Траян Първанов
Седмици

Моите седмици — между реки запокитени —

идват под слънцето, в пясъка газят до глезени,

гледат небе по земята, щастливо заскитани —

моите седмици с делници пъстри извезани.

 

Аз ги живея сред преспи, с южняка погалени —

все между хората с вечните грижи преситени.

Нощем из къщите раснат момичета палави —

денем тъмнеят и дъхат на пролет косите им.

Старци умислено слизат при сините люляци

и по дърветата чоплят кората със пръсти.

Тичат пред буря догледници в дългите улици

и се разкъсва небето от огнени кръстове.

 

В моите седмици, с труд и безсъние страдани

влакове тътнат и вият от пушек въпроси.

И от тополите пухът все пада и пада ли,

щом тук не слиза, а все из простора се носи?

 

Гледам го как се ветрее и сменя посоките —

вечно за някъде бърза, пътува със въздуха.

Моите седмици

все не обичат високото

и побеляват, за зимните делници вързани.

 

Тъй да е… Тук и съдбите дори са повторени.

Кипват реките през някоя снежна неделя.

Плод ще едрее от здравата китка със корени,

ако градушката буйния цвят не разстреля.