Траян Първанов
Гост

Ти ще идеш сред тях, неразбиращ и весел,

като хвърлена капка от вятъра луд,

непохватно косата си с пръсти заресал

ти ще влезеш сред общата врява нечут.

 

Ще те срещнат

                с прегръдки,

                                        с гълчава стоуста.

Продължителен дъжд над града ще вали.

И от техните приказки — болни и пусти —

всички думи ще бъдат студени и зли.

 

Може някой, облегнат на твоето рамо,

стара мъка да чопли с пиянски сълзи

и забравил за своите дълги измами

да говори за хубост — о, Боже, пази!

 

И над тяхното — дан от лозарите вино,

и над техния — дар от жътварите хляб —

ти ще слушаш добър,

ти ще гледаш невинен —

посред шумната сила — безсилен и слаб.

 

Нейде около тази жестока трапеза

сякаш моята сянка превита седи.

По-добре е навреме навън да излезеш,

дето дишат звезди и прииждат води.

 

Там в просторната хубост, огряла лицата,

тръпне макът, понесъл червени венци.

Ти пътувай към хората с думи сърцати

и се лутай след ехо на влажни щурци.

Аз наскоро, привърша ли грижите пътни —

ще развея из облака руси коси,

и ще шепна безгласно:

„Това е синът ми.

От бездушните своето време спаси.“