Траян Първанов
Пеш към звездите

Ти — мое Начало — от слово към дело,

от дело към слово човешки звучи.

Над пътя му слиза небето отново

и грее с разумни и топли очи.

 

Дори да ме следват

предчувствия смътни

и в мене да плачат жестоки беди,

и бурята с облаци

тежко да тътне —

аз зная, че дишат във мрака звезди.

 

И нощем, и денем в света им изцяло

живее загледан човешкият род,

и делнично време,

от гръм разцъфтяло,

кове на земята ни звездния плод.

 

И стенат в усилие моите жили.

Набъбват в душата ми древни деди

и мене за пътя

не друг ме поживи,

а земната кръв, придошла от звезди.

Заслушан във свода,

натегнал от бури,

загледан нагоре към светлия прах —

през буйни гори и орлови клисури

из Българско пеш пътешества монах.

 

Вървеше в просторна

великденска вечер

с тоягата дрянова, кипнала в сок,

и беше все пътник, на вяра обречен.

Вървеше почти до небето висок…

 

Той род

за родина

в нощта разтревожи.

Над тази пробудена слънчева пръст

да грее след туй

от револвера с ножа

за клетва

най-святия

български кръст.

 

И днес на Апостола мъжката клетва

душата ми срива със сини води —

да жъне от делника своята жетва,

запътен пеша

към безсмъртни звезди.

 

Какво с мен се случи?

Дали ме обърка?

Защо не потърсих уют досега?

Защо на реката планинската мъка

тече укротена сред пясък в брега?

 

И с бели салюти черешови клони

през моето утро в стъклата гърмят,

а сития свят

от себични закони

все тъй си светува,

но без да е свят!

 

Привикнахме с вещи и лични възторзи

да чоплим живота,

а шепнем за дух

и всеки след хиляди празнични пози

за вятър от лаври напряга пак слух.

 

А в кладите —

слово и дело — в Начало

изгаря в едно, да не бъде тъма —

да бъде

ей тази

светкавица бяла

с юмручната правда

след миг

на гърма.

 

В душите ми белег —

трицветен и сърмен —

расте,

        не зараства

и вечно боли,

защото е рана

и дълго е кърмен

от лютите мълнии

в черни скали.

 

И дъх да не стига —

земята прескитал —

пожизнен е белега в мойте гърди —

единствено с него, родино, съм жител

на твоите ярки

горещи звезди.

 

И пеш към звездите под облак тревожен

аз нося в ръцете си шепа от сняг,

която загребах

от синия Рожен

да хвърля край гордия Дунавски бряг.

 

Вървя и в шума на планинската сянка

живота пак тайнствен

кипи поривист —

Тук точи зъба си студен пепелянка,

там диша със корен небесния лист.

 

И преспа от мрамор

в крайпътните храсти

белее на хълма. Какво е било?

И плахо пристъпям. На святото място

звездица е слязла над младо чело.

 

И топлото ехо на звездни балкани

повтаря залутан през времето глас,

и в мен тържествуват,

белязани с рани

Паисиев порив,

Вапцарова страст.

 

Тъй грее небето с копнеж по челата,

над нашите пориви бдяло нощес,

и тъй съществува в духа на делата.

Ти —

дух на звездите —

в живота ни влез!

 

А мъдри наставници шепнат уроци

и вечно на примери всеки е вещ.

Зад мене се хилят небесни пророци:

„Ей

вижте —

върви към звездите

пак пеш…“

 

Докрая! Напук на блюстители строги,

пак дръзко нагоре изправям глава

и чувствам

как яркия,

буйния огън

разгаря

човешките ми сетива.

 

И чувам с дълбоко и глухо кънтене

как мрака просторен

изгарят звезди,

и раснат

към тайнството

будни антени

в праха на далечни и умни следи.

 

И лумват огньове.

В кръга им прасветъл

проблясва трева

и трепери крило,

и на просълзените

черни дървета

опирам горещо

и будно чело.

 

 

И тръгвам нататък… Пътувам разнежен

към тебе — Родино,

към теб — Свобода,

и слушам напролет как буйно и свежо

тече размразената снежна вода.

 

И утрото тръпне от хорове птичи,

и в сините взривове преди деня —

аз пеш към звездите

възторжено тичам

да взема от тях

и за нас светлина.