Траян Първанов
Зюлфие

Над мене умира червеното слънце,

в прозорците огнена пяна гори

и аз не разпитвам за тебе, защото

над твоите стъпки поникнал е сняг.

 

Днес търся те в нещо едва доловимо —

да свети повито в прозрачно небе,

да пее с копита на тайнствено конче

в ухото на бяла предпролетна нощ,

да дъха на прахан и люто огниво,

да бъде светкавица глуха в нощта,

когато земята притихва, щастливо

опряла гърдите на мъжки ръце…

 

Да има на челото луничка тъмна,

да носи в косите си оня венец —

оплетен от дивия цвят на съня ми

и хвърлен в зелена планинска река;

да пази в очите си въгленче живо,

обвило в зениците тъмна роса,

и в нощите зимни все тъй да заспива

в постеля от билки сред пъстра гора.

 

И днес не разпитвам за тебе, защото

над твоите стъпки поникнал е сняг,

и зная, че в моето време ще дойдеш

с кипежа на облачен ябълков цвят.