Траян Първанов
Изповед на Божия син

Онзи мой Отец, на който всеки се надява

и се кланя в примките на краткия живот —

тук ме прати да отсея житото от плява

и да соча на душите праведния брод.

 

Как ме взе животът в шумния си безпорядък

и вървях, и проповядвах и по пътя пуст,

но не беше хлябът на човечеството сладък,

не допадна виното на тънкия ми вкус.

 

А делях с апостолите блудство и трапези

и се смеех озарен от добродетел уж,

но в деня ми Божето прозрение залезе,

пък и всеки местен праведник ми беше чужд.

 

Отвратиха ме богоугодните гримаси

и по сборищата странен дух ме облада.

Тук единствено, чрез хората познах греха си

и видях в греха най-цялостната свобода.

 

Отегчен от сълзите на много хорска мъка,

стъпках Господното зрънце в моята душа,

но вървях и сеех непосилната заръка —

без да вярвам — вяра на човека да внуша.

 

Тъй захласнат в късите евангелски пътеки,

винаги за ближния оставах сляп и глух

и като на Божи син ще ми тежи навеки,

че до края не опазих Господния дух.

 

И в живота, и в смъртта това ще ме тревожи.

Та за мен не беше бащиния ми товар,

но защо ме тласна бремето на Кръста божи

като знаеше, че нямам светлия му дар?

 

Пропътувах с Кръста в тази прашна залисия.

Възкресението няма да ме утеши,

щом съм сигурен, че нямам дарба на месия

и по чужда воля лъгах хорските души.