Питър Джеймс
Убийствено просто (1)

1

До момента, като се изключат няколко малки засечки, план А вървеше добре. Което си беше късмет, защото всъщност нямаха план Б.

В 8:30 часа една вечер късно през май те разчитаха да хванат малко дневна светлина. Беше още светло по това време предния ден, когато четиримата предприеха същото пътуване, взимайки със себе си празен ковчег и четири лопати. Но сега, докато зеленият микробус форд транзит се носеше по извънградския път в Съсекс, мъглив дъжд се сипеше от небето с цвят на воалиран негатив.

— Вече не сме ли почти там? — обади се Джош отзад, като се опитваше да имитира нетърпеливо дете.

— Великият Ум Га казва: „Където и да отида, там съм“ — отвърна му Робо, който караше и беше поне по-малко пиян от останалите.

В трите кръчми, вече отметнати в списъка през последния час и половина, и още четирите предстоящи по програма той се придържаше към бира с лимонада. Поне такова беше намерението му, но успя да гаврътне две халби чиста „Харвис“ — за да прочисти главата си за шофирането, както обясни на останалите.

— Значи сме там! — възкликна Джош.

— Винаги сме били.

Предупредителен знак с нарисуван елен излетя от мрака и веднага се скри, а светлините на фаровете се плъзнаха по лъскавия асфалт, простиращ се напред в гористата далечина. Малко по-късно подминаха малка бяла къщурка.

Майкъл, излегнат на шарена постелка в задната част на микробуса, с глава, пъхната между дръжките на гаечен ключ, служещи му за възглавница, се чувстваше приятно подпийнал.

— Мишля, ше ишкам оше едно питие — изпелтечи той.

Ако здравият му разум не го беше напуснал, може би щеше да долови по израженията на приятелите си, че нещо не е съвсем наред. Обикновено не кой знае какъв пияч, тази нощ мозъкът му бе замъглен от повече халби бира и водки за финал, отколкото когато и да било друг път, и в повече кръчми, отколкото бе разумно да посети.

От тях шестимата, които бяха приятели още от ранните си тийнейджърски години, Майкъл Харисън беше водач по рождение. Ако, както казват, тайната на живота е да избереш родителите си разумно, Майкъл беше запълнил доста правилно графите. Беше наследил привлекателната външност на майка си и чара и предприемаческия дух на баща си, но без следи от саморазрушителните гени, които в крайна сметка го унищожиха.

От дванайсетгодишен, на колкото беше, когато Том Харисън се задуши с газ в гаража на семейната им къща и остави след себе си върволица от длъжници, Майкъл порасна бързо — помагаше на майка си да свързва двата края, като разнасяше вестници, а когато поотрасна, се хващаше като черноработник през ваканциите. Израсна със съзнанието колко трудно се изкарват пари и колко лесно се прахосват.

Сега, когато вече беше на двайсет и осем, той беше интелигентен, почтен човек и роден водач. Ако имаше някакви недостатъци, това беше, че е прекалено доверчив и си пада любител на по-солените шеги. А тази вечер именно това пиленце щеше да изскочи от кафеза и да изграчи насреща му. Голям майтап.

Но в този момент нямаше никаква представа какво го чака.

Отново потъна в блажено вцепенение, отдаден само на щастливи мисли, свързани най-вече с годеницата му Ашли. Животът беше прекрасен. Майка му се срещаше със свестен тип, малкият му брат току-що бе влязъл в университета, сестра му Карли пътешестваше из Австралия, дала си свободна година от университета, за да пообиколи света, а бизнесът му вървеше невероятно добре. Но най-хубавото беше, че след три дни щеше да сключи брак с жената, която обича. И обожава. Неговата спътничка в живота.

Ашли.

Не беше забелязал лопатата, която издрънкваше при всяко друсване по пътя, докато колелата тропаха по мокрия асфалт, а дъждът барабанеше върху покрива над него. А и не бе разчел нищо по израженията на двамата си приятели, които се возеха с него отзад, като се подрусваха и фалшиво припяваха на старо парче, Sailing^[1] на Род Стюарт, долитаща от пращящото радио. Протекла туба с бензин изпълваше микробуса с миризма на петрол.

— Обишам я — провлачи Майкъл. — Обишам Ашли.

— Тя е страхотна жена — отбеляза Робо, като извърна глава от волана. Подмазваше се на Майкъл както винаги. Това беше в природата му. Непохватен с жените, малко тромав, с червендалесто лице, провиснала коса и бирено коремче, опънало тениската му, Робо се държеше за опашката на тази компания, като винаги се опитваше да бъде полезен. А тази вечер по случайност той наистина беше от полза.

— Така е.

— Наближаваме — предупреди ги Люк.

Робо натисна спирачката, когато наближиха отбивката, и в мрака на купето намигна на Люк, седнал до него. Чистачките биеха равномерно по предното стъкло и размазваха падащия дъжд.

— Ишкам да кажа, ше наистина я обишам. Разбирате ли ме?

— Разбираме те — отвърна Пит от името на всички. Джош се наведе към шофьорската седалка, обвил ръка около Пит, глътна малко бира и подаде бутилката на Майкъл. От гърлото й се надигна пяна, когато микробусът рязко наби спирачки. Той се оригна.

— Прощавайте.

— Какво, по дяволите, харесва в теб Ашли?

— Оная ми работа.

— Значи не са парите ти? Нито външността ти? Нито чарът ти?

— Това също, Джош, но най-вече оная ми работа.

Микробусът се наклони, когато рязко направи десен завой, сетне изтрополи покрай мрежа на ограда, последвана от втора, и накрая се озова на кален път. Робо надникна през замъгленото стъкло, нацели коловоза и завъртя кормилото. Пред тях претича заек и се стрелна в храстите. Фаровете се насочиха първо надясно, сетне наляво и за кратко осветиха гъсти борове, ограждащи пътя, преди да изчезнат в тъмнината на огледалото за обратно виждане. Докато Робо превключваше скоростта, Майкъл се обади с променен глас и в неговата доскоро наперена интонация се усети лека нотка на безпокойство:

— Къде отиваме?

— В друга кръчма.

— Добре. Супер — отвърна той, но секунда по-късно добави: — Обещах на Ашли, ше — че — няма да пия много.

— Виждаш ли — подкачи го Пит, — още не си се оженил, а тя вече ти налага правила. Все още си свободен мъж. Само още три дни.

— Три и половина — добави Робо услужливо.

— Нали не сте уредили момичета?

— Иска ти се, а?

— Ще остана верен.

— Ние ще се погрижим да е така.

— Копелета!

Микробусът се наклони и спря, но се върна още малко назад и направи още един десен завой. След това спря отново и Робо изгаси двигателя — а заедно с него и Род Стюарт.

— Arrive^[2]! — обяви той. — Следващата дупка за наквасване. „Ръцете на гробаря“!

— Предпочитам „Краката на голата тайландка“ — вметна Майкъл.

— Тя също е тук.

Някой отвори задната врата на микробуса, но Майкъл не беше сигурен кой. Невидими ръце го хванаха за глезените. Робо сграбчи едната му ръка, а Люк — другата.

— Хей!

— Тежко копеле си ти!

Няколко секунди по-късно Майкъл бе стоварен върху подгизнала пръст, облечен в любимото си спортно сако и най-хубавите си джинси (не най-добрият избор за ергенска вечер, както отбеляза тъничък гласец в главата му), в пълен мрак, нарушаван единствено от червените стопове на микробуса и белия лъч на фенерче. От шибащия дъжд очите му залютяха и косата му полепна по челото.

— Дрехите… ми…

След миг ръцете му едва не изскочиха от ставите, когато го вдигнаха във въздуха и веднага след това го стовариха в нещо сухо и подплатено с бял сатен, който го притисна от двете страни.

— Хей! — повтори той.

Четири пияни, ухилени лица го гледаха злобно отгоре. В ръцете му набутаха списание. На светлината от фенерчето той зърна замъгления образ на гола червенокоса мацка с убийствено големи гърди. Бутилка уиски, малко фенерче, включено, и уоки-токи бяха натрупани върху корема му.

— Какво…?

Парче гума с гаден вкус бе пъхнато в устата му. Майкъл го изплю, чу звук от стържене, след което изведнъж нещо закри лицата. И погълна всички звуци, идващи отвън. Ноздрите му се изпълниха с миризмата на дърво, нов плат и лепило. За момент се почувства приятно и уютно. Сетне паниката се стрелна като мълния.

— Хей, момчета… какво…

Робо взе отвертка, докато Пит осветяваше с фенерче дъбовия ковчег.

— Нали няма да го завинтиш?

— Напротив! — отвърна Робо.

— Мислиш ли, че е добра идея?

— Всичко ще бъде наред — увери го Робо. — Нали има тръба за въздух!

— Наистина не мисля, че трябва да го завинтваме.

— Разбира се, че трябва — иначе ще успее да се измъкне!

— Хей — отново опита Майкъл.

Но вече никой не го чуваше. И той самият не чуваше нищо, освен едва доловимо скърцане над него.

Робо зави всичките четири винта. Това беше луксозен, ръчно издялан ковчег от тик с релефни месингови дръжки, взет назаем от погребалния дом на чичо му, в който той работеше в момента като помощник-балсаматор. Хубави, солидни месингови винтове. Лесно влизаха.

Майкъл погледна нагоре, носът му почти докосваше капака. Лъчът на фенерчето освети белия като слонова кост сатен, който го обгръщаше. Зарита с крака, но те нямаше накъде да помръднат. Опита се да размърда ръце. Но те също нямаше къде да помръднат.

Внезапно изтрезнял за няколко минути, той изведнъж осъзна в какво лежи.

— Хей, хей, вижте, знаете… хей… че имам клаустрофобия… това изобщо не е забавно! Хей! — гласът му се върна обратно при него, странно приглушен.

Пит отвори вратата на микробуса, наведе се напред и включи фаровете. Няколко метра пред тях беше гробът, който изкопаха вчера, пръстта бе натрупана отстрани, а въжетата за повдигане вече бяха сложени. Голям лист ламарина и две от лопатите лежаха наблизо.

Четиримата приятели отидоха до дупката и надникнаха вътре. Всички внезапно осъзнаха, че нищо в живота не е точно такова, каквото си го представяш, докато го планираш. Тази дупка сега изглеждаше по-дълбока, по-тъмна и повече приличаше на, ами, на гроб всъщност.

Светлината на фенера трепна на дъното.

— Има вода — отбеляза Джош.

— Просто малко дъждовна вода — успокои го Робо.

Джош се намръщи.

— Прекалено много е, това не е дъждовна вода. Сигурно сме уцелили подпочвени води.

— Мамка му — изсумтя Пит. Търговец на коли БМВ, той винаги гледаше какъв е неговият дял, независимо дали е на работа или не. Модерна прическа, контешки костюм, винаги уверен. Но не толкова уверен в настоящия момент.

— Нищо не е — възрази Робо, — само няколко сантиметра.

— Толкова дълбоко ли я изкопахме? — зачуди се Люк, току-що придобил права адвокат, оженил се наскоро, който още не беше готов да загърби напълно младежките си години, но започваше да приема житейските отговорности.

— Това все пак е гроб, нали? — каза Робо. — Решихме, че ще е гроб.

Джош вдигна поглед към засилващия се дъжд.

— Ами ако водата се покачи?

— По дяволите, човече — ядоса се Робо. — Изкопахме го вчера, за двайсет и четири часа са се събрали само няколко сантиметра. Няма от какво да се притесняваме.

Джош кимна замислен.

— Но какво ще стане, ако не успеем да го извадим?

— Разбира се, че ще успеем — увери го Робо. — Просто ще развинтим капака.

— Хайде да приключваме с това — намеси се Люк. — Става ли?

— Той си го заслужава по всички параграфи — увери Пит другарите си. — Спомняш ли си какво направи на ергенската ти вечер, Люк?

Люк никога нямаше да забрави. Как се събуди от алкохолно вцепенение и се оказа, че пътува в спален вагон за Единбург. В резултат на което се появи пред олтара с четирийсет минути закъснение.

Пит също нямаше да го забрави никога. Неделята преди сватбата си, облечен в дантелено бельо с къдрички и вибратор, вързан през кръста, той се озова окован на висящия мост „Клифтън Гордж“, където остана чак докато не го спасиха пожарникари. И двата номера бяха идея на Майкъл.

— Типично за Марк — отбеляза Пит. — Проклетото копеле с късмет. Той организира всичко това, а сега го няма…

— Идва. Ще дойде в следващата кръчма, той знае програмата.

— О, нима?

— Звънна, каза, че е на път.

— Мъглата го е задържала в Лийдс. Жестоко! — измърмори недоволно Робо.

— Ще е в „Кралският дъб“, когато се доберем до там.

— Копеле с късмет — повтори Люк думите на Пит. — Пропуска цялата тежка работа.

— И купона — напомни му Робо.

— Това купон ли е? — язвително попита Люк. — Да стоим насред калната гора в скапания дъжд? Купон? Боже, жалък си! Да гледа да се появи и да ни помогне да изкараме Майкъл.

Вдигнаха ковчега във въздуха и, препъвайки се, го пренесоха към ръба на гроба, където го стовариха върху въжетата. След това се изкискаха на приглушеното „Ох!“, долетяло отвътре.

Чу се силно удряне.

Майкъл удряше с юмрук по капака.

— Хей! Достатъчно!

Пит, който държеше другото уоки-токи в джоба на сакото си, го извади и го включи.

— Проба! — каза той. — Проба!

Вътре в ковчега гласът на Пит прогърмя:

— Проба! Проба!

— Край на майтапа!

— Успокой се, Майкъл! — отвърна му Пит. — Забавлявай се!

— Копелета! Пуснете ме! Пикае ми се!

Пит изключи станцията и я пъхна в джоба на якето си „Барбур“.

— Как точно ще го направим?

— Вдигаме въжетата — обясни Робо, — по един от всеки край.

Пит извади отново уоки-токито и го включи.

— Ще го спуснем с въжета, Майкъл! — съобщи му той, след което го изключи отново.

Четиримата се разсмяха. След това всички хванаха по един край на въжетата и провесиха ковчега.

— Едно… две… три! — отброи Робо.

— Мамка му, тежко е! — възкликна Люк, докато се напрягаше да го вдигне.

Бавно, тромаво, олюлявайки се като ударен кораб, ковчегът потъна в дълбоката дупка.

Когато достигна дъното, те едва го виждаха в мрака.

Пит насочи фенерчето надолу. На светлината различиха тръбата за въздух, която стърчеше отпусната от дупката с диаметър на сламка, изрязана в капака.

Робо грабна станцията:

— Ей, Майкъл, оная ти работа се подава. Кефиш ли се на списанието?

— Окей, майтапът свърши. Сега ме пуснете.

— Отиваме в стриптийз клуб. Жалко, че не можеш да дойдеш с нас!

Робо изключи уоки-токито, преди Майкъл да успее да отговори. След това го прибра в джоба си, взе една от лопатите и започна да хвърля от пръстта до гроба, като се заливаше от смях, докато буците барабаняха по капака на ковчега.

Пит грабна със замах друга лопата и се присъедини към него. Няколко минути и двамата работиха усилено, докато накрая не останаха само няколко непокрити места от ковчега. Съвсем скоро те също бяха засипани с пръст. И двамата продължиха да пълнят гроба, а пиенето форсираше работата им с бесни темпове, докато върху ковчега не се натрупа стабилно количество от няколко метра пръст. Тръбата за въздух едва се подаваше отгоре.

— Хей! — възкликна Люк. — Хей, престанете! Колкото повече го закопавате, толкова повече ще трябва да се мъчим да го изкопаем след два часа.

— Това е гроб! — възрази Робо. — Така се прави с гробовете — покриваш ковчега.

Люк му издърпа лопатата.

— Стига толкова! — каза той твърдо. — Искам да прекарам вечерта в пиене, а не да копая като луд, ясно ли е?

Робо кимна, както винаги не искаше да дразни когото и да било от компанията. Пит, силно запотен, захвърли лопатата си.

— Не мисля, че бих се захванал с такава кариера — запъхтян заяви той.

Издърпаха ламарината отгоре, след това постояха отстрани няколко секунди в гробно мълчание. Дъждът звънеше по метала.

— Добре — заяви Пит накрая. — Омитаме се.

Люк зарови ръце в джобовете на сакото си, замислен.

— Наистина ли сме сигурни в това?

— Разбрахме се, че ще му дадем урок — припомни Робо.

— Ами ако се задави и повърне, или пък се случи нещо друго?

— Всичко ще бъде наред, не е толкова пиян — увери го Джош. — Да се махаме.

Джош се качи отзад в микробуса, а Люк затвори вратите. След това той, Пит и Робо се напъхаха отпред и Робо запали мотора. Караха обратно по черния път около километър, след което направиха десен завой и излязоха на главния път.

Тогава Робо включи станцията.

— Как си, Майкъл?

— Момчета, вижте, този майтап никак не ми е забавен.

— Нима? — отвърна Робо. — На нас пък ни е!

Люк взе уоки-токито.

— Това се нарича истинско отмъщение, чиста класика, Майкъл.

Всички в микробуса избухнаха в неудържим смях. Сега беше ред на Джош.

— Майкъл, отиваме в жесток клуб с най-красивите мацки, чисто голи се плъзгат по пилони. Наистина ще си бесен, че изпускаш това!

Гласът на Майкъл долетя завален, със съвсем лека умолителна нотка.

— Не можем ли да прекратим всичко това, моля ви? Наистина не ми е забавно.

През предното стъкло Робо виждаше задаващ се пътен ремонт, отбелязан със светофар, показващ зелено. Той увеличи скоростта.

Люк изкрещя през рамото на Джош:

— Успокой се, Майкъл, ще се върнем след два часа.

— Как така два часа!

Светлината стана червена. Без да има достатъчно време да спре, Робо засили още повече и се стрелна.

— Дай ми джаджата — каза той, сграбчи предавателя и с една ръка продължи да маневрира по дълъг завой. Погледна уоки-токито на светлината, идваща от таблото, и натисна копчето предава.

— Ей, Майкъл…

— РОБО! — изкрещя Люк.

Над тях се виждаха фарове, идващи право към микробуса.

Заслепиха ги.

Последва изсвирване на клаксон, дълбоко, мощно, диво.

— РОББББООО! — изкрещя отново Люк.

Робо натисна спирачката в пристъп на паника и изпусна предавателя. Воланът се завъртя в ръцете му, докато той отчаяно се оглеждаше накъде да свие. Отдясно дървета, отляво багер, фарове, прогарящи предното стъкло, които го заслепяваха и като задаващ се влак идваха право насреща му в плющящия дъжд.