Траян Първанов
Глас

Стих ли пиша, баща ми невидим ще влезе

да надзърне за малко в синовния свят

и да види с очите си що за поезия

правя с нощния странен и лек занаят?

 

И гласът му с великденско ехо се носи.

Ден по ден в обущарница с почерк чевръст

пише своята книга за българи боси…

И в градината дъха на вишнева пръст.

 

Дойдат баби, обущата скътат във кърпа,

дълго милват фасона им гладък и фин,

а баща ми до пладне набързо ги скърпил

по неделя — за църква, по делник — за скрин.

 

Но за цели села от равнинци корави,

за игриви невести и буйни моми

той ги прави също изящни, но здрави.

На хорото мегдана под тях да гърми.

 

Тъй го славеха по кръщенета, събори,

че тогава народът не сгъваше крак

и кръстоса с обущата много простори.

Пък и майсторът беше се трудил с мерак.

 

И под бързата сянка на облачни стрехи

расне в моето време великденска вест —

пее чукче, припява с просторното ехо,

сякаш пита: ти пишеш ли истински днес?

 

И дочувам от звездните устни на свода

шепне нейде баща ми, заскитан пеша:

„Стих пиши не за баби, по църкви що ходят,

а за хората — вдъхвай му трайна душа!“

Стопанката на двора

Диша дъжд, с този дъжд ли сега заговорих?

И под облака с рошава едра брада —

със зелени уши

                        натежалият орех

нещо слуша потънал дълбоко в дъжда.

 

Но дочу ли? Наблизо, почти под земята

пак се хлопна врата, онемя с бавен стон —

сякаш вътре в душата на плодното лято

някой скърши в овошките сухия клон.

 

Тя е винаги тук. С топъл поглед се взира

как тъмнее дъждовният влажен простор.

Тук за нея единствено тръпне всемирът —

в този малък, натегнал от клоните двор.

 

Всяка пролет с ръцете си нежни и груби

хвърля тих благослов върху тази земя.

Нито ден от живота си тя не изгуби —

затова ни остана в живота сама.

 

В този двор всяка птица и корен повика

да се топлят в грижовния майчински скут.

И от бавния шепот на тежка мотика

расне сладкото ехо от дългия труд.

 

Тя е цялата тук. Дъждовете прохладни

тихи устни разтварят в простора зелен

и от облака нощна забрадка ще падне

върху мокрото рамо на нейния ден.

 

Тя отива към къщи. С дъжда мълчаливо

носи своя неказана никому жал.

Диша дъжд и наоколо всичко се слива

с този дъжд тъй навреме сега завалял.