Атанас П. Славов
Психопрограмираният (2)

I. Демонът

От север идваше буря. Авангардът от смолисти облаци развърна своя фронт над хоризонта. Когато срещнаха погледа на Баюн, облаците отстъпиха в центъра, но хвърлиха в атака фланговите си колони. Лявата погълна слънцето и бетонът на летището потъмня.

Бурята идеше откъм Кондаф, където живееха враговете на Нангар, затова Баюн я презираше.

— Идва буря, летец-тактик — глухо каза Трелан Карус. Баюн му отвърна с форсаж на турбините, гласът на инженера изчезна. Сгънат от силата на вятъра, иззад жълто-синята барака притича Хлахх, махна небрежно с разрешителното флагче и побягна обратно. Самолетът на Баюн замислено се плъзна по бетона, без да забелязва пораслата между плочите трева. Вятърът се нахвърли върху него — амортизаторите злорадо скръцнаха. Първите капки дъжд се самоубиха върху стъклата на кабината. Баюн натисна до отказ акселераторния педал и изстреля самолета срещу облаците. Вятърът го тласна надолу — беше избързал, не му достигна скорост. Можеше отново да стъпи на пистата, но това би означавало отстъпление.

Тактиците не отстъпват!

Самолетът пълзеше нагоре през вбесения вятър. Баюн едва доловимо помръдваше лостовете. Чувстваше се като изсечен от камък — жива статуя на Летеца-тактик. Бранител на въздушните простори. В огледалото на задния прицел лицето на Трелан бавно, но сигурно пожълтяваше — инженер-стратегът еднакво зле понасяше пътуванията и по море, и по въздух. Бранителят на въздуха сви устни — присъствието на Трелан рязко ограничаваше свободата му. Въпреки стратегския чин Трелан си оставаше цивилен и Баюн не намираше никакви причини да го уважава. Скоро бяха над облачния фронт и в кабината плисна светлина. Облаците потекоха под тях. По краищата им прибягваха първите залпове мълнии. Гръмотевичните атаки проникваха през равномерното свирене на турбините. Налягането беше малко над нормата — Баюн дръпна вентила, самолетът шумно въздъхна, обви се за секунда с облак пара и отново запя равно и уверено. Поривите на бурята го тласкаха нагоре, надолу, встрани — лицето на Трелан премина през всички степени на бледност. Няма как — създателят трябва да изпробва творението си сам, за да почувства духа му.

— Включвайте, летец-тактик! — дрезгаво заповяда инженерът.

Пръстите му побеляха върху дръжките на креслото.

Баюн фиксира педала в пределната точка, стисна с колене главния лост и с точно, красиво движение завъртя магнетото. Отново и отново. Едновременно пръстите на дясната ръка отвориха временния вентил, газът засвири вътре, полетя по тръбите назад към опашката и нахлу в дългата нелепа тръба под стабилизатора — реактивния мотор, творението на инженер-стратега Трелан Карус.

Зад самолета се точеше дълга димна следа. Баюн остави магнетото — газът вече се самозапалваше от горещите стени на мотора. Постепенно го обхвана възхищение, не, възторг! Стрелката на скоростомера отдавна беше опряла в края на скалата, а скоростта растеше — 400, 450, 500… 700 километра в час! От прибора нямаше нужда — с кожата си, с тялото си Баюн усещаше новата скорост. Реактивният мотор беше великолепен.

Толкова великолепен, че пилотът не можеше да го свърже с дребния, пребледнял от тласъците и люшкането човек на задната седалка.

Имаше, разбира се, и неприятни моменти — самолетът по-трудно изпълняваше командите, неохотно се подчиняваше, лостовете вибрираха, сякаш искаха да се разбунтуват. Но огромната сила на мотора беше несъмнена. Баюн хвърли самолета надолу, в бурята.

— Намалете, тактик! — хриптеше отзад инженерът.

Баюн се вслуша в задавеното му дишане и неохотно отпусна педала. Това не донесе облекчение. Пилотът съжали, че се е подчинил — загуби скорост от тласъците на бурята. Самолетът явно й се струваше отпаднал и тя се опита да го стисне в юмрука на смерча. Баюн я прокле през зъби и отвори докрай газовия вентил, като не пропусна да натисне педала отново до дъно. Реактивният вой удави дори воплите на вятъра. Баюн се погледна в огледалото — лицето му не беше пребледняло. Сега можеше отново да се издигне над облаците, но предпочиташе двубоя. С една такава буря човек можеше да бъде откровен. С нея отношенията са ясни. С нея сложните дипломатически увъртания не минават. Нещата се решават от реакцията. Точността. Ръката върху завойния лост. Натиск. Главният лост — напред и веднага назад! Предният фронт е прегазен, отхвърлен, разпръснат от мощните рамене на крилете. Това не са цивилните плещички на стратега Трелан, който се опитва да надвика мотора, турбините и претоварването. Тук не е канцеларията, където дори прошепнатите заповеди звучат солидно и непреклонно. Тук е полет, господин инженер, дърво без корен, както му викат, тук е въздух ефирен и мек само когато падаш, а когато си насреща му…

— … заповядвам ви, летец! — проби най-сетне бариерата на мислите му писъкът на Трелан.

Баюн се подчини, този път без неприязън. Поеха обратно, а зад тях бавно бурята изоставаше.

Приятно е да си победител.

След спирането на реактивния мотор турбините бяха странно тихи. Инженерът дойде на себе си, размърда се, започна несръчно да разкопчава коланите и да опипва парашута зад гърба си.

— Закопчайте се, господин Трелан — каза пилотът.

— Не чувам званието си, летец-тактик! — процеди Трелан.

— Закопчайте се, инженер-стратег.

Радостното настроение от полета угасна. Раздразнението отново изпълни пилота, напомни му, че в днешния полет той не е господар на себе си и самолета. Напомни му, че инженер-стратегът от секретния отдел Трелан Карус провежда полетни изпитания на новия (честно казано, негов) мотор и следователно има правото да командва един от най-добрите пилоти-изпитатели на Нангар.

Вече кръжаха над летището.

— Продължете изпитанието сам, летец-тактик — сухо каза инженерът. — След полета ще ми докладвате съгласно протокола.

Той отвори капака и заедно с ледения въздух вътре нахлу оглушителното свистене. Баюн знаеше колко е трудно излизането от задната част на кабината върху крилото. Знаеше, че може да помогне на Трелан с леко накланяне и издигане на самолета, но не му помогна. Проследи с поглед падащата фигура и сърдечно пожела блокирал парашут. Апаратът, разбира се, беше в ред, долу гостоприемно го очакваше главната писта и Баюн побърза да изхвърли от мисълта си секретега Карус. Колкото и далеч да е, един висш офицер никога не може да бъде приятна мисъл.

Пилотът натисна едновременно завойната ръчка и лоста „крен-тангаж“. Самолетът, отново усетил твърдата му ръка, легна на крило, описа плавна дъга и полетя към пустинята. Чакаше го полетната зона и укрити сред дюните мишени, които трябваше да бъдат разстреляни — първият в света реактивен самолет още не е доказал бойните си качества. Баюн предвкусваше бъдещия летеж на куршумите. Всяка една от тези мишени би могла да се окаже кондафски танк — тежка желязна кутия, от който ноктите на закалените куршуми трябва да изтръгнат жалките купчинки месо и кости, осмелили се да престъпят границата на велик Нангар…

… и очите му срещнаха Нангаруза — сляпата пустиня с кафяви зеници — гонени от вятъра храстови кълба. Нангаруза го погледна така студено, сякаш никога не го бе виждала, не го бе викала на бой, сякаш това е под нейното достойнство.

Пустиня на демоните.

Баюн изтръпна и стисна зъби. Отново му се удаде да прогони този глупав страх. Пустинята на демоните отново се превърна в познатото и изучено пясъчно море, въздухът над което пази раните си от многобройните полети. Летецът се намръщи, като разбра източника на тези идиотски настроения — сенките на редките облаци, остатъците от бурята, дошла откъм Кондаф! Мисълта за Кондаф подгони кръвта към лицето му. Пилотът се усмихна със злостно удоволствие. Една мисъл за Кондаф трябва да заслужава прилив на кръв, неслучайно инструктор-тактикът Тол обичате да повтаря пред новобранците: „Повече кръв по лицето при учение — по-малко кръв по лицето в боя!…“.

Да, господа от Кондафския Център, или от Концентър, както предпочитате, на нас кръвта не ни се свиди, с вас как е — не знаем. Или може би се надявате, че няма да узнаем? Смятате, че ако преди петнадесет години правителството на нашия Презитег… впрочем, господа кондафари, за вас той не е „нашият Презитег“, а неумолимият Президент-Стратег на Велик Нангар, който някога великодушно ви даде независимост и който, изглежда, ще си я вземе обратно, защото вие не сте дорасли до независимост, господа кондафари, и едва ли ще дорастете някога до нея.

Баюн плъзна поглед към пясъчните хълмове. Зоната на мишените наближаваше и той запали факела на реактивната струя. В движенията му имаше точност, онази точност, която се получава от чистия синхрон между целите и средствата — познанието за тези цели и владеенето на тези средства. От ясната вражеска същност, нейната мерзост и нищожество. Впрочем, една точност на истините винаги зависи от известна неточност на знанието — в случая онова знание, което дава представа за вътрешните пружини и зъбни колела на политическите механизми. И откъде би могъл летецът-тактик Баюн Глордах, двадесет и шест годишен изпитател при Фелдстратегиума, да се сдобие с това знание? Разбира се, не в петгодишното Едносъщно начално училище, където от потапяне в божествената същност на душевния фокус не оставаше време за учене на каквото и да било друго… Впрочем, слава на съдбата, Едносъщните бяха свалени по време на Великия Прелом и всички, насаждани със столетия обществено-божествени истини се оказаха пара под налягане и излетяха през крана, отворен от нетърпеливата ръка на група прогресивни промишленици и прагматични учени. Излетяха и се стопиха в бялото небе на Нангар. Едва ли му даде нещо повече и Тактическата школа, в която Баюн попадна веднага след Прелома (трябваше някак си да се заличи от биографията му петното от Едносъщното училище). След кратки размишления Саан Глордах избра за сина си военна кариера. А там всичко беше засенчено от изумителните машинни чудеса. В края на основния курс петнадесетгодишният Баюн неудържимо пожела да стане пилот. И успя, след щателни изпити и изпитания, след десетки неуспешни проби и нерешени задачи, но улеснен от безупречното си здраве и рефлекси. Тази победа като че ли беше негова — висшата школа за летци. Първите хора, причастни към птиците. Първите и единствените, защото само армията може да си позволи този лукс — самолетите са невероятно скъпи, а цивилната авиация прекрасно се задоволява с бавните, но сигурни дирижабли.

Баюн фиксира лостовете в онази позиция, която прави полета спокоен и уверен. Беше достигнал зоната на мишените.

Първата откри веднага — старо самоходно оръдие, покрито с маскировъчна мрежа. Издаваха го сенките, които ъгловато разсичаха мекотата на дюните. Баюн заби в корпуса му два откоса бронебойно-термитни куршуми и без да се оглежда назад, полетя в спирално търсене.

В този момент по кабината му плъзна сянка — откъм слънцето идваше друг самолет! Пилотът с труд различи очертанията му в ослепителния кръг. Откъде накъде друг изтребител тук? Или може би това също е мишена… въпреки че никога не бе чувал за толкова далеколетящи безпилотни самолети. И освен това никой не би могъл да осигури за мишена чисто нов „Тарган“… „Тарган“!!! Кондафски „Тарган“!?

Докато мозъкът му проумяваше как на стотици километри от фронта се е появил вражески изтребител, ръката му тласна лоста, кракът натисна акселератора — и за десетина секунди „Тарганът“ се смали в малка точка, проблясваща над далечните мишени.

Едва сега, когато между него и врага бяха легнали километри, Баюн осъзна, че всъщност е избягал. А тактиците не отстъпват!

„Тарганът“ кръжеше там, където се бяха срещнали, сякаш знаеше, сякаш беше уверен, че Баюн ще се върне. Сега нямаше време за учудвания, шеги и проклятия. Баюн започна първия си истински бой, усети го във въздуха, в светлината, в стиснатите до схващане пръсти. Факелът на реактивната струя тласна самолета в остър вираж, изнесе го от прицелния ъгъл на изтребителя и го хвърли в атака.

Челна — тактиците не отстъпват.

Баюн не затвори очи, но престана да вижда. Очакваше удар, но нищо не последва. Усети болка в левия крак и разбра, че е натиснал педала на картечниците. Зрението се върна. „Таргана“ го нямаше. Баюн погледна надолу. Вражеският изтребител падаше, от разкъсаните му тръби бликаше пара и се смесваше с черния дим, обвил крилете. Баюн го последва, вече повярвал на очите си. Полетя успоредно на димната пътека, на десетина метра зад горящия изтребител, за да има време да излезе от пикиране, когато горящият враг се разбие.

„Тарганът“ не се разби.

На стотина метра над пясъка той направи рязък завой… не, какъв ти завой! Там, където до този момент беше горящата кабина, се оказа опашката. Изтребителят (въпреки че това беше невъзможно) се заизкачва обратно по собствената си димна пътека.

После имаше един безкраен миг на разминаване, когато вкамененият Баюн успя да види странното лице на другия пилот, да долови безупречния полет на двете оловни струи, които точно и беззвучно разстрелват жизнените възли на неговото отчаяно тяло от тръпнещ метал. Витлата се разпаднаха като разкъсани цветя, левият елерон доби самостоятелност и изчезна в посока към слънцето…

Летецът-тактик не успя да се изплаши — навярно за това трябваше повече време. Успя само да разбере, че времето свършва. Всички спомени, за които то беше нужно, се възкачиха един върху друг. Баща му Саан Глордах се мъчеше да даде съвет — мъдър и универсален, съветът излиташе от устата му (но нали за това е нужно време), утаяваше върху лицето на бъдещата жена, която Баюн още не беше срещнал, през нея прозираха децата, върху тях се напластяваха и ги изтриваха съвсем неопределени силуети — уважението към бъдещия герой, верността към Презитега, щастието, че загива достойно и няма да попадне в плен, накрая съвсем отвлечената представа за това, как тактиците никога не отстъпват, не отстъпват, не…

Ръцете не дочакаха командата. Сами и решително те изравниха самолета, изтръгнаха пломбата на аварийния клапан. Парата оглушително засвири през долните вентили и малко преди удара пое тежестта на разбития самолет. Пробитото на няколко места крило заора в пясъка. Машината едва не се преобърна. Предното стъкло хласна Баюн в челото. Стиснал зъби, пилотът затърси санитарния пакет. Около него бясно се въртеше болезнена мъгла. Напипа допинга, изгълта цялата течност и притисна към черепа си ватен тампон. Светът стана по-ясен, звънът утихна. Главата му се оказа практически здрава, костите също. Останалото не беше толкова важно.

Той изпълзя от кабината, огледа се и се вкопчи в ръба. На двадесетина метра от него беше кацнал „Тарганът“. Кацнал непонятно как — зад колелата му нямаше следи — и кабината му се отваряше.

Баюн не можа дори да извади пистолета си — така го вцепени неговият враг. Не беше кондафар, в никакъв случай — такива кондафари нямаше и такива нангарузи нямаше, и никъде по света нямаше такива — с една глава по-висок от Баюн, когото в школата наричаха „колоната Баюн“, — толкова широк, че с труд се побираше в своята кабина, с коса и брада с цвят на пустинен пясък. Облеклото му — матовочерно, поглъщаше всички лъчи и го превръщаше в лишен от обем силует. От цялата му фигура лъхаше огромна гъвкава тежест. Когато този човек — човек ли? — тръгна към него, Баюн разбра, че нещо липсва. И погледна надолу. Този човек — човек ли? — нямаше сянка.

„Демон“ — изхриптя Баюн и разкопча кобура си.

Така демонът стана за Баюн Демона.

Баюн се прицели. Малкият офицерски пистолет беше станал непривично тежък и неудобен. Първият изстрел нямаше успех. Вторият също. После пистолетът засече…

Пилотът с каменни пръсти завъртя предпазителя. Под дулото изскочи оксидиран нож. Ловкостта не трябваше да го подведе — отвличащо движение, острието под диафрагмата, юмрук в слепоочието…

Очите на Демона, сини като детска коса, бяха скептични. И този скепсис беше насочен към него, Баюн, към неговите усилия, които за съжаление няма да имат никакъв резултат — както нямаше резултат от превъзходството на реактивния самолет, разбит сега в пясъците на Нангаруза — пустинята на демоните.

Ръката му беше тежка. Баюн никога не беше виждал такива ръце. Това не беше просто сила, това бе наличие, присъствие подобно на природен закон. Ръката не просто го хвана за рамото — тя подкрепяше, насочваше, заповядваше. Не оставяше място за съпротива. Баюн пусна ръба на кабината, с безразлично движение хвърли пистолета и закрачи редом с черната фигура. Способността му да взема решения беше изтекла в пясъка. Двамата стигнаха до „Таргана“, внимателно се качиха в кабината — Демона отпред, Баюн отзад, и излетяха.

Кабината смазваше с теснотата си. Всички мускули, всички мисли на Баюн омекнаха. За кондафските каторги малко се говореше сред летците-изпитатели, малко, но страшно. Впрочем и фронтовите тактици не знаеха много за тези неясни ужаси, които сега за Баюн добиха съвсем конкретен смисъл.

Но пилотът Баюн не би бил пилот, ако страхът успееше да го парализира изцяло. Огледа се и видя, че „Тарганът“ малко се отличава от леките нангарски изтребители с дублирано управление. Наистина завоят се правеше с педали, а не с лост, но това можеше да се овладее. Предната седалка беше по-ниска и Демона седеше в нея леко приведен… А защо Демона? Откъде накъде Демон? Наистина висок и силен човек, но Баюн нямаше основания да се подценява. Освен това се оказа, че от задната седалка може да се свали тежък и удобен болт. Оказа се, че „Тарганът“ няма заден прицел, нито каквото и да било огледало, в което да се виждат действията на седящия отзад. Оказа се…

… че не може да го удари. Сякаш във веригата от желание, решение, команда и удар се бе прекъснал тънък и незабележим нерв, някъде импулсът се бе препънал, за да се върне обратно в мозъка, притихнал и обезкуражен. Ръката, стиснала с побелели пръсти болта, не помръдна, сякаш единствен от останалите части на тялото нейният дух се бе оказал нерешителен.

— Върнете болта на мястото му, Баюн — каза Демона, без да се обръща. — Ще откачите седалката.

За пръв път Баюн чу гласа на Демона — плътен и силен, странно несъответстващ на тясното пространство в кабината, спокоен и отрезвяващ. В него имаше някакъв оттенък, който зачеркваше досегашните усилия и обръщаше значението на нещата. Огледа се навън, за пръв път откак бяха излетели наистина пожела да се огледа. И това, което видя, го накарала се изпоти. Ориентирите бяха познати и те съвсем не сочеха към Кондаф, към ужасяващите северни рудници, към безнадеждния позор на пленничеството. Местата бяха познати — халюцинации нямаше, — на хоризонта вече изплуваше родното летище. Същото, от което бе излетял преди три безкрайни часа. И сега се връщаше.

По-точно — връщаха го. А демонът? Или един Демон също може да полудее? Освен ако не ги… но самолетът прелетя над зенитния пояс, без нито един разрив да пламне около него — кой знае как, отдолу не бяха забелязали посред бял ден вражеския изтребител! Оставаше неясно как ще ги приемат на летището (ако Демона има намерение да кац… да, има, вече кръжи над главната писта и заема позиция). Недоумението от странното поведение на Демона се удави в радостта и само едно ъгълче от съзнанието настръхнало съскаше, че един демон не може да полудее и щом той връща Баюн на собственото му летище, значи не е на добро, значи това влиза в плановете му, в демоничните му, без дух да останат, планове…

„Тарганът“ кацна чисто и професионално, както никой от изпитателите не би кацнал на главната писта при поривист страничен вятър, когато е по-добре да се възползваш от спомагателните писти, но Баюн винаги кацаше на Главната. Сега така постъпи и Демона. От диспечерската барака изскочи Хлахх и ухилен застана на пистата, сякаш не виждаше насреща си кондафски „Тарган“.

Излязоха. Хлахх изчезна зад самолета — извършваше техническите процедури по приемането. „Като че ли това е моят самолет“ — с равнодушие помисли Баюн, докато се влачеше след Демона. Кой знае защо, се обърна.

Това беше неговият самолет. Някъде там, над пустинята, или по обратния път, или над летището „Тарганът“ се беше превърнал в самолета на Баюн — познат до най-малката искра в алуминиевата обшивка, до обгорялата дюза на реактивния мотор, до новите, скоро сменени витла, които едва ли помнеха как са ги разкъсвали куршумите през кратката безкрайност на боя. „Демон“ — все така равнодушно си каза Баюн и отстъпи, за да пропусне демона през тясната врата на бараката. Е, да, какво е за един Демон такова елементарно чудо? Професия.

Но същото това ъгълче на съзнанието продължаваше злорадо да съска, че Баюн се крие зад суеверието, за да има приемливо обяснение, и че той нарича своя враг Демон, защото няма други названия, и че един демон би постъпвал много по-обяснимо и познато…

Коридорът беше изпълнен с шумовете, които се процеждаха през шперплатовите стени. Чукане на пишещи машини и буквени телеграфи, бръмчене на телефони и скърцане на дъски под нечии забързани стъпки… Демона отвори последната врата и въведе Баюн в стаята на тактик-аналитика Халбун Криш, началник на летището.

Баюн очакваше от своя шеф всичко друго — възмущение, изненада, псувня… Би допуснал дори и равнодушие, ако Халбун беше пил повече от обикновеното.

Но никога — раболепие. Раболепният Халбун беше толкова немислим, колкото и трезвият Халбун. Със стратегическите инспектори той се държеше грубо фамилиарно, с аналитиците от щаба — мрачно и надменно. Пред идващите понякога фелдстратези началникът успяваше да изрази дори благородно достойнство.

А сега той стана с ловкост, невероятна за обема му, направи нещо като поклон и без да каже дума, отстъпи към вратата. С жест, който би могъл да означава „не се тревожете, няма да ви преча“, Халбун изскочи от кабинета си и тежките му стъпки загърмяха към изхода на бараката. Баюн и Демона останаха сами в захлопналата се наоколо тишина.

Пилотът не бе чувал такава тишина. Сякаш по стената се плъзна нещо невидимо и жадно за всеки звук. Баюн седна зад бюрото и съборената от него чаша се разби със звук на съдран плат. И в контраст с тази тишина Демона заговори със своя силен и кънтящ глас, който не можеше да не бъде чут.

— Вие предполагате, Баюн, че е безсмислено да ми задавате въпроси. Правилно — аз няма да отговоря на тях. Няма смисъл да търсите обяснение на станалото — то е толкова отвъд вашите представи, че вие дори няма да схванете неговата логика. Препоръчвам ви на първо време да не си блъскате главата. От днес вие ще започнете да вършите действия, които за вас може би ще бъдат нелепи, неморални или престъпни — но оценката им засяга вас, а не мен. Съобщавам ви това не за да ви унизя или за да издевателствам над вас. Просто е необходимо да знаете причината за тези свои действия, за да не сметнете, че сте полудял, и действително да полудеете от тази мисъл. Вие ще правите всичко това, защото аз го искам! Ще вършите тези неща според Предписанието, на което от днес ще се подчинява вашият ум. Не ви препоръчвам да се борите с него. В най-добрия случай ще получите нервна криза и главоболие. Донякъде мога да ви успокоя, че Предписанието няма да ви пречи да оценявате своите действия и да правите изводи от тях. Желая ви успех в моята цел.

Дъските изскърцаха под тежестта на Демона, вратата се захлопна. В този миг се върнаха шумовете на летището и канцелариите. Те отново превзеха кабинета на Халбун Криш, където сам, в средата на собствената си вселена Баюн трепереше така, както треперят децата след нощен кошмар. През цялото време, докато Демона говореше, пред него върху купчината книжа беше лежал пистолетът на Халбун. Пилотът не го докосна, защото знаеше, че няма смисъл. Баюн знаеше, че са му съобщили истина, която не се нуждае от доказателства.

Той знаеше, че ще се случи всичко, което му беше казано.

И това дори не беше обреченост, защото обречеността беше свързана с нещо очаквано, а той не знаеше какво го очаква. С обречеността изчезва страхът — а Баюн се страхуваше. За няколко часа бъдещето му беше погълнато от неясна мъгла, през която се очертаваха само неясни, но заплашителни контури.

Затова Баюн взе пистолета от масата, освободи предпазителя и бавно обърна към лицето си никелираното дуло. Спусъкът беше непоносимо студен и Баюн с всичка сила стисна клепачи, за да не вижда отражението си в блестящия метал. Оставаше само да премести пръста си половин сантиметър… но не го направи. В главата му нещо меко и внезапно се промени — сякаш върху киноекрана премина онази черта, която сменя кадъра с друг. Баюн старателно затвори предпазителя, остави пистолета на масата и излезе в коридора.