Реймънд Чандлър
Удавницата (5)

5. Златната верижка

Обадих се на Хауард Мелтън в дома му в Бевърли Хилс един час след смрачаване. Обадих се от пощата — дървена барачка, на половин пряка от главната улица на Пума Пойнт, докъдето почти не достигаха изстрелите от стрелбището, трополенето на летните кънки, мелодичните сигнали на автомобилните клаксони и воят на танцовата музика от ресторанта на хотел „Индианска глава“.

Телефонистката избра номера и ми каза да се обадя от стаята на началника. Влязох, затворих вратата, седнах пред малко бюро и вдигнах слушалката.

— Открихте ли нещо там горе? — попита гласът на Мелтън. Тембърът му бе леко надебелен, като след три коктейла.

— Нищо от това, което очаквах. Но тук се е случило нещо, което няма да ви хареса. Как го искате — направо или опаковано в коледна хартия?

Той се прокашля. От стаята му не се чуваха никакви други шумове.

— Предпочитам направо — каза уверено.

— Бил Хейнс твърди, че жена ви упорито му се е слагала. В крайна сметка го е свалила. Напили се заедно същата сутрин, когато тя заминала. После Хейнс имал скандал с жена си и отишъл на северния бряг на Пума Лейк да се донапие. Върнал се към два сутринта. Предавам ви само неговите думи, нали разбирате?

Почаках малко. Най-после гласът на Мелтън се обади:

— Чух. Продължавайте, Далмас.

Интонацията му беше безизразна, безчувствена като камък.

— Когато се прибрал вкъщи, и двете жени били заминали. Жена му, Берил, оставила бележка, в която пишела, че по-скоро би умряла, отколкото да живее с долен измамник като него. Оттогава не я е виждал — до днес.

Мелтън се изкашля отново. Звукът остро изпука в ухото ми. По жицата се чуваше пращене и съскане. Някаква телефонистка се намеси и аз й казах да ходи да се напудри. След прекъсването Мелтън се обади.

— И Хейнс ви разказа всичко това? На един напълно непознат човек?

— Занесох му алкохол. Той обича да пие и умираше да си поговори с някого. Уискито свали всички бариери. Но има още. Казах, че не беше виждал жена си до днес. А днес тя изплува от вашето езерце. Сам можете да си представите как изглеждаше.

— Боже Господи! — извика Мелтън.

— Беше заседнала под подводната площадка на кейчето, останало от кинаджиите. Местният началник на полицията, Джим Тинчфийлд, смята, че тая работа не е чиста. Задържа Хейнс. Най-вероятно заминаха за Сан Бернардино да се срещнат с районния прокурор, да направят аутопсия и прочие.

— Значи Тинчфийлд смята, че Хейнс я е убил, така ли?

— Допуска и тази възможност. Той явно не обича да казва всичко, което мисли. Хейнс изигра страхотно ролята на съкрушения съпруг, но този Тинчфийлд не е глупак. А може и да знае за Хейнс куп неща, които не са ми известни.

— Претърсихте ли хижата му?

— Не, поне докато бях там. Може би по-късно.

— Разбирам.

Това вече бе глас на уморен, изцеден до капка човек.

— Делото е добре дошло за окръжния прокурор по време на предизборна кампания — рекох, — но не и за нас. Ако се наложи да ме разпитат като свидетел, ще трябва да обявя професията си — под клетва. Това означава да кажа какво съм правил там горе — поне донякъде. А това пък означава да бъдете въвлечен и вие.

— Струва ми се — глухо се обади Мелтън, — че вече съм въвлечен. Ако жена ми… — Той млъкна и изруга.

Дълго не проговори. По жицата се носеха обичайните шумове, после се чу по-силно пращене — навярно гръмотевица някъде из планините.

Най-после се обадих:

— Берил Хейнс е имала собствен форд. Не е карала колата на Бил, която е приспособена така, че падалите да се натискат само от левия крак. Та нейният форд е изчезнал. А и тази бележка не ми звучи като писмо на самоубиец.

— Какво смятате да правите сега?

— Започва да ми се струва, че нещо непрекъснато ме отклонява от истинската ми работа. Може би тази вечер ще сляза долу. Мога ли да ви се обадя вкъщи?

— По всяко време — отвърна той. — Ще си бъда у дома цяла вечер и цяла нощ. Обадете ми се, когато искате. Никога не съм допускал, че Хейнс е такъв човек.

— Обаче сте знаел, че жена ви има периодични пристъпи на алкохолизъм, и сте я оставил горе сама.

— Божичко — продума той, сякаш изобщо не ме е чул. — Някакъв си с дървен…

— О, да оставим тази част от историята — изръмжах. — И без нея всичко е достатъчно гнусно. Дочуване.

Затворих, влязох в канцеларията и платих на момичето за разговора. После се върнах на главната улица и седнах в колата си, която бях паркирал пред дрогерията. Улицата преливаше от пищни неонови реклами, блясък и шумотевица. Струваше ми се, че в сухия планински въздух всеки звук се пренася на километри. Чувах как хората разговарят на една пряка от мен. Отново излязох от колата, купих още една половинка уиски от дрогерията, качих се и подкарах.

Стигнах до мястото, където пътят за Литъл фон Лейк се отделя от главното шосе, отбих встрани и се замислих. После свих по планинския път и подкарах към имота Мелтън.

Сега портата на частния път беше затворена и заключена с катинар. Скрих колата в храстите отстрани, покатерих се през вратата и тихо тръгнах по пътя, докато пълното със звездни отблясъци езеро изведнъж светна в краката ми. Хижата на Хейнс тънеше в мрак. Другите вили на отсрещната страна на езерото смътно се очертаваха на фона на тъмния склон. Старото воденично колело край бента изглеждаше нелепо смешно в самотата си. Ослушах се — не чух нито звук. В планината няма нощни птици.

Отидох на пръсти до хижата и опитах вратата — заключена. Заобиколих отзад и намерих друга заключена врата. Обиколих цялата хижа, като движех подобно на котка върху мокро дюшеме. Побутнах единствения незамрежен прозорец — и той заключен. Спрях и отново се ослушах. Прозорецът не беше много плътно затворен. На този въздух дървото съхне бързо и се свива. Опитах се да провра ножа си между двете крила, които се отваряха навътре. Не стана. Облегнах се на стената, вперил поглед в студения блясък на езерото, и отпих от шишето. Това ми вдъхна увереност. Оставих бутилката, вдигнах голям камък и разбих рамката, без да счупя стъклото. Повдигнах се на перваза и се прехвърлих в хижата.

Ярка светлина ме заслепи право в очите.

Спокоен глас се обади:

— На твое място бих останал да си почина там, синко. Трябва да си капнал от умора.

Лъчът ме подържа за миг забучен върху стената, после щракна ключ и лампата светна. Лъчът угасна. Тинчфийлд седеше невъзмутимо на тапициран с кожа стол, до маса, от която глупаво се поклащаше някакъв шал с кафяви ресни. Беше със същите дрехи, с които бе облечен и следобед, а в допълнение — кафява вълнена винтяга. Челюстите му безшумно се движеха.

— От кинаджийския реквизит е останала три километра жица — замислено каза. — Едно удобство за хората тук. Та какво беше намислил, синко, освен влизане с взлом?

Взех стол, седнах и огледах хижата. Стаята беше малка, квадратна, с двойно легло, парцалена черга и още няколко скромни мебели. През отворената врата отсреща се виждаше ъгълчето на готварска печка.

— Имах една идея — рекох, — но от мястото, където съм седнал сега, ми изглежда глупава.

Тинчфийлд кимна, а очите му ме разучаваха без неприязън.

— Чух колата ти — каза. — Знаех, че си на частния път и идваш насам, но ходиш дяволски безшумно. Изобщо не те чух да се приближаваш. Изпитвам силно любопитство към теб, синко.

— Защо?

— Не ти ли е малко тежичко под лявата мишница?

Ухилих се.

— Може би ще бъде най-добре да ти кажа всичко.

— Не се притеснявай, особено за това, дето нахлу през прозореца. Аз съм сговорчив човек. Предполагам, имаш право да носиш патлака, а?

Бръкнах в джоба си и оставих портфейла си отворен върху масивното му коляно. Той го повдигна внимателно към светлината и разгледа фотокопието от разрешителното ми в целулоидна калъфка. После ми върна портфейла.

— Нещо все ми подсказваше, че се интересуваш от Бил Хейнс — рече. — Частен детектив, значи? Хм, имаш яко телосложение и лицето ти не говори много. Аз също се безпокоя за Бил. Хижата ли смяташе да претърсиш?

— Беше ми хрумнало нещо такова.

— Аз лично нямам нищо против, но не е необходимо. Вече разрових навсякъде. Кой те е наел?

— Хауард Мелтън.

Известно време Тинчфийлд дъвка мълчаливо.

— А мога ли да попитам защо?

— За да намеря жена му. Изчезнала е преди две седмици.

Тинчфийлд свали шапката от главата си и разреши мишата си коса. Изправи се, отключи и отбори вратата. Седна отново и ме изгледа мълчаливо.

— Много държи да не се разчуе — обясних. — Заради някаква слабост на жена му, която можела да му провали кариерата.

Тинчфийлд ме гледаше, без да мига. Под жълтата светлина на лампата едната половина на лицето му изглеждаше като излята от бронз.

— Нямам предвид пиянството или Бил Хейнс — добавих.

— Нито едно от тези неща не обяснява желанието ти да претърсиш хижата на Бил — меко каза той.

— Просто умирам да си вра носа навсякъде.

Тинчфийлд не помръдна цяла минута, през която вероятно обмисляше поднасям ли го, или не, и ако го поднасям, дали му пука. Най-после рече:

— Това ще те заинтересува ли, синко?

Извади сгънато парче вестник от скосения джоб на винтягата си и го разтвори на масата под лампата. Приближих се да погледна. Върху вестника лежеше тънка златна верижка с миниатюрна закопчалка. Верижката беше прерязана с клещи. Закопчалката не беше отключена. Верижката бе къса, не повече от десетина-дванайсет сантиметра, а закопчалката — горе-долу с диаметъра на верижката. И върху нея, и върху вестника имаше полепнал бял прашец.

— Къде мислиш я намерих? — попита Тинчфийлд.

Наплюнчих пръста си, докоснах белия прашец и го опитах на вкус.

— В пакет брашно, тоест тук, в кухнята. Това е верижка за глезен. Някои жени никога не ги свалят. Който е свалил тази, не е притежавал ключето.

Тинчфийлд благо ме изгледа. Облегна се назад, потупа се по коляното с огромното си ръчище и се усмихна унесено към чамовите дъски по тавана. Аз пък запремятах една цигара из пръстите си и седнах отново. Тинчфийлд сгъна парчето вестник и пак го прибра в джоба си.

— Предполагам, това е всичко, освен ако не желаеш да поразгледаш в мое присъствие.

— Не — отвърнах.

— Изглежда, всеки от нас сам ще си прави заключенията.

— Бил каза, че госпожа Хейнс е имала кола. Форд.

— Ъхъ. Синя, с две врати. Долу на пътя е. Блъсната в скала.

— Не прилича особено на планирано убийство.

— Не мисля, че нещо е било планирано, синко. Просто внезапно го е връхлетяло. Може да я е удушил — ръцете му са страхотно яки. После се е наложило да се отърве от трупа. Направил го е по най-добрия начин, за който е успял да се сети, а за човек с дървен крак се е справил дяволски добре.

— Това с колата повече ми прилича на самоубийство — рекох. — Планирано самоубийство. Известни са случаи, когато хора са се самоубивали по такъв начин, че да натопят за убийство някого, когото са мразили. Тя не би закарала колата надалеч, защото е трябвало да се връща обратно пеша.

Тинчфийлд каза:

— Между другото, Бил също би имал затруднения с шофирането, след като е свикнал да кара само с левия крак.

— Той ми показа бележката от Берил, преди да намерим тялото. И аз отидох на кея първи.

— С теб бихме могли да се разберем, синко. Добре. Ще видим. Бил е добър по душа, като изключим, че според мен ветераните от войната си придават прекалено голяма важност. Някои са прекарали три седмици в подготвителен лагер, а се държат така, сякаш са ранявани девет пъти. Бил трябва да е изпитвал много сантиментални чувства към верижката, която намерих.

Той стана и тръгна към вратата.

— На шейсет и две години съм — рече през рамо. — Срещал съм хора, които са вършили най-смахнати неща. Веднага бих казал, че да скочиш в студеното езеро с всичките си дрехи, да поплуваш здравата, докато се навреш под онази дъска, и после просто да си умреш там, е доста смахнато като идея. От друга страна, тъй като и без това ти разкривам всичките си тайни, а ти не ми казваш нищо, ще добавя, че се е налагало няколко пъти да разговарям с Бил за това, че побийва жена си, когато е пиян. Няма да прозвучи никак добре на съдебните заседатели. И ако верижчицата е от крака на Берил Хейнс, това ще е достатъчно да го изпратят в онази чудесна нова газова камера на север. С теб не е зле да се прибираме у дома, синко.

Изправих се.

— И не пуши по пътя — добави. — Тук при нас, в планината, това е забранено.

Прибрах незапалената цигара в джоба си и излязох в нощта. Тинчфийлд изгаси лампата, заключи хижата и пусна ключа в джоба си.

— Къде си отседнал, синко?

— Ще сляза в „Олимпия“, в Сан Бернардино.

— Хубаво е там, но нямат нашия планински климат. Прекалено горещо е.

— Обичам да ми е горещо — рекох.

Отидохме заедно до пътя и Тинчфийлд сви вдясно.

— Колата ми е на края на езерото. Ще ти кажа „лека нощ“, синко.

— Лека нощ, шерифе. Мисля, че убийството не е дело на Бил.

Той вече си беше тръгнал, та не се обърна.

— Хм, ще видим — промърмори тихо.

Върнах се до портата, прекачих се отгоре, намерих колата си и се спуснах обратно на тесния път край водата. От шосето свих на запад към бента и към долината.

По пътя реших, че ако местните жители не преизберат Тинчфийлд за началник на полицията, ще направят голяма грешка.