Траян Първанов
Майка ми

Майчице, при теб е зима, леден вятър е задухал

и врабчетата следобед с упорита врява къртят

върху керемидите замръзналия черен мухъл.

А попийнали сватбари спорят весело по пътя.

 

Ти си ми добрият дух на къщи — обикаляш двора

и проклинаш времето, в градината замръзнало,

с корените на цветята нещо ласкаво говориш

и от устните ти с облачни вселени диша въздухът.

 

Тихата икона на прозореца те озарява, майчице.

Върху шумната доскоро маса ти облягаш лакът

и по белия таван от въглените скачат зайчета,

докато по заледената река проскърца мракът.

 

Ти се топлиш върху грапавата и червена тухла

на отминалото време… И от сънища въздъхнала,

острова на пролетния миг е твоята разтуха,

оживял от синове и внуци, и от златни мъхове.

 

Там — захласната от ехото на извори прозрачни,

ти, заслушана в капчуците, се смееш невъздържано.

И ще те заваря коленичила сама пред здрача —

майчице, за сълзите на този дълъг смях омъжена.