Джоана Линдзи
Пожелай ме скъпа (41)

ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЪРВА

Саманта цялата бе плувнала в пот.

— Докторът идва ли? — едва успя да попита тя, като опитваше напразно да потисне усилващата се болка.

— Да, да, тръгнал е насам — увери я Фройлана, като добави още дърва към буйния огън.

Родилните болки бяха започнали този следобед. Най-напред те не й направиха впечатление. През изминалия ден бе чувствала хиляди малки неудобства, така че тъпата болка не й се стори нещо важно. Но Фройлана бе забелязала как по лицето на Саманта от време на време преминава сянка. Без съмнение, от болка. И без всяко съмнение, времето беше дошло.

Легнала в леглото си, Саманта искаше да крещи или да ругае. Никога не си бе помисляла, че ще бъде толкова лошо. Бяха й казали, че е болезнено, но че си струва всяка минута от болката. Ха! Кой й бе разправял такива глупости? Лана? Какво знаеше Лана? Тя никога не бе изпитвала това.

— Да не би да се готвиш да ме опечеш на този огън? — изкрещя тя.

— Спокойно, Сам.

— Бих искала да те видя теб спокойна на мое място — отвърна Саманта.

— Искаш да те чуят на долния етаж ли?

— Кой?

— Твоят брат и…

Саманта започна да стене. След като болезненият пристъп отшумя, тя погледна изпитателно приятелката си.

— И?

— Казах ли „И“? Боже, къде ми е умът? — отвърна неопределено тя.

Саманта не настоя, беше твърде изтощена, за да се интересува кой друг бе на долния етаж. Може би Тереза. Тя често ги посещаваше. Всъщност от онази нощ, преди близо два месеца, когато Ханк толкова ненадейно се върна в живота й.

Саманта никога не попита Шелдън за адреса му, който Ханк му бе дал, нито пък Шелдън бе споменал нещо за това, нито пък нещо друго, свързано с посещението на Ханк. Саманта си мислеше, че той сигурно иска да забрави тази нощ.

Сега щеше да роди детето на Ханк. Не беше честно едно отмъщение да стигне толкова далеч. Саманта захапа долната си устна, когато болката отново се върна.

— Кога ще свърши това, Лана? — попита отчаяно Саманта. Наистина, не издържам повече.

— Ти се бориш с болката — смъмри я нежно Фройлана. — Трябва да се отпуснеш.

— О, сигурно. Хубав съвет — когато не си ти тази, която ражда. А и докторът още не е пристигнал. Сигурно ще закъснее.

— Тревожиш се напразно — заяви Фройлана — Има много време. Докторът ще бъде тук много преди да се роди бебето.

— О, господи! — изстена Саманта. — Това е последното нещо, което трябваше да чуя. Много време! Няма да издържа толкова дълго. Няма начин да оживея, Ще умра!

— Сама утежняваш положението си, Сам. Не се противи на болката. Това е първото ти дете. Естествено, че сега изпитваш най-големи болки. Въпреки това ще забравиш, следващото ще се роди по-лесно.

— Следващото!?! Да имам още едно дете? Никога! — Саманта се отпусна назад на възглавницата. Не знаеше кое е по-лошо: това, което изпитваше сега, или чувството, което изпита, когато за пръв път отиде да живее в тексаското ранчо на баща си. Първото нещо, което намери, бяха сватбените й дрехи, оставени на леглото в новата й стая Този ден бе почувствала такава ужасяваща празнота, а това бе само началото.

О, всичките вакуероси бяха дошли заедно със семействата си, като носеха почти всичко от мексиканското ранчо. Скоро старата къща бе подредена, дворовете — почистени, и тук имаше обширни равнини, подходящи за езда, и планини далечината. Беше почти същото, както беше в предишния дом, но тя мразеше мястото заради онази нощ. Конюшнята постоянно й напомняше за това. Чувстваше се самотна, нещастна, преследвана от спомени. Не бе сигурна какво иска от живота. Старите й забавления изобщо не я задоволяваха, а бъдещето изглеждаше безнадеждно. Беше нещастна и не знаеше защо.

Но когато разбра, че е бременна, отново възвърна енергията си, като отново намрази Ханк. Той бе искал да създаде дете и бе успял. Саманта бе извън себе си от гняв. Но в същото време почувства и облекчение. Така имаш извинение да напусне това място. От спомените й се струваше, че ще полудее. Можеше също така да напусне страната, така Ханк нямаше да научи за бебето.

Беше си мислила, че ще се почувства по-добре, след като замине, но се беше излъгала. Започна да мисли за детето за това, че ще трябва да го отгледа сама, и отново с почувства нещастна. Обичта, която започваше да изпитва към детето, малко й помагаше. Както и Шелдън, за когото винаги си задаваше въпроси. Опитваше се да разбере защо той предизвикваше у нея такъв гняв. И после пристигна Ханк.

Болката стана толкова непоносима, че Саманта започна да крещи. Точно тогава пристигна докторът, но това вече не я интересуваше. Ханк трябваше да бъде тук. Той бе отговорен за всичко това. Но не, тя не го искаше, не искаше той знае колко много страда. Не, не искаше.

Шелдън бе обещал да го уведоми, когато времето наближи, и Ханк бе повече от доволен, когато съобщението пристигна. Докато пътуваше по лондонските улици, го обзе прекрасно настроение. Лоренцо също дойде с него, но Ханк не чу и дума от това, което приятелят му казваше, Саманта раждаше детето му. Нейното дете. Тяхното дете.

Само миг, след като пристигна, чу писъци от горния етаж от което му призля. С чаша в ръка, Ханк седна в най-далечния ъгъл на всекидневната, колкото бе възможно по-далеч от затворената врата. Като разбъркваше леда в чашата си, заглушаваше поне малко звуците, които идваха от горния етаж, но от време на време кръвта се отдръпваше от лицето му. Допиваше третото си питие, като мислеше с тревога какво ставаше горе.

— Не би трябвало да стоите тук. Ханк — отбеляза Шелдън, след като поредният писък замря и настъпи необичайна тишина. — Нито пък аз. — Той бе единственият, който кръстосваше нервно стаята. — Боже господи, човече, това не е място за мъже!

Ханк хвърли поглед към Шелдън и изминаха няколко секунди, преди да отговори.

— Значи няма да ме изхвърлиш?

— Разбира се, че не.

— Тогава ще остана.

— Бастунът ми е тук. Защо да не…? — Шелдън опита да направи предложение за разходка.

— Не.

Наблюдавайки двамата мъже, Лоренцо поклати глава.

— Той с прав, Ханк. Ти не трябва да стоиш тук. Излез за малко.

— Мястото ми е близо до нея — отвърна Ханк.

— Тя не знае, че си тук — отвърна настойчиво Лоренцо. — Не можеш да й помогнеш.

— Остави ме, Лоренцо. Тук е, където искам да… — В този миг долетя писък, много по-силен от предишните, и чашата на Ханк се изплъзна от ръката му. — Исусе! Тя умира. Аз я убих.

— Глупости! — обади се Лоренцо. Ханк се обърна светкавично към него.

— Можеш ли да ми се закълнеш, че тя няма да умре? Можеш ли?

— О, господи! — намеси се Шелдън. — Не мога да понеса това положение повече. Това е изключително неправилно и непристойно и… направо ме кара да губя разсъдък. Останете, щом трябва. Аз ще изляза.

Шелдън грабна палтото си и се запъти към вратата. Но когато стигна до коридора до тях достигна бебешки плач, заедно с възклицанието на Фройлана.

— Момче е!

Шелдън се върна във всекидневната, на устните му играеше лека усмивка.

— Имам си племенник.

Но Ханк бе вече скочил от стопа си. Профуча покрай Шелдън, изтича по стълбите и отвори вратата на спалнята на Саманта. От горещата вода се вдигаше пара и в стаята беше непоносимо. Фройлана се опита да се възпротиви на присъствието на Ханк, но докторът кимна в знак на съгласие и тя се върна, за да измие бебето.

— Вие ли сте съпругът?

Ханк не чу въпроса, тъй като бе впил поглед в огромното легло, където не можеше да вили лицето на Саманта.

— Тя добре ли е?

— Искате ли да видите детето? — попита го Фройлана, в гласа й имаше гордост.

Но Ханк не й обърна внимание.

— Тя добре ли е? — попита той още по-настойчиво.

— Защо не попиташ мен? — попита тихо Саманта.

Ханк се приближи до леглото. Саманта едва можеше държи очите си отворени, но успя да го погледне подозрително, преди да ги затвори. Никога не я бе виждал толкова изтощена.

— Сам?

— Какво правиш тук? — попита тя с дрезгав глас.

— Накарах брат ти да ми обещае, че ще изпрати да ме повикат — обясни бързо Ханк. — Сам, не можеш да отречеш правото ми да бъда тук.

— Напротив, мога. Ти не ме искаше, забрави ли? За теб нямаше значение дали ще се разведа с теб или не. Така че защо си тук?

Ханк се вцепени, но отвърна:

— Заради детето, разбира се.

— Разбира се — отвърна тя.

— Не искам да воювам с теб, Сам — въздъхна той. — Господи, помислих си, че умираш.

— Не беше приятно, но всички жени, които имат деца, са минали през това. Аз… дори… не си спомням…

Очите й отново се затвориха, гласът й замря. Ханк просто стоеше там и я гледаше, не му се искаше да се отдалечи дори на инч от леглото. Саманта Блекстоун Кингсли Шавез, неговата жена, майката на сина му, жената, която го караше да полудява от желание. Тази жена винаги го удивляваше с гордостта, смелостта, силния характер и страстта си. Ако истински го мразеше, ако постоянно го мразеше, нямаше да се чувства толкова объркан. Но в моменти на страст тя му показваше какво можеше да бъде между тях. Би било по-добре да не знаеше. В такъв случай никога нямаше да приеме, че я обича. Защото дори когато я мразеше, той я обичаше.