Фредерик Форсайт
Шепнещ вятър (3)

— Наистина не разбирам този младеж — след обяда каза той на Чарли в кабинета си. — Не може да чете и да пише, но цитира откъси от Библията, които е научил като дете. Той ли е странният, или аз?

— Не се безпокой. Мисля, че се досещам каква е съдбата му — отвърна асистентката му. — Родителите му са предпочели да живеят усамотени в пустошта. Когато са умрели, той неофициално и съвсем незаконно е бил осиновен от възрастен стар ерген, който го е отгледал като свой син. Затова не е ходил на училище. Но отлично познава три неща: Библията, на която го е учила майка му, живота в последната оцеляла пустош и историята на Стария запад.

— Откъде познава историята на Запада?

— Сигурно от стареца. В края на краищата, ако преди три години е умрял, да речем, на осемдесет, той е роден преди края на миналия век. Тогава животът тук е бил доста примитивен. Сигурно е разказвал спомените си на момчето.

— Тогава защо младежът толкова добре играе ролята си? Възможно ли е да е опасен?

— Не, няма такова нещо — заяви Чарли. — Просто си фантазира. Вярва, че има право да ловува, когато си иска, както е било едно време.

— Значи се вживява в ролята си, така ли?

— Да. Но нима всички ние не се вживяваме?

Професорът избухна в смях и се плесна по бедрата.

— Разбира се, тъкмо това правим. Той просто е много по-добър от нас.

Тя се изправи.

— Защото го вярва. Той е най-добрият актьор. Остави го на мен. Ще се погрижа за него. Две от момичетата вече са му хвърлили око.

В спалнята на Бен Крейг все още му се струваше странно, че другарите му се събличат по къси памучни гащета, докато той предпочиташе да спи с обичайните дълги до глезените гащи. След седмица това доведе до проблем и някои от младежите се обърнаха към Чарли.

Тя завари Крейг да цепи дърва за кухнята, след като ги бе донесъл от гората.

— Може ли да те попитам нещо, Бен?

— Разбира се, госпожо.

— И ме наричай Чарли.

— Добре, госпожо Чарли.

— Ти къпеш ли се, Бен?

— Да се къпя ли?

— Аха. Да се съблечеш и да измиеш тялото си, цялото, не само ръцете и лицето.

— Ами, естествено, госпожо. Редовно.

— Радвам се да го чуя, Бен. Кога се къпа за последен път?

Той се замисли. Старият Доналдсън му бе обяснил, че трябва да се къпе редовно, но в ледените планински потоци човек не го правеше много често.

— Ами, миналия месец.

— Точно така предполагах. Какво ще кажеш пак да се изкъпеш? Сега?

След десет минути го видя да извежда оседланата Роузбъд от конюшнята.

— Къде отиваш, Бен?

— Да се изкъпя, госпожо Чарли. Както ми казахте.

— Но къде?

— На потока. Къде другаде?

Той всеки ден бе отивал в прерията за обичайните си телесни функции. Миеше си лицето и ръцете в коритото на конете. Поддържаше зъбите си бели с едночасово почистване с подострена върбова клонка, но можеше да го прави, докато яздеше.

— Ела с мен.

Тя го заведе в оръжейната, отключи вратата с ключа на колана си и го покани вътре. Зад пирамидите имаше фалшива стена. Чарли натисна скрития бутон и тайната врата се отвори. Вътре имаше стая с мивки и вани.

През двете години, които бе прекарал във Форт Елис, Крейг беше виждал вани, но дървени. Тези бяха от емайлирано желязо. Знаеше, че ваните се пълнят с кофи гореща вода от кухнята, но жената завъртя странното кранче в единия край и оттам потече вода, която вдигаше пара.

— Ще се върна след две минути, Бен, и искам да намеря пред вратата всичките ти дрехи, освен кожените, които имат нужда от химическо чистене. После влез във ваната с четка и сапун и се изтъркай. Целия. След това вземи това и измий косата си с него.

Тя му подаде шишенце със зелена течност, която миришеше на борови клонки.

— Накрая облечи бельото, което намериш на онези лавици. Когато свършиш, ела навън. Разбра ли?

Крейг се подчини. Никога не беше влизал във вана и откри, че е приятно, макар че се затрудни с кранчетата и едва не наводни пода. Когато свърши и изми косата си с шампоан, водата бе мътносива. Намери запушалката на канала и я издърпа.

От лавиците в ъгъла си избра памучни гащета, бял потник и топла риза, облече се, вплете орловото перо в косата си и излезе. Тя го чакаше. До един стол. С ножици и гребен в ръце.

— Нямам много опит, но във всички случаи ще е по-добре от нищо — каза Чарли. — Седни.

И подстрига кестенявата му коса, като остави недокосната само дългата плитка с перото.

— Така е по-добре — накрая заяви тя. — И вече ухаеш приятно.

Жената върна стола в Оръжейната и заключи вратата. Очакваше топли благодарности, но завари следотърсача с мрачен, дори нещастен вид.

— Госпожо Чарли, ще дойдете ли да се поразходим?

— Разбира се, Бен.

Тази възможност я зарадва. Сега можеше да разбере нещо за този тайнствен и странен продукт на пустошта. Излязоха през портата и той я поведе през прерията към потока. Мълчеше, потънал в размисъл. Чарли овладя желанието си да го заговори. До рекичката имаше километър и половина и те изминаха разстоянието за двадесет минути.

Прерията ухаеше на готова за косене трева и младежът на няколко пъти вдигна поглед към планината Прайър, която се извисяваше на юг.

— Приятно е да излезеш сред природата и да погледаш планината — каза Чарли.

— Това е моят дом — отвърна Крейг и отново замълча. Когато стигнаха до поточето, той седна на брега. Чарли събра полите на памучната си рокля и седна срещу него.

— Какво има, Бен?

— Може ли да ви попитам нещо, госпожо?

— Казвай ми Чарли. Да, разбира се, че може.

— И няма да ме излъжете, нали?

— Няма да те излъжа, Бен. Ще ти кажа истината.

— Коя година сме сега?

Тя се смая. Беше се надявала на някакво признание, нещо за отношенията му с другите младежи в групата. Чарли се вгледа в големите тъмносини очи и се зачуди… тя бе десет години по-възрастна, но…

— Сега е хиляда деветстотин седемдесет и седма година, Бен.

Очакваше нехайно кимване, но реакцията му не беше такава. Младежът сведе глава между коленете си и скри лицето си в шепи. Раменете под кожената дреха започнаха да се разтърсват.

Тя само веднъж бе виждала мъж да плаче. До една катастрофирала кола на магистралата от Боузман за Билингс. Чарли коленичи и постави ръце на раменете му.

— Какво има, Бен? Какво й е на тази година?

Бен Крейг беше изпитвал страх. Например от гризлито на склона над Литъл Бигхорн. Ала сега го обзе ужас.

— Аз съм роден през хиляда осемстотин петдесет и втора — каза той накрая.

Тя не се изненада. Знаеше, че има някакъв проблем. Прегърна го и го притисна към гърдите си, като го галеше по косата.

Чарли бе съвременна млада жена, жена на своето време. Беше чела всичко за тези неща. Половината западни младежи се увличаха по мистичните философии на Изтока. Тя знаеше за теорията за прераждането или поне за вярата в него.

С този проблем, с тази самозаблуда се занимаваше науката психиатрия.

— Всичко е наред, Бен — люлеейки го като дете, промълви Чарли. — Всичко е наред. Всичко ще се оправи. Ако вярваш в това, няма нищо. Остани през лятото при нас във форта и всички ще живеем така, както са живели преди сто години. Наесен можеш да се върнеш в Боузман с мен и аз ще намеря хора да ти помогнат. Ще се оправиш, Бен. Повярвай ми.

Тя извади памучната кърпичка от ръкава си и избърса лицето му, изпълнена със съчувствие към мъжа от хълмовете.

Върнаха се във форта. Доволна, че бельото й е модерно и разполага със съвременни лекарства, спокойна, че болницата в Билингс е само на няколко минути с хеликоптер, Чарли започваше да харесва дългата памучна рокля, простия живот и ежедневието на живота в граничния форт. А сега знаеше, че и докторатът й е в кърпа вързан.

Лекциите на „майор Ингълс“ бяха задължителни за всички. Поради топлото юнско време той ги изнасяше на плаца и студентите седяха на пейки пред него. Стативът и илюстративният материал бяха наблизо. Когато говореше за истинската история на Стария запад, той беше в стихията си.

След десет дни стигна до периода на Войната в Равнините. Зад себе си беше закачил големи снимки на главните сиукски вождове. Бен Крейг смаяно зяпна образа на Седящия бик, макар и сниман през по-късните му години. Знахарят на хънкпапа бе намерил убежище в Канада, но се беше върнал и заедно с оцелелите от народа си се бе оставил на милостта на американската армия. Снимката на статива беше направена точно преди да го убият.

— Но един от най-странните бил вождът на оглала Лудия кон — каза професорът. — Поради лични причини той не позволявал да го снимат. Вярвал, че фотоапаратът ще му вземе душата. Той е единственият, с чиято снимка не разполагаме, затова никога няма да знаем как е изглеждал.

Крейг отвори уста и отново я затвори.

В друга лекция професорът подробно описа кампанията, довела до битката при Литъл Бигхорн. Крейг за пръв път научи какво се е случило с майор Рино и неговите три роти, както и че капитан Бентийн се е върнал и се е присъединил към защитниците на обсадения хълм. Зарадва се, че повечето са били спасени от генерал Тери.

В последната си лекция професорът се занимаваше с 1877 година, когато отделните групи на сиуксите и шайените били върнати в резерватите. Когато Джон Ингълс попита има ли въпроси, Крейг вдигна ръка.

— Да, Бен. — Щеше да му е приятно да чуе въпроса на единствения си студент, който никога не бе прекрачвал прага на начално училище.

— Господин майор, някъде споменава ли се за вожд на име Високия лос или за воин на име Ходещия бухал?

Професорът се смути. Във факултета имаше цял тон справочници и той помнеше наизуст по-голямата част от съдържанието им. Очакваше някакъв прост въпрос. Той затършува в паметта си.

— Не, струва ми се, че не съм чувал за тях. Защо питаш?

— Чувал съм, че Високия лос се отделил от главната група, избегнал патрулите на Тери и презимувал в планината Прайър.

— Хм, такова нещо не ми е известно. В такъв случай трябва да са ги открили на пролетта. Трябва да попиташ в Лейм Диър, центъра на резервата на северните шайени. Някой в колежа „Дъл Найф“ може да знае.

Бен Крейг запомни името. Наесен щеше да отиде в Лейм Диър, където и да се намираше това, и да попита.

През уикенда пристигнаха първите групи. После започнаха да прииждат почти ежедневно.

Обикновено идваха с автобуси, някои с частни автомобили. Имаше ученици и семейства. Но всички паркираха в отдалечен район на осемстотин метра от форта и бяха докарвани до портата с покрити фургони. Като част от стратегията на професор Ингълс за „докосване до атмосферата“.

И действаше. Децата, а посетителите бяха главно деца, се радваха на пътуването с фургон, което бе новост за повечето от тях. През последните двеста метра до портите можеха да си представят, че наистина са гранични заселници.

Крейг получи задачата да работи с животинските си кожи, да ги опъва на слънцето, да ги осолява и остъргва, да ги готви за омекотяване и дъбене. Войниците се упражняваха, ковачът надуваше меха в ковачницата си, момичетата с дълги памучни рокли перяха в големи дървени корита и „майор“ Ингълс развеждеше групите, обясняваше им всяка дейност и защо е била необходима за живота в Равнините.

Двама студенти индианци играеха ролята на приятелски настроени туземци, живеещи във форта като следотърсачи и водачи в случай, че се наложи войниците да защитят някоя група заселници в равнините, нападнати от напуснал резервата си боен отряд. Те носеха памучни панталони, сини дочени ризи, пояси, дълги черни перуки и цилиндри. Любимите атракции, изглежда, бяха ковачът и Бен Крейг с кожите.

— Сам ли ги ловиш? — попита един ученик от Хелина.

— Да.

— Имаш ли ловен билет?

— Какво?

— Защо носиш перо в косата си като индианец?

— Дадоха ми го шайените.

— Защо?

— Защото убих едно гризли.

— Страхотна история — каза придружаващият групата учител.

— Не е — възрази момчето. — Той е актьор като останалите.

С всеки следващ фургон новопристигнали Крейг търсеше да зърне водопад от черна коса и две големи тъмни очи. Ала тя не идваше. Юли свърши и започна август.

Бен помоли да му дадат три дни да излезе в пустошта. Тръгна преди разсъмване. В планината намери горичка диви череши, взе брадвата си и се захвана на работа. Когато отсече, издяла и оглади лъка, опъна донесената от форта връв, тъй като нямаше животински сухожилия.

Наряза стрелите от твърди и прави ясенови фиданки. Един разсеян див пуяк му осигури пера. Върховете направи от кремък. Шайените и сиуксите бяха използвали колкото метални, толкова и кремъчни върхове. Обитателите на равнините повече се бяха страхували от вторите. Стрелата с железен връх може да се издърпа, но кремъкът обикновено се чупи и изисква сложна и болезнена операция. Крейг направи четири стрели. На третата сутрин уби елена.

Когато се върна, животното бе прехвърлено зад седлото му, все още със стрелата в сърцето. Занесе го в кухнята, закачи го, изкорми го, одра го, наряза го и накрая даде на готвачката тридесет килограма прясно месо.

— Какво не ти харесва на моите ястия? — попита тя.

— А, не, чудесни са. Хареса ми паят с пъстрите парченца.

— Казва се пица.

— Просто реших, че не е зле да хапнем малко прясно месо.

Докато следотърсачът се миеше на коритото, готвачката взе окървавената стрела и бързо отиде в кабинета на командира.

— Прекрасен екземпляр — заяви професор Ингълс, когато я разгледа. — Виждал съм такива в музеите, разбира се. Даже перата от пуяк могат да се определят като типично шайенска работа. Откъде я е взел?

— Каза, че сам я бил направил — отвърна готвачката.

— Невъзможно. Вече никой не може да обработва кремък така.

— Той има четири — настоя готвачката, — и тази беше забита в сърцето на животното. Довечера ще имаме прясно еленско.

Изядоха го на скара извън стените на форта и всички го харесаха.

Професорът наблюдаваше Крейг, който режеше парчета изпечено месо от бута с острия си като бръснач ловджийски нож. Спомни си уверението на Чарли. Може би. Но той се съмняваше. Дали нямаше вероятност този странен младеж да стане опасен? Той забеляза, че четири от студентките му се опитват да привлекат вниманието на дивия момък, ала неговите мисли, изглежда, витаеха някъде надалеч.

Към средата на месеца черното куче на отчаянието започна да обзема Бен Крейг. Той се опитваше да запази убеждението си, че Вездесъщият дух не го е излъгал; не го е предал. Дали момичето, което обичаше, също бе сполетяно от това проклятие? Никой от въодушевената група не знаеше, че той вече е решил. Ако до края на лятото не откриеше любовта, заради която се беше подчинил на търсача на видения, щеше да се върне в планината и със собствената си ръка да отиде при нея в света на духовете.

След седмица двата фургона отново влязоха през портата и конярите спряха запотените товарни коне. От първия се изсипа купчина възбудени малки деца. Крейг прибра ножа си, който беше точил на камък, и се запъти натам. Една от учителките стоеше с гръб към него. До кръста й се спускаше буйна гарвановочерна коса.

Тя се обърна. Американка от японски произход с кръгло лице. Следотърсачът се отдалечи. Гневът му кипеше. Той спря, вдигна стиснатите си юмруци към небето и извика:

— Ти ме излъга, Ме-и-я! Излъга ме, старче! Каза ми да чакам, но ме хвърли в тази пустош, забравен от Човека и Бога.

Всички на плаца между сградите спряха и го зяпнаха. Един от „питомните“ индианци рязко се обърна.

Изпод цилиндъра в него се взираше старческо лице, набръчкано и потъмняло като изгорял орех, древно като скалите на връх Беъртуут, обрамчено с кичури снежнобяла коса. Очите на търсача на видения излъчваха безгранична тъга. Той бавно поклати глава. После безмълвно кимна, вперил поглед някъде зад Крейг.

Младежът погледна зад гърба си и след като не видя нищо, отново се обърна. Под цилиндъра неговият приятел Брайън Хевишийлд го зяпаше така, като че ли се е побъркал. Той пак погледна към портата.

Слизаше групата от втория фургон. Множество деца се трупаха около учителката си. Дънки, карирана риза, бейзболна шапка. Тя се наведе да разтърве две боричкащи се момчета и избърса чело с ръкава на ризата си. Козирката й пречеше. Жената свали шапката си и буйната й тъмна коса се разсипа до кръста й. Смутена от усещането, че някой я наблюдава, учителката се обърна към него. Овално лице, големи тъмни очи. Шепнещ вятър.

Крейг не можеше да помръдне. Не можеше да говори. Знаеше, че трябва да каже нещо, да тръгне към нея. Ала не можеше — просто я гледаше. Тя се изчерви, смути се, сведе поглед и събра децата около себе си. Водени от Чарли, след час те стигнаха до конюшнята. Бен Крейг тимареше Роузбъд. Знаеше, че ще дойдат. Конюшнята беше включена в обиколката.

— Тук държим конете — започна Чарли. — Някои са кавалерийски животни, други принадлежат на заселниците, които живеят тук или само минават. Бен се грижи за своя кон, Роузбъд. Бен е ловец, трапер, следотърсач и планинец.

— Искам да видя всички коне — извика едно от децата.

— Добре, миличък, ще видим всички коне. Само не се приближавайте много, за да не ви ритнат — предупреди ги Чарли и поведе групата покрай яслите. Крейг и момичето останаха един срещу друг.

— Прощавайте, че се зазяпах във вас, госпожо — каза той. — Аз съм Бен Крейг.

— Здрасти. Аз съм Линда Пикет. — Тя му подаде ръка и Крейг я стисна. Беше топла и малка, каквато си я спомняше.

— Може ли да ви попитам нещо, госпожо?

— Към всички жени ли се обръщаш с „госпожо“?

— Ами, да. Така са ме учили. Не бива ли?

— Много е официално. Като едно време. Какво искаш да ме попиташ?

— Спомняш ли си ме?

Момичето сбърчи чело.

— Не. Срещали ли сме се?

— Много отдавна.

Тя се засмя. Беше същият смях, който си спомняше от лагерните огньове пред типитата на Високия лос.

— Тогава трябва да съм била малка. Къде сме се срещали?

— Ела. Ще ти покажа.

После изведе озадаченото момиче навън. На юг зад оградата се издигаха върховете на Прайър.

— Знаеш ли коя е тази планина?

— Беъртуут ли?

— Не. Беъртуут е един от върховете на запад. Това е планината Прайър. Там се срещнахме.

— Но аз никога не съм ходила там. Като малка братята ми ме водеха на екскурзии, но никога там.

Крейг се обърна и се вгледа в любимото лице.

— Учителка ли си?

— Да. В началното училище в Билингс. Защо?

— Ще се върнеш ли тук?

— Не знам. По-късно ще идват още групи. Може да ме пратят с тях. Защо?

— Искам да дойдеш. Моля те. Трябва да те видя пак. Обещай, че ще дойдеш.

Госпожица Пикет се изчерви. Беше прекалено красива, за да не я ухажват непрекъснато. Обикновено отблъскваше нахалниците със смях. Този младеж бе странен. Не й правеше комплименти, не й се усмихваше. Изглеждаше тържествен, сериозен, наивен. Тя се вгледа в честните кобалтовосини очи и нещо в нея трепна. Чарли излезе от конюшнята с децата.

— Не знам — отвърна момичето. — Ще си помисля.

След час групата си замина.

Мина седмица и тя се върна. Една от колежките й в училище трябваше да остане при болен роднина и Линда предложи да я замести. Денят беше горещ. Тя носеше проста памучна рокля.

Крейг беше помолил Чарли да провери в графика за група от началното училище в Билингс.

— Да не си хвърлил око на някоя, а, Бен? — попита тя. Не бе разочарована, тъй като знаеше, че връзката с разумно момиче може много да помогне за връщането му в реалния свят. Радваше се на бързината, с която младежът се учеше да чете и пише. Беше му намерила две прости книжки. Наесен щеше да му намери квартира в града и работа като продавач или сервитьор, докато напише доктората си за неговото възстановяване.

Когато децата и учителките слязоха от фургоните, той чакаше.

— Ще се поразходиш ли с мен, госпожице Линда?

— Да се поразходим ли? Къде?

— В прерията. За да поговорим.

Тя възрази, че трябва да се грижи за децата, ала една от по-възрастните й колежки весело й намигна и й прошепна, ако иска, да отдели време на новия си обожател. Линда искаше.

Отдалечиха се от форта и намериха купчина камъни в сянката на едно дърво. Езикът на Крейг сякаш се бе завързал на възел.

— Откъде си, Бен? — доловила смущението му, попита тя. Младежът кимна към далечната планина.

— Там ли си израснал, в планината?

Той отново кимна.

— Тогава къде си ходил на училище?

— Не съм.

Линда се опита да смели тази информация. Да прекара цялото си детство в лов, без да ходи на училище… Странно.

— В планината сигурно е много тихо. Без автомобили, радио, телевизия.

Той не знаеше за какво говори момичето, но предположи, че има предвид неща, които издават шум, различен от шумоленето на дърветата и песните на птиците.

— Това е звукът на свободата — отвърна Крейг. — Кажи ми, госпожице Линда, чувала ли си за северните шайени?

Промяната на темата я изненада, но и я облекчи.

— Разбира се. Всъщност прабаба ми от страна на майка ми е била шайенка.

Той обърна глава към нея и орловото перо затанцува на горещия вятър. Тъмносините му очи умолително се впиха в момичето.

— Разкажи ми за нея. Моля те.

Като малка веднъж баба й бе показала чернобяла снимка на сбръчкана старица, нейната майка. Въпреки годините големите очи, финият нос и високите скули показваха, че някога е била хубавица. Линда му разказа каквото знаеше, каквото бе чувала от вече покойната си баба.

Шайенката била омъжена за воин и имала син. Но към 1880 година в резервата избухнала епидемия от холера и детето и мъжът й умрели. След две години един граничен проповедник се оженил за младата вдовица, без да се интересува от неодобрението на другите бели. Той бил от шведски произход, едър, русокос мъж. Родили им се три дъщери, най-малката, бабата на госпожица Пикет, през 1890 г.

Тя на свой ред се омъжила, за бял, разбира се, и родила син и две дъщери, най-малкото момиче — през 1925 година. Втората й дъщеря Мери дошла в Билингс да търси работа и постъпила като чиновничка в новосъздадената Фермерска банка.

Неин колега бил сериозният и усърден касиер Майкъл Пикет. Оженили се през 1945 година. Баща й не бил ходил на война поради късогледството си. Имала четирима по-големи братя, всички едри русокоси момчета. И през 1959 година се родила тя. Беше само на осемнадесет.

— Не зная защо, но съм родена с черна коса и тъмни очи. Изобщо не приличам на мама и татко… А сега е твой ред.

Той не й обърна внимание.

— Имаш ли белези на десния крак?

— Рожденото ми петно ли? Откъде знаеш?

— Моля те, покажи ми го.

— Защо?

— Моля те.

Линда се замисли, после вдигна памучната си рокля и разкри стройното си златисто бедро. Все още бяха там. Две леко набръчкани трапчинки, входната и изходната рана от куршума на редника край Роузбъд Крийк. Момичето сърдито дръпна роклята си надолу и саркастично попита:

— Нещо друго?

— Само още нещо. Знаеш ли какво значи на шайенски Емос-ест-се-хаа’е?

— Господи, не!

— Значи Вятърът, който тихо говори. Шепнещ вятър. Може ли да те наричам Шепнещ вятър?

— Не знам. Сигурно. Щом ти харесва. Но защо?

— Защото преди се казваше така. Защото мечтах за теб. Защото те чаках. Защото те обичам.

Линда се изчерви и скочи.

— Това е лудост! Ти не знаеш нищо за мен, нито аз за теб. Пък и съм сгодена.

Тя тръгна към форта и повече не пожела да разговаря с него.

Ала се върна. Бори се със съвестта си, хиляди пъти си повтаряше, че е побъркана глупачка. Но постоянно виждаше тъмносините му очи. Трябваше да каже на този нещастен младеж, че няма смисъл да се срещат повече — поне така се залъгваше.

Една неделя, седмица преди началото на учебната година, Линда се качи на туристически автобус от центъра на града и слезе на последната спирка. Крейг като че ли знаеше, че тя ще дойде. Чакаше на плаца, както всеки ден. Роузбъд беше оседлана.

Помогна й да се качи зад него и поеха към прерията. Кобилата знаеше пътя до потока. Слязоха до водата и той й разказа, че родителите му умрели, когато бил малък, и един планинец го отгледал като свой син. Обясни й, че вместо книги и карти е изучавал следите на всяко диво животно, звуците на всяка птица, силуета и характера на всяко дърво.

Тя му каза, че нейният живот бил съвсем различен, обикновен и удобен, планиран до последната подробност. Че годеникът й бил младеж от добро и невероятно богато семейство и можел да й даде всичко нужно на една жена — така казвала майка й. Затова нямало смисъл…

И тогава Бен я целуна. Линда се опита да го отблъсне, ала когато устните им се срещнаха, силата напусна ръцете й и те безпомощно обгърнаха шията му.

Устата му не миришеше на алкохол и пури като на годеника й. Той не опипваше тялото й. Момичето вдиша миризмата му: еленова кожа, дим, борове.

Тя рязко се отскубна от него и закрачи обратно към форта. Крейг я последва, но повече не я докосна. Роузбъд тръгна след тях.

— Остани при мен, Шепнещ вятър.

— Не мога.

— Ние сме предопределени един за друг. Много отдавна.

— Не мога да ти отговоря. Трябва да помисля. Това е лудост. Аз съм сгодена.

— Кажи му, че ще трябва да почака.

— Невъзможно.

От портата излизаше фургон — отиваше към паркинга. Линда го настигна и се качи. Бен Крейг яхна Роузбъд и пое след фургона.

На паркинга пътниците слязоха и се качиха на автобуса си.

— Шепнещ вятър! — извика той. — Ще се върнеш ли?

— Не мога. Ще се омъжа за друг.

Няколко възрастни жени навъсено изгледаха младия конник с див вид, който очевидно досаждаше на хубавото момиче. Пневматичните врати изсъскаха и се затвориха и шофьорът запали двигателя.

Роузбъд уплашено изцвили и се изправи на задните си крака. Автобусът потегли и набра скорост по черния път, който щеше да го отведе до асфалтовата магистрала. Крейг пришпори кобилата и препусна след него.

Животното се ужасяваше от чудовището до себе си и нервно пръхтеше. Вятърът се усили. Пътниците в автобуса чуха вик.

— Шепнещ вятър! Ела с мен в планината и бъди моя жена!

Шофьорът погледна в огледалото, видя разширените ноздри и диво облещените очи на коня и натисна газта. Автобусът заподскача по неравната повърхност. Няколко жени изпищяха и притиснаха пълничките си дечица към себе си. Линда Пикет се изправи от мястото си и отвори прозореца.

Автобусът бавно изпреварваше препускащата кобила. Роузбъд бе обзета от паника, ала вярваше на силните колене, които притискаха ребрата й. През прозореца се показа тъмнокоса глава. Вятърът донесе отговора й до него.

— Да, Бен Крейг, ще дойда.

Ездачът дръпна юздите и изчезна в облак прах.

Тя внимателно написа писмото. Не искаше да го разгневи, вече го бе виждала разярен, а само да му обясни положението. Остана доволна едва на четвъртия опит. Подписа го и го прати. Цяла седмица не се случи нищо. После дойде срещата.