Томас Грийниъс
Мисията Атлантида (4)

3.

Асех, Индонезия — Рим

 

Доктор Серена Сергети се спусна на шейсетина метра над смарагдовозелените оризища, след което стабилизира хеликоптера. Слънцето бе успяло да пробие черните облаци, но над тучните гористи склонове се търкаляха гръмотевици. Очевидно дъждът беше неизбежен.

Тя приближаваше град Лхоксеумаве в залятия от военни размирици район на Индонезия, познат до неотдавна като Холандски Западни Индии. В провинцията имаше повече от двадесет хиляди сираци — жертви на десетилетната борба между асехските сепаратисти и индонезийските военни. А сега сред мюсюлманската групировка се бе внедрила и Ал Кайда, а терористите правеха ситуацията още по-взривоопасна. Затова тя бе длъжна да стори нещо, за да помогне на тези деца, които светът очевидно бе забравил.

Докато прелиташе над блатата, погледна надолу и зърна отражението на слънцето в нефтената ивица. Имаше разлив на нефтения кладенец на „Ексън Мобайл Кластър II“, който бе отровил местните оризища, овощните градини и фермите за скариди. Не че не се бе случвало и преди просто този разлив изглеждаше далеч по-заплашителен от предишните. Вдовиците и сираците в близките селца Пуук, Нибонг Баро и Танджун Круен Пасе сега ще бъдат напълно лишени от препитание. Ще бъдат принудени да се преместят в друга област най-малко за шест месеца, а вероятно и година, за да търсят някаква прехрана.

Тъкмо се канеше да включи вградената на борда на хеликоптера камера с дистанционно управление, когато в слушателките й заговори глас на английски, но със силен чужд акцент: „Добре дошли в Пост Тринадесет, сестро Сергети!“.

Серена се обърна и зърна индонезийски военен хеликоптер с тежки картечници на борда, който летеше успоредно на нейния. Гласът отново заговори: „Сега ще се приземите на хеликоптерната площадка в центъра на комплекса“.

Серена зави рязко надясно и започна да се издига, но точно в този момент по корпуса на хеликоптера забарабаниха куршуми.

„Незабавно се приземете! — изговори властно гласът в слушалките й. — Иначе ще ви взривим!“

Тя стисна здраво джойстика и се наклони по посока на хеликоптерната площадка. Едва докосна платформата, когато машината й бе обградена от войници в зелени камуфлажни униформи, стиснали здраво своите автомати М–16.

Бяха подразделенията „Копасус“ — индонезийските специални части, базирани в близкия Кемп Ранкун. Серена веднага ги позна, още докато слизаше с вдигнати ръце от своя хеликоптер. Кемп Ранкун, гнездо на множество случаи на издевателства над човешкото достойнство, беше собственост на „Пи Ти Арун“ — индонезийския нефтен гигант, в който дялово участие имаше и „Ексън Мобайл“, обслужващ Пост Тринадесет.

Стената от въоръжени мъже се раздели, за да пропусне мощен джип. Джипът закова на място и от него излезе офицер — полковник, ако се съдеше от звездите на пагоните му. Иначе беше слаб млад мъж на двадесет и няколко години. Зад него провлачваше крак по-възрастен, подпухнал цивилен с европейски черти, от чиито летаргични движения и нервно стрелкащи се очи Серена заключи, че това сигурно е местният американски представител на нефтената компания.

— Какво значи всичко това? — извика тя.

— О, сестро Сергети! — изрече полковникът на английски. — Вярно е, че говорите местния език като индонезийка, но въобще не приличате на такава. Както виждам, снимките ви по вестниците са спестили много от вашата красота. Както и от уменията ви на пилот.

— Работата ми налага да се науча, полковник — отбеляза тя с родния си австралийски акцент.

— И каква е тази работа? Доколкото знам, призванията ви са твърде много.

— Да доставям храна и медицински средства на най-бедните от бедните в Африка и Азия, защото техните правителства са толкова корумпирани, че дори и пратките на ООН не успяват да се доберат до селищата в нужда — отговори тя. — Или изчезват, или гният по доковете, защото пътищата са непроходими.

— Тогава сте попаднали на погрешното място, мадам — проточи с американски акцент цивилният. — Аз съм Лу Хакет, главен изпълнителен директор на тази операция тук. Би трябвало сега да сте в Източен Тимур и да помагате на тамошните католици да се справят с мюсюлманите. Какво правите в един изцяло мюсюлмански регион като Асех?

— Документирам случаите на нарушения на човешките права, господин Хакет — отговори Серена. — Бог обича и мюсюлманите, и асехските сепаратисти. А може би дори и американските бизнесмени.

— Нарушения на човешките права ли? Не и тук! — отсече господин Хакет, като не отлепяше поглед от хеликоптера й, който в момента техниците на индонезийските специални части изтърбушваха.

Серена го погледна право в очите и отвърна:

— Искате да кажете, че онзи нефтен разлив, който унищожи фермите за скариди, не е ваш?

— Не бих нарекъл един невинен и напълно случаен инцидент нарушение на човешките права.

След тези думи бизнесменът притеснено изтри чело със стара, износена кърпичка. Серена не пропусна да забележи логото на кърпичката. Носеше печата на президента на САЩ. Безсъмнено дреболия, останала му за спомен от поредната кампания по набиране на средства за избори.

— Значи вашата компания не е построила казармите тук, в Пост Тринадесет, откъдето има толкова жалби за мъчения на затворени и разпитвани хора, жертви на нарушенията на човешките права? — продължи Серена, като хвърли поглед и към индонезийския полковник. — Или може би не осигурявате и оборудването за копаене на дълбоките масови гробове, за да могат местните военни да погребват жертвите си в Сентан Хил и Тенкорак Хил?!

Господин Хакет я изгледа така, сякаш проблемът беше тя, а не неговият нефтен разлив.

— Какво искате от нас, сестро Сергети?

Вместо нея отговори индонезийският полковник:

— Иска да стори на „Ексън Мобайл“ и „Пи Ти Арун“ онова, което причини на „Денок Кофи“ в Източен Тимур.

— Имате предвид да лиша от властта му картел, контролиран от индонезийските военни, и да дам възможност на хората да продават стоките си на пазарни цени? — обади се тя. — Хм, тази идея си струва да бъде обмислена!

На Хакет очевидно му писна.

— Виж какво, сестро! Ако жителите на Източен Тимур са толкова умрели да бъдат роби на „Старбъкс“, това си е тяхна работа! Когато обаче изхвърлихте военните от бизнеса с кафе, те насочиха интереса си към моя!

— Ще ви дам една идея — намеси се и полковникът, като й подаде някакъв лист хартия. Беше факс. — Махнете се оттук!

Серена огледа подробно факса. Беше от епископ Карлос в Джакарта — носител на Нобеловата награда за мир за 1996 година. В него се казваше, че в Рим се нуждаят спешно от нея.

— Папата иска да ме види?!

— Папата, Божият наместник, Светият престол — както искате го наречете! — махна с ръка господин Хакет. — Лично аз съм баптист и не ми пука. А вие можете да се считате за голяма късметлийка, че излизате оттук на два крака!

Серена се обърна към хеликоптера си точно навреме, за да види как няколко войници отнасят свалените камери с дистанционно управление.

— А народът на Асех? — обърна се тя към господин Хакет, докато полковникът я буташе към джипа си. Очевидно бе решил да задържи хеликоптера й. — Не можете да се преструвате, че всичко това не е случило!

— Няма нужда да се преструвам за каквото и да било, сестро! — изкиска се бизнесменът и самодоволно помаха с ръка. — Щом нещо не е в новините, значи не се е случило!

 

 

Двадесет и четири часа по-късно Серена седеше на задната седалка на черната лимузина без обозначителни номера, която старият Бенито провираше умело между гневните, протестиращи тълпи на площад „Свети Петър“. Струваше и се невъзможно, че именно тя е причината. И все пак демонстрациите на площада бяха насочени точно срещу нея.

Беше едва на двадесет и седем години, но вече си бе спечелила врагове, достатъчни за цял един човешки живот. Това бяха хора от нефтената, дървообработващата и фармацевтичната индустрия, както и всички, които поставяха печалбите си над всичко и най-вече — над хората, животните и природата. Усилията й обаче бяха оставили неколцина от онези, които искаше да спаси, безработни. Е, може би, ако се съдеше по огромната тълпа отвън, не бяха само неколцина.

Облечена в традиционната си градска униформа, състояща се от костюм на „Армани“ и елегантни обувки с високи токове, тя надали можеше да се определи като бивша монахиня от ордена на кармелитките. И точно това беше целта. Като „Майката Земя“ тя присъстваше във водещите заглавия на всички вестници и списания, а с признанието идваше и влиянието. Как иначе щяха да я вземат на сериозно медиите, за които формата задължително превъзхождаше съдържанието, как иначе щеше да й обърне внимание светът на миряните и най-сетне — самият Рим?!

Виж Господ вече беше друга работа. Серена не беше особено сигурна какво е неговото мнение за нея, нито пък беше убедена, че държи да го знае.

Навън ръмеше дъжд, а полицията на Ватикана невъзмутимо отблъскваше назад тълпите и папараците. Но неочаквано, сякаш от нищото, някакъв протестиращ успя да се отскубне и да залепи плаката си върху стъклото на колата. На него пишеше; „НАМЕРИ СИ ДРУГА ПЛАНЕТА, МАЙКО ЗЕМЯ!“.

— Смятам, че сте им липсвали, синьорина — отбеляза шофьорът на най-добрия си английски, на който беше способен.

— Нямат лоши намерения, Бенито — отвърна Серена, загледана състрадателно в тълпите отвън. Можеше да се обърне към него на френски, немски и още на десетина други езика. Но веднага си спомни, че Бенито държеше да усъвършенства английския си. — Просто са уплашени. Трябва да хранят семейства. И затова се нуждаят от някого, върху когото да стоварят вината за своята безработица. Защо да не съм аз?!

— Само такава жена като вас, синьорина, може да благославя враговете си!

— Те не са ми врагове, Бенито.

— Думи на истински светец — отбеляза шофьорът, когато завиха при портата и тръгнаха по виещата се пред тях алея.

— Е, Бенито, имаш ли представа защо Негово светейшество ме е призовал на лична аудиенция? — попита тя, небрежно поглаждайки панталоните си, за да прикрие тревогата, назряваща в душата й.

— Трудно е да се каже — отговори шофьорът и й се усмихна в огледалото за задно виждане, разкривайки златния си зъб. — Забърквате предостатъчно неприятности поводи за срещи, колкото искаш.

Така си беше.

Докато беше монахиня, Серена винаги беше на нокти с по-старшите от нея по ранг — изгнаник в собствената си църква. Дори и папата, иначе неин верен съюзник, веднъж заяви пред списание „Нюзуик“: „Сестра Сергети прави онова, което щеше да прави и Господ, ако беше наясно с фактите“. За заглавие звучеше перфектно, ала тя бе наясно, че зад тези порти общественото мнение за нея не е сред най-благосклонните.

Плод на незаконната любов на католически свещеник и прислужница от предградията на Силни, Серена Сергети още от малка живееше с чувството на болезнен срам. Израсна сред грозни клюки и шушукания по свой адрес и намрази баща си, който до края на живота си отричаше бащинството си над нея и си замина от този свят като измамник и пияница. Тя сложи край на сплетните, като още на дванадесет години положи клетва за непорочност, бележеше успех след успех в изучаването на езиците и накрая, за огромен шок на всички, на шестнадесетгодишна възраст стана послушница в манастир. Само за няколко години се превърна в жив пример за разкаяние пред Църквата и в ходещ съдник на човечеството за неговите екологични грехове.

Беше добре — докато траеше. Което продължи почти седем години. А после, няколко месеца след една лична криза, преживяна в Южна Америка, тя се завърна в Рим, за да получи морални напътствия, но вместо това установи, че Ватикана отказва да си плаща сметките за вода, като се позовава на статуса си на суверенна държава и на някакъв невзрачен Латерански договор от 1929 година, който постановявал, че Италия трябвало да осигурява водата на 107-акровия анклав безплатно, но не споменавал нищо за такса канал.

„Ние нито отдаваме на Цезар таксите, които дължим на Цезар, нито отдаваме на Бог почитта, която дължим на Бог като негови слуги в Сътворението“ — изтъкна тя, когато се отказа публично от монашеския си обет и прегърна каузата на защитата на околната среда.

Точно тогава медиите й измислиха прозвището „Майката Земя“. И оттогава насам тя не бе в състояние да накара хората да престанат да се обръщат към нея така или със „сестро Сергети“. В този смисъл вероятно беше най-прочутата бивша монахиня на света. Подобно на принцеса Даяна преди смъртта й, Серена също вече не беше част от църковното кралско семейство, при все това по някакъв начин бе станала „Кралица на сърцата“.

Швейцарските гвардейци в яркочервени униформи отдадоха чест, когато лимузината й премина през портата на Губернаторията. Преди Бенито да успее да й отвори вратата и да й предложи чадър, тя вече изкачваше стъпалата под дъжда. Спря се за миг, вдигна глава към небето и се наслади на няколкото капки, които оросиха лицето й. Ако опитът й с Ватикана не я лъжеше, то това вероятно бе последната глътка свеж въздух за доста време напред.

Когато пристъпи прага на отворената врата, гвардеецът не можа да сдържи усмивката си. А младият йезуитски свещеник, който я очакваше, я позна веднага.

— Сестро Сергети! — поздрави я сърдечно той. — Оттук, ако обичате!

В офисите на коридора, по който тръгнаха, кипеше активна дейност. Накрая йезуитът я отведе до стар асансьор. „И като си помисли човек, че всичко е започнало от един скромен дърводелец!“ — каза си тя, докато двамата влизаха в асансьора и вратата му се затваряше.

Запита се дали и самият Исус няма да се почувства точно толкова чужд на своята Църква, колкото се чувстваше и тя.

Смръщи се на отражението си в металните врати на асансьора и приглади реверите на сакото си. „Каква ирония!“ — помисли си Серена, защото знаеше, че коприната и вълната, използвани за костюма й, са изпредени от някое бедно дете от Далечния изток в евтина фабрика, работеща за глобалния потребителски пазар. Дрехите и имиджа, който те й придаваха, символизираха всичко най-лошо, което тя мразеше на този свят. И все пак бе принудена да ги използва, за да събира пари и да буди съвестта на хората. Уви, публиката се влияеше много повече от външния вид на бившата монахиня, отколкото от нейната благотворителна дейност. Е, щом трябва, така да бъде.

Интересно, дали Исус би носил „Армани“?

Живееха в ненормален свят. Серена често се питаше защо Господ въобще си е направил труда да го сътворява? Защо го е оставил да мутира до подобен отвратителен вид? На негово място тя със сигурност би подходила по-различно.

 

 

Канцеларията, към която се бяха запътили, беше на петия етаж и принадлежеше на шефа на разузнаването на Ватикана — кардинал Тучи. Именно той трябваше да я информира за целта на аудиенцията с Негово светейшество. Но от кардинала нямаше и следа. Въпреки това младият йезуит я покани да влезе в канцеларията.

Кабинетът, който се разкри пред нея, беше обширен, строг и елегантен. По стените висяха средновековни платна и древни карти.

Папата беше седнал в стола с висока облегалка и кожена тапицерия, от двете страни, на който се виждаха два глобуса на Бльо от седемнадесети век. Белите одежди със златна дантела открояваха перфектно посребрените му коси. Той изглеждаше като истинско олицетворение на урбанизирания, красив мъж на вярата, а очите, с които я погледна, вдигайки поглед от папката, която четеше, бяха ясни и интелигентни.

— Сестра Сергети! — представи я нейният млад придружител. А на нея представи домакина й: — Негово светейшество!

Папата надали се нуждаеше от представяне.

— Ваше светейшество! — кимна тя, когато младият йезуит затвори вратата след себе си.

Великият мъж не й се стори нито прекалено строг, нито прекалено божествен. Излъчваше по-скоро деловата аура на изпълнителен директор на голяма корпорация. Само дето неговата корпорация не следеше котировките на бордовите индекси в Ню Йорк, Лондон и Токио, нито пък изчисляваше икономическия си растеж чрез тримесечия. Неговата корпорация живееше вече в третото си хилядолетие и измерваше своя прогрес в рамките на вечността.

— Сестро Сергети! — изрече папата с искрена радост и й посочи един стол. — Отдавна не сме се виждали!

Изненадана и изпълнена с подозрения, тя приседна на стола, докато светият отец продължаваше да преглежда дейната ватиканска папка.

— Протестен митинг за озона пред централата на ООН Ню Йорк — зачете на глас той. — Глобални бойкоти срещу фармацевтичните компании. Така, като гледам, дори и личната ви интернет страница съдържа много повече послания от моите!

Светият отец вдигна очи от папката в скута си и насочи към нея ясния си, проницателен поглед.

— Понякога се питам дали тази ваша духовна обсебеност към спасението на Земята не е мотивирана от някакво по-дълбоко, неустоимо ваше желание да изкупите греховете си.

Серена се помести сконфузено върху кожената седалка, която незнайно защо й се стори твърде неудобна.

— Какъв грях по-точно да изкупя, Ваше светейшество?

— Не знам дали знаете, но аз познавах баща ви.

Тази информация й бе добре известна.

— Всъщност — продължи папата, — именно аз бях епископът, при който той дойде за съвет, когато разбра, че майка ви е бременна.

Тази информация обаче не й беше известна.

— Той много държеше майка ви да направи аборт.

— Това въобще не ме изненадва! — махна с ръка Серена, неспособна да прикрие горчивината в гласа си. — Да разбирам ли, че именно вие сте го посъветвал да не настоява за това?

— Просто му казах, че Бог е в състояние да сътвори нещо много красиво дори и от най-грозните на вид обстоятелства.

— Разбирам.

Серена не беше убедена дали папата очаква от нея да му благодари, че е спасил живота й, или просто разказва случка от миналото. Усещаше, че я изучава. Ала в погледа му нямаше нито осъдителност, нито съжаление. Просто чисто човешко любопитство.

— Има нещо, което отдавна искам да ви питам, Серена — заяви папата и тя се приведе напред. — Като се имат предвид обстоятелствата около вашето раждане, как успявате все още да обичате Исус?

— Заради обстоятелствата около неговото раждане — отговори тя. — Ако Исус не бе имал късмета да бъде единственият, истински Син Божи, то тогава щеше да бъде наречен просто копеле, а майка му Мария — уличница. И тогава той щеше да се отдаде на омразата. Вместо това обаче той е избрал любовта и ето, че днес Църквата го нарича Спасителя.

Папата кимна и отбеляза усмихнато:

— Поне сме на едно мнение, че длъжността е вече заета.

— Точно така, Ваше светейшество — отвърна тя. — Като гледам, и вас не е устроил никак зле!

Той се усмихна:

— Да, заемам длъжност, която, доколкото съм осведомен, вие самата бихте искали да заемете някой ден.

— Ползите от този пост са силно преувеличени — не му остана длъжна тя.

— Това е самата истина — папата я изгледа проницателно. — А и длъжността е напълно непостижима за бивши монахини, които са повторили греховете на бащите си.

След тези думи маската, която тя си беше сложила същата онази, която пазеше в готовност за камерите — се срина. Серена се почувства разголена.

— Не съм много сигурна какво точно има предвид Негово светейшество — изрече пресекливо тя, като се питаше какво точно знае светият отец. А после, спомняйки си съдбата на онези, които си бяха позволили да го подценяват, тя реши, че най-добрата стратегия е истината. По-добре така, преди да се е изложила още повече. — Имаше нещо подобно, Ваше светейшество, но и тогава нещата не стигнаха докрай. Все пак забравяте, че аз вече не съм монахиня, обвързана от обета си. Но вероятно ще се радвате да узнаете, че планирам да остана девствена, докато не се омъжа, което, честно да ви кажа, изобщо не смятам, че ще се случи.

— Но тогава вие защо…

— Само защото не сме консумирали връзката си физически не означава, че не сме го направили емоционално — обясни Серена. — И тогава чувствата, които изпитах, ми показаха повече от категорично, че в този живот не съм в състояние да бъда едновременно Христова невеста и да изгарям от страст по някой мъж. Не и ако не реша да се държа лицемерно, както е сторил баща ми. Така че, ако смятате да използвате този случай, за да подкопаете моята репутация…

— Нищо подобно! — махна с ръка светият отец. — Просто името на доктор Йейтс се появи в един наш разузнавателен доклад. Това е.

— Конрад?! — стресна се тя, впечатлена от оперативния размах на ватиканското разузнаване.

— Да — кимна папата. — Доколкото разбирам, запознали сте се с него в Боливия по време на предишната ви служба като нашия най-обещаващ лингвист.

Серена се облегна назад в стола си.

Нищо чудно да се е появил някакъв ръкопис, който се нуждае от превод. Може би Негово светейшество има работа за нея. Задиша по-спокойно. За нея беше огромно облекчение да не разискват повече въпроса за емоционалната й обвързаност с археолога Конрад Йейтс.

— Точно така. Тогава работех с племето аймара в Андите.

— Твърде меко казано — поправи я папата. — Вие използвахте езика аймара, за да разработите преводен софтуер за срещата на върха в Обединените нации. И го постигнахте само с един личен лаптоп, след като стотици експерти от десетки европейски университети, имащи на свое разположение суперкомпютри, се провалиха.

— Аз не съм първата — обясни Серена. — Боливийският математик Иван Гусман де Рохас го е направил през осемдесетте години. Езикът аймара може да бъде използван като език-посредник при симултанен превод от английски на няколко други езика.

— По-точно казано, само шест други — кимна папата. Ала вие очевидно сте успели да отключите някакво по-универсално приложение.

— Единствената тайна, която се съдържа в моята система, е строгата и логична структура на самия език аймара — обясни тя, усещайки, че самоувереността й се възвръща. — Структура, която е перфектна за трансформация в компютърен алгоритъм. Синтактичните правила на този език могат да бъдат предадени чрез алгебрична стенография, която компютрите отлично разбират.

— Намирам темата за крайно любопитна — усмихна се светият отец. — Надали човекът е в състояние да се приближи до словото Божие повече, отколкото в този случай. И защо се отказахте?

— Все още продължавам да пиша по някой и друг доклад, Ваше светейшество.

— Да, обсегът на вашите занимания е наистина забележителен. Защото сте не само Майката Земя и официален посланик на добра воля на ООН, но сте работила и върху „JLatinatis Nova et Vetera“ — отбеляза папата. Той имаше предвид „новият“ латински речник на Ватикана, създаден от традиционалистите с цел да катапултират древния език на Вергилий в новото хилядолетие.

— Точно така, Ваше светейшество.

— Значи на вас трябва да благодарим, че сте измислили латинските съответствия на думите „дискотека“ и „момиче от корицата“ — „caberna discothecaria“ и „terioris paginae puello“.

— He забравяйте и „pilamalleus super glaciem“.

Папата беше принуден да замълчи, за да си преведе наум конкретния израз.

— Хокей на лед, нали? — попита накрая той.

— Много добре, Ваше светейшество!

Колкото и да се опитваше, папата не успя да сдържи радостната си усмивка. Но после изведнъж стана сериозен и продължи:

— А как наричате мъж като доктор Йейтс?

— „Sordidissimi hominess“ — изрече тя, без да се замисля. — Представител на утайката на обществото!

Папата кимна с тъга и попита:

— Този мъж ли е причината, поради която решихте да потиснете вашите таланти, да напуснете Църквата и да се впуснете по света, превръщайки се в Майката Земя?

— Конрад няма абсолютно нищо общо с решението ми да посветя цялата си енергия на защитата на околната среда! — отсече тя с малко повече отбранителност в гласа, отколкото възнамеряваше.

— Но нали сте се запознали с него, докато сте работили с племето аймара в Боливия — малко преди да напуснете Църквата? Какво бихте могли да ми кажете за него?

Серена замълча. По този въпрос можеше да говори много. Но реши да се придържа към най-същественото.

— Той е крадец и лъжец, както и най-великият, но и най-опасен археолог, когото някога съм срещала.

— Опасен ли?!

— Няма никакво уважение към античността! — подчерта Серена. — Проповядва схващането, че информацията, извлечена от дадена находка, е по-важна от самата находка. Водейки се от този принцип, в бързината да намери девствена находка той спокойно би унищожил целостта на цял един терен. А бъдещите поколения — кучета ги яли!

Папата отново кимна.

— Това обяснява защо Египетският върховен съвет по антиките му е забранил да стъпва в Луксор до края на живота си.

— В интерес на истината генералният директор на въпросния съвет е задлъжнял на Конрад в казино „Луксор“ в Лас Вегас — обясни Серена. — Доколкото чух, платил му е със статуетка от Деветнадесетата династия. И оттогава насам Конрад се опитва да я продаде на черния пазар. Чух също така, че той самият здравата е закъсал за пари. Ако проявявате интерес, статуетката би представлявала превъзходно допълнение за нашата колекция тук!

Папата недоволно сви вежди, за да й покаже, че не му се нрави нейното суховато чувство за хумор.

— Да разбирам ли, че и в Боливия се е случило същото, когато доктор Йейтс е бил зад решетките в продължение на година след вашата среща с него?

— Нека просто кажем, че е сметнал дъщерята на определен „генералисимус“ за по-интересна от разкопките.

— Да не би да усещам нотка на ревност тук?

Серена се разсмя и отвърна:

— За мошеник като Конрад винаги ще има друга жена. Но, от друга страна, съкровищата на античността все пак принадлежат на всички нас.

— Картината започва да ми се изяснява. И какво толкова намерихте в него, сестро Сергети, ако нямате нищо против въпроса ми?

— Той е най-почтената душа, която някога съм срещала.

— Казахте, че е лъжец.

— Това е част от неговата почтеност. Но все пак какво общо има той с нашата среща?

— Всъщност, нищо. Като изключим влиянието му върху вас самата — отговори папата, ала тя веднага разбра, че той премълчава част от истината.

— Тогава какво съм аз за вас, Ваше светейшество, стига сега вие да нямате нищо против въпроса ми? Вече не съм нито католическа монахиня, нито лингвист на Ватикана, нито какъвто и да било официален придатък на Църквата.

— Независимо как възприемате контакта ни с вас — като монахиня или мирски специалист, вие винаги ще си останете част от Църквата, а Църквата винаги ще си остане част от вас! Без значение дали ви харесва или не. Точно сега обаче главният въпрос е как племето аймара се е сдобило с езика си. Този език е толкова чист и според някои ваши колеги той не се е развил като всички останали езици, а е първосъздаден.

— Точно така — кимна тя. — Интелектуално постижение, което надали може да се очаква от обикновени селяни и земеделци.

— Кажете ми, сестро Сергети, откъде, според вас, е дошъл народът на аймара?

— Най-ранните митове на аймара разказват за странни събития при езерото Титикака веднага след библейския Потоп — обясни тя. — Някакви странници се опитали да построят град в самото езеро.

— Тиахуанако — намеси се папата. — С неговия велик Храм на Слънцето.

— Негово светейшество е изключително добре информиран. Смята се, че изоставеният град първоначално е бил населяван от народа на „Ацтлан“ — изгубения островен рай на ацтеките.

— Изгубен островен рай. Много интересно!

— Много често срещан мит за времената преди Потопа, Ваше светейшество. В безброй митове по света се говори за изгубен островен рай, а в още повече от тях е заложена темата за катастрофално наводнение. Да не забравяме, разбира се, и разказа на древногръцкия философ Платон за Атлантида. Народите на Хайда и Шумер споделят същата история за своя произход.

Папата кимна и отбеляза:

— При все това е доста трудно да си представим две толкова различни една от друга култури, като тези на Хайда и Шумер — едната в дъждовните северозападни части на Тихия океан, а другата в безплодните пустини на Ирак.

— Фактът, че несвързани култури споделят обща тема в своите митове в никакъв случай не доказва, че подобно събитие действително се е случило — изрече кисело тя, усещайки, че ученият в нея започва да взема превес. — От друга страна геологичните данни действително доказват, че е имало и потоп, и ледникова епоха. Но дали е съществувал някой си Ной, който е построил ковчега, и дали той е бил азиатец, африканец или европеец, са си чисти спекулации. Освен това няма абсолютно никакви доказателства, че подобен райски остров е съществувал!

— Тогава вие как тълкувате сходството в тези разкази?

— По принцип ги смятам за показатели за универсалността на човешкия интелект.

— Значи за вас „Битие“ е само метафора, така ли?

Серена бе забравила навика на папата да обръща всеки разговор към теми от вярата. Кимна бавно и отговори:

— Може би е точно така.

— Не изглеждате обаче напълно сигурна.

— Напротив, напълно съм сигурна!

Ето, че най-сетне го каза! Той я беше принудил да го изрече на глас!

— А самата Църква? Да не би за вас тя да е една добра идея, която на някакъв етап е била опорочена? — продължи с въпросите си светият отец.

— Подобно на всички човешки институции, и Църквата е корумпирана — отсече бившата монахиня. — Но все пак тя ни е дала болници, сиропиталища, както и надежда за човешката раса. Без нея цивилизацията би пропаднала в морална пропаст.

— Радвам се да го чуя! — отбеляза папата. Погледна я с нежност, а после най-неочаквано заяви: — Сестро Сергети, искам от вас да замълчите и да помислите дали Божият дух подсказва на сърцето ви да приемете една свята мисия, която може би ще ви помогне да заслужите изцяло прозвището си „Майката Земя“!

Единственото нещо, което Божият дух й подсказваше в този момент, бе, че тук нещо не е наред. Тя беше осъдила Ватикана и изоставила Църквата. А сега папата я канеше да стане негов официален представител.

— Каква мисия по-точно?

— Доколкото знам, вие сте официален наблюдател и съветник в комисията по съблюдаване изпълнението на Международния антарктически договор, нали така?

— Аз съм съветник на Комитета за защита на околната среда — обясни тя. — Но представлявам Австралия, Ваше светейшество, не Църквата!

Папата кимна, прокашля се и неспокойно размърда пръсти по дръжката на стола си.

— Предполагам, че сте чували последните новини за сеизмичната активност в Антарктида?

— Разбира се, Ваше светейшество! След последния трус дори се е откъснал ледник с големината на щата Делауеър. А преди него се откъсна друг, с големината на Роуд Айлънд. Както е тръгнало, скоро ще си имаме по един ледников еквивалент на всички щати на САЩ.

— Как ще реагирате, ако ви кажа, че нашите разузнавателни източници са локализирали тайна и незаконна американска военна експедиция в Антарктида, при това в територия, чиито права се държат от вашата собствена родина, Австралия?

— Ще кажа, че американците нарушават Мадридския протокол от 1991 година, който определя Антарктида като зона на мир, запазена изключително и единствено за научни цели. Военните операции на този континент са строго забранени — отговори Серена и се приведе напред. — Но откъде вие знаете всичко това?

— Три американски шпионски сателита наскоро изчезнаха от орбита — заяви простичко папата.

Серена примигна изумено. Откога светият престол беше влязъл в бизнеса по наблюдение на чуждестранните шпионски сателити? После се обади предпазливо:

— Може просто да са се изключили или нарочно са унищожени.

— Американците обикновено оставят нефункциониращите си сателити в орбита — обясни папата така спокойно, сякаш обясняваше херменевтиката на Новия завет. — И ако един сателит, а какво остава за цели три, са се изключили, то тогава наблюдателите в Конгреса щяха да вдигнат врява като при Второто пришествие. Обаче нищо такова не се е случило напоследък!

— Опасявам се, че тук вече не съм в свои води, Ваше светейшество! — отбеляза Серена. — Какво, според вас, се е случило?

— Случило се е това, че сателитите са били изведени в орбити, които да им позволят да се движат по-бавно, отколкото останалите небесни шпионски камери. Орбити, които им предоставят много повече цели за фотографиране.

— Какво цели?!

— Военните нападения обикновено се организират непосредствено преди преминаването на поредния шпионски сателит над конкретната местност, така че да запишат пораженията, преди врагът да е успял да се съвземе. След последните сеизмични раздвижвания в Антарктида, нито един известен шпионски сателит не е минал над засегнатите области. Което предполага, че районът се наблюдава по-скоро от един или и от трите изчезналите от орбитите си сателити.

— Искате да кажете, че американските военни нарочно причиняват сеизмичните вълни? — изуми се тя.

— Точно това искам вие да разберете!

Серена се отпусна назад в стола си.

Папата нямаше никакви причини да я лъже. И все пак тя усещаше, че той спестява част от информацията, с която очевидно разполагаше. Защо иначе ще проявява толкова голям интерес към един пуст континент, населен с повече пингвини, отколкото с католици?!

— Има ли нещо друго, което бихте искали да ми кажете? — попита тя. — И свързано ли е то с доктор Йейтс?

— Доколкото знам, той се е присъединил към американската експедиция в Антарктида.

Значи Конрад все пак беше замесен. Сценарият ставаше още по-заплетен.

— И откъде накъде на американските военни ще им трябва някакъв си археолог?!

Папата предпочете да не отговори на този въпрос.

Серена вече беше наясно, че Ватикана се нуждае от помощта й като лингвист, а не като защитник на околната среда. Което чисто и просто означаваше, че американците са открили нещо в Антарктида. Нещо, което изисква експертната оценка на археолог и лингвист. Нещо, което беше разтърсило Ватикана из основи.

Единствената причина, поради която папата й протягаше ръка, бе, защото нямаше друг избор. Американците очевидно бяха решили да не се допитват до него. В този момент тя си даде сметка, че може би точно това е трябвало да направят!

— Като че ли искате да ми покажете нещо, Ваше светейшество, нали така? — попита предпазливо тя.

— Така е — кимна папата и с разкривените си пръсти разгърна върху бюрото средновековна карта. Тя носеше датата 1513 година. — Това беше открито в стария Имперски дворец в Константинопол през 1929 година. Принадлежала е на турски адмирал.

— Адмирал Пири Рис — не се сдържа Серена. — Това е световната карта на Пири Рис!

— Значи я познавате. В такъв случай безсъмнено сте виждали и това тук!

С тези думи й подаде стар доклад на Военновъздушните сили на САЩ. Носеше датата 6 юли 1960 и кодовото му наименование беше „Проект Синя книга“.

— Точно това не съм — отговори заинтригувана тя и пое тънката папка. — И откога Ватикана разполага с достъп до класифицирана американска разузнавателна информация?

— Този стар доклад? — вдигна очи папата. — О, надали бих го определил като класифицирана информация. Обаче добавката определено е!

Серена разлисти страниците, написани от шефа на картографския отдел на Военновъздушната база „Уестоувър“ в Масачузетс. Заключенията на специалистите от ВВС на САЩ гласяха, че антарктическата част от световната карта на Пири Рис описва съвсем точно крайбрежната ивица Принцеса Марта и полуостров Палмър.

Погледът й спря на последната страница, където подполковник Харолд Олмайер от Осми разузнавателен технически отряд пишеше следното:

Географските подробности, изнесени в долната част на картата, отговарят със забележителна прецизност на резултатите от сеизмичния профил, очертан по повърхността на ледената шапка от шведско-норвежко-британската антарктическа експедиция от 1949 година. Това води до заключението, че бреговата линия е била картографирана преди завладяването й от ледовете. В момента леденото покритие в този регион има дълбочина около километър и половина. Нямаме никаква представа как данните от тази карта могат да се свържат с предполагаемото географско познание на хората от 1513 година.

А после следваше добавката на Пентагона, датираща от 1970 година. Тя бе написана на ръка с решителния замах на офицера от ВВС, полковник Грифин Йейтс. Серена отлично знаеше, че това е бащата на Конрад. В бележката се казваше следното:

Всички бъдещи доклади, отнасящи се до световната карта на Пири Рис и Проекта „Сонхис“ от този момент нататък трябва да минават през тази канцелария, за да бъдат класифицирани съобразно съдържанието си.

— Сонхис ли? — неволно изрече тя и вдигна поглед от доклада.

— Името говори ли ви нещо?

— Да, това е египетският жрец, за когото се смята, че е предоставил на Платон подробностите около историята на Атлантида.

— Адмирал Рис твърди, че картата му се базира на по-ранен източник, датиращ още от времето на Александър Велики.

— И какво по-точно искате да ми кажете, Ваше светейшество?

— Нищо повече от това, че само една изключително напреднала световна култура, висококвалифицирана в областта на мореплаването, съществувала преди повече от десет хиляди години, е в състояние да създаде подобни карти!

Серена примигна изумено.

— Значи вие смятате, че Антарктида всъщност е Атлантида?!

— Да. И тайните й са погребани под три километра лед — отговори светият отец. — Следователно в случая си имаме работа не само с една изгубена цивилизация, а със самата Култура Майка, която вашият приятел доктор Йейтс търси през целия си живот — културата, притежавала такива огромни научни познания, че на нас ще ни трябват хилядолетия, докато ги проумеем!

— Но ако всичко това се окаже истина, то ще постави много неща под въпрос — отбеляза Серена. — Включително и тълкуванието, което Църквата прави на разказа „Битие“ в Библията!

— Или ще го потвърди — рече папата, макар и без особено голяма надежда в гласа си. — Но ако случаят е такъв, толкова по-зле за нас.

— Не мога да ви разбера, Ваше светейшество.

— Бог ми показа пророчество за края на времето — каза светият отец. — Но досега не съм го огласял пред Църквата, защото е прекалено страшно.

Серена се изтегли напред и приседна на ръба на стола си. За този папа едно беше сигурно — че обладава пълен контрол над сетивата си и се отличава с изключително здрав разум. Поради което нещата ставаха твърде интересни.

— Какво по-точно видяхте, Ваше светейшество?

— Видях красива роза, замръзнала в леда. После ледът се разпука и от пукнатината избликна огън, а Божиите синове обявиха война на Църквата и на цялото човечество. Накрая ледът се разтопи и от листенцата на розата закапаха сълзи.

Серена си спомни шеста глава на „Битие“, където се казваше, че „синовете на Бога“ са управлявали Земята в много древни времена. Техните потомци, родени от човешки жени, са сторили толкова много злини, че Бог унищожил и тях, и цялата човешка раса чрез Големия потоп, с изключение на Ной и неговото семейство. Но Серена си спомни също така, че апокалиптичните видения, независимо дали ставаше въпрос за тези от Библията или за изречените от младите португалски овчари, не дефинират бъдещето с прецизна точност. По-скоро го синтезират и го поставят на фона на унифицирани, извънвремеви символи, които изискват нова интерпретация.

— Значи Ваше светейшество смята, че това видение, митът за Атлантида и настоящето американско военно присъствие в Антарктида са свързани помежду си?

— Да.

Тя се опита да прикрие съмненията си. Всеки елемент, взет поотделно, вървеше достатъчно близо до ръба на достоверността, а какво остава за цялото.

— Разбирам.

— Не, не разбирате — отбеляза папата. — Вгледайте се по-внимателно в това нещо тук. — С тези думи той й подаде навит пергамент. — Това е един от източниците, които, според нас, е използвал адмирал Рис. Или по-точно — самият източник.

Серена бавно протегна ръка и пое картата от ръцете на папата. Щом пръстите й се сплетоха около пергамента, усети неочакван прилив на вълнение, който буквално я разтърси.

— Върху нея стои името на Сонхис — отбеляза светият отец. — Но останалото от текста е на някакъв предминойски език.

— Само ми дайте няколко седмици и аз… — започна Серена.

— Надявах се, че ще разрешите загадката на път към Антарктида — рече изненадващо папата. — В момента частният ми самолет вече се подготвя за излитане, за да ви отведе на вашето пътешествие.

— Моето пътешествие ли?! — стресна се Серена. — Но вие сам изтъкнахте, Ваше светейшество, че този град, дори и наистина да съществува, е погребан под три километра лед! Все едно е на Марс!

— Американците са го открили — подчерта папата. — А сега вие трябва да откриете американците. Преди да е станало прекалено късно.

Папата постави едната си ръка върху земния глобус вдясно от него, а другата — върху небесния глобус вляво.

— Тези глобуси са нарисувани от холандския майстор картограф Вилем Бльо през 1648 година — отбеляза той. Навремето те също са отразявали така наречения „модерен свят“. За съжаление, глобусите ни предлагат една напълно погрешна версия както на планетата, така и на небесния свод. Вижте само, тук Калифорния е остров!

— Запозната съм добре с работата на Бльо, Ваше светейшество!

— Исках само да подчертая, че онова, което някой някога е мислел за вярно, се оказва погрешно — обясни папата.

— Своеобразно предупреждение, че начинът, по който ние днес виждаме света, вероятно само след няколко столетия ще изглежда точно толкова погрешен на идните поколения, колкото и визията на Бльо — на нас. А може и да е само след няколко дена.

— След няколко дена ли?! — изуми се Серена. — Пророчеството ви ще се изпълни само след няколко дена и вие не сте го разкрили пред Църквата?!

— За съжаление, сестро Сергети, духовните, политическите и военните последици от него биха били изключително неприятни — изтъкна светият отец, продължавайки да се обръща към нея като към монахиня, член на семейството им, а не като към външен човек. — Представете си само какво би станало, ако човечеството отхвърли юдейско-християнска религия! Ще се възцари морална анархия!

— Не само си го представям, но и го виждам всеки ден, Ваше светейшество! За света извън Ватикана този момент настъпи много отдавна.

След тези нейни думи в продължение на няколко минути папата не пророни нищичко. Накрая прочисти гърлото си и изрече:

— Питали ли сте се някога защо избрахте да се присъедините към подобно сигурно и предсказуемо семейство като Църквата?

Сега беше ред на Серена да замълчи.

Отдавна полагаше неимоверни усилия да не си задава този въпрос. Истината бе, че въпреки публично изразените си различия с доскорошното си убежище, тя бе убедена, че само Църквата представлява надежда за човечеството, че тя е единствената институция, която успява да задържи аморалния свят и не му позволява да излезе от контрол.

— Вероятно, защото сте чувствали, че като монахиня ще ви бъде по-лесно да бъдете честна пред Бога — отговори вместо нея папата. — Вероятно, защото отчаяно сте се нуждаели да знаете, при това без сянка на съмнение, че Той ви приема.

Папата се бе приближил прекалено много до истината. Серена установи, че по-нататъшното й оставане в една и съща стая с него й е невъзможно. Искаше й се да избяга и да се скрие някъде.

— Ваше светейшество, безсмъртната ми душа може да бъде спасена не чрез моите добри дела, а чрез Божията милост, изразена посредством изкупителната смърт на Христос на кръста — изрече накрая тя.

— Точно това исках да кажа и аз — кимна доволно папата. — Или се надявате да добавите и още нещо?

Серена усети, че в душата й се събира празнота, която започва да пулсира като тъпа болка. Не бе в състояние да предостави отговор на този въпрос на папата, ала все пак й се искаше да каже нещо — каквото и да било.

— Заточението ми в Антарктида, за да разкрия действията на американците, няма да…

— …да ви накара най-сетне да заслужите прозвището си „Майката Земя“ ли? — довърши изречението й с въпрос папата и я изгледа така, както баща би погледнал дъщеря си. — Сестро Сергети, държа именно вие да отпътувате за последната девствена територия на тази планета и да откриете Бога — далече от всичко това тук. — При тези думи той обгърна с жест книгите, картите и предметите на изкуството. — Само вие и Създателят на Вселената. И доктор Йейтс.