Траян Първанов
Кръговрат

Спря да диша, утихна и трепна смутена,

моя жилава, бедна Душице-Душа,

че ни удря жестокият бяс на остена

и не смеех сред чуждия грях да греша.

 

Дърпай, моя Душице — добра ми Сивушке,

тъй сме свикнали с този прояден ярем —

из браздите безплодни животът да люшка

твойта руса съдба, моя рехав перчем.

 

Хайде, пътнице. Новият ден свечерява,

сенки пият от нашата сипкава пот

и сивее заспала небесната плява

в този смръзнал без топлите плугове свод.

 

Пак да тръгнем. От синура, моя Душице,

пепелянка ни гледа с разумни очи

и до нея въздиша безпаметна птица,

и на облаци нейната мъка горчи.

 

А пък ние — по дългия сън в кръговрата

пак да теглим под общия хлъзгав ярем

и да зъзнем с премръзнали устни в зората,

щом и Бог ни забрави в браздите съвсем.

 

Но ще грейне нататък бездънното време.

Звездна мъка в очите на Бога сълзи.

Тук змията крилата на птица ще вземе,

а пък птицата в земния мрак ще пълзи.

 

Тук е старото, ново ли наше Начало?

Как ли, моя Душице, да те утеша,

щом ще вземеш днес моето сгърчено тяло

и безплътен ще вляза във тебе, Душа.

 

Хайде, трябва да тръгнем, добра ми Сивушке.

Пак да опнем в браздите все този ярем

и съдбата в безкрая все тъй да ни люшка

без да имаме сили дори да умрем.