Реймънд Чандлър
Нефритената огърлица (7)

7. Правя си сметката без кръчмаря

Хотел „Тремейн“ беше далеч извън Санта Моника, близо до гробището за коли. Околовръстна железопътна линия разсичаше улицата на две платна. Точно когато наближих пресечката, където се намира търсеният от мен номер, се зададе влак с два вагона. Носеше се с осемдесет километра в час и вдигаше шум колкото излитащ транспортен самолет. Аз също увеличих скоростта, подминах пресечката успоредно с влака и спрях на циментираната площадка пред отдавна изоставен пазар. Слязох и надникнах зад ъгъла.

Виждах надписа на хотел „Тремейн“ над тясна врата между две витрини — и двете празни. Стара двуетажна постройка без асансьор. Дървенията сигурно вонеше на газ, абажурите бяха пукнати, памучните пердета — от рехава дантела, а пружините издънени. До болка ми бяха познати тези хотели. Бях спал в тях, следил бях престъпници, бях се карал със злобни мършави съдържателки, в тях бяха стреляли по мен и нищо чудно някой ден да ме изнесат с краката напред от такъв именно хотел. Това са свърталища на всякакъв измет — пияници, наркомани и бандити, които ти теглят куршума, преди да си казал „здрасти“.

Бирарията беше от моята страна на улицата.

Върнах се до „Крайслера“ и влязох вътре, за да напъхам пистолета в колана си. После тръгнах по тротоара.

Над вратата на заведението пишеше „БИРА“ с червени неонови букви. Широк сенник прикриваше витрината — противно на закона. Явно помещението, което заемаше половината от фасадата, някога е било магазин.

Барманът играеше флипер с парите от касата, а на един от столовете седеше мъж с килната на тила шапка и четеше някакво писмо. Цените бяха надраскани с бяло върху огледалото зад бара.

Самият бар представляваше прост тежък дървен тезгях. От двете му страни висеше по един стар каубойски патлак калибър 44, в евтин кобур, какъвто нито един каубой не би носил. По стените висяха надписи, които предупреждаваха, че не се сервира на кредит, и съветваха какво да се вземе срещу махмурлук и лош дъх. Имаше и снимки на няколко чифта красиви крака.

Заведението не даваше вид, че успява да покрие дори разходите си.

Барманът остави флипера и влезе зад тезгяха. Беше около петдесетгодишен, навъсен, с протрито дъно на панталона. Вървеше тъй, сякаш имаше мазоли. Мъжът върху стола продължаваше да хихика над писмото си, написано със зелено мастило върху розова хартия.

Барманът положи и двете си подпухнали ръце върху тезгяха и ме изгледа с безизразно лице на комедиант.

— Бира — казах аз.

Наточи я бавно и махна пяната със стар готварски нож.

Отпивах от бирата си, като държах чашата с лявата ръка. След малко се обадих:

— Да си виждал напоследък Лу Капака?

Струваше ми се, че въпросът ми звучи съвсем нормално. В нито един вестник не бях прочел дори ред за Лу Капака и Фуенте Мексиканеца.

Барманът ме изгледа безизразно. Кожата над очите му беше грапава като на гущер. Най-после проговори с дрезгав шепот:

— Не го познавам.

Широк бял белег пресичаше гърлото му. Някога там бе влизал нож, което и обясняваше дрезгавия шепот.

Мъжът с писмото изведнъж се изсмя силно и се плесна по бедрото.

— Трябва да го прочета на Лоса — каза той, като се превиваше от смях. — Това си е извадено направо от кенефа. — И се свлече от стола, бавно се упъти към една врата и излезе през нея. Беше плещест, мургав мъжага, който наглед не се отличаваше с нищо особено. Вратата се затвори зад гърба му.

Барманът дрезгаво изхриптя:

— Лу Капака, викаш? Странно име. Сума народ се влачи тук. Знам ли кой как се казва. Ченге ли си?

— Частно — отвърнах. — Не се притеснявай. Само си пия бирата. Този Лу Капака е от брикетите. Светлокафяв. Млад.

— Ами може и да съм го виждал някога. Не помня.

— Кой е Лоса?

— А, той ли? Това е шефът. Магун Лоса.

Мъжът накисна тежък пешкир в една кофа, усука го, изстиска го и го провлече по тезгяха, като го държеше за краищата. Пешкирът образуваше палка, около шест сантиметра дебела и петдесетина дълга. С такова нещо спокойно можеш да изпратиш човек на оня свят, стига да знаеш как да го използваш.

Онзи с розовото писмо влезе от задната врата, като все така се кискаше, пъхна листа в страничния си джоб и се насочи към флипера. По този начин оставаше зад гърба ми. Започнах леко да се притеснявам.

Набързо привърших бирата си и слязох от стола. Барманът все още не беше прибрал десетте ми цента. Държеше усукания пешкир и бавно го клатеше напред-назад.

— Хубава бира — рекох. — Е, благодаря.

— Пак заповядайте — прошепна той и преобърна чашата ми.

Това отмести погледа ми за секунда. Когато отново вдигнах очи, задната врата беше отворена и на прага й стоеше огромен мъжага с огромен пистолет в ръка.

Не говореше. Просто си стоеше. Пищовът зееше срещу мен. Приличаше на тунел. Мъжът беше много широкоплещест и доста мургав. С телосложение на борец. Типичен главорез. Определено нямаше вид на човек, чието истинско име е Магун.

Никой не продумваше. Барманът и мъжът с огромния патлак просто се бяха вторачили в мен. И тогава чух, че по околовръстната линия идва влак. Приближаваше бързо и шумно. Това щеше да бъде моментът. Сенникът бе спуснат над цялата предна витрина и никой не можеше да надникне в заведението. Влакът щеше да вдигне страхотна дандания, в която няколко изстрела щяха да потънат незабелязано.

Шумът от приближаващия влак се усилваше. Трябваше да се размърдам, преди да е станал достатъчно силен. Хвърлих се през бара с главата напред. Сред всеобщия трясък нещо глухо изпука, а после издрънча отгоре — очевидно на стената. Така и не разбрах какво е било. Влакът преминаваше, извисявайки тътена си до кресчендо.

Ударих се в краката на бармана и мръсния под почти едновременно. Мъжът седна на врата ми. Така притиснах носа си в локва вкисната бира, а едното си ухо върху доста твърд циментов под. Едва не завих от болка. Лежах ниско долу зад тезгяха, полуизвърнат на лявата си страна. Измъкнах пистолета от колана си. Истинско чудо беше как не се бе откачил и плъзнал надолу в крачола.

Барманът изхриптя раздразнено, нещо горещо ме парна и за момента не чух повече изстрели. Не го застрелях. Само забих дулото на пистолета си на място, където някои хора са чувствителни. Той се оказа от тях.

Излетя от мен като гнусна муха. И ако не изкрещя, то не беше от липса на желание. Извъртях се още малко и опрях пистолета в дъното на панталона му.

— Мирувай! — изръмжах. — Не искам да ставам вулгарен.

Изтрещяха още два изстрела. Влакът беше отминал, но ония не ги беше грижа. Този път оловото мина през дървото. Тезгяхът бе стар и масивен, но не достатъчно масивен, за да спре куршуми калибър 45. Барманът въздъхна над мен. Нещо топло и мокро капна на лицето ми.

— Мене убихте, момчета — изхриптя той и започна да пада отгоре ми.

Изплъзнах се тъкмо навреме, стигнах до края на тезгяха, който беше по-близо до предната витрина на заведението, и надникнах зад ъгъла. Лице с кафява шапка се мъдреше на трийсетина сантиметра от моето, на същото ниво. Гледахме се частица от секундата, която ми се стори достатъчно дълга, че да може едно дърво да достигне зряла възраст, но в действителност бе толкова кратка, че барманът все още падаше зад мен.

Този бе последният ми пистолет и на никого нямаше да позволя да ми го отнеме. Вдигнах го преди още мъжът да разбере какво става. Той не направи нищо. Просто се хлъзна на една страна и от устата му бликна силна червена струя.

Този изстрел го чух. Беше толкова силен, че прозвуча като края на света, толкова силен, че почти не чух затръшването на задната врата. Пропълзях още по-напред, блъснах с погнуса нечий пистолет и показах шапката си иззад тезгяха. Никой не стреля по нея. Подадох едно око и част от лицето си.

Задната врата беше затворена и пространството пред нея — празно. Изправих се на колене и се ослушах. Затръшна се втора врата и изрева автомобилен двигател.

Направо откачих. Пресякох помещението на бегом, рязко отворих вратата и нахълтах оттатък. Бяха ми скроили номер. Затръшнатата врата и шумът от автомобила се оказаха само примамка. Успях да зърна бутилката в замахващата ръка.

Това ми беше третият нокаут през последните двайсет и четири часа.

Този път дойдох в съзнание с крясък и острия мирис на амоняк в ноздрите. Понечих да замахна срещу някакво лице, но нямаше с какво. Ръцете ми се бяха превърнали в две четиритонни котви. Пошавах немощно и изстенах.

Лицето пред мен постепенно изкристализира в отегчената и въпреки това внимателна мутра на човек в бяла престилка — лекар от „Бърза помощ“.

— Харесва ли ти? — ухили ми се той. — Някои са го пиели навремето. С глътка вино.

Подръпна ме. Нещо започна да щипе. Усетих боцването на игла.

— Малко морфин — рече. — Главата ти е здравата пострадала. Ще притъпи болката, но ще останеш в съзнание.

Лицето му изчезна. Зашарих с очи. Всичко ми беше като в мъгла. После съзрях лице на момиче — притихнало, съсредоточено, грижовно. Каръл Прайд.

— Да — установих. — Проследила си ме. Естествено.

Тя се усмихна и се отмести. После пръстите й галеха бузата ми, а аз не можех да я видя.

— Момчетата от патрулната кола едва не те изтърваха — каза тя. — Бандитите те бяха омотали целия в един килим, за да те натоварят на някакъв камион отзад.

Не виждах особено добре. Едър червендалест мъж в синьо изплува пред мен. В ръката си държеше пистолет със зейнало дуло. Отнякъде се разнесоха нечии стенания.

Каръл каза:

— Ония бяха омотали още двама, но те бяха мъртви. Пфу!

— Върви си вкъщи — измърморих сънливо. — Върви да си пишеш статията.

— Това ми го каза и преди, глупчо. — Тя продължи да ме гали по бузата. — Надявах се да измислиш нещо ново. Замаян ли си?

— За всичко сме се погрижили — рязко се обади нов глас. — Закарайте този надупчения някъде, където ще можете да го обработите. Искам го жив.

Рийвис се приближи към мен като през мъгла. Лицето му се оформи бавно — сиво, бдително, малко сурово. То се сниши. Сигурно бе седнал близо до мен.

— Не можеше да не си покажеш рогата — каза той рязко, раздразнено. — Добре, говори. Не ми пука как е главата ти. Намерил си каквото си търсил.

— Дай ми да пийна.

Смътно раздвижване, стъклен отблясък, отворът на бутилка докосна устните ми. В гърлото ми нахлу парлива течност — извор на сила. Една част потече като студена струйка по брадата ми и аз отместих глава.

— Благодаря. Пипнахте ли Магун, най-едрия?

— Тъпкан е с олово, но още мърда. На път е за града.

— Намерихте ли индианеца?

— Ъ? — Рийвис преглътна.

— В храсталаците под Кръста на мира, долу при Палисадите. Аз го убих. Неволно.

— Света Дево…

Полицаят изчезна отново, а пръстите галеха бавно и ритмично бузата ми. Рийвис се върна и пак седна.

— Кой е тоя индианец? — рязко попита той.

— Горилата на Сукесян. Сукесян Медиума. Той…

— Знаем за него — горчиво ме прекъсна Рийвис. — Ти, ченге, беше в безсъзнание цял час. Момичето ни разказа за визитките. Твърди, че тя е виновна, но аз не вярвам. Така или иначе, има нещо гнило в тая работа. Но няколко от момчетата отидоха да проверят.

— Аз бях у тях — рекох. — В къщата му. Той знае нещо, но не съм наясно какво. Беше го страх от мен и въпреки това не ме очисти. Странно.

— Аматьор — сухо каза Рийвис. — Оставил е на Магун Лоса да свърши тази работа. Магун Лоса беше главорез от класа — поне доскоро. Досието му е дълго оттук до Питсбърг… На. Но по-кротко. Това уиски е за предсмъртни признания. Прекалено изискано е за теб.

Бутилката отново докосна устните ми.

— Слушай — обадих се завалено, — това е бил ударният взвод. Сукесян е бил мозъкът, а Линдли Пол доносникът. Сигурно се е опитал да ги измами…

— Глупости — рече Рийвис и точно тогава се чу далечен телефонен звън и един глас извика:

— За вас, лейтенанте.

Рийвис отиде да се обади. Когато се върна, не седна.

— Може би си прав — каза тихо. — Дори не може би, а сигурно. Обадиха се от една къща на върха на хълма в Брентъд Хайтс. На някакъв стол седял златокос мъртвец, а над него плачела жена. Самоубийство. На масата до трупа имало нефритена огърлица.

— Твърде много мъртъвци станаха — рекох и загубих съзнание.

Свестих се в линейката. Отначало помислих, че съм сам. После усетих ръката й и знаех, че не съм. Сега вече бях сляп като къртица. Не виждах дори светлината. Цялата ми глава беше омотана в превръзки.

— Лекарят е отпред при шофьора — обади се тя.

— Можеш да ми държиш ръката. Искаш ли да те целуна?

— Ако това с нищо не ме обвързва — отвърнах.

Тя тихичко се изсмя.

— Май ще оживееш — рече и ме целуна. — Косата ти мирише на уиски. С него ли се къпеш? Лекарят забрани да говориш.

— Халосаха ме с пълна бутилка. Казах ли на Рийвис за индианеца?

— Да.

— Казах ли му, че госпожа Прендъргаст смята, че Пол е бил замесен…

— Изобщо не си споменавал за госпожа Прендъргаст — бързо отвърна тя.

На това не отговорих нищо. След малко Каръл се обади:

— Този Сукесян приличаше ли на сваляч?

— Лекарят е казал да не говоря — отвърнах.