Стивън Кинг
1408 (3)

II

Най-интересният артефакт, останал след краткия (около седемдесетминутен) престой на Майк Енслин в стая 1408, беше единайсетминутният запис на диктофона, който беше почернял от саждите, но иначе бе в добро състояние. Най-любопитното в записания текст бе, че беше много кратък и много странен.

Диктофонът беше подарен на Майк преди пет години от бившата му съпруга, с която той поддържаше приятелски отношения. По време на първата „изследователска експедиция“ (във фермата на Рилсби в Канзас) той едва в последния момент реши да вземе устройството заедно с пет бележника и кожена кутия, пълна с подострени моливи. Когато, три книги по-късно, се подготвяше да пренощува в стая 1408, взе само една писалка и един бележник, плюс пет деветдесетминутни аудиокасети в допълнение на онази, която беше заредил в устройството, преди да напусне апартамента си.

Открил бе, че му е много по-лесно да диктува, отколкото да си води бележки; освен това понякога се получаваха забавни епизоди, например когато прилепи го връхлетяха като бомбардировачи в уж обитаваната от призраци кула на замъка Гартсби. Той беше изкрещял като момиченце, което за пръв път попада в Къщата на призраците в някой лунапарк. Приятелите, на които пускаше записа, винаги примираха от смях.

Малкият касетофон имаше и други предимства, особено когато се намираш в гробище и в три часа през нощта силния вятър събори палатката ти. Естествено при подобни обстоятелства няма начин да си водиш бележки, но можеш да говориш… тъкмо както бе направил Майк; продължи да говори, докато се измъкваше изпод мокрия брезент, без да откъсва поглед от устройството. С течение на времето и след множество „изследователски експедиции“ диктофонът „Сони“ беше станал негов верен приятел. Никога не бе записал на лентата коментар на свръхестествено събитие, което се разиграва пред очите му (същото важи и за несвързаните му коментари по време на престоя му в стая 1408), но едва ли е изненадващо, че беше обикнал устройството. Шофьорите на товарни камиони, пътуващи на дълги разстояния, обичат своите мощни машини „Кенуърт“ и „Джими-Питър“; писателите изпитват привързаност към определена писалка или очукана пишеща машина; професионалните чистачки отказват да се разделят със старата си прахосмукачка „Електролукс“. На Майк Енслин никога не се беше налагало да се изправи пред призрак или да се сблъска с психокинетично явление, въоръжен само с диктофона, заместващ пословичните кръст и глава чесън, който да го предпазва, но машинката беше до него през много студени и неприятни нощи. Вярно, че беше упорит, но това съвсем не означаваше, че е лишен от човешки чувства.

Неприятностите със стая 1408 започнаха още преди да прекрачи прага й.

Вратата беше изкривена.

Не много, но все пак беше наклонена вляво. Първото, което му хрумна, беше асоциация с онези филми на ужасите, в които режисьорът се опитва да пресъздаде душевното разстройство на героя, като накланя камерата. Тя беше последвана от друга — за „странното поведение“ на вратите на помещенията в яхта по време на силно вълнение. Те се отварят и затварят, касите им се разкривяват ту вляво, ту вдясно, придружавани от равномерно скърцане — тик-так, тик-так — докато накрая главата ти се замае и ти прилошее.

Не че има световъртеж и му е зле на стомаха, но…

„Наистина ми е зле. Съвсем мъничко.“

Готов е да го признае, ако ще само да опровергае намека на Олин, че скептицизмът му пречи да бъде обективен в несъмнено субективната област на журналистическите разследвания за призраци.

Приведе се (прилошаването му премина веднага щом отмести поглед от изкривената врата), дръпна ципа на чантата и извади записващото устройство. Преди да се изправи, натисна бутона за записване, видя как се отвори червеното оченце и се приготви да издиктува: „Вратата на стая 1408 ме посреща по необичаен начин — изглежда така, сякаш е изкривена и леко наклонена вляво.“

Каза само „Вратата…“ Ако прослушате записа, ясно ще чуете думата, после изщракването на бутона „стоп“. Защото вратата не беше изкривена. Беше съвсем нормална. Майк се обърна да погледне вратата на отсрещната стая 1409, после отново се втренчи в дървената плоскост пред себе си. Вратите бяха еднакви — боядисани в бяло, с позлатени табелки с номера и позлатени валчести дръжки.

Наведе се, взе чантата със същата ръка, в която беше диктофонът, със свободната си ръка понечи да постави ключа в ключалката и се вцепени.

Вратата отново беше изкривена.

— Това е нелепо — промълви той, ала пак му прималя. Усещането не напомняше на морска болест, а беше морска болест. Преди две години прекоси океана с лайнера „Куин Елизабет 2“, пътувайки за Англия, и една нощ имаше силно вълнение. Най-яркият му спомен от неприятното преживяване бе как безпомощно лежи на койката в каютата си, като е готов да повърне, но така и не успява. И как световъртежът, от който му се повдига, се усилва, когато погледне я врата, я маса, я стол… които се поклащат напред-назад… наляво-надясно… ритмично скърцат: „тик-так, тик-так, тик-так…“

„Виновен е Олин — помисли си. — Реагираш тъкмо както му се иска. Внуши ти го, приятелче. А сега му играеш по свирката. Божичко, как ще се превива от смях, ако те види. Как…“

Изведнъж си даде сметка, че може би Олин наистина го вижда. Обърна се, без да забележи, че щом откъсне поглед от вратата, прилошаването му преминава. Над асансьора зърна онова, което очакваше — камера за наблюдение. Може би един от детективите на хотела наблюдава всичко на монитора… всъщност Майк бе готов да се обзаложи, че Олин стои до него и двамата се хилят като смахнати. „Ще му е за урок, задето си придава важности и ме заплашва с някакъв си адвокат“ — казва управителят. „Само го погледни!“ — възкликва човекът от охраната и се усмихва още по-широко. — „Толкова е пребледнял, че прилича на някой от любимите си призраци, а още не е пъхнал ключа в ключалката. Добре си го подредил, шефе. Направо си му взел ума!“

„Да ама не! — помисли си Майк. — Прекарах една нощ в къщата на Рилсби, спах в стаята, в която са били убити поне двама души от семейството — ако щете вярвайте, но спах като заклан. Пренощувах до гроба на Джефри Дамър, намиращ се на два хвърлея то гроба на Лъвкрат; измих си зъбите на умивалника до ваната, в която сър Дейвид Смайт вероятно е удавил двете си съпруги. Страховитите истории, разказвани около лагерните огньове, отдавна са престанали да ме плашат. Няма да ти се дам толкова лесно, господин Олин!“

обърна се към вратата и видя, че е съвсем права. Изсумтя, пъхна ключа в ключалката и го превъртя. Отвори вратата и пристъпи в стаята. Противно на очакванията му, докато опипом търсеше бутона за осветлението, вратата не се затвори, оставяйки го в пълен мрак (което всъщност бе невъзможно, тъй като през прозореца проникваше светлината от съседната жилищна сграда). Най-сетне напипа бутона и го натисна, включвайки полилея с абажур от кристални висулки. Едновременно се включи и лампионът до бюрото в другия край на помещението. Бюрото беше поставено до прозореца, та човекът, който работи на него, да си почива, като поглежда навън… или ако му се прииска, да скочи на Шейсет и първа улица. Само че…

Енслин остави чантата си на пода, затвори вратата и отново натисна бутона за запис. Червената лампичка заблещука.

— Според Олин — заговори той — шестима души са се хвърлили през прозореца, който гледам в момента, ала тази вечер аз не мога да скоча от четиринайсетия — пардон, от тринайсетия — етаж на хотел „Долфин“. От външната страна на прозореца е прикрепена метална мрежа. Страх лозе пази, нали така? Стая 1408 вероятно е предназначена за гости „втора ръка“. Обзавеждането се състои от два стола, канапе, бюро, шкаф, в който вероятно са вградени телевизор и мини бар. Килимът е най-обикновен — няма нищо общо с онзи в кабинета на Олин. Същото се отнася и за тапетите. Сега… чакайте…

при прослушването на лентата на това място се чува изщракване — Майк отново натиска бутона „стоп“. Прави впечатление, че текстът на краткия запис е някак фрагментарен и е пълна противоположност на „преките репортажи“ на Енслин, записани на сто и петдесетте касети, които са притежание на неговия литературен агент. В допълнение гласът на писателя постепенно се изменя; тонът му не е на професионален репортер, а на умопобъркан, който, без да осъзнава, е започнал да си говори сам. Съчетанието от накъсаните изречения и все по-безсмислените брътвежи оказва силно, но отрицателно въздействие върху слушателите. Мнозина не могат да изслушат докрай записа. Невъзможно е чрез думи да се изрази нарастващото убеждение, че човекът, чийто глас е записан на лентата, постепенно губи ако не разсъдъка си, то връзката си с действителността, но дори и така се разбира, че се случва нещо необичайно.

Онова, заради което Майк прекъсна записа, бяха трите картини; на едната беше изобразена жена с вечерна рокля, каквито са се носили през двайсетте години, застанала на някакво стълбище, на втората се виждаше платноход, третата бе натюрморт; плодове, подредени в порцеланова купа — ябълки, портокали и банани — бяха обагрени в отвратително жълто-оранжев цвят. И трите картини бяха рамкирани и защитени със стъкло, и трите висяха на криво. Енслин възнамеряваше да спомене този факт, но в последния момент изключи записващото устройство — в края на краищата какво необичайно има в картини, които са окачени накриво? Виж, елементът с изкривената врата има различен привкус, притежава очарованието на едновремешен готически роман. Ала вратата се оказа съвсем нормална, само че за миг той бе станал жертва на зрителна измама.

Жената на стълбището беше наклонена наляво. Също и платноходът, на чиято палуба стояха английски матроси с клоширани панталони и наблюдаваха ято летящи риби. Жълтеникавите плодове — сякаш обагрени от светлината на палещо екваториално слънце — бяха килнати надясно. Въпреки че по принцип не беше педант, Майк обиколи стаята и намести картините, защото, докато ги гледаше, отново му прималя. Всъщност изобщо не се изненада — по време на презокеанското пътуване бе открил, че човек е податлив на усещането. Казваха, че ако преодолееш този период на повишена податливост, обикновено се адаптираш и свикваш с люлеенето на кораба. Само че той не беше предприемал достатъчно пътувания по вода, за да се приспособи, нито пък искаше да стане опитен моряк. Предпочиташе да усеща твърда земя под краката си и ако наместването на картините в безличната стая 1408 му помогне да преодолее повдигането, значи е хванал цаката на тази „морска болест на сушата“.

Стъклата, предпазващи картините, бяха прашни. Той прокара пръсти върху натюрморта и в праха се очертаха две успоредни линии. Стори му се, че е докоснал нещо мазно и хлъзгаво. „Като коприна преди да изгние“ — каза си, но за нищо на света нямаше да издиктува тази мисъл. От къде би могъл да знае какво е усещането, когато докосваш загниваща коприна? Хрумването му бе като на човек, чието съзнание е замъглено от алкохола.

Като намести картините, отстъпи назад и една по една ги разгледа — жената с вечерен тоалет, окачена до вратата към спалнята, платноходът, плаващ в едно от седемте морета, украсяващ стената вляво на бюрото, накрая отблъскващите (и зле нарисувани) плодове до шкафа с телевизора. Нещо му подсказваше, че отново са се изместили или ще се изместят, като ги погледне — подобни явления се наблюдават във филми като „Къщата на хълма на призраците“ или в първите епизоди на „Зоната на здрача“ — ала очакванията му се оказаха безпочвени. Всъщност връщането им към първоначалното им положение не би трябвало да му изглежда свръхестествено или паранормално; от опит знаеше, че връщането към предишното състояние или навик е съвсем естествено явление — хора, които са се отказали от пушенето (той машинално докосна цигарата зад ухото си), искат отново да запалят цигара, картини, които са били окачени накриво още по времето, когато Никсън е бил президент, се стремят да останат в това положение. „А тези платна наистина висят тук от памти века — каза си. — Ако ги сваля, ще видя, че отдолу тапетите са по-чисти. Или пък ще плъзнат буболечки, като онези, които плъзват, когато обърнеш голям камък.“

Мисълта беше едновременно отблъскваща и потресаваща; придружена бе от натуралистичната представа за слепи бели насекоми, процеждащи се като гной през тапетите.

Майк отново включи диктофона и каза:

— Бабините-деветини на Олин ме наведоха на една мисъл. Или май е по-точно да се каже „поредица от мисли“. Решен бе да ме ангелоса и успя. Ангелоса… ама че дума измислих. Няма ангели, нито дяволи…

На това място от записа Майк Енслин казва съвсем спокойно и ясно: „Трябва да се взема в ръце. Веднага!“ Следва ново изщракване, той отново е изключил записващото устройство.

Майк затвори очи, няколко пъти дълбоко си пое въздух, като броеше до пет, преди да го изпусне. Никога не беше изпитвал подобно усещане — нито по време на престоя му в къщи, където нощем хората са виждали призраци, нито пък в замъците — предполагаеми убежища на привидения. Не се чувстваше като човек, заплашен от свръхестествени сили — поне според представата си за подобно усещане — а като упоен от долнопробен наркотик.

„Олин е виновен. Хипнотизира те, но ти ще се отърсиш от внушението, нали? Ще останеш през цялата нощ в проклетата стая, и то не защото никога досега не си попадал на толкова интересно място — вече разполагаш с материал, достатъчен за написването на най-хубавия за това десетилетие разказ за привидения — а защото не искаш той да те победи. Олин и тъпата му история за трийсетина души, които са намерили смъртта си тук, няма да те сломят. Аз съм този, който измисля страшните истории, затова… вдишвай, издишвай, вдишвай, издишвай…“

продължи да вдишва и да издишва около минута и половина, а когато отново отвори очи, почувства, че е възвърнал душевното си равновесие. Какво става с картините на стената? Все така в положението, в което ги е оставил. Плодовете в купата, изобразени на натюрморта? Все така жълто-оранжеви и още по-отблъскващи. Стопроцентови рожби на пустинята. Достатъчно е само една хапка и ще те хване такова разстройство, че ще се обезводниш.

Натисна бутона за запис, червеното оченце окуражаващо му намигна.

— Преди малко за миг ми се зави свят — каза, докато прекосяваше помещението, приближавайки се до бюрото и прозореца, защитен с метална мрежа. — Може би съм повлиян от бабините деветини на Олин, но ми се струва, че наистина усещам някакво присъствие. — Разбира се, послъгваше, но след като разполага със записа, по-късно може да напише каквото си пожелае. — Въздухът е застоял. Не се усеща миризма на мухъл — управителят твърди, че камериерките редовно „хигиенизират“ помещението — но прозорецът се отваря за кратко и… да, въздухът наистина е застоял. Я, виж ти!

На бюрото беше поставен малък стъклен пепелник като онези, които ще видите във всеки хотел, в него имаше кутийка кибрит, върху която беше изобразен хотел „Долфин“. Пред хотела стоеше усмихнат портиер със старомодна униформа, украсена със златни нашивки и еполети, а голо пиколо със сребърни висулки по тялото, което сякаш бе излязло от гей бар, яхаше мотоциклет. Изобразени бяха и минаващи по Пето Авеню коли от отдавна изминала епоха — пакарди и хъдсъни, студебейкъри и смешни крайслери „Ню Йоркър“.

— Кибритът и пепелникът очевидно са произведени около 1955 година — продължи Майк и пъхна кутийката в джоба на хавайската риза, която му носеше късмет. — Ще запазя кибрита като спомен. А сега да проветрим.

На записа се чува как той оставя диктофона, вероятно върху бюрото. След малко се разнасят приглушени звуци и пъшкане. Отново настъпва тишина, нещо изпращява. „Успях“ — казва Енслин, който явно се намира на известно разстояние от микрофона, следващата му реплика обаче е по-ясна, сякаш се приближава до бюрото.

— Успях! — повтори Майк и взе записващото устройство. — Отдолу явно е закована, но горната част успях да сваля. Чувам шума от колите, преминаващи по Пето Авеню, клаксоните ми действат успокояващо. Някой свири на саксофон… може би пред хотел „Плаза“, който се намира на срещуположната страна на улицата и две пресечки по-нататък. Музиката ми напомня на брат ми.

Той се сепна и се втренчи в червеното оченце. То сякаш го гледаше с укор. Брат ли? Брат му беше мъртъв — поредният редник, загинал по време на битката с тютюнопушенето. Постепенно напрежението го напусна. Какво толкова е казал? Тази битка е с призраците, а Майк Енслин винаги е бил победител в подобни сражения. Колкото до Доналд Енслин…

— Всъщност една зима брат ми беше разкъсан от вълци на магистралата за Кънектикът — промърмори, засмя се и изключи диктофона.

Записът продължава още малко, но това е последното изявление, което има известен смисъл.

Енслин се обърна кръгом и погледна картините. Не са помръднали, послушните симпатяги. Обаче натюрмортът е толкова… толкова противен!

Включи записващото устройство и произнесе две думи: „Палещи портокали“. Отново се обърна, прекоси стаята и се приближи до вратата към спалнята. Спря до жената с вечерна рокля и протегна ръка в мрака, опипвайки стената за бутона за осветлението. Имаше достатъчно време да усети

(все едно пипам кожа, прилича на мъртва кожа)

нещо нередно при допира на дланта си до тапетите, сетне напипа бутона и го натисна. Жълтеникавата светлина бликна от крушките, поставени във висящи стъклени сфери. Двойното легло се криеше под жълто-оранжева покривка.

— Откъде ми хрумна, че се крие? — обърна се Майк към диктофона, после пак го изключи. Пристъпи към леглото, сякаш палещата пустиня на покривката и възглавниците, очертаващите се под нея като злокачествени образувания, го привличаха като магнит. Да спи тук? Не, сър, за нищо на света! Все едно да се озове в проклетия натюрморт, напомнящ на прочутата картина на Пол Боулс, все едно да си легне да спи в онази ужасяващо гореща стая, която виждаш смътно, стая, предназначена за откачени англичани-емигранти, ослепели от сифилиса, който са прихванали, когато са чукали майките си — във филмовата версия главната роля се изпълнява от Лорънс Харви или от Джеръми Айрънс, актьори, които човек винаги свързва с противоестествени сексуални наклонности…

Той натисна бутона за запис, щом червената лампичка проблесна, каза в микрофона „Орфей от кръга «Орфей»!“, после изключи устройството. Пристъпи към леглото. Покривката блестеше като жълто-оранжев пустинен пясък под лъчите на палещото слънце. Върху едното нощно шкафче стоеше голям телефонен апарат от черен бакелит, снабден с шайба за избиране на номера. Отворите за пръстите приличаха на бели очи, облещени от изненада. Върху другото беше поставена чиния, в която се мъдреше слива. Майк включи диктофона:

— Това не е истинска слива. Пластмасова е.

Сетне натисна бутона „стоп“.

На леглото беше оставен листът с менюто, който камериерката обикновено окачва на валчестата дръжка на вратата. Майк се пресегна, и взе листа. Помъчи се да не докосва и покривката, ала връхчетата на пръстите му се допряха до нея и той изохка. Беше мека като разлагаща се плът. Все пак грабна менюто и се втренчи в написаното. Беше на френски и въпреки че бяха изминали много години, откакто беше изучавал този език, разчете едно от ястията, предлагани за закуска, което според него означаваше „пилешко, панирано в изпражнения“. „Само французите могат да измислят такава гадория“ — помисли си и избухна в налудничав смях.

Затвори очи, после ги отвори.

Менюто беше на руски.

Затвори очи, после ги отвори.

Менюто беше на италиански.

Затвори очи, после ги отвори.

Менюто го нямаше. Той държеше картина, на която беше изобразено момченце, обърнало се да погледне вълка, който е погълнал крака му чак до коляното. Ушите на животното бяха присвити, приличаше на териер, захапал любимата си играчка.

„Привижда ми се“ — помисли си Майк и, разбира се, това беше самата истина. Без да затваря очи, се втренчи в листа и видя фрази на английски, всяка описваща лакомство, предлагано за закуска. Яйца на очи, палачинки с различни сладка, пресни плодове; никакво пилешко, панирано в изпражнения. И все пак…

Той се обърна и като пристъпи бавно, се измъкна от пространството между стената и леглото, което вече му се струваше тясно като гроб. Сърцето му биеше толкова силно, че заплашваше да изскочи от гърдите му. Очите му пулсираха. В стая 1408 наистина витаеше някакво зловещо присъствие… много зловещо. Изведнъж си спомни, че Олин бе споменал за отровен газ — да, чувстваше се като обгазен или сякаш са го принудили да пуши хашиш, смесен с отрова от насекомо. Ах, този проклетник Олин — и това е негово дело! Нищо чудно да го е извършил със съдействието на хората от охраната на хотела. Пуснали са през отдушниците отровен газ! Наглед няма отдушници, но вероятно са замаскирани!

Майк се огледа като животно, впримчено в капан. Сливата я нямаше на нощното шкафче вляво от леглото. Всъщност и чинията липсваше. Върху полираната повърхност нямаше нищо. Той се обърна, тръгна обратно към всекидневната… и се вкамени. На стената висеше картина. Не беше съвсем сигурен — в сегашното си състояние не беше сигурен дали наистина се казва Майк — но нещо му подсказваше, че като влезе в спалнята, до вратата нямаше картина. Платното беше натюрморт — една слива в алуминиева чиния, поставена по средата на грубо скована маса. Върху пода и чинията падаше потискаща жълто-оранжева светлина.

„Светлина за танго — помисли си. — Светлина, която кара мъртвите да излязат от гробовете си и да затанцуват танго. Светлина, която…“

— Трябва да се махна от тук — прошепна и олюлявайки се, влезе обратно в дневната. Направи му впечатление, че при всяка стъпка обувките му издават странен жвакащ звук, като че ли подът се беше превърнал в блатиста почва.

Картините на стената на дневната отново се бяха изместили, имаше и други промени. Жената на стълбището беше разголила гърдите си и ги стискаше в дланите си. От зърната капеше кръв. Тя гледаше Майк право в очите и свирепо се усмихваше. Изпилените й заби бяха заострени като на акула. Вместо матроси на палубата на платнохода стояха мъже и жени с бледи лица. Човекът най-вляво, намиращ се почти до кърмата, носеше кафяв спортен костюм и държеше бомбе. Косата му беше намазана с брилянтин и сресана на път по средата. Изглеждаше изплашен до смърт, погледът му беше празен. Майк знаеше името му — това беше Кевин О’Мали, първият гост на хотела, настанен в номер 1408, който е търгувал с шевни машини и през октомври 1910 година се е хвърлил през прозореца на тази стая. До него стояха хората, които са умрели тук — всички изглеждаха потресени и ужасени, помежду им се забелязваше странна прилика. Сякаш принадлежаха към едно и също семейство, чиито членове са умствено изостанали и се сношават помежду си.

Купата с плодовете беше изчезнала от натюрморта, на нейно място се мъдреше отсечена човешка глава. Жълто-оранжевата светлина хвърляше отблясъци върху хлътналите страни, отпуснатите устни, изцъклените очи, цигарата, затъкната зад ухото.

Майк хукна към вратата, всяка негова стъпка се придружаваше от жвакащ звук, ала сега подметките му сякаш залепваха за пода. Разбира се, не можа да отвори вратата. Предпазната верига не беше поставена, резето не беше спуснато, но вратата не помръдваше.

Задъхвайки се от ужас, той се обърна, прекоси помещението (имаше усещането, че гази в дълбока вода) и се доближи до бюрото. Виждаше как се развяват завесите от двете страни на прозореца, който беше открехнал, ала не чувстваше полъха на чист въздух. Като че ли стаята изсмукваше живителната струя. Още чуваше клаксоните на автомобилите, преминаващи по Пето Авеню, но сега звукът сякаш идваше отдалеч. Ами саксофона? Чува ли саксофона? Може би стаята е откраднала мелодичността, чува се само фучене, все едно вятърът свири в дупката на шията на мъртвец или в бутилка, пълна с отрязани пръсти, или…

„Престани!“ — опита се да каже, но вече не беше в състояние да говори. Сърцето му биеше лудо; ускори ли още малко темпото, със сигурност ще се пръсне. Диктофонът, неговия верен спътник по време на „изследователските експедиции“, вече не беше в ръката му. Сигурно го е оставил някъде. Но къде? Ако го е захвърлил в спалнята, може би устройството вече не съществува, защото е било погълнато от стаята; след като премине през храносмилателната й система, ще бъде отделено в една от картините.

Майк отново се задъхваше като бегач на дълги разстояния, приближаващ финала, притисна ръка до гърдите си, сякаш да укроти полудялото си сърце. В големия джоб на пъстрата, безвкусна риза, напипа диктофона. Допира до солидната и позната вещ му помогна донякъде да възвърне здравия си разум. Осъзна, че си тананика… а стаята му приглася, все едно хиляди гърла са скрити зад отвратителните тапети. Осъзна и още нещо — толкова му се повдигаше, че стомахът му сякаш плуваше в собствените си мазни сокове. Усещаше как въздухът се сгъстява и притиска тъпанчетата му като съсиреци.

Ала все пак до някъде бе възвърнал душевното си равновесие… достатъчно, за да бъде сигурен в едно — трябва да повика помощ, преди да е станало прекалено късно. Пет пари не дава, че Олин ще се подсмихва под мустак (като същевременно си придава вид на сервилен хотелиер) и ще заяви, че го е предупредил; мисълта, че Олин чрез някакъв химикал е предизвикал странните възприятия и смразяващия страх, се беше изпарила от съзнанието му. Виновна е стаята. Проклетата стая!

Искаше му се да сграбчи слушалката на старомодния телефон, двойник на онзи в спалнята. Вместо това безпомощно се загледа в ръката си, която се протегна към масата като на забавен кадър… толкова напомняше на ръката на леководолаз, че той почти очакваше да види как от нея се издигат въздушни мехурчета.

Вкопчи пръсти в слушалката и я вдигна. Другата му ръка се протегна със същото забавено движение и набра нула. Като допря слушалката до ухото си, той чу поредица от изщраквания, придружаващи връщането на шайбата на изходното положение. Все едно гледаше телевизионното състезание „Колелото на късмета“ — ще въртите ли колелото или ще се опитате да отговорите на въпроса? Запомнете, че ако не дадете правилен отговор, ще бъдете изхвърлени на снега на магистралата за Кънектикът и вълците ще ви разкъсат.

Не чу сигнал за свободна линия, а някакъв хриплив глас:

— Това е девет! Девет! Това е девет! Девет! Това е десет! Десет! Убихме твоите приятели! Всеки приятел вече е мъртъв! Това е шест! Шест!

С нарастващ ужас Майк се вслушваше не в думите, произнасяни от гласа, а от неговата дрезгава празнота. Не беше механичен, но не беше и човешки. Беше гласът на стаята. Невидимото присъствие, излъчващо се от стените и от пода, което сега му говореше по телефона, нямаше нищо общо с което и да било свръхестествено или паранормално явление, за което беше чел. Тук имаше нещо извънземно.

Не, още не е тук… ала идва. Гладно е и ти си неговата вечеря.

Майк се обърна, слушалката се изплъзна от безжизнените му пръсти и се полюшна на навития кабел както се полюшваше стомахът му, от нея продължаваше да звучи дрезгавият глас:

— Осемнайсет! Това е осемнайсет! Тичай в скривалището, когато прозвучи сирената! Това е четири! Четири!

Той машинално извади цигарата иззад ухото си, захапа я и измъкна от джоба на шарената си риза кибритената кутийка с картинка, изобразяваща портиер със старомодна униформа, без да осъзнава, че след девет години въздържание се кани да запали цигара.

Пред очите му стаята започна да се топи. Ъглите и правите линии като че провисваха — не се изкривяваха, а се превръщаха в мавритански арки, които заплашваха да го ослепят. Стъкленият полилей се проточи като гъста слюнка. Картините се огънаха и заприличаха на предни стъкла на автомобили от миналото. Иззад стъклото на картината, окачено до вратата към спалнята, жената със старомодна вечерна рокля, кървящи гърди и канибалска усмивка, разкриваща заострените й зъби, рязко се извърна и хукна нагоре по стълбището; при движението си не издаваше нито звук, сякаш бе героиня от ням филм. От телефонната слушалка продължаваше да се разнася глас, който звучеше като гласа на електрическа машинка за подстригване, ако можеше да говори:

— Пет! Това е пет! Не обръщай внимание на сирената! Дори ако излезеш от тази стая, никога няма да излезеш от нея! Осем! Това е осем!

Вратите към спалнята и към коридора започнаха да се накланят напред и да се разширяват по средата, образувайки сводове, през които да преминат безформени сатанински същества. Светлината заблестя по-ярко, започна да пари и изпълни помещението със жълто-оранжево зарево. В тапетите зейнаха малки черни прорези, които бързо се разраснаха и се превърнаха в усти. Подът се вдлъбна… сега Майк чу приближаването му… приближаването на обитателя на стая 1408, съществото в сенките, което говореше с хриплив глас.

— Шест! — изкрещя слушалката. — Шест! Шибано, проклето ШЕСТ!

Енслин погледна кибрита, който държеше, който беше взел от пепелника в спалнята. Портиер със смешна старомодна униформа, смешни старомодни коли с грамадни никелирани решетки на радиаторите.

Без да се замисля — вече не беше в състояние да мисли, Майк Енслин извади клечките и изплю цигарата. Драсна една клечка и я доближи до другите. Чу пращене, усети миризмата на горящ фосфор, която му подейства така, сякаш беше вдъхнал ароматни соли, видя проблясъка при запалването на главичките. Все така машинално той доближи горящия букет до ризата си. Евтината дреха, произведена в Корея, Камбоджа или Борнео, вече беше доста износена и веднага се запали. Преди пламъците да лумнат пред очите му и да скрият стаята, той я видя съвсем ясно, като човек, който се е събудил от кошмарен сън и открива, че е попаднал в още по-страшен кошмар.

Съзнанието му се беше прояснило благодарение на силната миризма на фосфор и на горещината от запалената риза, ала стаята все така изглеждаше като архитектурна приумица в мавритански стил. Всъщност „мавритански“ изобщо не беше подходящата дума, обаче бе единствената, която поне приблизително да изрази случилото се… не, случващото се тук. Той се намираше в топяща се, загниваща пещера, изпълнена със завихрящи се форми и невъзможни наклонени плоскости. Вратата към спалнята се беше превърнала във вход към вътрешната камера на саркофаг. Вляво, където доскоро висеше натюрмортът с плодовете, стената се издуваше, разпукваше се в прорези, които зейваха като усти, отварящи се към свят, от който се приближаваше нещо. Майк Енслин чуваше тежкото му и някак лакомо дишане, долавяше миризмата на нещо живо и опасно. Така миришеше клетката на лъва в…

Пламъците облизаха брадичката му и прогониха мислите от съзнанието му. Нетърпимата горещина отново го върна към действителността, той усети миризмата на опърлени косми, покриващи гърдите му, и без да обръща внимание на вдлъбващия се под, отново се спусна към вратата към коридора. От стените зазвуча жужене, напомнящо на това на насекомо. Жълто-оранжевата светлина ставаше все по-ярка, като че ли невидима ръка превърташе невидим реостат. Ала този път, когато Майк завъртя валчестата дръжка, вратата се отвори. Все едно съществото зад издуващите се стени не се интересуваше от горящия човек; може би не си падаше по печено месо.