браногениум, а тук бъше пълно с войници. Те си бяха издигнали набързо каменни жилища и ги бяха покрили с чим. На стените на крепостта се вееха осем знамена, които свидетелстваха, че във войските на Горфидид бяха дошли да служат мъже от осем кралства.

— Осем ли? — попита Галахад. — Аз знам само Поуис, Силурия и Елмет. Кой са другите?

— Корновия, Демеция, Гуинед, Регед и Черните щитове от Демеция — довърших аз мрачния списък.

— Нищо чудно, че Тюдрик предпочита мира — каза Галахад тихо, докато оглеждаше удивен огромния боен лагер, разположен от двете страни на реката, която течеше край вражата столица.

Подкарахме конете надолу към това желязно гъмжило. След нас затичаха деца, заинтригувани от нашите странни щитове, а майките им подозрително ни наблюдаваха иззад сенчестите прозорци на своите каменни къщи. Мъжете ни хвърляха по едно око, виждаха странния символ, забелязваха качеството на нашите оръжия, но никой не ни спря, докато стигнахме портите на Каер Сус. Там войниците от кралската гвардия на Горфидид ни препречиха пътя с лъскавите си копия.

— Аз съм Галахад, принц на Беноик — заяви тържествено Галахад, — дошъл съм да видя своя братовчед Великия крал.

— Той братовчед ли ти е? — пошепнах аз.

— Така си говорим ние кралските особи — отвърна ми той шепнешком.

Гледката вътре в града обясняваше донякъде защо толкова много войници се бяха събрали при Каер Сус. В земята бяха забити три високи стълба и очакваха официалните церемонии по обявяването на войната. От всички британски кралства в Поуис християните бяха най-малко и старите ритуали се извършваха най-внимателно. Предположих, че много от войниците, които лагеруваха извън стените на града, са били докарани от Браногениум специално, за да наблюдават ритуалите и да могат да предадат на своите другари, че Боговете са били омилостивени. Горфидид нямаше защо да бърза с нападението, всичко щеше методично да изпипа до най-малката подробност. Помислих си, че Артър може би беше прав като смяташе, че една изненадваща атака би извадила от равновесие подобно начинание.

Конете ни бяха поети от слуги, после един съветник разпита Галахад и след като се увери, че Галахад е този, за който се представя, ние бяхме заведени в залата за угощения. Войникът на вратата ни взе мечовете, копията и щитовете и ги остави върху купчина други оръжия, които принадлежаха на мъжете, вече бяха в залата на Горфидид.

Над сто човека се бяха събрали между дебелите дъбови колони, по които висяха човешки черепи — знак, че кралството е във война. Мъжете, които стояха под тези захилени символи на смъртта, бяха крале, принцове, лордове, старейшини и велики бойци от съюзните войски. Единствените мебели в залата бяха троновете, наредени върху един подиум в тъмния край на залата, където Горфидид седеше под своя символ — орела. До него, но на по-нисък трон, седеше Гундлеус. Щом зърнах силурския крал, белегът на лявата ми ръка започна да тупти. Танабурс клечеше край Гундлеус, а от дясно на Горфидид клечеше поуиският друид Иорует. Кунеглас, престолонаследникът на Поуис, седеше на трети трон и от двете му страни бяха седнали крале, които не познавах. В залата нямаше нито една жена. Това без съмнение беше военен съвет или най-малкото събрание, което щеше да даде възможност на мъжете да се порадват на предстоящата победа. Воините бяха облечени с метални и кожени ризници.

Ние спряхме за миг при вратата на залата и аз видях как устните на Галахад се движат в безмълвна молитва към неговия Бог. Една хрътка с отхапано ухо и белези по хълбоците подуши ботушите ни и се върна при своя господар, който стоеше заедно с други воини на покрития с рогозки под. В далечния край на залата един менестрел тихичко пееше бойна песен, но хората там не го слушаха, защото се бяха обърнали към Гундлеус. Силурският крал им описваше войските, които се очакваше да дойдат от Демеция. Един старейшина, който очевидно си беше патил от ирландците в миналото, запротестира, че Поуис няма нужда от помощта на Черните щитове, за да разгроми Артър и Тюдрик. Но един рязък жест на Горфидид беше достатъчен, за да го накара да млъкне. Мислех, че ще трябва да чакаме, докато съветът свърши другата си работа, преди да ни обърнат внимание. Но не мина и минута и ни заведоха в центъра на залата на откритото пространство пред Горфидид. Погледнах Гундлеус и Танабурс, но те и двамата не ме познаха.

Ние паднахме на колене и зачакахме.

— Станете — каза Горфидид. Ние се подчинихме и аз отново погледнах към смръщеното му лице. Не се беше променил много откакто го бях видял за последен път преди години. Лицето му пак беше все така подпухнало, очите му гледаха все така подозрително, също като в онзи ден, когато Артър беше дошъл да иска ръката на дъщеря му Сийнуин. Само дето косата и брадата му бяха побелели от прекараната през последните години болест. Брадата му беше рядка и не можеше да скрие гушата, която беше обезобразила гърлото му. Той ни погледна уморено.

— Галахад — каза той с дрезгав глас, — принц на Беноик. Чували сме за твоя брат Ланселот, но не и за теб. И ти ли като твоя брат си от кучетата на Артър?

— Не съм давал клетва на никой, кралю господарю — каза Галахад — освен на баща си, чиито кости бяха стъпкани от неговите врагове. Аз съм без земя.

Горфидид се намести на своя трон и край облегалката увисна празният му ляв ръкав, който винаги му напомняше за неговият омразен враг Артър.

— Значи идваш при мен за земя, Галахад от Беноик? — попита Горфидид. — Много други са дошли преди теб за това — предупреди той Галахад, обгръщайки с жест претъпканата зала пред себе си. — Но смятам, че ще има достатъчно земя за всички ви в Думнония.

— Идвам при теб, кралю господарю, за да ти донеса по своя воля поздравите на крал Тюдрик от Гуент.

Това предизвика раздвижване в залата. Мъжете в дъното не бяха дочули изявлението на Галахад и искаха да им го повторят и шумът от тези тихи разговори продължи няколко секунди. Синът на Горфидид, Кунеглас, вдигна изненадан очи към нас. Неговото кръгло лице с дълги черни мустаци изглеждаше разтревожено и нищо чудно, помислих си аз, защото Кунеглас беше като Артър — мечтаеше за мир, но когато Артър обиди Сийнуин, той разби и надеждите на Кунеглас за мир и сега на престолонаследника на Поуис не му оставаше нищо друго освен да следва баща си в тази война, която заплашваше да опустоши южните кралства.

— Изглежда нашите врагове започват да губят желанието си за война — каза Горфидид. — Защо иначе Тюдрик ще ми изпраща поздрави?

— Крал Тюдрик, Велики кралю, не се страхува от никой човек, но предпочита мира — каза Галахад като не пропусна титлата, която Горфидид си беше присвоил в очакване на победата.

Тялото на Горфидид се сгърчи и аз за секунда помислих, че ще повърне, но след това осъзнах, че той всъщност се смееше.

— Ние кралете започваме да предпочитаме мира — каза накрая Горфидид, — само когато войната не ни изнася. Това събрание тук, Галахад от Беноик — и той махна с ръка към множеството старейшини и принцове в залата — обяснява внезапната любов на Тюдрик към мира. — Горфидид замълча, за да поеме дъх. — До сега, Галахад от Беноик, аз отказвах да приемам пратеници от Гуент. И защо да ги приемам? Нима орелът се заслушва в блеенето на агнето, молещо за милост? След няколко дни смятам да накарам всички в Гуент да блеят пред мен за милост, но сега, след като си стигнал чак до тук, мога да се позабавлявам с теб. Какво предлага Тюдрик?

— Мир, кралю господарю, просто мир.

Горфидид се изплю.

— Ти, Галахад, си безимотен, кесията ти също е празна. Нима Тюдрик мисли, че може да постигне мир само като помоли за това? Нима мисли, че съм похарчил златото на моето кралство, за да събера една войска ей така за нищо? Нима мисли, че съм глупак?

— Той мисли, че британците не трябва да проливат собствената си кръв.

— Ти говориш като жена, Галахад от Беноик.

Горфидид произнесе тази обида нарочно високо, та да я чуят всички и залата гръмна от подигравки и смях.

— Все пак — продължи той, когато шумът стихна, — ще трябва да отнесеш някакъв отговор на краля на Гуент и той ще бъде такъв. — Горфидид замълча, за да събере мислите си. — Кажи на Тюдрик, че той е агне, което бозае от пресъхналата гръд на Думнония. Кажи му, че аз не враждувам с него, а с Артър. Предай на Тюдрик, че той може да има своя мир при две условия. Първо — ако пропусне моята войска през земите си безпрепятствено и второ — ако предостави зърно достатъчно да храни десет дни хиляда мъже.

Воините в залата ахнаха, защото условията бяха великодушни, но и умно замислени. Ако Тюдрик приемеше тези условия, той щеше да избегне разграбването на своята страна и щеше да улесни нападението на Горфидид срещу Думнония.

— Опълномощен ли си да приемеш тези условия, Галахад от Беноик? — попита Горфидид.

— Не, кралю господарю, мога само да попитам за условията, които бихте поставили и за намеренията ви спрямо Мордред, краля на Думнония, когото Тюдрик се е заклел да защитава.

Горфидид се направи на обиден.

— Изглеждам ли ти на човек, който воюва срещу деца? — попита той, след това стана и пристъпи към края на подиума. — Аз воювам срещу Артър — каза той, но така че да го чуят всички в залата, — човекът, който предпочете да се ожени за една курва от Хенис Уирън вместо да вземе ръката на дъщеря ми. Има ли мъж, който да отмине такава обида без да отмъсти? — Мъжете в залата изреваха своя отговор. — Артър е първеню — викна Горфидид, — син на курва и съпруг на друга курва! Докато Гуент защитава този поклонник на курви, Тюдрик ще бъде мой враг. И Думнония ще бъде мой враг, докато се сражава на страната на това първеню. А всеки наш враг ще се превърне за нас в щедър източник на злато, роби, храна, земя, жени и слава! Ние ще убием Артър, а неговата курва ще пратим да работи в казармите. — Горфидид почака докато затихнат възгласите на одобрение, след това впери властен поглед в Галахад. — Предай това на Тюдрик, Галахад от Беноик, а след това го кажи и на Артър.

— Дерфел ще го каже на Артър — чу се глас от залата. Обърнах се и видях Лайгесак, подлия Лайгесак, който някога беше командващ охраната на Норуена, а сега предателят беше на служба при Гундлеус. Той сочеше към мен. — Този човек се е клел във вярност на Артър, Велики кралю. Мога да се закълна в живота си.

Залата зашумя. Чувах как някои крещяха, че съм шпионин, други искаха моята смърт. Танабурс ме зяпаше съсредоточено и се опитваше да види лицето ми под гъстата руса брада и дебелите мустаци, след това изведнъж ме позна и изпищя:

— Убийте го! Убийте го!

Охраната на Горфидид, единствените въоръжени мъже в залата, хукнаха към мен. Горфидид спря копиеносците си с вдигната ръка и остана така, докато всички в залата млъкнаха.

— Свързан ли си с клетва за вярност с поклонника на курви? — попита той със застрашителен тон.

— Дерфел е на служба при мен, Велики кралю — намеси си Галахад.

Горфидид вдигна пръст към мен.

— Той ще отговори. Свързан ли си с клетва за вярност с Артър?

Не можех да излъжа.

— Да, кралю господарю — признах аз.

Горфидид тежко слезе от платформата и почеса единствената си ръка в гърба на един от охраната, без да сваля поглед от мен.

— Знаеш ли, куче, какво направихме с последния пратеник на Артър?

— Убихте го, кралю господарю — казах аз.

— Изпратих въшливата му глава на твоя любовник на курви, ето какво направих. Хайде, побързай! — сопна се той на най-близкия войник от охраната, който се чудеше какво да сложи в протегнатата ръка на своя крал. — Меча ти, глупако! — каза Горфидид и войникът припряно извади меча си и му го подаде с дръжката напред.

— Кралю господарю — пристъпи Галахад напред, но Горфидид завъртя меча така че той мина на сантиметри от очите на Галахад.

— Внимавай какво говориш в моята зала, Галахад от Беноик — изръмжа Горфидид.

— Моля ви да пощадите живота на Дерфел — каза Галахад. — Той не е дошъл тук като шпионин, а като мирен пратеник.

— Аз не искам мир! — викна Горфидид срещу Галахад. — Мирът не ми доставя удоволствие! Искам да видя Артър да плаче както някога плака моята дъщеря. Разбираш ли? Искам да видя неговите сълзи! Искам да го видя как ми се моли, така както тя ми се молеше. Искам да го видя да пълзи, искам да го видя мъртъв, а неговата курва искам да видя в ръцете на моите хора. Никой пратеник на Артър не е добре дошъл тук и Артър знае това! И ти го знаеше! — кресна той последните думи срещу мен и обърна меча към лицето ми.

— Убий го! Убий го! — заподскача Танабурс с парцаливата си дреха и костите в косата му затракаха като сух боб в паница.

— Само го докосни, Горфидид — прозвуча нечий глас в залата, — и твоят живот става мой. Ще го заровя в купчина тор в Каер Идион и ще извикам кучетата да се изпикаят върху него. Ще дам душата ти на детските духове, които жадуват за играчки. Ще те държа в тъмнина до последния ден на света и после ще плюя върху теб до началото на следващата ера и дори тогава, кралю господарю, мъченията ти едва ще са започнали.

Усетих как напрежението ме напуска, изтичаше като вода по нанадолнище. Само един човек би се осмелил да говори така на Велик крал. Беше Мерлин. Мерлин! Мерлин, който сега бавно вървеше изправен в целия си ръст към централната част на залата, Мерлин, който мина покрай мен и с жест по-царствен от който и да е жест на Горфидид, повдигна черния си жезъл и отклони меча на краля. Мерлин, който сега тръгна към Танабурс и пошепна нещо на ухото му, от което по-низшият друид изпищя и избяга от залата.

Беше Мерлин, който можеше да променя външността си като никой друг. Той умираше да се преструва, да обърква и да заблуждава. Той можеше да бъде рязък, проклет, търпелив и високомерен, но този ден беше решил да изглежда величествен. На тъмното му лице нямаше усмивка. В дълбоките му очи нямаше дяволити пламъчета, от тях струеше такава високомерна властност, че хората край него несъзнателно паднаха на колене и дори крал Горфидид, който миг преди това беше готов да промуши гърлото ми с меча, свали дългото острие.

— За този човек ли говорите, лорд Мерлин? — попита Горфидид.

— Ти глух ли си, Горфидид? — сопна му се Мерлин. — Дерфел Кадарн ще живее. Той ще бъде твой почетен гост. Ще яде от храната ти и ще пие от виното ти. Ще спи в твоите легла и ще вземе някоя от робините ти, ако иска. Дерфел Кадарн и Галахад от Беноик са под мое покровителство. — Мерлин се обърна и втренчено изгледа присъстващите в залата, предизвиквайки всеки, който би могъл да има възражения. — Дерфел Кадарн и Галахад от Беноик са под мое покровителство! — повтори той и този път вдигна черния си жезъл. Човек можеше да почувства как воините затрепериха пред страшната му мощ. — Без Дерфел Кадарн и Галахад от Беноик — каза Мерлин — нямаше да открия Познанието за Британия. Щях просто да умра в Беноик, а вие всички щяхте да бъдете обречени да робувате под управлението на саксите. — Мерлин се обърна отново към Горфидид. — Те имат нужда от храна. И престани да ме зяпаш, Дерфел — добави той без дори да ме погледне.

Аз наистина се бях втренчил в него не само с удивление, но и с облекчение, и освен всичко друго се чудех какво правеше Мерлин в цитаделата на врага. Друидите, разбира се, можеха да ходят където си поискат, дори из териториите на враждебно кралство, но неговото присъствие в Каер Сус по това време беше странно и дори опасно, защото въпреки че хората на Горфидид се изплашиха от могъщия друид, те не бяха доволни от неговата намеса и някои, почувствали се в безопасност в дъното на залата, изръмжаха, че Мерлин трябва да гледа своята работа.

Мерлин се обърна към гласовете.

— Моята работа — каза той тихо и въпреки това в залата настана гробна тишина, — е да се грижа за вашите души и ако ми се прииска да потопя тези души в нещастие, тогава майките ви биха пожелали изобщо да не са ви раждали. Глупаци!

Последната дума беше произнесена високо и придружена със замах на жезъла, който накара облечените с тежки ризници мъже да се строполят на колене. Никой от кралете не се осмели да се намеси, когато Мерлин изтрака с жезъла си по един от черепите, висящи от колоните.

— Молите се за победа! — каза Мерлин. — Но в битка с кого? Със своите братя, а не с враговете си! Вашите врагове са саксите. Години наред страдахме под управлението на римляните и когато накрая Боговете решиха, че е време да ни отърват от римляните, ние какво направихме? Започнахме да се бием помежду си и оставихме да се появи нов враг, който граби земите ни, изнасилва жените ни и взема нашето зърно. Така че вървете и воювайте, воювайте и печелете своята война, но победа няма да видите.

— Да, но поне ще отмъстя за поруганата чест на дъщеря си — обади се Горфидид зад Мерлин.

— Твоята дъщеря, Горфидид — обърна се Мерлин към него, — сама ще отмъсти за себе си. Искаш ли да узнаеш нейната съдба? — попита Мерлин подигравателно, но след това отговори сериозно, а тонът му не оставяше и капка съмнение във верността на предсказанието. — Тя никога няма да бъде високо, никога няма да бъде и ниско, но ще бъде щастлива. Нейната душа, Горфидид, е благословена, и ако ти имаш разум поне колкото една бълха, ще се задоволиш с това.

— Аз ще се задоволя с черепа на Артър — каза Горфидид предизвикателно.

— Тогава върви и си го вземи — каза Мерлин с презрение, след това ме хвана под лакътя. — Хайде, Дерфел, ела да се порадваш на гостоприемството на своя враг.

Той ни поведе извън залата. Воините ни гледаха с неприязън, но нищо не можеха да направят — нито можеха да ни спрат да напуснем залата, нито пък ни попречиха да заемем една от стаите на Горфидид за гости, която Мерлин, очевидно беше вече ползвал.

— Така значи, Тюдрик иска мир, а? — попита ни той.

— Да, господарю — отвърнах аз.

— Разбира се. Той е християнин и си мисли, че знае повече от Боговете.

— А вие знаете ли какво мислят Боговете, господарю? — попита Галахад.

— Аз смятам, че Боговете ненавиждат скуката, затова правя всичко възможно, за да ги забавлявам. Така ги карам да ми се усмихват. Вашият Бог — каза Мерлин мрачно, — презира забавлението, и изисква да го почитате като пълзите. Той трябва да е много жалко същество. Вероятно прилича на Горфидид — безкрайно мнителен и вечно нащрек, за да пази своята репутация. Вие и двамата сте големи късметлии, че съм тук, нали? — внезапно попита той и се ухили дяволито. Тогава разбрах какво огромно удоволствие му беше доставило публичното унижение, което изтърпя Горфидид. Авторитетът на Мерлин до голяма степен се дължеше на неговите представления. Някои друиди, като Иорует например, работеха тихо, други, като Танабурс, разчитаха на зловещо лукавство, а Мерлин обичаше да властва и да обърква. Унижението на амбициозни крале беше не само приятно забавление, но и необходимост, към която той несъзнателно се стремеше.

— Сийнуин наистина ли е благословена? — попитах аз.

Той сякаш се изненада от този неочакван въпрос.

— Това пък защо те интересува? Е, тя е хубаво момиче, а признавам, че хубавите момичета са моя слабост, така че ще взема да й направя едно заклинание и тя ще стане благословена. Някога и на теб направих такова заклинание, Дерфел, но не зарад хубостта ти — засмя се той. След това погледна през прозореца да прецени дължината на сенките. — Скоро трябва да тръгвам.

— Какво ви доведе тук, господарю? — попита Галахад.

— Трябваше да говоря с Иорует — отговори Мерлин, оглеждайки се наоколо, за да се увери, че бе събрал всичките си вещи. — Той може и да е досаден идиот, но наистина знае някои работи, които аз временно съм забравил. Оказа се, че знае за Пръстена на Елюнед. Той беше някъде тук — измърмори Мерлин и зарови из джобовете, пришити към хастара на дрехата му. — Е, тука беше — каза той нехайно, но на мен ми се стори, че това безразличие беше само преструвка.

— Какъв е този Пръстен на Елюнед? — попита Галахад.

Мерлин смърщи вежди пред невежеството на моя приятел, после реши да не се занимава с това, а просто да обясни.

— Пръстенът на Елюнед — заяви той тържествено — е едно от Тринадесетте съкровища на Британия. Ние винаги сме знаели за Съкровищата, разбира се (поне тези от нас, които вярват в истинските Богове — вметна той и многозначително погледна към Галахад), но никой от нас не беше сигурен в същността на тяхната реална мощ.

— И сега вие научихте това от ръкописа, така ли? — попитах аз.

Мерлин хищно се усмихна. Бялата му коса беше вързана на тила с черна панделка, а брадата му беше сплетена на стегнати плитчици.

— Ръкописът — каза той — потвърди всичко, което знаех или предполагах, дори съдържа едно-две нови неща. А, ето го — каза той. През цялото време беше ровил из джобовете си за Пръстена и най-накрая успя да го намери. На мен този пръстен ми приличаше на най-обикновен воински пръстен, направен от желязо, но Мерлин го държеше върху дланта си така, като че ли това беше най-ценното бижу в Британия.

— Пръстенът на Елюнед — каза Мерлин — е изкован в Отвъдния свят в началото на всички времена. Парче метал наистина, нищо особено. — Той го хвърли към мен и аз го улових във въздуха. — Пръстенът, сам за себе си, няма никаква сила — каза Мерлин. Нито едно от съкровищата само за себе си няма мощ. Мантията-невидимка няма да те направи невидим, Рогът на Бран Галед не издава по-добър звук от който и да е друг ловджийски рог. Между другото, Дерфел, ти доведе ли Нимю?

— Да.

— Браво. Така си и знаех. Интересно място е Островът на мъртвите, не мислиш ли? Ходя там, когато имам нужда от стимулираща компания. Докъде бях стигнал? А, да, Съкровищата. Боклуци без никаква стойност, наистина. Не бихте дали Палтото на Падарн и на просяк, ако, разбира се, имате добро сърце, но въпреки това то е едно от Съкровищата.

— Тогава каква полза от тях? — попита Галахад. Той беше взел Пръстена от мен и сега го подаде на друида.

— Те направляват Боговете, разбира се — сопна се Мерлин, сякаш отговорът беше повече от ясен. — Сами за себе си тези неща са пълна безвкусица, но ако ги събереш на едно място, можеш да накараш Боговете да заподскачат като жаби. Е, разбира се, не е достатъчно само да събереш Съкровищата на едно място — добави той бързо, — необходими са още един-два ритуала. И кой знае дали и тогава ще стане нещо? Никой не е опитвал досега, доколкото знам. Нимю добре ли е? — попита ме той.

— Вече да.

— Възмущение ли дочувам в гласа ти? Ти си мислиш, че трябваше аз да отида за Нимю, нали? Скъпи мой Дерфел, аз съм достатъчно зает и без да търча из цяла Британия да търся Нимю! Ако тя не може да се справи с Острова на мъртвите, какво полза от нея?

— Можеше да умре там — обвиних го аз, спомняйки си за талъсъмите и канибалите на Острова.

— Разбира се, че можеше! Какъв е смисълът от изпитанията, ако не са опасни? Ти наистина разсъждаваш по детски, Дерфел — поклати глава Мерлин със съжаление и напъха Пръстена върху един от дългите си костеливи пръсти. След това тържествено се вторачи в нас и всеки от нас със страхопочитание зачака да стане нещо свръхестествено, но след няколко зловещи секунди Мерлин просто ни се изсмя.

— Нали ви казах, няма нищо особено в Съкровищата.

— Колко от Съкровищата сте събрали досега? — попита Галахад.

— Няколко — отговори Мерлин уклончиво, — но дори и да имах дванадесет от всичките тринадесет, пак ще си имам неприятности, ако не намеря тринадесетото. И точно то ми липсва, Дерфел. Гърнето на Клидно Ейдин. Без Гърнето сме загубени.

— И с Гърнето пак сме загубени — казах аз мрачно.

Мерлин ме погледна като че ли се чудеше дали бих могъл да кажа нещо по-тъпо.

— Заради войната, нали? — каза той след няколко секунди. — Затова ли дойдохте тук? Да молите за мир! Какви глупаци сте вие двамата! Горфидид не иска мир. Този мъж е животно. Има ъкъл колкото вол, при това не особено умен вол. Той иска да бъде Велик крал, което означава, че иска да управлява Думнония.

— Той казва, че ще остави Мордред на престола — възрази Галахад.

— Разбира се, че ще казва така! — отвърна Мерлин презрително. — Какво друго би могъл да каже? Но в момента, в който сложи ръка на врата на това нещастно дете, той ще му го извие като на пиле, и добре ще направи.

— Вие искате Горфидид да спечели? — попитах аз ужасен.

Той въздъхна.

— Дерфел, Дерфел — каза той, — толкова приличаш на Артър. Ти смяташ, че светът е проста работа — доброто е добро, а лошото — лошо, горе си е горе, а долу — долу. Ти ме питаш какво искам аз. Ще ти кажа какво искам. Аз искам Тринадесетте съкровища. Ще ги използвам, за да върна Боговете в Британия и след това ще ги накарам да възстановят Британия такава каквато беше преди да дойдат римляните. Без християни — Мерлин вдигна пръст към Галахад, — и без митраисти — и той посочи към мен, — само народът на Боговете в страната на Боговете. Ето това искам, Дерфел.

— Ами Артър? — попитах аз.

— Какво Артър? Той е мъж, има си меч, може сам да се грижи за себе си. Съдбата е неумолима, Дерфел. Ако съдбата е решила Артър да спечели тази война, ще я спечели, дори ако Горфидид събере войски от целия свят, за да воюва срещу него. Ако нямах по-важна работа, признавам, щях да помогна на Артър, защото го харесвам, но съдбата е постановила в този момент да съм един стар човек с все по-отслабващи сили и с един пикочен мехур, дето тече като мях за вода, затова трябва да си пазя силиците. — (Той описваше трагичното си състояние с глас пълен с жизненост и енергия.) — Дори аз не мога едновременно да спечеля войните на Артър, да излекувам ума на Нимю и да открия Съкровищата. Разбира се, ако установя, че като спася живота на Артър ще успея да намеря Съкровищата, тогава бъди сигурен, че ще се притека на помощ. Но иначе… — Той сви рамене, сякаш войната изобщо не го интересуваше. А може би наистина не го интересуваше. Мерлин се обърна към малкия прозорец и погледна към трите стълба, които стърчаха в центъра на Каер Сус.

— Ще останете да видите церемониите, надявам се.

— А трябва ли? — попитах аз.

— Разбира се, че трябва, стига Горфидид да ви разреши. Всяко преживяване е полезно, колкото и грозно да е то. Правил съм тези ритуали много пъти и на мен няма да ми бъде забавно, но вие може да останете и бъдете сигурни, че тук сте в пълна безопасност. Ще превърна Горфидид в гол охльов, ако падне и косъм от глупавите ви глави. Но сега трябва да тръгвам. Иорует казва, че на границата с Демеция имало някаква старица, която можела да си спомни нещо полезно. Ако е жива, разбира се, и ако е запазила паметта си. Мразя да разговарям със стари жени — те са толкова доволни, че има с кого да поговорят, че направо не спират да бъбрят, а и никога не говорят по същество. Каква перспектива! Кажи на Нимю, че нямам търпение да я видя!

След тези думи той отвори вратата и излезе. В онзи следобед небето се заоблачи и привечер заръмя един противен дребен дъждец, от който обаче до вечерта крепостта направо подгизна. Друидът Иорует дойде при нас да ни увери, че сме в безопасност, но тактично намекна, че насила наложеното на Горфидид гостоприемство едва ли ще издържи присъствието ни на вечерното угощение по случай последното събиране на поуиските съюзници и старейшини. (На другия ден подразеделенията около Каер Сус трябваше да се отправят към останалата част от войската при Браногениум.) Ние уверихме Иорует, че нямаме никакво желание да присъстваме на угощението. Друидът се усмихна в знак на благодарност и седна на една пейка до вратата.

— Значи вие сте приятели на Мерлин? — попита той.

— Лорд Дерфел е негов приятел — каза Галахад.

Иорует потри уморено очи. Той беше стар, с приятно лице и плешива глава, само над ушите му стърчаха по няколко косъма.

— Все си мисля — каза той, — че моят брат Мерлин очаква твърде много от Боговете. Той вярва, че светът може да бъде изграден наново и че историята може да се изтрие като линия, начертана в калта. Но не е така.

Иорует се почеса по брадата, сигурно някоя въшка го беше ухапала, и погледна към Галахад, който носеше кръст на врата си. Друидът поклати глава.

— Завиждам на вашия християнски Бог. Той е едновременно трима и един, мъртъв и жив, Той е навсякъде и никъде, и иска да го почитате като същевременно заявява, че нищо друго не е достойно да бъде почитано. Благодарение на тези противоречия човек може да вярва във всичко или в нищо, а с нашите Богове не е така. Те са като крале, непостоянни и могъщи, и ако пожелаят да ни забравят, те просто ни забравят. Няма значение какво вярваме ние, има значение само какво искат те. Нашите магии действат само когато Боговете разрешат. Мерлин не е съгласен с това, разбира се. Той мисли, че ако крещим достатъчно силно, ще успеем да привлечем Тяхното внимание, но какво правим с детето, което крещи?

— Обръщаме му внимание? — предположих аз.

— Удряме го, Дерфел — каза Иорует. — Удряме го докато млъкне. Страхувам се, че Мерлин ще крещи твърде високо и твърде дълго. — Иорует стана и взе жезъла си. — Извинявам се, че няма да можете да ядете с воините довечера, но принцеса Хелед каза, че сте добре дошли да вечеряте при нея.

Хелед от Елмет беше съпругата на Кунеглас и нейната покана едва ли беше единствено проява на задължителна учтивост. Наистина тази покана може да е била премерена обида, измислена от Горфидид, която внушаваше идеята, че ние не сме достойни за компанията на воините и можем да вечеряме само при жените и децата. Но Галахад каза, че за нас е чест да приемем и ние отидохме.

Там, в малката приемна зала на Хелед, беше Сийнуин. Бях си мечтал да я видя. Мислех за това от момента, в който Галахад за първи път предложи да отиде в Поуис като пратеник на Гуент. Точно затова положих такива неистови усилия да го убедя да ме вземе с него. Не дойдох в Каер Сус заради мира, а само за да видя отново лицето на Сийнуин. И сега я видях — седеше там в стаята на Хелед, осветена от мъждукащата светлина на свещи от натопена в лой сърцевина на тръстика.

Годините не бяха оставили и следа по лицето й. То бе запазило своята сладка нежност. Тя се държеше все така скромно. Косата й беше все така светла и усмивката й бе все така красива. Когато влязохме, тя се занимаваше с едно дете — опитваше се да го храни с парченца ябълка. Детето беше Пердел, синът на Кунеглас.

— Казах му, че ако не си изяде ябълката, ужасните думнонци ще дойдат да го вземат — каза Сийнуин с усмивка. — Мисля, че той иска да дойде с вас, защото не ще да хапне и трошичка.

Хелед от Елмет, майката на Пердел, беше висока жена с широка челюст и светли очи. Тя ни поздрави като заповяда на една от слугините да ни налее медовина, след това ни запозна с две от лелите си — Тонуин и Елсел, които ни гледаха с неприязън. Ние очевидно бяхме прекъснали някакъв приятен за тях разговор, защото погледите им направо ни подканваха да си вървим, но Хелед беше по-любезна.

— Познавате ли принцеса Сийнуин? — попита ни тя.

Галахад й се поклони и клекна до Пердел. Той много обичаше деца, а и децата го приемаха с доверие от пръв поглед. Само след миг двамата принцове играеха с парчетата ябълка, които бяха се бяха превърнали в лисици и бягаха към леговището си (устата на Пердел), подплашени от хрътки (пръстите на Галахад). Ябълката изчезна за нула време.

— Защо аз не се сетих за това? — зачуди се Сийнуин.

— Защото не сте гледана от майката на Галахад, лейди — казах аз. — Тя очевидно все така го е хранила, тъй като до ден днешен той не може да яде, ако някой не надува ловджийски рог до ухото му.

Сийнуин се засмя, след това забеляза брошката, която носех. Изчерви се и за момент аз помислих, че съм направил непоправима грешка. Но после тя се усмихна.

— Трябваше да си спомня за вас, лорд Дерфел?

— Не, милейди. Тогава бях много млад.

— И сте запазили тази брошка? — попита тя, очевидно удивена, че някой може толкова да цени нещо, подарено от нея.

— Пазих я, милейди, дори когато загубих всичко друго.

Принцеса Хелед ни прекъсна, за да попита по каква работа бяхме дошли в Каер Сус. Бях сигурен, че тя вече знаеше, но принцесите винаги се правеха, че не знаят какво става на съветите на техните мъже. Отговорих, че сме дошли да разберем дали войната между нашите кралства е неизбежна.

— И неизбежна ли е? — попита принцесата с разбираема тревога, защото на следващата сутрин нейният съпруг щеше да тръгне на юг срещу врага.

— За съжаление, милейди, изглежда неизбежна — отвърнах аз.

— За всичко е виновен Артър — каза убедено Хелед и лелите й енергично закимаха с глави.

— Мисля, че Артър би се съгласил с вас, милейди — казах аз, — и съжалява за това.

— Тогава защо ще воюва срещу нас? — поиска да разбере Хелед.

— Защото се е заклел да запази трона за Мордред, милейди.

— Моят тъст никога не би лишил наследника на Утър от неговия трон — каза Хелед разгорещено.

— Лорд Дерфел едва не изгуби главата си докато разговаряше по тези въпроси сутринта — каза Сийнуин дяволито.

— Лорд Дерфел — намеси се Галахад като вдигна поглед от последния лов на лисици — запази главата си, защото е любимец на своите Богове.

— Но не и на вашия Бог, лорд принц, така ли? — попита остро Хелед.

— Моят Бог обича всеки, милейди.

— Искате да кажете, че той не подбира — засмя се тя.

Ядохме гъска, пилета, заек, еленово месо някакво отвратително вино, което вероятно беше държано твърде дълго след като е донесено в Британия. След вечеря седнахме на меки кушетки и една арфистка започна да свири за нас. Подобни кушетки бяха част от мебелировката на женските покои, така че ние с Галахад не се чувствахме особено удобно върху тези ниски меки легла. Но аз бях доволен, защото успях да седна на кушетката до Сийнуин. Известно време седях изправен, но после се облегнах на лакът и така се приближих достатъчно, за да мога тихо да й говоря. Поздравих я за годежа й с Гундлеус.

Тя ме погледна развеселена.

— Това ми прилича на разговор между придворни — каза тя.

— Понякога съм принуден да бъда придворен, лейди. Ако предпочитате мога да се държа като воин.

Тя също се облегна на лакът, за да можем да говорим без да пречим на другите да слушат музиката. От нейната близост всичките ми сетива направо задимиха.

— Милорд Гундлеус — каза тихо тя, — поиска моята ръка — това беше цената, която баща ми трябваше да плати за силурската войска в предстоящата война.

— Тогава тази войска, лейди — казах аз, — е най-скъпоструващата в цяла Британия.

Тя не се усмихна на моя комплимент, а задържа очите си върху моите.

— Вярно ли е — попита тя тихо, — че той е убил Норуена?

Прямотата на този въпрос ме смути.

— Той какво казва, лейди? — попитах аз.

— Той казва — отвърна тя толкова тихо, че едва я чувах, — че неговите хора били нападнати и тя била убита в суматохата. Казва, че било нещастен случай.

Аз погледнах към младото момиче, което свиреше на арфа. Лелите зяпаха към нас двамата, но Хелед не изглеждаше разтревожена от нашия разговор. Галахад слушаше музиката, сложил ръка на раменете на Пердел.

— Аз бях там, милейди — обърнах се аз отново към Сийнуин.

— И?

Реших, че нейната прямота заслужава прям отговор.

— Тя коленичи пред него, за да го посрещне, лейди — казах аз, — и той заби меча си в гърлото й. Видях го с очите си.

Лицето й се удължи. Светлината на тръстиковите свещи хвърляше червеникави отблясъци и сенки по бледите й страни и в трапчинката под долната й устна. Тя носеше разкошна рокля от светлосин лен, която беше украсена по края на полите със сребриста кожа от зимна невестулка. Около врата й блестеше сребърна огърлица, на ушите й имаше сребърни обици и аз си помислих, че среброто много отиваше на светлата й коса. Тя тихо въздъхна.

— Страхувах се да чуя тази истина — каза тя, — но като принцеса трябва да се омъжа, там където ще бъде най-изгодно за кралството, а не където бих искала.

Тя обърна поглед към арфистката за известно време, след това отново се облегна близо до мен.

— Баща ми казва, че тази война се води заради моята чест. Така ли е?

— За него е така, лейди, но аз мога да ви уверя, че Артър много съжалява за обидата, която ви нанесе.

Тя леко свъси вежди. Темата, без съмнение, беше болезнена, но тя не можеше да я отмине, защото постъпката на Артър беше засегнала много по-дълбоко и трагично живота на Сийнуин, отколкото бе променила живота на Артър. Артър бе тръгнал към своето щастие и към брака си и беше оставил Сийнуин да страда, потънала в самосъжаление.

— Вие разбирате ли го, лорд Дерфел? — попита тя след малко.

— Тогава не можах да го разбера, лейди — казах аз. — Тогава си мислех, че е пълен глупак. Всички така мислехме.

— А сега? — попита тя, спряла сините си очи върху моите.

Помислих малко.

— Мисля, лейди, че веднъж в живота си Артър беше поразен от лудост и той не беше в състояние да й се противопостави.

— Любов?

Аз я погледнах и си казах, че не съм влюбен в нея и че нейната брошка случайно беше станала мой талисман. Казах си, че тя беше принцеса, а аз син на робиня.

— Да, лейди — отговорих аз.

— Вие познавате ли тази лудост? — попита ме тя.

Не забелязвах нищо друго в стаята, гледах само Сийнуин. Принцеса Хелед, спящият малък принц, Галахад, лелите, арфистката, никой не съществуваше за мен, не забелязвах нито тъканите гоблени по стените, нито бронзовите свещници. Виждах само големите тъжни очи на Сийнуин и чувах единствено ударите на сърцето си.

— Знам, че можеш да гледаш в очите на някого — чух се да казвам, — и изведнъж да разбереш, че животът вече е невъзможен без тези очи. Разбираш, че техният глас може да накара сърцето ти да спре и че тяхната компания е цялото щастие, за което можеш да мечтаеш, разбираш, че когато ги няма душата ти ще страда самотна и изоставена.

Тя помълча, загледана в мен с леко объркано изражение.

— Това случвало ли ви се е някога, лорд Дерфел? — попита тя накрая.

Аз се поколебах. Знаех думите, които идваха от душата ми, знаех и думите, които моето положение ме задължаваше да произнеса, но после си казах, че един воин никога не залага на плахостта и оставих душата си да избере думите.

— Не ми се беше случвало никога до този момент, лейди — казах аз. Но за да го направя се наложи да събера повече смелост, отколкото ми трябваше, за да се втурна срещу стена от щитове.

Тя веднага сведе очи и седна изправена, а аз се проклех за глупавата си смелост и за думите, с които я обидих. Аз също се изправих на канапето, изчервих се, душата чак ме заболя от смущение, а Сийнуин поздрави изпълнението на арфистката като хвърли няколко сребърни монети на килимчето пред арфата. Тя помоли да чуе Песента на Райънън.

— Мислех, че не слушаш, Сийнуин — каза лукаво една от лелите.

— Слушам, Тонуин, слушам и изпитвам голямо удоволствие от всичко, което чувам — каза Сийнуин и аз изведнъж се почувствах така, както се чувства воинът, когато се разпада стената от щитове на противника. Само дето не смеех да повярвам на думите й. Искаше ми се, но не смеех. Такава е лудостта на любовта — за един кратък миг душата се люшва от екстаза до отчаянието.

Арфистката отново засвири под акомпанимента на дивите възгласи, които идваха от голямата зала, където воините се радваха, предвкусвайки победата от предстоящата битка. Аз отново се облегнах с лакът на възглавниците. Лицето ми все още пламтеше. Опитвах се да разбера дали последните думи на Сийнуин се отнасяха до нашия разговор или до музиката, и тогава Сийнуин отново се отпусна на канапето и се облегна близо до мен.

— Аз не искам да има война заради мен — каза тя.

— Войната изглежда неизбежна, лейди.

— Моят брат мисли като мен.

— Но в Поуис управлява вашият баща, лейди.

— Така е — каза тя просто. Замълча за миг, смръщила вежди, после погледна към мен. — Ако Артър победи, за кого ще поиска да ме омъжи?

Тя още веднъж ме изненада със своята прямота, но аз й казах истината.

— Той иска ти да бъдеш кралица на Силурия, лейди — отвърнах аз.

Тя ме погледна с внезапна тревога.

— Да се омъжа за Гундлеус?

— За крал Ланселот от Беноик, лейди — казах аз, издавайки тайните надежди на Артър. Исках да видя реакцията й.

Тя се вгледа в очите ми, явно се мъчеше да прецени дали й казвах истината.

— Казват, че Ланселот е велик воин — промълви тя след малко с безразличие, което стопли сърцето ми.

— Така казват, лейди, да — отвърнах аз.

Тя отново замълча. Повдигна се малко и загледа ръцете на арфистката, които галеха струните, а аз гледах нея.

— Кажете на Артър — заговори тя след малко без да се обръща към мен, — че не му се сърдя. Кажете му и още нещо.

— Да, лейди? — насърчих я аз, защото тя внезапно млъкна.

— Кажете му, че ако той победи — каза тя и се обърна към мен, протегна ръка и докосна моята с тънкия си пръст, за да покаже колко важни бяха думите й, — ако той победи — повтори тя, — ще потърся неговото покровителство.

— Ще му кажа, лейди — обещах аз, след това замълчах с преизпълнено сърце и добавих — Аз също се заклевам да ви защитавам.

Тя задържа пръста си до моята ръка, докосване леко като дъха на спящия принц.

— Може да се наложи да ви припомня тази клетва, лорд Дерфел — каза тя, потопила очите си в моите.

— Тя ще бъде в сила до края на времената и след това, лейди.

Тя се усмихна, прибра ръката си и се изправи на ръба на леглото.

В онази нощ си легнах, замаян от надежда, глупост, объркване, опасения, страх и възхищение. Защото точно като Артър бях дошъл в Каер Сус и бях поразен от любовта.