Реймънд Чандлър
Убиец в дъжда (6)

6

На долния етаж се помещаваха два магазина — на Стайнър и „Бижута на кредит“. Бижутерът стоеше на входа — едър, побелял, черноок евреин с около деветкаратов диамант на ръката. Минах покрай него, за да вляза у Стайнър, и лека многозначителна усмивка изкриви устните му.

Дебел син килим покриваше помещението от стена до стена. До сините кожени кресла стояха пепелници. Върху ниски масички имаше книги с орнаменти върху кожените подвързии. Дървена преграда с врата отделяше задната част на помещението. В ъгъла до преградата зад бюрце с настолна лампа седеше жена.

Тя се изправи и тръгна към мен, като поклащаше слаби бедра в плътно прилепнала рокля от черна материя, която не отразяваше светлината. Беше пепеляворуса, със зеленикави очи под гъсто намазани мигли. На ушите си имаше големи кръгли черни клипсове, зад тях меко се спускаше косата. Маникюрът й беше сребрист.

Отправи ми усмивка, която според нея беше приветлива, а според мен напрегната гримаса.

— Търсите ли нещо?

Дръпнах шапката си ниско над очите и се направих на силно смутен. После попитах:

— Стайнър тук ли е?

— Днес няма да дойде. Бих могла да ви покажа…

— Аз продавам — отвърнах. — Нещо, което той отдавна търси.

Посребрените нокти докоснаха косата зад едното ухо.

— О, продавате… Елате тогава утре.

— Да не е болен? Бих могъл да отида у тях — предложих с надежда. — Знам, че ще иска да види това, което му нося.

Тя определено се подразни. Наложи се известно време да успокоява дишането си. Когато проговори обаче, гласът й бе доста спокоен.

— Няма… няма никакъв смисъл да ходите. Днес не е в града.

Кимнах, придадох необходимото разочаровано изражение на лицето си, докоснах шапка и тъкмо се канех да се обърна, когато пъпчивият младеж от предната вечер надникна през вратата в преградата. Зърна ме и мигом скри главата си, но не преди да съм видял няколкото набързо опаковани кашона с книги на пода в задната стаичка.

Кашоните бяха малки, отворени и книгите нахвърлени как да е. С тях се занимаваше мъж, облечен с чисто нов работен гащеризон. Вече изнасяха част от имуществото на Стайнър.

Излязох от магазина, отидох до ъгъла, а после се върнах обратно по страничната улица. Пред задния вход беше паркиран малък черен камион без надписи, с открита каросерия, в която се виждаха кашони. Докато гледах, мъжът в работния гащеризон излезе и натовари поредния кашон.

Върнах се на „Булеварда“. Половин пряка по-нагоре някакъв младеж с нагла физиономия четеше списание в паркирано до тротоара такси. Показах му една банкнота и рекох:

— Ще проследим ли един?

Той ме огледа от глава до пети, отвори вратата и пъхна списанието зад огледалото за обратно виждане.

— Дадено, шефе — отвърна бодро.

Отидохме до ъгъла и зачакахме край пожарен кран.

В камиона имаше около дванайсет кашона, когато мъжът в новия гащеризон се качи в кабината и включи мотора. Бързо профуча по алеята и сви наляво по първата пряка. Моят шофьор направи същото. Караше много бързо, а „Гарфилд“ бе задръстен. Таксиджията го следеше от твърде далеч. Тъкмо му го казвах, когато камионът отново отби от „Гарфилд“ и потегли на север. Улицата, по която зави, се казваше „Британи“. Стигнахме до нея, а от камиона нямаше и следа.

Хлапакът с наглата физиономия, който ме возеше, промърмори нещо успокояващо през разделителното стъкло, след което поехме по „Британи“ с четири мили в час, като търсехме камиона зад храстите. Категорично оказах да се успокоя. „Британи“ продължи още малко на изток, около две преки, след което пресече „Рандал плейс“. Там, където улиците се срещаха, се получаваше нещо като триъгълник и на това място бе построен бял жилищен блок. Главният му вход гледаше към „Рандал плейс“, а входът на подземния гараж — към „Британи“. Минавахме покрай него и таксиджията обясняваше, че камионът не може да е толкова далече, когато го зърнах в гаража.

Заобиколихме блока, спряхме пред главния вход, измъкнах се от колата и влязох във входа.

Нямаше домофон. Бюро беше избутано назад до стената, сякаш никой повече нямаше да го използва. Над него върху позлатени пощенски кутии бяха изписани имената на живеещите в блока.

Името до четиристотин и пети апартамент беше Джоузеф Марти. Джо Марти се казваше мъжът, който ходел с Кармен Дравец, докато баща й не му дал пет хиляди долара, за да я остави на мира и да иде да си играе с друго момиче. Можеше да е същият Джо Марти.

Спуснах се по стълбите и през врата с армирано стъкло попаднах в полумрака на гаража. Мъжът с чисто новия гащеризон товареше кашони в асансьора.

Застанах до него, запалих цигара и го загледах. Не му хареса, но нищо не каза. След малко се обадих:

— Да не го претовариш, приятел. Вози само половин тон. Къде ще ги качваш?

— У Марти, четиристотин и пети — отвърна той, след което май съжали, че го е казал.

— Добре — рекох. — Бая четене има тук.

Върнах се по стълбите, излязох от блока и отново седнах в таксито. Колата ме закара до центъра, пред сградата, в която се намираше кантората ми.

Дадох на шофьора твърде много пари, а той ми даде мръсна визитка, която хвърлих в медния плювалник до асансьорите.

Дравец подпираше стената до вратата на кантората ми.