Хауърд Уолдроп
Светът, какъвто го знаем

Нептунистите и вулканистите се биеха със зъби и нокти.

Битката им започна, след като Къруел демонстрира как да се противодейства на влиянието на чесъна върху компаса. Неговите методи, които щяха да открият нови възможности за безопасното превозване на подправките през океана, бяха бурно аплодирани от колегите му в Лунатичната асоциация.

Той прие вежливо техните овации и добави няколко допълнителни бележки. Изглеждаше като образец на чар и вежливост, докато отговаряше на въпроси, отправени му от аудиторията, до момента, когато направи грешката да спомене възрастта на Земята.

По пода започна да се тропа с бастуни, след това последваха освирквания, спорове и се стигна до крясъци.

Президентът на асоциацията помоли за тишина. В залата се виждаха размахани юмруци.

— Господа! Моля за спокойствие. Спокойствие.

Това обаче още повече ги разгневи.

— Аз продължавам да твърдя — извика някой от дъното на залата, — че Земята е на не по-малко от…

Накараха то да млъкне.

Най-лошо стана, когато споровете започнаха да се отклоняват от главния въпрос. Градуалистите униформитаристи, които смятаха, че земната повърхност се е появила от някога покривалия всичко океан, започнаха да крещят на катастрофичните вулканисти, които се бяха събрали в ъгъла на залата.

— Земята е създадена — извика един от тях срещу противника си — от ужасни вулканични изригвания, които са се случили най-малко двайсет и седем пъти поред.

— Простотия!

— Така е! Така е!

В другата страна на залата катастрофичен нептунист стъпи на стола си и извика към двете групи:

— Не виждате ли с очите си, че скалите на Северозападната територия са довлечени там от серия порои, повече от седем, но не повече от десет, както и…

Веднага членовете на всички други групировки се нахвърлиха на него.

Президентът продължи да призовава за запазване на реда и спокойствието.

Сър Робърт Атоул се качи на трибуната и се ръкува с Къруел, който се усмихваше и наблюдаваше предизвиканата от него буря.

— Май наистина са в настроение тази вечер — отбеляза Лорънс Къруел, който бе млад мъж с приятна физиономия.

— Жалко, че не им дадохте никаква възможност да оспорят вашето представяне, което наистина е забележително — каза сър Робърт.

Те бяха блъснати изотзад от чернокож мъж, понесъл някакво оборудване към трибуната, където чукчето на председателя продължаваше да удря, без да има видим ефект върху бъркотията.

— Съжалявам, сър! Много съжалявам — извини се чернокожият.

Къруел не му обърна внимание.

— Благодаря ви за комплимента — кимна. — Вече дадох резултатите на вашата комисия по корабоплаването. Надявам се, че в резултат на моите изследвания няма да има повече трагедии като тези, които доведоха до потъването на „Бон Апети“ и „Люси-Мари“.

В дъното на залата се чуваха някакви глухи звуци. Двамата се обърнаха да погледат как размахващи бастуни мъже биват разтървавани от приятелите си сред вълна от клетви и епитети.

— Колко още ще останете в Щатите? — попита сър Робърт. — Ако е възможно, бих искал да ме посетите и да видите резултатите от моите проучвания. Те могат да ви заинтересуват.

— С удоволствие. Чух, че правите изключителни неща. Очаквам вашето изказване тази вечер.

Сър Робърт Атоул започна да се покланя, но спря, за да се обърне и погледне как един от по-възрастните философи профуча през пътеката между редовете и се хвърли злобно да души млад мъж. Тълпата ги погълна.

След това се чуха възгласи „Ох“ и „Ах“ от задната страна на залата. После стана много тихо и спокойно, а някои дори се поклониха.

Защото горе, на трибуната, президентът на асоциацията бе дал знак на квестора да му донесе малка квадратна кутийка и да я постави на бюрото.

— Очилата на Франклин — прошепна някой. Шепотът премина през цялата зала. Присъстващите вдигнаха обърнатите си столове, оправиха перуките си и седнаха.

— Внимание! — каза президентът. Двата удара с малкото му чукче прозвучаха като затваряне на две огромни врати в притихналата зала. — Следващата точка от дневния ред — обяви той — ще бъде представянето от сър Робърт Атоул на абсолютната същност на флогистона.

Залата беше стара, огромна и мрачна. Осветяваха я полилеи и свещници, закачени покрай стените. Отвсякъде се носеше миризма на пудра за перуки и пот. През няколкото отворени врати можеше да се види как слугите влизат и излизат, подготвяйки традиционната вечеря, с която щеше да приключи месечното събрание на Лунатичната асоциация.

Кадифе и брокат шумоляха, когато мъжете се раздвижваха в тапицираните си столове. Понякога тишината се нарушаваше от кратко и сухо кихане, щом някой от тях смръкваше от емфието си. От нечии колене падна бастун и шумно издрънча върху пода.

Чернокожият мъж даде знак на сър Робърт, че моделите са подготвени, и се приближи към тях.

— Внимавайте с цилиндъра — каза. — Мисля, че може малко да се е пукнал в колата по пътя.

— Много добре, Хамп — отвърна сър Робърт и кимна на президента.

Аплодираха го кратко, докато се качваше на подиума, където тихо димеше лампа, пълна с китова мас.

Той огледа многобройните лица и перуки, които мъждукаха в неясната светлина, и те му се сториха като мехурчета в потъмняващия пудинг, какъвто представляваше светът. Нямаше значение. Усмихна се и започна.

 

 

Започна с историята на горенето и спомена трудовете на Бекер и Стал.

— Смята се, че флогистонът прониква във всички неща като фини неразделни частички. При наличието на топлина той предизвиква изключително мощни движения във веществата, които водят до пламък, и ако не бъде прекратен достъпът на въздух, движенията продължават, докато остане само пепел.

След това описа „тера пингуис“ и мазните земи, както и търсенето на самия флогистичен принцип. Аудиторията продължаваше да слуша напрегнато, дори малко нетърпеливо. Досега не им бе казал нищо ново.

— Неотдавна Кавендиш реши, че е открил най-високо зареденото с флогистон вещество в неговия възпламеняем газ, който е по-лек от въздуха и се използва за издигане на балони до немислими преди това височини. Възпламеняемият газ изгаря яростно във въздуха, понякога до прага на детонацията. Но както показаха други, включително доктор Пристли, сместа от възпламеняем газ и крайно пречистен въздух експлодира, ала след това се появява течен остатък, който е неразличим от обикновената вода. А водата, както знаете, е враг на флогистона. Затова ми се струва, че смесица от флогистон и което и да е друго вещество не може да даде точно обратния остатък. Кавендиш обаче…

— Въпрос!

Сър Робърт погледна към залата.

— Да?

— Според водещите френски теоретици крайно пречистеният въздух е…

— Французите — обади се някой — са паплач, която не може дори да проведе една революция по приемлив начин, както сторихме ние.

Чуха се възгласи на съгласие.

— Искате да кажете — обърна се сър Робърт към задаващия въпроса, — че френската нова химия, която отрича флогистичния принцип, посочва други причини за горенето и овъгляването. Повечето от тях се отнасят до качествата на крайно пречистения въздух или на кислорода, както те го наричат. Вместо флогистонът да изтича от веществата при горене, новата химия твърди, че веществата се комбинират с този кислород при наличието на топлина. Вие питате какво мисля за тази теория?

— Да.

— Не я оценявам високо — заяви сър Робърт. — Чел съм френската химия. Ако си имаш работа с дявола, трябва да го познаваш. — От задната страна на залата се чуха шумни аплодисменти. — Реших да пренебрегна повечето от тези теории, доколкото това е възможно, защото вярвам, че вече е по силите на науката да изолира самия флогистон.

— Не! Не! Не е възможно. Грешите — разнесоха се викове.

Други викове го подкрепиха.

Сър Робърт вдигна ръка за тишина.

— Дойдох тук тази вечер, за да опиша плановете си и да ви покажа модели на експериментите, чрез които смятам да извлека…

— Флогистонът — обади се глас — присъства в някаква степен в цялата материя и е неразделим. Със същия успех можете да се опитате да измерите или разделите слънчевата светлина!

— Така е! Така е!

Сър Робърт погледна към залата. Тогава през ръката му премина тремор, нещо, което бе забелязал, че се случва все по-често, откакто беше започнал да експериментира със своите живачни пневматични канали. Вдигна ръка едва след като треморът отмина.

— Някои казват, че флогистонът се спуска от звездите през етера. Други твърдят, че идва от слънцето. Може би, ако успея да открия флогистичния принцип, ние ще разберем истинската природа дори на великото слънце.

Това бе твърде много дори за най-преданите флогистици в аудиторията. Те скочиха на крака, възразявайки му.

— Въпреки всичко — завърши сър Робърт, прибирайки доклада си, — въпреки всичко аз поръчах специално оборудване и ще продължа… — Президентът се изправи и заудря с чукчето си. — Ще продължа работата си, така че очаквам до две седмици да съм приключил. Тези от вас, които желаят, ще бъдат поканени да наблюдават… — Възгласите го заглушиха и той спря за момент — … да наблюдават това велико събитие. А онези от вас, които не искат, могат да вървят по дяволите!

Слезе от подиума. Хамп го закара вкъщи с колата по покритите със сняг пътеки, които минаваха за пътища. Земната повърхност бе осветена от студената светлина на пълната луна, която беше причината за събранието в понеделник вечер на Лунатичната асоциация и заради която тя бе наричана така.

 

 

Два дни по-късно, по обед, пристигна Лорънс Къруел. Сър Робърт и лейди Маргарет Атоул го посрещнаха на широката порта за каляски под светлината на ясно студено слънце.

Къруел се поклони на лейди Маргарет.

— Ваш слуга, госпожо.

— Съжалявам, че Хамп не е тук — каза сър Робърт. — Той е в лабораторията и разопакова новото кълбо, което пристигна тази сутрин от Филаделфия.

— Сигурен съм, че моята бележка е пристигнала твърде късно по време на събранието преди два дни — поклати глава Къруел. — Бях заобиколен от спорещи по време на вашата реч. Добре поне, че успяхме да спрем Хазард да не намушка с джобното си ножче Ревичър. Каква свадлива тълпа!

Лорънс Къруел, също като сър Робърт, беше от Британия. За разлика от по-възрастния учен той можеше да се завърне след посещението си в Америка, където бе проверявал тютюневите компании на брат си. Това беше възможно само защото бе приета нова конституция и отношенията между двете страни бяха започнали да се нормализират след нестабилните години на Конфедерацията.

Сър Робърт, поради това, че в миналото си е бил яростен поддръжник на колониите в техния бунт, бе обречен да остане в Щатите, също като връстника си Пристли, който сега живееше в Пенсилвания.

Къруел, който бе млад и все още лоялен към Британия, и сър Робърт, надхвърлил петдесетте години, опитен, но вече аполитичен, се срещаха само на общия терен на привързаността към знанието и империята на науката. Те споделяха също и мнението, че американските философи са луди глави, с предубеждения и нямат наука, която да отговаря на идеалите на новата страна. С няколко изключения: покойният Франклин, Пристли, който всъщност не трябваше да се брои, и Бартрам от Каролина.

— Сигурен съм, че ще запеят друга песен, ако успеете — каза Къруел.

— Би трябвало — потвърди лейди Маргарет.

— Имаме ли време да видим как се справя Хамп? — попита сър Робърт.

Лейди Маргарет се усмихна разбиращо.

— Естествено.

— Ще дойдете ли с нас? — попита Къруел, който беше впечатлен от нейната красота.

— Не веднага. Трябва да нагледам слугите — извини се тя и се обърна към къщата, която беше внушителна, квадратна, бяла триетажна постройка със зелен покрив.

— Насам — поведе сър Робърт.

Тръгнаха по каменна пътека, която заобикаляше къщата. Тя се превръщаше в алея, водеща към ниските хълмове на запад. Там се издигаха обор, три птичарника, конюшни и жилища за слугите, по-големи от къщичката, в която живееше Къруел. Покрай тях имаше широка поляна, а зад нея — каменно здание с много комини. Когато Къруел приближи, видя голяма купчина пясък, която бе изсипана под пожарната кула близо до входа. По един от многото големи прозорци имаше следи от обгаряне.

— В края на миналата година стана инцидент — обясни сър Робърт.

Все още в сенките на сградата и на дърветата в полето тук-там имаше малки купчинки сняг. Вятърът беше северен, но вече се усещаше дъхът на пролетта.

— Това е един прекрасен резервоар за сгъстен въздух във формата на кълбо — каза сър Робърт, докато влизаха в сградата през ниска врата. Няколко бели слуги и един чернокож разопаковаха сандъци и пакети. — Диаметърът му е един метър, стените му са дебели шест сантиметра, притежава спирачни вентили и устройства за искрене. Направих го специално за големия експеримент. Хамп! — извика сър Робърт. Чернокожият остави работата си, изтърка ръце в комбинезона и се приближи. — Хамп, Лорънс Къруел. Лорънс, Хамптън Хамилтън.

— Приятно ми е — кимна Хамптън и подаде ръка.

За първи път чернокож мъж подаваше ръка на Лорънс Къруел. Въпреки това той я стисна. На събранието си бе помислил, че този човек е слуга на сър Робърт.

— Хамптън управлява лабораторията в мое отсъствие и отговаря за цялото оборудване и доставки. Как е кълбото, Хамп?

— Чудесно, разбира се — отвърна му Хамп. Обръщайки се към голямото прозрачно кълбо, което бе поставено върху дървени стърготини, продължи: — Вентилите са завити така стегнато, че се съмнявам, че ще ни трябват восък и негасена вар, за да ги запечатаме.

— Добре, добре — усмихна се сър Робърт. — Дай само да видя товарителницата. Извини ме, Лорънс.

Докато те бяха наклонили главите си един към друг, Лорънс Къруел огледа лабораторията. Беше впечатлен от обема и чистотата й. Докато повечето химици работят с две или три малки пещи, сър Робърт имаше не по-малко от седем — три от тях големи отражателни конуси, две пещи с вдухване на въздух и две по-малки, разпрострени по цялата дължина на помещението. Всяка от тях си имаше собствен комин.

В единия край бяха струпани големи бидони — литри вода, сярна киселина, винен спирт, други киселини, дестилирана вода. На друго място имаше керамични съдове с надписи „сяра“, „антимон“, „олово“, „сушен ревен“. По стените бяха закачени много рафтове със стъкленици, буркани и епруветки. Това беше най-добре снабдената лаборатория, която Къруел някога бе виждал — сироп от виолетки, масло на Дипел, стъкленици с волска кръв, замразено масло, сол на Гал, сол на Глобер, спирт на Миндерер. И още безброй много.

В другия край на лабораторията се намираха помпи и мивки за изплакване. До всяка от тях имаше големи работни маси, върху които бяха поставени уредите за текущите изследвания.

В центъра на помещението бяха разположени пневматични вани за пречистване на газовете. Две от тях бяха пълни с вода, а в третата имаше десет сантиметра живак. Седем стъклени бутилки, някои от тях пълни с червеникав газ, бяха изправени с гърлата надолу.

Къруел се приближи до една работна маса, където няколко епруветки и бутилка на Волф бяха привлекли вниманието му. За няколко секунди разпозна, че се създава някакво твърдо вещество. На друго място откри, че се извършва извличане с основа. Колко дълго е продължавало не можеше да си представи. За последен път бе виждал подобно нещо преди половин година, като то практически беше безрезултатно. На трето място някакво вещество бе пречиствано от киселини чрез водна баня.

Не се виждаше никакъв порядък в експериментите, нито пък накъде водят те. Нямаше нищо, което да ги свързва, освен може би прецизността. Вероятно сър Робърт бе свързвал най-добрите възможни метали и негасена вар, преди да използва полученото в истинската си работа.

— Лорънс — извика го сър Робърт, — ела насам. — Беше се изправил до една от пневматичните вани, докато зад гърба му Хамп и другите продължаваха работата си със сандъците. — Ето — посочи една от обърнатите бутилки, — свърших много неща с газ, получен от сяра и селитра. Искаш ли да видиш?

Започна да показва на Къруел някои от възможностите на този газ, като споменаваше от време на време как той ще бъде част от големия експеримент. Започнаха да се движат от маса на маса към вана или друго работно място, сякаш едно или друго нещо ги викаше. По едно време свалиха рединготите си, а след още известно време — и перуките си. Къруел даваше идеи за допълнителни доставки и други процеси. Работниците влизаха и излизаха, после пак дойдоха. Не обръщаха внимание на двамата мъже, надвесили се над ваната.

По някое време Хамп запали свещи в помещението и свърши с разопаковането. След това си тръгна. Свещите изгоряха.

Към единайсет вечерта двамата учени се затътриха към къщата, говорещи, жестикулиращи, щастливи като мишлета и огладнели като вълци. Всички бяха заспали.

 

 

Беше втората седмица от гостуването на Къруел. Нещо притесняваше сър Робърт. Маргарет и Хамптън можеха да го потвърдят. Сър Робърт изглеждаше отнесен по средата на разговори или експерименти. Чертаеше планове на големи листове хартия с дебел черен молив, а след това ги късаше и разхвърляше из къщата или лабораторията.

Повечето от тях бяха часовникови устройства, зъбци, предпазители. Нищо не го задоволяваше.

Къруел започна да разбира, че всички експерименти и процеси в лабораторията са взаимно свързани в една голяма конструкция. Тя беше амбициозна, сложна и според Къруел най-вероятно нямаше да проработи. Повечето от тях се съсредоточаваха върху пречистването на флогистона по същия начин, по който пречистеният въздух се получава от обикновен въздух. Помисли си, че има твърде много вероятности и всичко зависи от едновременното извършване на най-малко четири основни процеса. Ентусиазмът на сър Робърт обаче го бе заразил и заедно с Хамп започнаха да сглобяват по-дребни части от апарата и материалите. Сър Робърт говореше все по-малко и по-малко, работеше все повече и повече и ставаше все по-разочарован.

Една сутрин, когато заедно с Къруел вървяха към лабораторията, бяха прекъснати от изненадан възглас. Когато се обърнаха, видяха, че пазачът на Атоул язди бавно към тях по пътя. По коловоза пред него вървеше завързан мъж. Той бе облечен в панталони от еленова кожа и жакет, който бе виждал и по-добри години.

— Хванах го жив, ваша светлост — каза пазачът, който бе ирландец. — Изстрелът му беше най-добрият, който някога съм виждал. Право в една от вашите тетерки — продължи и извади перушинестото доказателство от чантата, закачена на седлото му. — Трябва ли да го заведа в полицията, или да го пребия още тук?

— Като че ли не си го направил вече — измрънка мъжът с кожените дрехи.

— Тихо! — извика пазачът и дръпна въжето.

Сър Робърт бе застинал на място и гледаше втренчено.

— Каква пушка е използвал?

— Ето я — каза пазачът и подаде пушка „Кентъки“.

— Не съм направил нищо — обади се мъжът.

— Точно така — отвърна му пазачът и го удари зад ухото с приклада на собствената си пушка.

— Това не е нужно, Маккартни — спря го сър Робърт.

— Ох, ох, ох! — скимтеше мъжът, който бе паднал на земята.

— На какво разстояние беше тетерката? — попита сър Робърт.

— Между осемдесет и сто крачки, милорд — отговори Маккартни.

— Да бъда проклет, ако не беше на повече от сто — възрази мъжът, лежащ на пътя.

— А можеш ли да стреляш на повече от четиристотин метра?

— Колко голяма е целта и с какво оръжие?

Сър Робърт се замисли малко.

— Целта има диаметър шейсет сантиметра, а оръжието е каквото поискаш.

— Бих взел пушка „Филаделфия“, калибър 60 — отвърна мъжът, — и мога да го направя.

— Готово! — заяви сър Робърт. — Бъди тук на разсъмване на 21-ви този месец. Ще имаш пушка „Филаделфия“, своята ще задържиш и ще получиш златна монета за изстрела.

— Каква е уловката? — попита мъжът.

— Абсолютно никаква. Ти реши проблем, който е много важен за мен.

— Не трябва да убивам човек, нали?

— Не, не! Как се казваш?

— Бъмпо.

— Добре, Бъмпо. Направи този изстрел, за който ти казах, и ще можеш да ловуваш постоянно на моите земи. Какво ще кажеш?

— Но, сър… — обади се Маккартни.

— Развържи този човек, Маккартни — заповяда сър Робърт, — за да можем да си стиснем ръцете за сделката.

Въжетата бяха развързани и Бъмпо смирено стисна ръката на сър Робърт.

 

 

Поставиха апарата за Великия експеримент в полето, близо до гората и на три километра от къщата. Това бе на около четиристотин метра от една стара индианска могила, която според сър Робърт можеше да послужи като чудесно място за наблюдение на зрителите.

Експериментът имаше много прекъсвания, всички отнасящи се до голямото стъклено кълбо, поставено в центъра. То бе заобиколено от кофи с дървени въглища, вани и големи кани. Над всичко това издигнаха навес, за да предпазят конструкцията от случайни повреди.

Поканите бяха изпратени за сутринта на 21-ви, ако времето позволява.

Следобед на 19-и свързваха последните части от оборудването. Тогава дочуха далечен звук като слаба гръмотевица или фойерверките на 4-ти юли.

Сър Робърт се измъкна изпод ваната, която инсталираше.

— Какво е това?

Хамптън се обърна на юг, откъдето идваше звукът, и каза усмихнато:

— Гълъби.

Шумът се усилваше като силен вятър по време на буря.

— Ето, идват — каза Хамп.

На юг се виждаше неясно петно на хоризонта, което се сви, а после се разпръсна.

— Гълъби? — попита Къруел с лице, изцапано от кофата с дървени въглища. — С такъв шум?

Изправи се до чернокожия, който посочи:

— Прелетни гълъби. Идват отново на север да свият гнезда. Всяка година по това време.

Тъмната линия покриваше четвърт от хоризонта на юг. Звукът беше като бръмчащо пърпорене и сянката се движеше към тях с неумолимостта на издигаща се вълна. Изглеждаше като твърда маса, която се разкъсваше само когато се издигаше към зенита.

Бяха кафяви и сини с розови ивици. Скупчени много по-плътно, отколкото Къруел бе виждал някога да го правят птици. Десет или двайсет сенки на кубичен метър. Летяха в колона с дебелина десет метра и широчина около три километра. Къруел започна да пресмята.

— С каква скорост летят?

— Километър и половина в минута — отговори Хамп, който наблюдаваше един ястреб, налетял в края на ятото.

Когато хищникът нападна, гълъбите се разпърхаха и завъртяха, но колоната продължаваше да приближава.

Къруел погледна часовника си. Слънцето бе закрито, докато гълъбите минаваха, и пърхащият звук заглушаваше всичко.

— Под навеса! — извика Хамп и дръпна Къруел.

В небето имаше бели проблясъци като падащ сняг и от време на време долитаха пера. Изпражненията на гълъбите се спускаха като точици на земята, след това количеството им се увеличи и заприличаха на слаб дъждец.

През пърпоренето на крилата можеха да се чуят изстрели от съседните имения. Къруел видя няколко гълъба да падат на километър върху съседната ферма.

След това един падна на няколко крачки от навеса, конвулсивно потрепери и остана неподвижен. Трябва да е бил ударен на известно разстояние и все пак е успял да стигне дотук.

Къруел изтича навън, взе го и го внесе под навеса.

Това бе най-красивата птица, която някога бе виждал, дори и мъртва. Гърбът му беше син, вратът и стомахът — бронзови, гърдите му — розови и тъмночервени с преливащ се блясък на всички пера, човката му беше тъмна, а краката и очите — брилянтни оранжево-червени. Постави го на масата и го разгледа за кратко.

Пърхането отгоре продължаваше, а земята беше побеляла, сякаш бе покрита със сняг. Небето отвън представляваше непрекъсната смяна на светлини и сенки, докато облакът птици продължаваше да се движи към слънцето.

Къруел се върна да работи в изкуствения мрак, като от време на време поглеждаше, за да види дали ятото още пътува. Все по-често от близките пътища и полета се чуваха изстрели.

Известно време по-късно звукът намаля. Къруел излезе от навеса и видя, че последната част от ятото отминава. Късното вечерно слънце отново заблестя.

Погледна часовника си. Бяха изминали два часа и четирийсет минути. Колоната трябва да е била дълга около триста километра. При десет птици на метър, широчина десет метра, три километра широка…

Сър Робърт го погледна.

— Бих казал, около шестнайсет милиона птици.

— Виждал съм и повече — обади се Хамп. — Когато бях малък, видях ято, на което му трябваше от обед до здрачаване, за да премине. По обед стана тъмно и изобщо не видяхме залеза на слънцето. Този ден имахме само утрин.

Той постави една медна тръба на мястото й и я уплътни. Спря за момент да погледне изцапаната повърхност навън. След това всички се върнаха на работа.

 

 

Всичко беше готово.

Зрителите, повечето от тях учени, започнаха да пристигат в ранните сутрешни часове. Изгревът наближаваше. Хората, изправени на индианската могила, чакаха, докато Къруел, Хамптън и сър Робърт Атоул прекосиха полето, за да стигнат до апарата, който от това разстояние с просто око изглеждаше като смесица от метал и стъкло.

Бъмпо стоеше настрани от другите. Маккартни го наблюдаваше. Човекът с кожените дрехи се наслаждаваше на своята нова пушка „Филаделфия“, като я вдигаше до рамото си и я отпускаше.

Сър Робърт се изкачи на върха на могилата и застана до лейди Маргарет.

— Господа — каза той, — лейди. И всички останали. Вие сте тук, за да наблюдавате това, което, надявам се, е голямо събитие в прогреса на науката. На полето — посочи той — се намира работещ апарат за създаване на газове — на дефлогистициран или крайно пречистен въздух, на възпламеняващ се газ, на серен въздух и на фосфор. Всички те се генерират, докато ние стоим тук. Създадените газове ще минат през тръбопроводи до стъкленото кълбо, което виждате в центъра. Те ще влязат в него, когато господин Бъмпо… — тук Бъмпо вдигна срамежливо ръка и зрителите го аплодираха — … стреля в диска, който е негова мишена. Тези богати на флогистон газове и течности ще се смесят. Те ще произведат основата на огъня, на взрива, на изпичането, а именно самия флогистон. Ще бъде включен часовник и петнайсет секунди по-късно сместа ще получи искра от кабел от лайденова стъкленица. Това ще фиксира флогистона така, както обикновеният въздух става устойчив в присъствието на електрически източник, и ще ни позволи за първи път да наблюдаваме един от основните елементи. Това е моят Велик експеримент.

Някои аплодираха.

— Може ли един въпрос?

— Да?

— Вие смесвате възпламеняем въздух, дефлогистициран въздух и фосфор в присъствието на обикновен въздух и пускате една искра?

— Такъв е планът ми.

— Тогава това, което ще получите — каза гласът, след като за момент пресмяташе нещо, — е малка експлозия, малко количество устойчив въздух и малък полски пожар, който ще трябва да бъде изгасен.

Някои се засмяха.

— Съмнявам се — отвърна сър Робърт. — Взех предпазни мерки. Ние сме на това разстояние в случай на някаква повреда в апарата и изпускане на отровни газове.

Слънцето се издигна над ниския хребет на изток. Полето и апаратурата бяха окъпани в студена светлина.

— Дали ще спечеля, или ще загубя, не знам — призна сър Робърт, — но се чувствам на прага на велико събитие.

— Аз също — обади се Къруел.

— И аз — добави лейди Маргарет и хвана ръката на съпруга си.

— Господин Бъмпо — каза сър Робърт, — виждате ли целта си?

— Това правя — отговори Бъмпо.

— Тогава изкарай си парите, човече!

Човекът с кожените дрехи излезе пред могилата, внимателно повдигна оръжието, сякаш то бе част от него, дръпна ударника, прицели се и стреля. Димът от дулото се разсея.

Дори без далекогледа си сър Робърт видя как голямото кълбо се оцветява в млечнобяло. Но това не беше млечнобяло от остатъчни газове. Беше мътно и бавно се въртеше. От малката група излезе възгласът „Ох!“. Проблясъци от светлина сякаш заиграха по цялото оборудване около кълбото. Целият апарат бе окъпан в бяла светлина.

Сър Робърт почувства как мускулите на стомаха му се стегнаха.

Още няколко секунди нищо не се случи.

След това се случи.

 

 

Треперещ и замаян, сър Робърт се изправи в ослепителната светлина. Намираше се в подножието на хълма. Някои от другите се изправяха, доколкото можеха. Един мъж лежеше, пронизан с клон през гърдите. Няколко души лежаха без видими рани, но и без да се движат. Близо до него Хамптън държеше ръката си странно изкривена.

В ушите им звучеше бучене и то не намаляваше. Сър Робърт изпълзя до върха на могилата, прикривайки очите си.

На запад имаше огромен въртящ се бял облак, прекалено ярък, за да бъде погледнат директно. От него излитаха ярки струи светлина, като тези от лабораторен тиган с горящ фосфор. Сър Робърт определи, че той се отдалечава бавно от него в западна посока.

Обърна се. Облакът се простираше на север и на юг, от хоризонт до хоризонт, движейки се странично на запад. През ярката бяла стена просветваха ивици червен пламък.

Миризмата на изгоряло дърво се просмукваше във въздуха. Докато облакът се отдалечаваше, той продължаваше да расте.

От изток се появи вятър, най-напред лек, след това на пориви, после все по-силен. Повърхността на земята на запад бе изгоряла, дърветата изглеждаха като кибритени клечки. Докато сър Робърт гледаше, нов порив на вятъра ги превърна в пепел.

Шокираните учени се бяха струпали зад могилата. Вятърът се засили до буря.

— Движи се на запад с въртенето на Земята — каза Хамптън Хамилтън. Като всеки ученик и той знаеше, че докато въздухът се движи, земната повърхност под него изостава и тогава се зараждат ветрове.

Сър Робърт се обърна и видя, че Къруел помага на лейди Маргарет да се изправи. И двамата изглеждаха невредими, макар че полите на лейди Маргарет се вееха безсрамно от нахлуващия вятър. Сър Робърт забеляза, че перуката му е изчезнала, когато перуката на Хамп бе отвята и също изчезна в западна посока към блестящия облак. Слязоха от индианската могила срещу силата на вятъра.

— Колко дълго ще гори? — попита Къруел.

— Нямам представа — отвърна му сър Робърт. — Не би трябвало изобщо да гори. Трябваше да се фиксира в кълбото. Просто не разбирам.

— Може да гори, докато стигне до Западния океан — каза Хамптън, изразявайки страховете на всички.

— Със сигурност не — заяви Атоул, като викаше срещу вятъра, за да бъде чут.

— Но вие сигурно сте успели — каза някой друг. — Сигурно сте освободили целия флогистон в смесеното вещество. Няма начин да се каже какво ще стане с него. Би могъл да гори дори дотам!

— Тогава водата ще го угаси. Водата! — извика сър Робърт. Усети някакъв спазъм и загуби съзнание.

 

 

Събуди се от пушек и миризма на сажди в носа си. Навън беше мрачно. Около къщата вятърът разнасяше боклуци, но това вече не бе предишната буря. През прозорците се виждаха тъмни ивици пушеци.

Седна на кушетката, където го бяха поставили.

Лейди Маргарет плачеше на отсрещния диван.

— Всичко на запад е изчезнало, Робърт — каза тя тихо, когато видя, че той се надига.

— Всичко?

— Дотам, докъдето може да се язди, преди да е станало прекалено горещо, за да се продължи. Още преди часове, когато един скаут от града се върна от разузнавателната си експедиция.

— Барометърът — обади се Лорънс Къруел, като почука големия дрезденски инструмент, поставен върху камината. — Барометърът е паднал цели двайсет сантиметра от сутринта и продължава да пада.

— О, велики Боже — изпъшка сър Робърт. — Какво съм направил?

— Нищо повече от това, което всеки от нас би направил — заяви Хамптън Хамилтън уморено от друго кресло. — Само че, изглежда, сте успели повече, отколкото сте планирали.

— Защо не ме спряхте?

— Не знам — отвърна Хамптън. — Съмнявам се, че вие бихте ме спрели.

— Колко е часът?

— Малко след пет.

— В такъв случай ще знаем след четиринайсет часа — заяви Къруел и продължи да гледа барометъра, сякаш можеше да измъкне от него някакви тайни.

 

 

Опитаха да се нахранят, след като стана тъмно, но никой не беше гладен. Консервни кутии с меласа започнаха да се пръскат в склада. На сър Робърт му се стори, че е по-трудно да се диша, но знаеше, че не е така.

Седяха в гостната, докато никой от тях не можеше да издържа повече чакането и горещината.

— По дяволите! — скочи сър Робърт. — Ако това ще се случи, искам да го видя с очите си. Ще отидем до океана.

Погледнаха го за момент, а след това се измъкнаха от креслата си. По-добре беше, отколкото да чакат тук, където всеки удар на часовника им се струваше като удар с дърводелски чук.

 

 

Фургонът подскачаше по неравния път. Конят се стараеше.

Сър Робърт пътуваше отпред заедно с Хамптън. Къруел и лейди Маргарет бяха отзад с кошница продукти и одеяла.

Беше почти полунощ. Въздухът бе изпълнен с миризмата на изгоряло. На хиляди неща — изгорели дървета, трева, пера, разтопени метали, барутна миризма. Вятърът беше топъл. През процепите в опушеното небе се виждаха звездите. Те бяха по-големи и по-студени отпреди и едва мъждукаха.

Температурата продължаваше да се повишава, а барометърът преди час стигна до дъното си. Сега определено беше по-трудно да се диша.

Стигнаха до върха на хълма над пристанищния град Ню Шарптън. В къщите горяха свещи, по улиците се движеха факли, носени от групички хора, които се събираха и разпръскваха. Самотен ездач напусна пътя и тръгна към брега.

— Тук ще бъде добре — каза сър Робърт, като насочи коня към празно място между група дървета на върха на хълма.

Постлаха одеялата от страната на хълма, която гледаше към водата, и легнаха да наблюдават неподвижния Атлантически океан.

 

 

Сър Робърт задрямваше и се събуждаше сякаш от преумора. Въздухът беше горещ и застоял. Имаше чувството, че е затворен в комин по средата на лятото.

Къруел бе тръгнал надолу по хълма към залива. Трябваше му дълго време да измине тези неколкостотин метра. Често спираше и си почиваше.

Конят, разпрегнат от колата, беше преуморен, сякаш бе галопирал много километри, а не бе ходил само няколкото от имението до океана.

— Температурата на водата се повишава и потоците, които идват насам, ще излязат от бреговете си поради разтопения сняг — каза Къруел, когато успя да се изкачи по хълма и легна. — Има пасажи мъртва риба далеч от устията на потоците. Те са толкова много, че щяхме да ги помиришем и оттук, ако не беше този адски пушек.

— Не е възможно — възрази сър Робърт. — Просто не е възможно. Водата не гори!

— Може би… — обади се Хамптън, който лежеше над тях, държейки своята изкривена и счупена ръка. — Може би Новата химия съдържа някои истини. Може би водата не е елемент. Може би в нея също има флогистон или възпламеняем таз, който… — за първи път през живота си Хамптън имаше проблем да следва нишката на мисълта си. Разклати глава, за да я прочисти. — Възпламеняем газ. Може би е съставна част, на принципа на кислорода. Може би той се отделя от горещината, която идва от брега. Може би огънят се подхранва от него. Може би трябва да мине около земята безброй пъти, преди всичко това да се свърже с флогистона…

 

 

Сър Робърт лежеше по гръб върху одеялото и държеше ръката на лейди Маргарет.

— Всичко си отиде — най-сетне каза той.

— Бизоните. Индианците — отвърна му Маргарет.

— Китайците. Самоуверените руснаци. Турците — допълни Хамптън.

— Французите. Британия! — извика Къруел.

— Сега и ние — заяви Хамптън Хамилтън.

На изток започна да просветлява, въпреки че оставаше един час до разсъмване. Вятърът духаше откъм морето, но беше все още слаб и тънък. Имаше много малка сила.

От изток на запад се появи блестяща бяла линия, като слънце след късна следобедна буря. Само че много по-блестящо.

— Ще изгорим ли? — попита лейди Маргарет. Ръката й настръхна. — Мисълта за изгаряне е най-лошата възможна.

— Мисля, че не — каза Къруел. — Като мъчениците, мисля, че въздухът ще бъде твърде отровен с флогистон, за да продължим да дишаме, преди огънят да ни достигне. — Млъкна, когато голям пламък се протегна от мътната вода към тях.

Хълмът и селото бяха потопени в блестящия изкуствен изгрев. От градчето се чуваха писъците на тези, които все още можеха да пищят.

Слабият вятър се засили.

Те гледаха тихо горящата линия, всеки затворен в собствените си мисли. Краят на големия горящ облак беше засега на повече от триста километра.

— Флогистон! — изпъшка сър Робърт Атоул, обърна се и умря.

— Искам да се изправя — обади се Хамп. Те го чуха как се размърдва и пада зад тях.

— Французите бяха прави, отчасти… — каза Къруел.

— Робърт…? — попита лейди Маргарет.

Къруел погледна огромната горяща стена.

— Това е краят на…

Изречението му бе единственото нещо, останало недовършено.