Светослав Иванов
Мълча… Не ми се казва нищо…

Мълча… Не ми се казва нищо.

В прозореца се вглеждам дълго вечер

и гледам светлините вън, там хора ли живеят?

— Ядат, плодят се, мърдат, спят…

Животни сякаш.

И гледам ги без думи, те движат се без звук.

Делят ни сякаш стъклени прегради.

А всъщност съм един… животно като тях.

В клетката навряно… Напивам се и спя

И спя безсвястно, събуждам се така…

Че гледам утрото с омраза. После — нищо.

Пилея дните си… И ето — малко

останаха навярно — кръвното, сърцето…

По дяволите!… Все едно… И даже — нека!

Да блесне взрив, скалите на небето

да рухнат долу, да сринат градовете

създадени без мен…

Но стига! Безразлично е небето

залепнало отвън на хладния прозорец.

И аз мълча. И то мълчи.

Оглушителна е само тишината.