Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Year of the Virgins, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 11 гласа)

Информация

Начална корекция
Xesiona (2008)
Корекция
maskara (2008)
Сканиране и разпознаване
?
Допълнителна корекция
ganinka (2015)

Издание:

Роял 77, 1993

ISBN 954-8005-85-9

Печат: Абагар, В. Търново

224 с.; 20 см. 29 лв.

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от reni_9626)
  3. — Корекция от ganinka

Част първа

1

— Просто не мога да повярвам на ушите си. Не мога.

— Та това е съвсем обикновен въпрос, който човек може да зададе на сина си.

Какво?

Даниъл Коулсън се наведе, погледна образа на жена си, отразен в огледалото, и видя заоблено, гладко лице с кожа все така безупречна, както преди трийсет години, когато се бяха оженили. Но това беше всичко, останало от момичето, завело го до олтара на деветнайсет години — вдигнатата високо руса коса беше побеляла, а закръглените, привлекателни някога форми на тялото й бяха понаедрели и сега като че ли се опитваха да се измъкнат от различни места на тафтения халат с деколте по врата. Би било неприлично да излага на показ плътта, водеща към бюста. Но всякаква страст, която тези гърди биха събудили или бяха събуждали в него, отдавна беше угаснала. Сега вниманието му бе съсредоточено върху очите й — светлозелени очи, които през повечето време изглеждаха безцветни, с изключение на сега, когато в тях бушуваше ярост. Втренчил се в тях, той скръцна със зъби и каза:

— И ти очакваш от мен да го хвана за яката и да му задам този въпрос?

— Всеки нормален баща би постъпил така. Но ти никога не си бил такъв.

— Бога ми, не съм бил. През цялото време съм ти се противопоставял, защото, докато завърши училище, щеше да го повиваш в пелени. Кърмеше го, докато не започна да се срамуваш от това.

Когато ръката й се показа и той усети лакътя й в стомаха си, се отдръпна встрани от нея, като в същото време размаха ръка, защото тя беше хванала капака на тежката стъклена пудриера и го държеше насочен към него.

— Махни това от ръката си, госпожо — изръмжа той, — или така ще те фрасна по лицето, че ще трябва да се извиняваш за отсъствието си от сватбата.

Докато наблюдаваше как ръката й бавно се разтваря и поставя капака обратно на мястото му върху тоалетната масичка, той се изправи и мрачно каза:

— Не можеш да се примириш с мисълта, че го губиш, нали? Дори това да е дъщерята на най-добрата ти приятелка. Ти се опита да я сватосаш за Джо, нали? Но тя изживя ученическата си любов и хареса Дон. И ако позволиш да ти кажа, тя получи това, което искаше, Дон също. Въпреки че, ако тя искаше някой друг, вместо Дон, бих избрал Джо.

— О, да, ти би избрал Джо. Обремени ме с бавноразвиващ се син, а после ме подведе да осиновя дете…

— Господи!

Той се хвана с ръка за главата, обърна се и запристъпва по мекия килим към леглото с балдахина, легло, в което не беше спал повече от петнайсет години и удари главата си в извитата колона. В стаята настъпи тишина, той бавно се обърна, но не тръгна към нея, а просто дълго време я гледа втренчено, преди да проговори:

— Аз съм те подвел да осиновиш дете? Истината е, че не моят баща завърши в лудницата.

Когато видя как мускулите на лицето й започват да се изкривяват, си каза, че трябва да спре, беше отишъл твърде далеч и бе постъпил жестоко. Но жестокостта не идваше само от едната страна. Не. За бога, не! Ако тя беше съпруга, просто най-обикновена съпруга, а не маниачка на тема религия и почти непристойно властна мащеха, той нямаше да бере срама за неща, които трябваше да прави по необходимост. И всичко това потайно, защото трябваше да спазва благоприличие в обществото, в църквата, пред свещениците и монахините в манастира, пред божиите чеда и още куп други неща, които трябваше да спазва…

Трябваше да излезе. Трябваше да пийне нещо. Пое дълбоко въздух. По-добре да не излиза, по-добре да изчака, докато дойде компанията, защото ако почнеше рано, щеше да завърже езика си рано.

Беше се запътил към вратата в отдалечения край на стаята, когато го настигна гласът й, почти като крясък:

— Ти си един долен, прост непрокопсаник, какъвто беше баща ти и целият ти род!

Той не спря, а излезе, като затвори вратата след себе си, за да може да постои на широката площадка със затворени очи. Учудващо, нали? Просто учудващо тя да го нарече долен, прост непрокопсаник, тя, която беше от Богзент във Фелбърн! Спомни си деня, в който тя влезе в офиса, за да си търси работа. Беше на петнайсет и Джейн Бродърик я прие. Но след три месеца Джейн беше заявила: „За нищо не става. Никога няма да се научи да пише на машина, единственото нещо, за което я бива, е да си придава важност. От нея може да излезе добър чиновник, но това е склад за железни отпадъци“. Баща му беше този, който тогава каза: „Дайте възможност на момичето. Казахте, че умее да пише подредено, нека тогава да попълва поръчките“. А когато разбра, че взема уроци за добра дикция от една учителка в пенсия в града, едва не припадна от смях. И оттогава насам самият той започна да мисли, че в нея има нещо, което я отличава от другите. Господи, той трябваше да разбере колко различна беше тя. Едно нещо можеше да каже в нейна полза, уроците свършиха добра работа, тъй като тя можеше да общува във всякаква компания. Дори си подбираше компанията: никакви запознанства с обикновени хора от работническата класа. Виж как се сближи с Джанет Алисън, въпреки че те не живееха в разкошно голямо имение като това и бяха от средната класа до мозъка на костите си. Католици от средна класа… О, да, Уини никога не би търпяла протестанти, дори и с титла. Каквото и да става, тя беше вярна на едно нещо и то беше нейната религия.

Той бавно слизаше по стълбите и като минаваше през хола, вратата в далечината се отвори и там застана осиновеният му син Джо.

Джо беше висок като него и двамата много си приличаха, само че косата му беше черна, не просто тъмна, а очите му светлокафяви, а не сини. Даниъл винаги изпитваше гордост от това, че Джо прилича на него, защото го считаше за свой син, дори повече от Стивън или дори Дон.

Крачейки към него, той погледна двете книги, които Джо държеше в ръката си и попита:

— Какво е това? Да не се приготвяш за нощна смяна?

— Не, съвсем не, просто исках да видя нещо.

Известно време те се гледаха един друг и Джо непринудено запита:

— Неприятности ли имаш?

— Какво имаш предвид?

— Ами, ако не си забравил, спалнята се намира над библиотеката. Таванът там е висок — той рязко погледна нагоре, — но всичко се чува.

Даниъл тръгна към библиотеката и го попита през рамо:

— Имаш ли малко време?

— Да, колкото искаш.

Джо затвори вратата след себе си, после последва Даниъл нагоре към стаята, където в ъгъла срещу дълъг прозорец имаше меко кожено канапе, от което се виждаше градината. Но когато човекът, който той считаше за свой баща, не седна, а се запъти към прозореца и с вдигната ръка се подпря на рамката, той отиде до него и каза:

— Какво има?

— Няма да повярваш. — Даниъл се обърна към него. — Никога няма да повярваш какво иска тя да направя с Дон.

— Наистина няма, докато не ми кажеш.

Даниъл се отмести от прозореца, тръгна към канапето и се свлече в него. После, приведен напред и с лакти върху коленете си, вперил поглед в излъскания паркет, каза:

— Тя иска да попитам Дон дали още е девствен. — Тъй като не последва никакъв коментар от страна на Джо, Даниъл се обърна, за да го погледне и попита: — Е, какво ще кажеш за това?

Джо поклати глава.

— Какво мога да кажа? Нищо, освен да те попитам какво според теб би направила тя, ако се върнеш и й кажеш, че не е.

— Какво би направила ли? Просто не знам. Недоумявам. Едно е сигурно, че ще изпадне в крайност, може дори да се опита да попречи на сватбата под предлог, че не е достоен да се ожени за такова непокварено момиче като Ани или Анет, както майка й настоява да я наричат. Такава е тя! Или ще го повлече при отец Коуди. О, не, не, отец Рамшоу, не, той по-скоро ще се изсмее в лицето й, но ужасният Коуди би призовал свети Йоан Кръстител да се появи и изкъпе сина й.

— О, татко! — Джо сложи ръка върху устата си. — Знаеш, че това е смешно.

— Виж, момчето ми, не намирам нищо смешно в това, което говоря или върша тия дни. Ако трябва да бъда честен, мога да споделя това само с теб и още един човек, повече не ми издържат нервите. Два пъти съм я напускал, нали знаеш, но тя ме довличаше обратно с разкаяния, пък и от чувство за дълг… всичките й сълзи и заплахи за самоубийство в името на децата… Децата!

Той посочи Джо.

— Да вземем теб. Ти беше на двайсет години, когато за последен път тя те спомена сред децата. Това стана преди пет години и детето й беше при нея, защото тя все още гледаше на шестнайсетгодишния Дон като на дете. Чудна работа, колко свястно момче излезе той, не мислиш ли?

— Да, така е, татко. Той наистина е свестен. Но… мислил ли си, ако си заминеш, какво ще стане със Стивън, защото има някой, който завинаги ще си остане дете. Ти отдавна си наясно с това. Не можеш да очакваш от Маги да го отведе, ако никой друг не я подкрепи. А ако ти си заминеш, знаеш как ще постъпи мама с него, много пъти е заплашвала с това.

Даниъл рязко се надигна от канапето и леко приведен каза:

— Достатъчно. Достатъчно, Джо. Стивън никога няма да отиде в приют. Аз имам грижата за това. Но едно нещо знам със сигурност: повече не издържам.

Пристъпвайки с широко разтворени ръце, той каза:

— Погледни тук! Такава голяма стая, пълна с книги, които никой, освен теб, не си прави труда да чете. Двайсет и осем стаи, без да броим старата пристройка. Конюшни за осем коня, дори едно проклето куче няма там. Тя не обича кучета, само котки. Шест акра земя и жилище. И за какво? За да държи на работа пет души, по един за всеки от нас. От петнайсет години живея в тази къща, но изминаха седемнайсет, откакто я купих, и то я купих, защото я продаваха ужасно евтино. Наблизо избухнала бомба със закъснител и войниците я окупирали така, че собствениците били доволни да се отърват от нея. Смешно, нали? Можело е да открият предшествениците си от преди двеста години, но са предпочели да я продадат на търговец на железни отпадъци, който е натрупал пари от желязо, с помощта на което са убивали хора. — Той кимна. — Винаги съм гледал на нея по този начин, защото когато баща ми и старата Джейн Бродърик станаха жертви на експлозия в края на войната, мислех, че това е някакво възмездие. И знаеш ли, въпреки това е странно, защото независимо, че цената й беше ниска, когато я видях, разбрах, че трябва да я имам. Не мога да обвинявам майка ти за това, защото също като мен тя се втурна вътре и с голямо удоволствие похарчи цяло състояние, за да я обзаведе, а откъде го взе, не знам, но не мога да си кривя душата за едно нещо: има вкус за обзавеждане. Но, чудна работа, момчето ми, това място не ме харесва.

— Ооо… — Сега Джо потупа Даниъл с юмрук по рамото и каза: — Хайде, хайде, не си внушавай!

— Така е. Тия неща ги усещам. Мястото не ме харесва. Аз съм неканен гост. Всички ние сме неканени гости. Войната трябваше да ни изравни. Хм! Но тези стари места, също като някои стари графства от едно време, те карат да се чувстваш на мястото си, а моето не е тук.

За първи път на лицето му се появи усмивка, той се обърна, отново погледна към прозореца и каза:

— Спомняш ли си първата ни истинска къща, тази в долната част на Брамптън Хил? Това беше чудесно място — уютен, истински дом с разкошна градина, в която не можеш да се загубиш. Спомняш ли си я? — Той се обърна към Джо, който кимайки каза:

— О, да, много добре.

— И ти харесва тази къща?

— Да, харесва ми. Винаги ми е харесвала, въпреки че, когато бях малък, последната сричка на Уиърсил Хаус ме озадачаваше. Да, винаги съм я харесвал, но в същото време знам какво имаш предвид. Има нещо, което трябва да ти припомня, татко: цяло щастие е за теб, че само пет души поддържат къщата, както вън, така и отвътре. Когато Блакбърн живееха тук, казаха ми, че само за вътрешната част е имало дванайсет прислужници. А те имаха само трима сина и една дъщеря.

— Да, трима сина, и всички бяха убити във войната.

— Хайде, татко, горе главата. Ще ти кажа нещо. — Той отново потупа баща си по рамото. — Хайде, върви и попитай Дон дали е девствен.

Като гледаше как Джо се тресе от смях, Даниъл започна да се поусмихва и каза типично в свой стил:

— По дяволите! Никога няма да го направя. Но както и да е. — Сега той наклони глава към Джо. — Мислиш ли, че е девствен?

— Въобще нямам представа. Но от друга страна… ами, може би да.

— Не зная толкова много неща. Между другото, къде е той?

— За последен път го видях в билярдната и както обикновено, се оставяше Стивън да го победи. Много е добър с него, нали знаеш.

— О, да. Това е другото нещо, което тя не може да преживее: чедото на мама винаги е намирало време за изоставащия и осакатен първороден син. О, хайде!

Те излязоха заедно, прекосиха хола и през коридора минаха по широкото, ниско стълбище, в чийто край Джо отвори вратата и почти изкрещя на двамата мъже до билярдната маса.

— Знаех, че тук може да ви открие човек. Пак си пилеете времето. Целите сте в тебешир, а ще дойдат хора. — Той погледна часовника си. — След двайсетина минути.

— Джо! Джо! Бих го. Да, отново го бих.

Джо заобиколи голямата билярдна маса и се запъти към един мъж почти колкото него висок, трийсетгодишен, с добре сложено тяло и с гъста и буйна кестенява коса, ала лицето под нея би могло да принадлежи на младо момче и то доста хубаво. Единствено очите издаваха, че има нещо не съвсем наред при него. Очите му бяха сини като на баща му, но бледосини с угаснал поглед. Като че ли можеха да възприемат всичко наоколо отведнъж. Все пак имаше моменти, когато погледът му ставаше спокоен и съзнанието му се мъчеше да улови нещо, което можеше да задържи само за секунда.

— Направих… направих седем… почивка. Нали така, Дон?

— Да, наистина, и ме накара да вкарам бялата.

— Не може да бъде! — каза Даниел. — Дон, той те е накарал да вкараш бялата? Значи излизаш от форма.

— Да, твърде добър е за мен и не е честно, всеки път ме бие.

— Ще… ще ти се оставя следващия път, Дон. Ще ти се оставя. Ще ти се оставя. Обещавам. Честна дума.

— Ще ти напомня.

— Добре, Дон, добре.

Тогава Стивън протегна ръка към гърлото си, дръпна на една страна завързаната на панделка връзка и каза на баща си:

— Стяга ми врата, татко.

— Глупости, глупости. — Даниъл се приближи към него и затегна вратовръзката.

— Татко?

— Кажи, Стивън!

— Мога ли да отида в кухнята при Маги?

— Нали знаеш, че Маги приготвя вечерята.

— Тогава ще отида при Лили.

— Не сега, Стивън, няма да повтаряме всичко отначало. Знаеш какъв е редът: поздравяваш мистър и мисис Престън, чичо Алисън и Ани… Анет. След като направиш това и размениш няколко думи с Анет както обикновено, можеш да се качиш горе и Лили ще ти донесе вечерята.

— Татко. — Дон се обърна към баща си, докато вървеше към другия край на стаята, където върху отворената решетка на камината горяха дърва и когато Даниъл се изравни с него, се наведе, взе едно дърво от коша, сложи го в огъня, и промълви тихо: — Остави го да се качи, татко, случиха му се неприятности.

— Нещо лошо ли?

— Не, само дето е мокър. И е много изнервен. — Той се изправи, погледна баща си и каза: — Много му е трудно. Не мога да разбера защо го караш да се мъчи.

Даниъл повдигна крак, за да бутне дървото в огъня и рече:

— Дон, много добре знаеш защо правя това. Нямам намерение да го крия, като че ли е идиот, защото той не е. Знаем това.

— Но не е честно спрямо него, татко. Пусни го довечера. Мама ще се притесни, ако му се случи нещо, и то довечера. Имаше такъв случай преди, много добре знаеш.

— Това се случи доста отдавна. Той се е научил оттогава.

— Моля те, татко.

Баща и син стояха един срещу друг и се гледаха в очите; и двамата не говореха, въпреки че в далечината гласът на Джо създаваше преграда, зад която те можеха да разговарят, докато Дон не каза:

— Приеми това като специален сватбен подарък за мен.

— Ама че си! Не си ли доволен от това, което имаш?

— О, татко, не споменавай това доволен! Казвал съм ти, не мога да го повярвам. Собствена къща и то огромна. И — той спря и погледна внимателно баща си в очите, преди да продължи — доста отдалечена.

— Да, момчето ми, отдалечена. Трябва да ти кажа нещо, въпреки че не искам. Но трябва да го чуеш: не я изолирай като цяло; кани я често и идвай винаги, когато имаш възможност.

— Добре, татко, добре. Още нещо, което искам да ти кажа: благодаря ти, особено за това, че ми помогна да се справя с всичко.

Не беше необходимо да обяснява с какво, както и за Даниъл не беше нужно да задава въпроси: и двамата си знаеха. Като се обърна рязко, Даниъл тръгна към Стивън, говорейки:

— Добре! Хвана ме в настроение пак. Ти не си добър само на билярд, можеш да убеждаваш хората. Отивай в стаята си, ще изпратя Лили при теб.

— Няма нужда. Няма нужда, татко. — Джо прегърна Стивън през раменете. — Трябва да оправим нещата тук; той е за Сандърланд срещу Нюкасъл. Да си чувал някога нещо подобно? Хайде! Дай да довършим това!

Двамата високи мъже излязоха от стаята, Стивън беше прегърнал Джо през кръста и от гърлото му се разнесе истински щастлив смях.

Останали сами и с възможността да си поговорят още, баща и син като че ли си бяха казали всичко, докато Дон не попита:

— Какво ще кажеш за една игра, татко? Имаме петнайсет минути; те винаги пристигат на секундата, никога по-рано.

— Не, Дон, благодаря. По-добре да отскоча до кухнята и да попитам Маги дали може да занесе нещо горе, преди да е започнала да приготвя вечерята. После се обърна и бързо излезе от стаята.

Една подвижна врата от платно водеше от хола към лабиринта от кухненски помещения. Той беше модернизирал основната кухня, като постави печка „Ага“, но старата камина и другите печки остави, защото все още се използваха за изпичането на чудесен хляб. Кухнята беше приятна, с дълга дървена маса, с полица от холандски фаянс на едната стена, а на другата — кухненски шкаф, двойна мивка под нисък, широк прозорец, от който се виждаше двора на конюшнята. Имаше дълъг килер с мраморни полици, а до него врата, която водеше до склада за дърва, а оттам до голяма остъклена веранда, от едната страна на която се закачаха връхните дрехи и шапките, а от другата се нареждаха обувките.

В кухнята цареше оживление. Маги Доърти, трийсет и седем годишна жена, стоеше до масата и украсяваше фруктовата салата, върху която имаше вече сметана с нарязани на половинки череши и ягоди. Тя вдигна поглед към Даниъл за секунда и се усмихна:

— Скоро ще бъдат тук.

— А, да, скоро ще бъдат тук… Изглежда чудесна. Да се надяваме, че е вкусна.

— Би трябвало, почти половин бутилка шери се стича надолу.

— О, няма да казваме на Мадж Престън, нали?

— Ще й кажем, че това е шери за готвене. То е различно, да не повярваш.

— Аз бих повярвал. Патица ли имаме за вечеря?

— Да, както обикновено я пълня с портокал и разни други работи.

— А супата каква е?

— Вишисоаз.

— О, така ли? С това човек може да си придаде важност.

— Или коктейл от скариди.

— О, Бети Баубънт умира за тях.

Той постоя малко, като наблюдаваше ръцете на Маги да довършват салатата и после каза:

— Изпратих Стивън направо горе. Разбрах, че не е бил много добре през деня. Ще се погрижиш ли да хапне нещичко?

Маги Доърти го погледна в очите, после отново погледна плодовата салата, преди да каже:

— Един господ знае защо настояваш да се показва; непознатите му причиняват страдание. Как може да постъпваш така?

— Маги, преживяхме това; за негово добро го правим.

След като завърши украсата на плодовата салата, тя взе една суха кърпа от масата и докато избърсваше ръцете си с нея, той прошепна:

— За бога! Не се нахвърляй отгоре ми, Маги, защото днес беше един отвратителен ден; преди малко напуснах сражението със замаяна глава.

Тя отново го погледна, но този път погледът й беше топъл и тя каза:

— Ти си знаеш по-добре.

После се обърна и извика една млада жена, която току-що беше влязла в кухнята.

— Пеги! Приготви подноса на господин Стивън и го занеси горе. Ти знаеш какво обича той. — После добави: — Всичко наред ли е на масата?

Пеги Дейниш отговори:

— Да, мис Доърти. Лили току-що подреди централната част; изглежда чудесно.

Като чу това, Маги рече:

— По-добре да отида и да проверя наистина ли е така.

Усмихна се на младата жена, после свали бялата престилка, приглади косата си назад и излезе от стаята. Даниъл я последва. Веднъж излезли в коридора, двамата се спряха и той каза, гледайки я в лицето — нито грозно, нито красиво, но с меко, топло излъчване:

— Съжалявам, Маги, от цялото си сърце съжалявам.

— Не ставай глупав. Отдавна чакам този момент и не се срамувам да го кажа.

— О, Маги, изминаха двайсет години, а аз се държа с теб като баща.

— Хм! Никога не съм гледала на теб като на баща, Дан. Колко странно — на лицето й се появи топла усмивка — да те наричам Дан.

— Ще напускаш ли?

— Не.

Тя свали поглед от него и погледна към коридора. След това каза:

— Мислила съм за това, но разбрах, че не мога да го направя. Трябва да внимавам какво говоря и какво върша, нали? А това ще бъде трудно, защото винаги, когато тя се държи с мен високомерно, съм искала да се нахвърля отгоре й и да се махна. В началото не можех да разбера какво ме задържаше тук — тя отново го гледаше, — а когато разбрах, знаех, че нищо не може да ме мръдне оттук. Но никога не съм и помисляла, че ще продължи двайсет години. Преди си мислех, че е само заради Стивън, защото беше толкова безпомощен и се нуждаеше от обич и все още има нужда — тя кимна към него — повече от всеки друг.

— Не си права, Маги.

Тя рязко се обърна, той я хвана за ръката и тъкмо се канеше да каже: „Не се притеснявай, това няма да се повтори“, когато тя, гледайки го право в очите, го изпревари:

— Както отдавна знаеш, почивния си ден прекарвам при братовчедката ми Хелън. Запомни, „Боуик Роуд“, 42.

Тя леко отмести глава и после тръгна, а той остана на същото място с прехапана долна устна.