Виктор Островски, Клеър Хой
Мосад (8) (По пътя на измамата)

6. Белгийската маса

През април 1984 година все още не бяхме станали катси, но вече не бяхме и кадети. На практика се водехме за нещо средно между младши катси и новобранци. В управлението за нас важаха редица ограничения, които щяха да отпаднат едва след като завършехме и втори курс и станехме истински катси.

Бях разпределен към разследването. Една сутрин Шай Каули ни обясни, че през следващата година и нещо всички новобранци ще прекарат по два месеца на работа в различните отдели, за да получат най-пълна представа за дейността на „Мосад“, което ще им бъде от полза за втория курс.

След дългото обсъждане, прекъсвано през равни интервали от кафета, цигари и шеги, Каули обяви, че Ахарон Шахар, шефът на „Комемиут“ (известен по-рано като „Месада“, но името бе сменено заедно с тези на много други отдели, когато през юли 1984 от резидентурата в Лондон изчезна книгата с кодовете), иска да ни каже няколко думи.

Той избра двама от нас за своя отдел. Цви Г., психолога, и Амирам, тих и симпатичен човек, който бе дошъл при нас направо от армията като подполковник. Те щяха да станат командири на диверсионни групи.

„Комемиут“, което в превод означава „независим от никого“, е нещо като „Мосад“ в самия „Мосад“. Действа в строга секретност и ръководи диверсантите, истинските „шпиони“, които са израелци, изпратени в арабски страни с отлични прикрития. В този отдел има и една по-малка единица, наречена „Кидон“, или „щик“, която е разделена на три подгрупи, всяка с около 12 човека. Те са ликвидаторите, известни с евфемизма „дългата ръка на израелското правосъдие“. Обикновено два от трите екипа се обучават в Израел, а последният е в чужбина с някаква задача. Те не знаят нищо за останалата част от „Мосад“, дори и имената на другарите си.

От друга страна, шпионите действат винаги по двойки. Единият е в страната-мишена, а другият е в базовата страна. Те не шпионират в приятелски страни като Англия, но биха могли да въртят съвместен бизнес там. Когато се наложи, този от страната-мишена отива на „работното си място“, като използва компанията, в която е работил за прикритие. В същото време партньорът му от базовата държава се превръща в нещо като пъпна връв за него и го снабдява с всичко необходимо.

Успоредно с развитието на Израел през годините тяхната роля също се е променяла. По едно време „Мосад“ разполагаше с хора, които работеха в арабски държави с години наред, но често се случваше да ги разкрият, защото с течение на времето ставаха все по-подозрителни. Обикновено за тази работа се разчиташе на „арабисти“, израелци, които говореха свободно арабски и знаеха как да се държат в тамошната среда. В дните, непосредствено след възстановяването на държавата, когато много евреи пристигаха в Израел от арабски страни, намирането на арабисти не беше проблем. Това вече не е така, а арабският, който се изучава в училищата, не е подходящ за добро прикритие.

Сега повечето шпиони се представят за европейци. Те подписват четиригодишен договор. Изключително важно за доброто им прикритие е да имат някакъв действителен бизнес, който им позволява често да пътуват, без да дават за това излишни обяснения. „Мосад“ им изнамира „съдружник“ — човека от базовата държава. Всъщност той поема бизнеса. Това не е просто прикритие, а действителност — обикновено внос/износ на готова продукция.

В около 70% от случаите базовата страна е Канада. Единствената връзка на шпионите с офиса им е чрез техния катса. Всеки командир на такава група (катса) ръководи не повече от четири шпионски двойки.

В един от клоновете на „Комемиут“ работят близо 20 експерти в бизнеса. Те анализират всяка компания и съответния й пазар, като предават тази информация на командира, който на свой ред съветва шпионите какви сделки да сключват.

Шпионите се вербуват от целия израелски народ. Те са хора от всички сфери на живота — лекари, адвокати, инженери, учени, които са готови да отдадат четири години от живота си в служба на родината. Семействата им получават средната израелска заплата като компенсация, но в допълнение шпионинът разполага с банкова сметка, която непрекъснато расте.

В края на четирите години там обикновено има около 20 000 — 30 000 долара.

Шпионите не се занимават с пряко разузнаване — наблюдения от сорта на оръжейни доставки или разширяване на болничните отделения като подготовка за предстоящи военни действия. Те търсят косвени разузнавателни данни, което означава следене на икономическите показатели, слуховете, настроенията, морала и пр. Те могат свободно да се движат и да наблюдават всичко това без реална опасност за тях самите. Те не изпращат доклади от страните-мишени, но понякога внасят там разни неща — пари или съобщения. Много мостове в арабски държави са минирани още по време на строежа им от шпиони, които задължително се запознават с методите на пиротехниката, преди да бъдат пратени по задачите си. Ако избухне война, всички тези мостове биха хвръкнат във въздуха.

Във всеки случай, щом Цви и Амирам бяха разпределени в „Комемиут“, Шай Каули се обърна към останалите.

Ставаше въпрос за ваканцията, която ни бяха обещали.

— Както знаете — започна той, — всички планове подлежат на изменения. Разбирам, че се интересувате от ваканцията, но първо работата, а после забавленията. Вие ще сте първият випуск, който е минал през интензивния курс за работа с главния компютър. Това ще ви отнеме не повече от три седмици, след което ще си прекарате колкото е остало от ваканцията.

В „Мосад“ бяхме се научили да очакваме подобни неща. Често се случваше да ни кажат, че излизаме в отпуска от 12.00 часа в петък, обаче когато петъкът дойдеше, някой ни съобщаваше, че се налага да останем още 24 часа. Даваха ни 20 минути, за да се обадим вкъщи и да отложим всичко запланувано, след което се втурвахме като стадо към телефона.

За действащите катси имаше специална съобщителна система, която се включваше, ако е необходимо. В дома им се обаждаше телефонен секретар с обичайната новина:

— Здрасти, обаждам се от службата. Съпругът ти няма да си дойде, както се бяхте уговорили. Ще ти позвъни веднага, когато се освободи. Ако междувременно възникнат някакви проблеми, обади се на Яков.

Това се правеше нарочно. Не можете да си представите колко важен е сексът в живота на един катса. Факторът на несигурност означаваше пълна свобода. Ако катсата е хвърлил око на гаджето на някой войник и иска да прекара с нея съботата и неделята, е, жена му вече и бездруго е свикнала той да отсъства през празниците. Всеки копнееше за такава свобода. Но смешното нещо в цялата работа бе, че не можеш да станеш катса, ако не си женен. Нямаш право да излизаш в чужбина. Смята се, че очите на неженения шарят повече и по-лесно може да се хване на въдицата на някоя, която е била вербувана от враговете. От друга страна, всички останали се ослушваха, за да хванат някого, че хойка, и да злословят по негов адрес. Всичко това си остана пълна мистерия за мен.

Една стая на втория етаж в Академията беше освободена за компютърния курс и масите бяха наредени в дъга с конзолни екрани на всяка, за да могат всички да участват. Инструкторката прожектираше картините на стената пред нас: първото, което научихме, бе да създаваме файл въз основата на лични данни според така наречената „морковна страница“, оранжева страница със серия от въпроси, на които трябва да се отговори, за да получиш достъп до паметта на компютъра. Тези тренировъчни конзоли наистина работеха, бяха директно свързани с главното управление и черпеха информация от действителните файлове. От тях разбрахме как да оперираме със съществуващата програма и да получаваме нужната ни информация.

От курса съм запомнил един забележителен случай, свързан със системата „Кшарим“ („възли“), което значи записи на личните връзки на даден човек. Веднъж, когато инструкторката ни отсъстваше, Арик Ф. седна на нейното място и набра на монитора „Арафат“ и „кшарим“. Тъй като Арафат бе шеф на ООП, той беше записан с предимство в компютъра. С колкото по-голямо предимство се ползва някой в паметта, толкова по-бързо ще получиш информация за него.

Малцина имат по-голямо предимство от Арафат, но същинският проблем се състои в това, че той е свързан със стотици, дори хиляди хора, така че когато се заредиха безкрайни списъци с имена, системата се претовари и всички останали терминали преустановиха работата си. Компютърът разполагаше с толкова много данни, че не можеше да прави нищо друго, освен да ги вади от паметта. Арик задръсти компютъра на „Мосад“ за повече от осем часа. Системата не можеше нито да спре, нито да изпълни някаква друга команда. Оттогава промениха програмата, така че да не могат да се искат с една команда повече от 300 списъка, а и самите команди трябваше да бъдат по-конкретни. Например не можеш да искаш списъците на всички лични връзки на Арафат, ако те интересуват само сирийските.

* * *

След компютърния курс и жалкия остатък от ваканцията — три дни — моето първо разпределение бе следовател към бюрото за Саудитска Арабия, което бе пряко свързано с бюрото за Йордания с шеф Ганит. Бях пряко подчинен на някаква жена на име Аерна. И двете бюра не се считаха за особено важни. В Саудитска Арабия „Мосад“ разполагаше с един-единствен източник на информация — човекът работеше към японското посолство. Всичко останало от региона се научаваше от пресата и другите средства за масова информация, а също и с подслушвателните съоръжения на поделение 8200.

Аериа се занимаваше с родословното дърво на кралското семейство на Саудитска Арабия. Също така търсеше подробности около предложението за изграждане на втори нефтопровод през цялата страна, в който искаха да се включат и иракчаните, за да прекарват безопасно нефта си до пазарите и да плащат за скъпо струващата война с Иран. Войната беше превърнала превозването на нефта с танкери през Персийския залив в изключително рискована задача. Видяхме много интересни доклади за Саудитска Арабия от британското разузнаване. Те бяха изключително добри и напомняха по-скоро на политически анализи на положението, отколкото на разузнаване. Но англичаните не бяха никак склонни да споделят с други данните на своето разузнаване. В един от рапортите им се казваше, че саудитците смятат, че приходите от петрола ще се увеличават, затова била и идеята за втори нефтопровод. Но самите англичани твърдяха, че скоро кризата в икономиката им ще се задълбочи, защото дотациите за здравеопазването и безплатното образование са на изчерпване.

Всички данни на британското разузнаване се приемаха сериозно, но често се чуваше, че може и да нямат вярна представа за действителността поради „Кучката“. В „Мосад“ Маргарет Тачър бе известна с това прозвище. Бяха я заклеймили като проводник на антисемитизма. Каквото и да се случеше, първият въпрос, който се задаваше, бе: „Добро ли е за евреите или не?“ Политиката и всичко останало минаваха на заден план. Единствено това имаше значение и в зависимост от отговора хората се определяха като антисемити, заслужено или не.

Получавахме дълги листове хартия, които напомняха на бяло индиго, със записани върху тях телефонни обаждания, а също и разговори между саудитския крал и роднините му, разбира се, преведени. Имахме подслушани телефонни разговори на принца с негов роднина в Европа. Казваше, че му трябват пари, и някой друг взимаше слушалката, за да продължи с уговарянето. Така ставаше ясно, че за Амстердам пътува танкер с милиони галони нефт и роднината трябваше да промени регистрацията на името на принца, а парите да се прехвърдят на швейцарската му сметка. Саудитците боравеха с огромни суми и смятаха това за нормалното положение на нещата, просто невероятно!

В един паметен разговор Арафат поиска помощ лично от краля, защото не можеше да се свърже с Асад^[1] в Сирия. Така че кралят се обади на Асад, като го четкаше с прозвища от сорта на „Баща на всички араби“ и „Син на Светия меч“. Асад отговори на обаждането на саудитския крал, но не се съгласи да приеме Арафат.

По това време се запознах с Ефраим (за кратко Ефи). Работил бе като свръзка на „Мосад“ с ЦРУ във Вашингтон. Ефраим се хвалеше, че именно той е причинил свалянето на Ицхак Рабин от власт през 1977 година, след като е бил само три години министър-председател от Партията на труда. „Мосад“ не харесваше Рабин. Бивш посланик на Израел в САЩ, през 1974 той се завърна, за да поеме ръководството на партията и да наследи министърпредседателското кресло от Голда Меир. Рабин изискваше суровите данни от разузнаването, а не обработената версия, която обикновено се предлагаше. Това създаваше доста трудности на „Мосад“ да пробутват информацията по предпочитания от тях начин.

През декември 1976 Рабин и кабинетът му подадоха оставка, след като бяха принудени от тримата министри от Националната религиозна партия, които напуснаха правителството и от това последва вот на недоверие в Кнесета. Рабин остана министър-председател на временното правителство до изборите за Кнесет през май 1977, когато Менахем Бегин стана премиер за радост на „Мосад“. Обаче това, което довърши Рабин, бе „скандалът“, раздухал от известния израелски журналист Дан Маргалит малко преди изборите.

Беше свързано със закона, че израелски поданик няма право да държи банкова сметка в чужда държава.

Съпругата на Рабин имаше такава сметка в Ню Йорк с по-малко от 10 000 долара в нея. Тя я използваше, когато ходеха там, въпреки че като съпруга на министър-председателя правителството трябваше да финансира всичките й разходи. Все пак „Мосад“ знаеше за тази банкова сметка, а и Рабин знаеше, че те го знаят, но не го вземаше на сериозно. И сгреши.

Когато подходящият момент настъпи, те подсказаха на Маргалит, че Рабин държи сметка в чужбина. Според Ефраим, когато Маргалит пристигнал в Съединените щати, за да провери на място, той лично му доставил всичката необходима документация за тази сметка. Последвалите събития и скандалът били решаващи за победата на Бегин над Рабин. Всъщност Рабин бе честен човек, но „Мосад“ не го харесваше. Затова се отърваха от него. Ефраим непрекъснато се фукаше, че той е човекът, от когото е зависело свалянето. Никога не чух някой да му възрази.

През първата година ни заведоха на обиколка из Израелската авиационна индустрия (ИАИ). От саудитското бюро научих, че израелците продават бордови резервоари от тази фирма чрез трета страна (не разбрах коя) на Саудитска Арабия. Така техните изтребители можеха да носят допълнително количество гориво за по-продължителни полети, ако се наложеше. Израел имаше договор със САЩ за доставка на същите резервоари.

Саудитците се усетиха, че новата техника им излиза твърде солено, и се обърнаха към американците с молбата да закупуват резервоарите от тях. Това изправи Израел на нокти — в никакъв случай не трябваше да стане! Всичките еврейски връзки в Щатите бяха задействани, защото уж саудитските Ф-16 щели спокойно да стигат до Израел. Все пак знаехме колко несправедливо е всичко това, защото нашата цена надхвърляше многократно тази, която американците биха предложили, а и ние работехме под цивилно прикритие. Много неща се продаваха на саудитците по този начин. Те са голям пазар.

Отдел „Разследване“ се намираше под земята и на партера в главната квартира на „Мосад“. Там бяха шефът на целия отдел, заместникът му, библиотеката, компютърната зала, печатницата и свръзките за допълнителните разследвания. Основната част от хората работеха в 15-те бюра за разследване и събиране на информация: Съединените щати, Южна Америка, Общото бюро (там влизаха Канада и Западна Европа), атомното бюро (известно още и като бюро „Канут“), Египет, Сирия, Иран, Ирак, Йордания, Саудитска Арабия и Обединените арабски емирства, Либия, Мароко (Алжир), Тунис (известни като МАГРЕБ), Африка, Съветския съюз и Китай.

В „Разследването“ се издаваха кратки сводки за деня, с които всеки се запознаваше още рано сутрин. Излизаше също и по-обширен седмичен бюлетин в четири страници на светлозелена хартия, където се отбелязваха по-значителните събития в арабския свят. Имаше и ежемесечно издание от 15 до 20 страници с големи подробности, карти и схеми.

Подготвих една карта на предложения нов нефтопровод с коментар към нея и схема, в която се посочваха шансовете на петролен танкер да премине необезпокоявано през Персийския залив. По онова време вероятността за успешно преминаване възлизаше на 30%. Предвидено бе, ако тя надхвърли 48%, „Мосад“ да започне да издава на всяка от враждуващите страни местонахожденията на противниковите кораби. Имахме човек в Лондон, който поддържаше връзка едновременно с иранското и иракското посолство и им даваше информация, представяйки се за патриот и в двата случая. Те даже искаха да му плащат, защото данните му винаги бяха точни. Но той заявяваше, че прави всичко от патриотизъм, а не за пари. Позволявахме на определен брой ирански и иракски кораби да преминават, но ако надхвърлеха границата, страните бяха своевременно уведомявани и сами си „коригираха“ бройката. Така бойният дух на враждуващите се поддържаше на ниво. А щом се трепеха помежду си, нямаше да им остават сили да се бият и с нас.

* * *

След няколко месеца в „Разследването“ ме прехвърлиха в един от най-интересните според мен отдели, „Кайсарут“, или „Свръзки“. Бях разпределен в секция „Дардасим“, или „Смърфове“, където се занимават с Далечния изток и Африка. Работех при Ами Яар.

Беше като железопътна гара, миниатюрно чуждестранно представителство на страни, с които Израел няма официални взаимоотношения. Генерали от запаса и разни клечки от службите за сигурност се мотаеха наоколо през цялото време, носеха значки на външни посетители и се опитваха да използват старите си връзки с „Мосад“ за собствения си бизнес — обикновено търговия с оръжие. Тъй като тези „консултанти“ не можеха да идат в определени страни като граждани на Израел, отдел „Свръзки“ ги улесняваше, като им издаваше фалшиви паспорти и други документи.

Това не беше законно, но никой не протестираше. Всеки чувстваше, че един ден и той ще стане „бивш“ служител и ще му се налага да прави същото.

Ами ми каза, че ако получа някакви необичайни молби, не трябва да задавам въпроси, а само да го информирам за всичко. Веднъж при мен дойде един човек и каза, че иска да му се подпише договор, за който е необходимо одобрението на министър-председателя. Договорът бе за продажба на трийсетина американски изтребителя „Скайхоук“ на Индонезия, а това нарушаваше спогодбите на Израел със САЩ за доставки на оръжие. Нямахме право да препродаваме такова въоръжение без одобрението на Щатите.

— Добре — рекох аз. — Мини утре, ако нямаш нищо против, или пък ми остави телефонния си номер. Ще ти се обадя веднага щом е готово.

— Не, ще почакам тук — каза той.

Докато бяхме обикаляли из ИАИ, забелязах около 30 изтребителя „Скайхоук“ на пистата, опаковани в яркожълта пластмаса и готови за транспортиране. Когато попитахме за тях, ни казаха, че са износ в чужбина, но така и не разбрахме закъде точно. Бях сигурен, че американците никога няма да одобрят тази продажба на Индонезия. Това би нарушило равновесието на силите в региона. Но нищо не зависеше от мене. Така че когато онзи заяви, че ще чака позволението на премиера Перес, аз се разрових из чекмеджетата.

— Шимон, Шимон! — После се обърнах към него: — Съжалявам, но господин Перес в момента отсъства.

Онзи направо побесня и ми каза да повикам Ами. Дори не си направих труда да го питам кой е. Щом обясних на Ами положението, той доста се развълнува.

— Къде е човекът? Къде е?

— В преддверието.

— Веднага да дойде с договора — нареди Ами.

20 минути по-късно човекът излезе от кабинета на Яар и мина покрай мен. Бутна договора под носа ми, за да го видя, и се ухили до ушите.

— Очевидно господин Перес все пак е бил тук.

В действителност Перес бе в Йерусалим и едва ли е разбрал къде се слага подписът му. Подобни документи са известни в кулоарите на „Мосад“ с името „покрийзадник“, защото служат само за удостоверение на транспортната компания, че сделката е обезпечена финансово, след като е одобрена от министър-председателя.

Разбира се, по закон „Мосад“ е подчинен на премиера. Той е в течение на паричните операции, но често дори не подозира за действителните сделки. И много пъти това му изнася. Понякога е по-добре да не знаеш, защото иначе си отговорен за решенията си. А така, ако американците все пак надушеха работата, той просто щеше да се измъкне с обяснението, че не е знаел. В Щатите подобно нещо се нарича „приемлива безотговорност“.

Зданието „Азия“, собственост на богатия израелски индустриалец Саул Айзенберг, бе точно до главната квартира. Поради връзките на Айзенберг с Далечния изток той беше свръзката на „Мосад“ с Китай. Той и хората му осъществяваха значителна част от търговията с оръжие на Израел. Доста от продажбите бяха на употребявано руско въоръжение, заловено от Сирия или Египет през някоя от войните. Когато се свършиха руските АК-47, Израел започна да продава по целия свят автомати собствено производство, нещо средно между „Калашников“ и американските М-16, наричани „Галил“.

Да обслужваш всичките частни консултанти, приличаше по-скоро на работа в магазин. Те трябваше да са наши оръдия, но оръдията ставаха неконтролируеми. Имаха повече опит от всеки от нас и на практика те ни използваха.

Една от задачите ми в средата на юли 1984 бе да придружавам група от индийски ядрени физици, които се тревожеха от възможността да се създаде ислямска атомна бомба (по-скоро пакистанска) и бяха дошли в Израел на тайно посещение, за да обменят информация с израелските експерти. Оказа се, че израелците на драго сърце взеха техните данни, но индийците не получиха нищо в замяна.

Един ден след тяхното заминаване Ами ме повика в кабинета си за две поръчения. Първото бе да помогна в екипирането на групата израелци, заминаващи за Южна Африка, за да обучават тамошните тайни служби. След това трябваше да отида в някакво африканско посолство, за да придружа до летището едного, който щеше да се връща в родината си. Първо трябваше да го заведа в дома му в „Херцлия“, а след това да го прекарам през митническия контрол на аерогарата.

— Ще те чакам на летището — каза Ами, — защото пристига една група от Шри Ланка за обучение в Израел.

Ами вече чакаше да обявят полета от Лондон, с който пристигаха хората от Шри Ланка, когато се присъединих и аз.

— Когато се появят тия — обясни той, — не прави никакви физиономии. Изобщо нищо.

— Какво искаш да кажеш? — попитах аз.

— Ами момчетата мязат малко на маймуни. Не са кой знае колко цивилизовани. Наскоро са слезли от дърветата, така че не очаквай много.

Ами и аз придружихме деветимата шриланкци през задния вход на летището до един фургон с климатична инсталация. Тези бяха първите пристигнали от общо 50-те. По-късно ги разделиха на три по-малки групи:

№ 1. Антитерористична група, пратена за обучение в базата близо до Пета Тиква Кфар Сиркин: как да действат с отвлечени автобуси или самолети или в случаите, когато похитителите са окупирали някое здание. Спускане от хеликоптери по въже и други антитерористични тактики. И, разбира се, щяха да закупят „Узи“ и друго израелско оборудване, включително и предпазни жилетки (противокуршумни), самонасочващи се гранати и пр.

№ 2. Група по доставките, която да закупува оръжия от Израел на едро. Например те купиха седем или осем патрулни катера тип „Девора“ за охрана на северните брегове на Шри Ланка срещу тамилите.

№ 3. Група от висши офицери, които искаха да закупят радари и друга военноморска апаратура, за да се справят с тамилите, миниращи цялото северно крайбрежие.

На мен възложиха да охранявам Пени^[2], снахата на президента Джаяуардене, докато разглежда туристическите забележителности за няколко дни, след което щафетата щеше да бъде поета от другиго.

Пени бе приятна жена, напомняше ми на индийски вариант на Корасон Акино^[3]. Тя беше будистка, както и мъжът й, но някак странно беше запазила и християнските си разбирания, затова искаше да види всички свети места. На втория ден я заведох във „Веред Хаглил“, или „Галилейската роза“ — приятен ресторант в планините, където се отглеждаха и коне. Гледката бе красива и храната си я биваше. Там можехме да обядваме безплатно.

По-късно ме изпратиха като придружител на висшите офицери, които искаха да закупуват радари. Казаха ми да ги заведа при една фирма в Ашдод „Алта“, където можеха да помогнат. Обаче, когато разбра какво искат, представителят на „Алта“ рече:

— Само си търсят работа. Няма да купят нашия радар.

— Защо? — попитах.

— Спецификациите не са написани от тези маймуни — отговори ми човекът. Те са на един британски производител на радари, „Дека“, така че тези вече знаят какво точно ще купят. Дайте им по няколко банана и да си ходят. Губите си времето.

— Добре, но какво ще кажете за някоя брошурка или нещо подобно, та поне да си тръгнат доволни?

Разговорът се водеше на иврит, докато всички пиеха чай и кафе със сладки. Човекът от „Алта“ каза, че няма нищо против да изнесе една лекция, за да не изглежда, че са ги отпратили, без да им обърнат никакво внимание.

— Щом така и така ще го правим, нека поне се позабавляваме.

Тогава той отиде в съседния кабинет и донесе две огромни схеми на почистваща инсталация за отстраняване на нефтени разливи от пристанищните зони. Показа цели комплекти от цветни чертежи. Надписите бяха на иврит, но той говореше на английски за „изключителните достойнства на това радарно устройство“. Едва се сдържах да не се захиля. Той говореше тъй убедително, та накрая излезе, че този тип радари могат да засекат плувец и дори да определят кой номер обувки носи, името и адреса му, а също и кръвната му група. Когато свърши, шриланкците му благодариха и казаха колко са изненадани от невероятните технически данни на това изобретение, но за съжаление то не било подходящо за корабите им. Е, те имаха предвид своите кораби, но не се сещаха, че и ние знаем чие производство са те. Израелско!

Щом ме взеха от хотела, казах на Ами, че шриланкците няма да купят радара.

— Аха, знаехме го — отвърна той.

Тогава Ами ми нареди да отида в Кфар Сиркин, където тренираха спецслужбите на Шри Ланка, и да им доставя всичко, от което имат нужда, а привечер да ги отведа в Тел Авив. Но изрично ме предупреди да съгласувам работата си с Йоси, който наскоро бе прехвърлен в същия отдел.

Йоси бе прикрепен към друга група, обучавана от израелците. Но те не биваше да се срещат с моята. Бяха тамили, най-непримиримите врагове на моите синхали.

Тамилите, които в мнозинството си са хиндуисти, твърдят, че след обявяването на независимостта на Шри Ланка от Великобритания (под името Цейлон) са били дискриминирани от преобладаващите на острова будисти, известни като синхали. От 16-те милиона население 74% са синхали и само 20% тамили, съсредоточени главно в северните области на страната. През 1983 година група тамилски партизани, известни с прозвището „Тамилските тигри“, започват въоръжена борба, чиято крайна цел е създаването на независима държава под името Илам. Битката се води и досега, а жертвите и от двете страни възлизат на хиляди.

Тамилите намират най-широка подкрепа в южния индийски щат Тамил Наду, където живеят близо 40 милиона техни братя. Много тамили от Шри Ланка са се заселили там бягайки от кръвопролитията, и шриланкското правителство обвинява властите в Индия, че въоръжават и тренират тамилите. А би трябвало да обвиняват за това „Мосад“.

Тамилите се обучаваха в морската база на командосите. Усвояваха десантните техники, минирането, съобщенията и как най-лесно да се справят с кораби от типа на „Девора“. Групите бяха от по 28 човека, затова решиха Йоси да заведе тамилите в Хайфа, а аз синхалите в Тел Авив. Така щяхме да избегнем случайни срещи.

Истинският проблем се появи след около две седмици, когато и тамилите, и синхалите заминаха за тренировки в Кфар Сиркин едновременно, естествено, без да го подозират. Базата е сравнително голяма, но въпреки това веднъж двете групи се разминаха на десетина метра, докато правеха сутрешната си разгрявка. Щом приключиха с основните тренировки в Кфар Сиркин, синхалите заминаха за военноморската база, за да изучат техниките, току-що усвоени от тамилите. Разминаха се за минути. Трябваше да измисляме какви ли не наказания или среднощни упражнения, за да не се засекат и двете групи едновременно в Тел Авив. Действията само на един човек (Ами) можеха да обърнат с главата надолу цялото политическо положение в Израел, ако тези групи се бяха срещнали. Сигурен съм, че Перес не би мигнал през нощта, стига да знаеше какво става. Но, разбира се, той така и не узна.

Когато трите седмици вече бяха към края си и синхалите се подготвяха да заминават за Атлит, строго секретната военноморска база на командосите, Ами ми каза, че няма да иде с тях. „Сейрет Маткал“ щеше да поеме обучението им. Това беше елитен разузнавателен отряд, именно те проведоха известното нападение при Ентебе. (Командосите са еквивалентни на американските морски пехотинци.)

— Виж, възниква проблем — рече Ами. — Пристигат 27 индийци от техните антитерористични части.

— Господи — възкликнах, — сега пък тези! Най-напред синхали, после тамили, а накрая и индийци. Кой ли още има да идва?

Индийците трябваше да тренират в същата база, където бяха Йоси и тамилите. Неприятно, а и нестабилно положение. На всичкото отгоре имах да върша и работата си в офиса и да предавам ежедневни отчети. Всяка вечер водех групата от Индия на ресторант, като предварително се уверявах, че няма шанс да се засечем с другите. Ежедневно получавах по 300 долара в израелски пари, за да покривам разходите около индийците.

По това време се срещнах с г-н Кей. Той беше генерал от военновъздушните сили на Тайван и бе дошъл в Израел като представител на тяхното разузнаване. Работеше към японското посолство и искаше да закупи оръжие. Наредиха ми да му покажа какво предлагаме, но нищо да не му продавам, защото тайванците щяха да започнат серийно производство на всичко, което купеха от нас, и Израел щеше да се сдобие с нов конкурент на оръжейния пазар. Заведох го в Галилея, в заводите „Султан“, където се произвеждаха минохвъргачки и муниции за тях. Направиха му силно впечатление, но производителят ми обясни, че нищо не може да му продаде; първо, защото е от Тайван, и, второ, защото всичко е и бездруго предплатено. Казах му, че не съм предполагал, че Израел отделя такова голямо внимание на минохвъргачките, а той рече:

— Ние не, но иранците много ги използват.

Всъщност на това се крепеше доходът на компанията.

По-късно уговориха пристигането на цяла група тайванци за обучение. Беше компромис и от двете страни. Онези искаха от „Мосад“ да им осигури шпиони в Китай, но нашите не се съгласиха. Вместо това сформираха от тайванците отряд, подобен на „Невиот“, и ги обучиха да събират информация чрез наблюдения.

По същото време в отдела пристигаха и много африканци с различни поръчения. Останах на работа там с два месеца повече от предвиденото по настояване на Ами. Това бе за мен както комплимент, така и полезна отметка в личното ми досие.

Често се разказваше историята с „цамбур-машината“ като илюстрация на странните и безполезни неща, за които африканците харчеха парите си. Попитали един африкански държавен глава дали притежава цамбур-машина. Той нямал, затова му предложили да му построят една за 25 милиона долара. Над реката прехвърлили гигантско скеле, дълго повече от 300 метра и високо близо 200. Тогава конструкторът отново отишъл при държавния глава и казал, че му трябват още 5 милиона за довършителни работи. После поставил под скелето мощен елеватор, който носел кълбо от неръждаема стомана с диаметър 20 метра. Когато всичко било готово, в деня на откриването на брега се събрали десетки високопоставени служители и делегации от съседни африкански държави, за да видят как работи чудната машина. Щом я пуснали, елеваторът бавно тръгнал към края на скелето, отворил се и огромното кълбо паднало във водата — „цамбур“.

Това е само виц, но не е много далече от истината.

Никога по-късно не видях толкова много пари накуп в ръцете на най-различни хора, както когато работех при Ами. „Мосад“ смяташе, че всички тези сделки създават основата за бъдещи дипломатически отношения, така че парите нямаха особено значение. Но, разбира се, бизнесмените търсеха максималната печалба и прибираха солидните си проценти.

Последната ми задача при Ами бе четиридневната обиколка из Израел с мъж и жена от комунистически Китай, които искаха да закупят електронна апаратура.

Те се ядосаха, че им показваме оборудване с по-ниско качество от това, което самите те произвеждат. Дори се оплакаха:

— Какво всъщност искат да ни продадат, чорапи ли?

Това ми се стори много смешно, защото самият аз често казвах, че ако можехме да продаваме чорапи на китайската армия, икономиката ни ще процъфти. Всички щяхме да се захванем с плетене.

Но никой не обърна достатъчно внимание на двойката от Китай, и то защото Ами реши на своя глава, че не са високопоставени. Той взимаше еднолично решения за външните работи на Израел, без да се допитва до никого. Бе удивително. През целия си живот Ами бе работил на държавна служба, с държавна заплата, но живееше в палат на север от Тел Авив всред малка дъбрава, негова лична собственост. Понякога се отбивахме там през празниците да пийнем по нещо и винаги срещахме бизнесмени, шляещи се по моравите му със скара на открито. Веднъж го попитах:

— Как го правиш всичко това? А той ми отвърна:

— Работа здраво, спестявай, и ти също ще го постигнеш.

Да, несъмнено.

* * *

Следващото ми разпределение беше в „Цомет“ (или „Мелука“) към бюрото за Белгия, Холандия и Люксембург (Бенелюкс), където част от работата ми се състоеше в това да одобрявам молбите за датска виза.

Това бюро в „Цомет“ е в служба на центровете, а не ги ръководи. В „Цомет“ командващият център е шеф и в повечето случаи е равен по чин с началника на съответния клон. (За разлика от „Кайсарут“, където доскоро бях работил. Там решенията за съответните клонове се вземат в бюрото, така че свръзката в Лондон например е пряко подчинена на началника на лондонското бюро в Тел Авив, който има пълна власт.)

Първият клон в „Цомет“ има няколко бюра. Едно от тях е „Бенелюкс“ и отговаря също и за скандинавските страни (центровете са в Брюксел и Копенхаген); после идват Френското и британското бюро с центрове в Лондон, Париж и Марсилия.

Вторият главен клон е съставен от италианското бюро с центрове в Рим и Милано; германското и австрийското бюро в Хамбург (по-късно го прехвърлиха в Берлин); а също и „летящото бюро“ в Тел Авив, чиито катси летяха до Гърция, Турция, Египет и Испания, когато се наложеше.

Началникът на център е равен по чин с началника на клона и дори понякога е по-високо от него, защото може направо да се обърне към шефа на отдела. Йерархията обаче често не се зачита, защото, ако не получи разрешение от шефа на отдела, той би могъл да поиска такова от командващия на всички европейски клонове в Брюксел. А що се отнася до изпълнението на текущите задачи, той (началник-центърът) е по-високо дори от шеф на отдел. Обаче по този въпрос непрекъснато имаше разногласия и с всяка смяна в личния състав се променяше и балансът във властта.

В „Мосад“ не съществува понятие като заповед. Така е по-добре. Никой не се дразни излишно, а и никой не е задължен да изпълни това, за което е помолен. Повечето имат по един или двама шефове в своя защита — първият е явен, а вторият скрит. Явният те бута нагоре в йерархията, а скритият е, за да те измъкне, когато оплескаш нещо. Затова непрекъснато се душеше кой зад кого стои и защо.

Когато в компютъра влезе информация от агент, помощник военен аташе към сирийското посолство в Париж, че командващият военновъздушните сили на Сирия (той е и началник на сирийското разузнаване) се кани да идва в Европа, за да закупи някаква скъпа мебелировка, първото нещо, за което се сетиха в главното управление, бе как да инсталират подслушвател в новото обзавеждане.

Компютърът откри всички „саяним“, които се занимават с търговия с мебели. И така висшите офицери от сирийските военновъздушни сили се сдобиха с „говореща маса“. Центърът в Лондон изпрати в Париж катса, който да поеме нещата в свои ръце, макар „Мосад“ да знаеше, че генералът смята да купи обзавеждането си в Белгия, а не във Франция, (Не стана ясно защо.)

Преди пристигането на генерала лондонският катса си създава име на човек, който може да ти достави каквато мебел пожелаеш, само че по-евтино. Естествено генералът нямаше да се трогне особено от отстъпка в цената. Беше богат, а и плащаше в брой, защото парите му идваха направо от посолството. Затова трябваше да се доберем до адютанта, който ще закупи стоката, а не до самия генерал. Оставаха обаче по-малко от три седмици.

Свързахме се с един саян, известен дизайнер, и направихме снимки на изделията му. За два дни сглобихме богато илюстрована брошура на компания, занимаваща се с производството на качествено обзавеждане на разумни цени. Планът за среща с адютанта на генерала се състоеше от три точки. Най-напред щяхме да се свържем директно с него. Ако се хванеше на въдицата, след като разгледа брошурата, щеше да закупи обзавеждането направо от „Мосад“. В случай, че това не свършеше работа, щяхме да открием откъде смята да закупи мебелите и да монтираме апаратурата на място. Ако и това не успееше, оставаше само да отвлечем мебелировката.

Знаехме в кой хотел смята да отседне генералът в Брюксел и че ще остане там три дни заедно с бодигардовете си, преди да отпътува за Париж. Проследихме генерала и адютанта му, докато обикаляха по магазините, последният си водеше бележки. Катсата реши, че няма да успее да говори с адютанта този ден. Просто не знаехме какво да предприемем. Генералът се прибра в хотела. Нашият човек в сирийското посолство ни уведоми, че на следния ден генералът ще отпътува за Париж, но един от билетите е отказан. Преценихме, че става въпрос за адютанта, който оставаше, за да осъществи покупката.

Така и стана. На следващата сутрин проследихме адютанта от хотела до един от най-луксозните мебелни магазини. Той доста време говори с продавачите и катсата реши, че това е добра възможност да се намеси. Влезе след него в магазина и взе да разглежда. Някакъв саян се приближи до катсата и шумно изрази благодарността си за отличното обзавеждане, което му е набавил с хиляди долари отстъпка от цената.

Щом саянът си тръгна, адютантът на генерала погледна след него с любопитство.

— Търсите нещо подходящо? — попита катсата.

— Да.

— Ето, разгледайте това — каза той и му подаде брошурата.

— В магазина ли работите? — попита адютантът, леко озадачен.

— Не, не. Само правя покупки за клиентите си — поясни катсата. — Купувам на едро и затова предлагам големи отстъпки. Освен това осигурявам превоза, а давам и значителни облекчения при изплащането.

— Какво имате предвид?

— Навсякъде имам свои клиенти. Те си избират това, което им харесва, а аз им го купувам направо от производителя. После го превозвам до исканото от тях място, а те плащат едва след доставката. Така те няма защо да се притесняват, ако нещо е счупено. Избягват се излишните разправии. Не се налага да искат обезщетения и пр.

— А каква е гаранцията, че ще платят?

— Това не представлява проблем.

Сега вече нещо просветна в главата на адютанта. Разбра, че може и да спечели нещо лично за себе си. Три часа бяха необходами на катсата да изготви списък на вещите, които генералът искаше да купи. Обзавеждането излезе на стойност 180 000 долара, без да се смятат разходите по транспорта, но катсата го „продаде“ само за 105 000. Адютантът гушна на минутата 75 000 долара.

Смешното в цялата работа бе, че адютантът посочи за адрес на доставката пристанището Литакия, но даде фалшиви имена за себе си и генерала. Единственото вярно нещо бе адресът. Каза ни, ако искаме потвърждение, да се обърнем към сирийското посолство в Париж. Половин час по-късно след като се раздели с катсата, адютантът телефонира на нашия човек в посолството и му нареди да потвърди името и адреса на всеки, който се интересува от тях, защото било въпрос от международна важност.

Два дни по-късно една изящна белгийска маса замина за Израел. Там в нея монтираха електроника и радиооборудване на стойност 50 000 долара, в това число и специална батерия със срок на годност от три до четири години.

Апаратурата бе затворена по такъв начин, че никой не би я открил, освен ако не разсечеше масата на две. После върнаха масата обратно в Белгия, откъдето я пратиха в Сирия.

В „Мосад“ все още чакат да получат някакъв сигнал от изключителната маса. Отдавна са изпратени шпиони с радиоприемници, за да търсят сигналите й, но до момента нищо не са хванали. Всъщност чудо щеше да е, ако нещо бе излязло от цялата работа. Разбира се, масата може да е и в някой бункер край Дамаск. Те са строени от руснаците и са радионепроницаеми. Но явно не знаят къде се намира, защото иначе биха я използвали.

Иначе работата ми в отдела бе доста монотонна. Попълвах формуляри, схеми и дневни планове, повечето от които бяха за разни шефове, чиито съпруги се обаждаха да ги търсят, а аз трябваше да отговарям, че са по някаква специална задача. Както и останалите, и аз карах стажа си на полов диспечер.