Траян Първанов
Годишнина

Тази вечер татко ми наблизо ходи,

диша в стаите и расне в тъмнината

и под стъпките му тихо скърца подът,

сякаш къщата сега е непозната…

 

Чух го да си идва, хлопна се на двора,

но не е по мярка ключът на бравата.

Как е влязъл вътре да ме заговори

и защо замислено е свел главата?

 

И къде ли в пътя вятърът го духа

в тази пролет с нетърпение зелено?

Устните му от росата мръзнат глухо

в дълга самота до днес несподелена.

 

Пак е пътешествал нейде и ме буди,

но е тъй потаен… В стаите се лута,

че за тази къща цял живот се труди

с обущарските калъпи върху скута.

 

Все ми е тревожно… Звуците се сипят,

докато гъстеят клоните на здрача

и оттатък майка ми в нощта изхлипа,

с мъката дори насън да си поплаче.

 

Тъй се мятаме сами из самотата.

Жадни устни спомена за тебе смучат,

но помни все пак, че пред вратата —

под черджето, татко, още грее ключът.