Траян Първанов
Вратица

Сред скалистите длани под храсти горчиви

тук и там е прораснала в стръкче тревата

и природата сякаш отдавна почива,

замълчала с дълбокия зной в синевата.

 

Хвърля слънцето, ниско в завоите спряло,

тежък сок над горещото кипнало пладне.

По лицето му — синкаво, жадно и бяло,

даже сянка на птица не смее да падне.

 

И просторът бездънен среднощ се отрони —

над пропукани камъни синя комета

да олекне на звездните огнени клони

и по пътя към стръмното да ми посвети.

 

В тази тежка Вратица — безсънни пазачи —

търсят вечност наоколо само орлите.

Песъчинка съм аз и след миг ще прекрача

да се върна в големия свят на скалите.