Светослав Иванов
Дъжд все вали, мъглата се стеле сред тръните…

Дъжд все вали, мъглата се стеле сред тръните

където кучета зъзнат, враните дишат пресипнало,

там, където подпрян на бастунчето

моят Дядо стигна последно.

… За да остане завинаги тука.

Гробът е кален, дъжд все вали и под него мехурите,

полепени със сламки се въртят и се пукат,

пяната жълта е.

Бабите плачат, вият горките и молят се.

А небето е сиво и ниско надвиснало, гледа безчувствено.

Дядо е мокър и сам, мокро лицето му — жълтото.

Мирише на свещи и кал, враните гледат изцъклено.

Попът е черен и пиян, мърмори си нещо умислено.

Гробарите бяха двама намусени цигани.