Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Епохата на регентството (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
East of Forever, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 75 гласа)

Информация

Начална корекция
Xesiona (2008)
Корекция
maskara (2008)
Сканиране и разпознаване
?

Източник: http://www.kaldata.com

 

Издание:

ИК „Бард“, 1993

Корица: ЕТ Александър Караманолев, 1993

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от velvet_gaze)

Част първа
НА СЕВЕР ОТ НОЩТА

1.

Лондон, Англия Май, 1819

 

Затаила дъх, жената с черна копринена маска стоеше в тъмното и само ръцете й леко трепереха. Не поглеждаше встрани, опитваше се да не мисли за отвесната, близо шестдесет метра пропаст, която я делеше от уличния калдъръм.

Стъпалата й бавно се плъзгаха по улея. Внимавай…

Около нея вятърът фучеше и налиташе с яростни пориви. Но тя само напрягаше сетивата си, без да обръща внимание на клонките и песъчинките, запратени в лицето й.

Внимателно опипваше всяка керемида, обвитите й с плат стъпала се придвижваха безшумно. Една крачка, още една.

Достигна вътрешния ръб на улея и се спря, сянката й излиня сред гората от черни комини, очертани на лунната светлина. Тя леко се приведе, изучавайки следващото препятствие, като потисна надигащата се в гърдите й вълна от страх.

Теменужените й очи се присвиха. Около два метра я деляха от съседния покрив. Да, ще бъде трудно, много трудно. За всеки друг това би било невъзможно.

Но не и за нея. Не и за жената, наречена Тъмнокосата, която се бе обучавала с монасите на Шао Лин, живите наследници на древното китайско изкуство ушу[1].

Бавно се изправи. Прогони страха и на негово място си представи реещи се жерави и весели шарени хвърчила, пърхащи над Забранения град.

Измъкна от джоба си сребърна звезда, с дебел копринен шнур, промушен през центъра й. Тя хвърли с грациозно движение диска.

Сребърният къс проблесна на лунната светлина. Тихо свистене изпълни въздуха. След миг, с едва доловим звън, звездата достигна целта.

Тя силно опъна шнура, докато тежестта зацепи в основата на комина отсреща.

Чудесно!

Сега предстоеше най-трудното. Тя погледна бързо надолу. Улицата беше безлюдна. Сега. Сега е моментът!

Тя се сви на топка с прибрани колене, закрепена само с едното си стъпало към стръмния покрив зад нея. Поемайки въздух, както я бе учил игуменът Танг през онова далечно лято, тя скочи.

Увитите й в плат стъпала се оттласнаха от покрива. Тя се стрелна в мразовитото пространство и за миг увисна бездиханна високо над улицата.

Ръцете й бяха протегнати напред. Нежните й пръсти се вкопчиха във вятъра. Мили Боже, ами ако е преценила погрешно?

В следващата секунда десният й крак намери опора и рамото й се удари в стръмния склон на отсрещния покрив. Незабавно се сниши, за да избегне зорките погледи.

В безопасност е! Поне засега…

Жената, наречена Тъмнокосата, се промъкна в завета на един комин и се напрегна, ослушвайки се за тревожни сигнали.

Ала само воят на вятъра и далечното трополене на карета нарушаваха покоя на нощта. Къщата под нея бе тиха. От прозорците на долните етажи се процеждаше мътна светлина и се разстилаше на бледи правоъгълници върху калдъръма.

Слабата черна фигура внимателно издърпа коприненото въже и го уви здраво около комина. После започна да се катери по въжето като внимателно преместваше ръце, докато стигна върха на стръмния покрив.

И тогава съзря целта си.

Мълвейки беззвучна благодарствена молитва, тя се насочи към втория прозорец вляво, отвори го и се промъкна вътре.

Както и очакваше, къщата бе празна.

Бързо прекоси преддверието, памучните й подметки безшумно потъваха в обюсонския килим. Почти бе достигнала целта си, когато от витата стълба в далечния край на коридора се дочу тих смях.

— Честна дума, милорд, вие сте направо циничен. Сигурно защото толкова ви глезят и ви се възхищават. А и тази вечер пийнахте доста бренди. Още малко и няма да можете…

На това място дрезгавият женски глас се извиси в писклив смях. В настъпилата тишина се чу шумолене на коприна и глух стон.

Тъмнокосата се долепи до стената. Това беше нещо, което не бе планирала! Обитателката на къщата, сластолюбивата Жермен, трябваше да е във Воксхол. По дяволите, какво търси тази жена в къщата?

Сякаш в отговор, задъханият глас се извиси отново.

— Вие сте ужасен, милорд. Обещахте да ме заведете във Воксхол и аз съм много разстроена.

И тогава до Тъмнокосата достигна мъжки глас, нисък и мек като коприна. Глас, едновременно шеговит и заповеднически. Тя леко се сепна, полази я студена тръпка.

Графът на Морлънд.

Тъмнокосата усети, че не й достига въздух. Странна болка прониза сърцето й. Тони…

Но тя се опита да пропъди болезнените спомени.

А това беше Жермен, последната от фаворитките му според слуховете.

Гласовете се приближаваха. Безпокойството на Тъмнокосата прерасна в истинска паника. Милостиви Боже, те се качваха!

Бързо бутна първата врата вляво. Шмугна се в стаята и се прилепи към стената.

Меки стъпки на пантофки по стълбите, а редом с тях — думкане на мъжки ботуши.

Няма нищо страшно, помисли си Тъмнокосата. Просто трябваше да изчака тук, докато двамата свършат работата си. Притвори вратата и замръзна неподвижна с долепено ухо до стената.

— Честна дума, милорд, какви мисли ви спохождат! Карате ме да се изчервявам! — Тих кикот. — Ужасно сте невъзпитан! — Отново кикотене, вече по-разгорещено. На стълбището отекна нисък мъжки смях, последван от шумолене на дамаска.

Под черната маска, скриваща лицето на Тъмнокосата, избиха капчици пот. По дяволите, по-бързо, де!

Ала компаньонът на Жермен явно не беше от бързите. Глух и заповеднически, гласът му ехтеше нагоре и се приближаваше с всеки миг.

— Но аз настоявам, сладка моя. Мисълта да те видя с перли и копринени жартиери е твърде примамлива, за да се откажа.

— И какво още да облека, милорд? — Това беше страстен и доста добре пресметнат шепот.

— О, абсолютно нищо друго, разбира се.

Сърцето на Тъмнокосата заблъска в гърдите й. За сетен път през този ден тя прокле злия дух, който я бе довел в студения, мъглив град, и то с такава отчаяна мисия.

Бе я довел обратно, поправи се тя. Все пак бе родена тук. Ала Лондон вече не живееше в спомените й. Малко след раждането й нейният баща я бе завел в Макао, португалската колония, граничеща със Тъмнокосата китайска империя.

Това се бе случило само няколко месеца след смъртта на майка й.

Тъмнокосата затвори очите си. Не мисли и за това…

Мисли за вълните, които се разбиваха в пристана на Макао, когато стоеше за последен път на Прая Гранде и вятърът рошеше косите ти. Мисли за лястовиците в небето над Пекин, за песента на глинените свирки, докато те се рееха над морето от гледжосани керемиди.

Тя бавно дойде на себе си. Но решимостта й не я напускаше, защото красивата дъщеря на Макао не се съмняваше в своя успех. Не и докато животът на баща й зависи от нейното умение и концентрация.

Шумоленето на атлаза се смесваше с това на сукното и вълната. Жермен изстена:

— О, да, милорд. Моля ви, как така!

Гръм и мълнии, те бяха точно пред вратата!

Тъмнокосата едва успя да се шмугне зад отрупания с дамско бельо параван, когато вратата се отвори. Пламъкът на свещта освети тоалетната стая. Появи се Жермен а прегръдките на благородния си любовник.

И тогава тя видя графа на Морлънд.

Тъмнокосата замръзна. Времето сякаш спря.

Толкова отдавна. И все пак недотам, че да излекува болката, да заличи сладката горчивина на спомена.

Той все още е поразителни красив, помисли си тя. Косата му бе по-дълга, отколкото беше модерно, гъста и права, с цвят на старинен бронз. Устните му бяха плътни и някак цинични, а усмивката — самото олицетворение на порока, когато постави свещта на полицата над камината и зарови пръсти в пищното изобилие от женски одежди върху натруфения лакиран параван.

Тони Морлънд. Любовта на живота й, който я бе омагьосал и предал преди десет години.

На някакви си сантиметри, скрита зад паравана, Тъмнокосата чакаше, страхуваше се да поеме дъх, страхуваше се да помръдне.

Страхуваше се да направи каквото и да било, освен да съсредоточи мисълта си да остане незабелязана.

Над рисувания параван, лакиран в червено, прелетя като облак пяна истинска валенсианска дантела.

— Да, тази много ми харесва — Морлънд загадъчно се усмихна и разгъна един ефирен пеньоар пред изкусителното тяло на любовницата си.

Онемяла от неудобство, Тъмнокосата пожела да не вижда, да не чува, да не усеща нищо.

Ала това не й помогна. Всяко потайно шумолене я разтърсваше цялата. Всеки стон изгаряше като пламък кожата й.

На пода с меко съскане се разстла коприна.

— Прекрасно. А сега жартиерите…

Тъмнокосата се опита да насочи мислите си надалеч, да откъсне огнения си поглед от пролуката между крилата на паравана. Но не успя да си го наложи.

Дългите силни пръсти се присвиха, а сетне вещо се плъзнаха върху розовата плът и съблазнителните бедра.

— Тони! О, моля те…

— Разбира се, миличко. Но първо виж това…

Тъмнокосата чу щастлив писък, видя как се стрелнаха алчни, грабливи пръсти.

— Милорд! Но това е от комплекта, който видяхме в „Рандъл и Бриджс“ миналата седмица! Елайза ще позеленее от завист!

— Радвам се да го чуя — сухо промърмори графът.

Шумоленето зад паравана се усилваше неудържимо. Каквито и да са бижутата, този ентусиазъм е пресилен, помисли си ядно Тъмнокосата. Такава суматоха за няколко камъка! Защо не тръгнат към Воксхол и лекомислените си развлечения, както би постъпила всяка нормална двойка?

Но както щеше да научи, станеше ли дума за съблазън, графът на Морлънд далеч не бе от обикновените, дори се славеше с безграничното си търпение — когато му изнасяше, разбира се.

А сега му изнасяше, и още как.

— Колко прекрасно нещо е алчността — каза графът замислено. — Голямо удоволствие е да гледам как разпалва страстното ти податливо сърчице, Жермен — в гласа му отново се долавяше суха нотка.

— А-алчност ли? Няма такова нещо! Аз съм просто… сразена. Да, направо съм сразена. От подаръка ти. И от теб също, разбира се — бързо добави Жермен.

Сякаш за да го докажат, розовите й пръсти атакуваха шалчето около врата му. След миг бялата материя бе развързана и прелетя над паравана. Тъмнокосата едва овладя инстинкта си да отскочи, когато шалчето, все още топло от плътта на собственика си, падна върху рамото й.

Дъхът й секна от това съприкосновение.

Усети пламналите си страни. Мили Боже, тя чуваше всяка въздишка, всеки дъх. И всеки момент те щяха да…

Тя не помръдваше и призоваваше образа на лотоса, разцъфтяващ призори в девствена тишина сред градината. Листче по листче съвършената пъпка се разтваряше, а зелените листа се разстилаха като килим и се полюшваха върху хладните води.

По-добре. Да, много по-добре.

Нисък смях изпълни тясното пространство, отново прошумоля коприната. Неочаквано един син жакет от много фин плат се удари в паравана и разклати лакираната рамка.

Пръстите на Тъмнокосата се свиха в юмрук. Тя затаи дъх, докато елегантната рамка бясно се залюля и след миг се укроти. Шумовете зад паравана не й даваха мира. Всеки звук, всяка въздишка раждаха представата за гореща, гладка кожа и бавни, търсещи целувки.

Спомни си устните на Морлънд върху своите в онази нощ преди десет години…

— О, Т-тони!

— Ъ-ъ-ъм… казвал ли съм ти напоследък, че кожата ти е като коприна? Че очите ти са като…

— Смарагди? — чу се пълният с надежда отговор. — Като огромни смарагди? Изпъстрени с диаманти?

Сух смях изпълни малката стая.

— Какво малко алчно дяволче! — И внезапно гласът на графа заглъхна.

Любопитството завладя Тъмнокосата против волята й и тя долепи лице до пролуката на паравана. В напрегнатата тишина видя високия англичанин с разкопчана бяла риза, който разтвори дантелените дипли на пеньоара на любовницата си, за да разкрие прекрасна огърлица от диаманти със съвършен овален смарагд в средата.

Неволната свидетелка усети пламналите си страни, когато силните пръсти на Морлънд се плъзнаха но заоблените форми, очертани под дантелата.

— Т-тони! Знаеш как се замайвам, когато… ох. Тони, недей!

Но той не обърна внимание на задъханите й протести, а тя явно целеше точно това. Графът склони глава. Той разгъна разпенените дипли с устни и захапа настръхналото розово зърно.

Разтърсена от срам, Тъмнокосата рязко се отдръпна. Това бе невъзможно! Не можеше да е истина.

Тя стисна очи и съсредоточено повтори първите редове от класическия труд на Сън Дзу върху изкуството на войната. Но едва бе стигнала до „Всяка война се основава на измамата“, и способността й да се концентрира я напусна. Беше непоносимо това чувствено допиране на кожа с кожа.

Жермен изстена без преструвка.

— О, Тони, да! Знаеш как обожавам… — и в следващия миг отмалялото й тяло се отпусна безчувствено в обятията на Морлънд.

Само на сантиметри Тъмнокосата се бореше със странното тупкане на сърцето си, с чудатото треперене на нозете си. „Това е просто логичната развръзка при половете_, каза си строго. _Просто мъжкият елемент ян, който търси естествено разрешение в женския елемент ин.“

Да, да! А ти си Савската царица — отвърна й подигравателен глас.

— А сега май можем да се освободим от това. — Пиратски смях изпълни стаята.

— Милорд!

— Точно за това си мислех, Жермен. Дали да не се оттеглим в ъ-ъ, някое по-удобно място?

Крайно време е, ядно си помисли Тъмнокосата. От съседната стая се долавяше шумолене на чаршафи.

— Наистина трябва по-често да се сещам да ти подарявам смарагди — прошепна Тони.

Жената му отвърна с тих стон. Леглото изскърца.

— Хайде, сладка моя. Отвори си очите! — с дрезгав глас заповяда Морлънд.

— Т-тони! — Това беше вик на изумление, шокиращ вик на необуздана наслада.

Този вик накара Тъмнокосата да пламне цялата. Но те ще…

След миг гласът на Жермен се стопи в тишината, а мъжественият й покровител изстена при освобождението си.

Скрита и без да издава звук, Тъмнокосата се опитваше да укроти сърцето си. В крайна сметка тя имаше по-важни грижи от сексуалните занимания на порочната английска аристокрация!

Но сякаш все не успяваше да го осъзнае…

* * *

Цареше тишина. Най-сетне Тъмнокосата се изправи и се протегна като котка. Предпазливо надникна от скривалището си. Кадифената завеса леко се полюшваше от вятъра. Тя се шмугна в съседната стая и замръзна.

Беше елегантно обзаведена стая — с копринени тапети, гравюри в позлатени рамки и два тапицирани с кадифе фотьойла.

Ала не мебелите приковаха погледа й. Нито пък гравюрите със съмнителна художествена стойност.

Изумена, тя не откъсваше очи от двете тела сред разхвърляните чаршафи. Русата жена леко похъркваше. Партньорът й спеше свит, смачкал възглавницата на топка под врата си.

Като омагьосана, Тъмнокосата гледаше мускулестите ръце и бронзовата гръд, гъсто покрита с тъмнеещи златисти косъмчета. Единият крак на мъжа бе свит и потъваше в белите дипли на чаршафите. Прасците бяха изящни, но яки и гъвкави като въжета. Беше неописуемо красив.

С опитно око Тъмнокосата изучаваше стегнатата плът и се питаше как графът успяваше да поддържа тези прекрасни мускули. Беше толкова невинна, че дори не помисли за упражнението, на което току-що бе станала свидетел, което представляваше достатъчно натоварване.

Порив на вятъра разлюля пердето. Мъжът в леглото се размърда, прокара ръка по челото си и се обърна по гръб.

Лицето на Тъмнокосата пламна.

Милостиви Боже, той беше напълно…, тоест мъжът нямаше нищо… Тя се изчерви и извърна очи. Разтреперана, запретърсва стаята — от затрупаната с вещи тоалетна масичка до открехнатия гардероб в ъгъла.

Ала не намери това, което я интересуваше — безценната, обсипана със скъпоценни камъни книга, за която беше дошла.

Заля я вълна на безсилие. Още една прахосана нощ, още едно усилие без резултат. Ще успее ли да намери някога приказната книга на насладите или цялото това търсене е само една налудничава игра, замислена от враг на баща й?

А врагове имаше, Бог й е свидетел. Такива като португалския търговец, който така и не прости на баща й, че измъкна от него товара с краден женшен. Нищо, че не беше негов. Или пък французинът, който се опита да офейка с находките, плод на целогодишни разкопки на островите край южния китайски бряг. Двамата с баща й за малко да изтърват цяла лодка с прекрасен син и бял порцелан юн и няколко изключителни нефрита от епохата на Хан, преди да разкрият предателството му.

В последвалото сбиване французинът загуби три зъба. А гърбът му дълго щеше да носи белези от камшика на баща й.

Дали някой от тях не беше отвлякъл баща й, за да си отмъсти?

Все още не можеше да си отговори, макар че не мислеше за нищо друго през трите месеца, откакто пристигна вестта за отвличането му. Малко след това се получи и първото от серията анонимни писма, които я насочваха къде да търси единствения предмет, с който би откупила свободата на баща си.

Цената? Една книга. Книга, чиято стойност се равняваше на толкова скъпоценни камъни, колкото тежи човек. С подвързия от злато, обсипана с диаманти, с илюстрации, специално сътворени да възбуждат преситения апетит на императора, който бе вкусил от всички удоволствия и бе притежавал всички богатства, подвластни на четирите морета.

Книга, за която се говореше, че е на хиляда години, и чиито страници изтънчено разкриваха многообразието от пътеки към еротичната наслада. Тази книга бе единственото, което би откупило свободата на баща й.

Тъмнокосата се намръщи. Дявол да го вземе! Къде е проклетата книга?

Внезапно леглото изскърца и този звук прекъсна мислите й. Графът дрезгаво промърмори и се обърна на една страна. Под белите чаршафи се показа мускулесто загоряло бедро. Дългите пръсти на ръцете му обхванаха гърдата с напъпило розово зърно само на няколко сантиметра от лицето му.

Жермен въздъхна и се сгуши до него.

Милостиви Боже, не отново! Да не би тези двамата да са взимали сибирски женшен?

Обладана от ярост и някакво друго, много по-болезнено чувство, Тъмнокосата се обърна и тръгна към вратата. Увитите й стъпала се плъзгаха безшумно.

Стигна средата на коридора и чу зад себе си тихо проклятие.

— По дяволите, Жермен, умирам от студ. Пак ли си оставила някой отворен прозорец долу? Така всеки лондонски главорез и обесник ще цъфне на вратата ти.

Сърцето на Тъмнокосата подскочи, тя се метна към прозореца, бутна рамката и стъпи на перваза.

Завесите се омотаха около главата й и я обгърна тишина. Това й попречи да чуе шума зад гърба си по-рано.

— Пипнах ли те, малък негоднико! — Твърди като гранит пръсти сграбчиха раменете й и я заклещиха в рамката на прозореца. — Мислеше, че ще ме измамиш, нали?

Въздухът излетя със съскане от гърдите на Тъмнокосата. В следващата секунда тя се изви назад и се блъсна в стена от мускули.

Горещи, напрегнати мускули.

Замята се диво, опитвайки се да се отскубне от здравите като клещи пръсти, хванали китките й.

— Донеси свещ, Жермен!

По коридора се чу потропване на пантофки.

— Аз… аз идвам.

Тъмнокосата затвори очи и пропъди мисълта, че нападателят й е облечен само с тънък халат. Мили Боже, не бива да допуска да разбере коя е!

Затаи дъх и се отпусна напълно, без да се съпротивлява даже когато твърдите бедра на нападателя й я притиснаха до стената.

— Предаваш ли се? Идеята ти не е лоша, ако не искаш да ти строша ръката. Какво взе, малък обеснико? Сребро? Някоя от гривните на Жермен?

Ловко и безпристрастно жилавите му пръсти опипаха стегнатите в коприна бедра на Тъмнокосата и се напъхаха под пояса на широките й панталони. Дъхът й секна, когато едната му ръка се спусна по-ниско и докосна плоския й стегнат корем.

Тя възстанови дишането си и се помъчи да си припомни някой от по-язвителните изрази, които бе чувала в малката таверна на брега край кейовете на Макао:

— К’во, по дяволите, пра’иш? — изруга тя и диво се загърчи. — Мани мръсните си лапи!

— Дръзка малка драка — избоботи нападателят й. — Но ще видиш, че и аз не съм кротко агънце.

Ръцете му пуснаха кръста й и задърпаха копринената маска на лицето й. Мъжът смръщи вежди и затърси някакъв възел, за да я развърже.

— У-у-у! Боли! — Престори се, че не са й останали никакви сили. Гърлото й се сви, когато усети топлината на бедрата му, на твърдите му като въжета мускули, притиснати до тялото й. Долавяше смесено ухание — аромат на сапун, на цветен женски парфюм и миризма на пот.

Никога досега не бе стояла в такава близост с полуоблечен мъж, не бе усещала допира на всяко ребро, на бедрата.

Тони…

Очите й плувнаха в сълзи. Мъжът сви вежди.

— Жермен! По дяволите, донеси свещта!

Нямам време, отчаяно помисли Тъмнокосата.

Страхът я разтърси. Забрави го, ако не искаш да прекараш следващите пет години от живота си с плъховете в някой долен английски затвор!

В този миг мрачният й нападател развърза копринения колан на халата си.

Тъмнокосата се досети какво иска да направи.

— Не съм взел нищо, мистър, честна дума! Само една скапана носна кърпа — захленчи тя. — Само едно нищожно парченце коприна. Няма що да връзваш човека кат’ някое проклето пиле за такава дреболия!

— Дреболия ли? За тази дреболия ще прекараш пет години в Нюгейт, хубостнико! А може и каторгата да не ти се размине.

Каторга? Милостиви Боже, ами баща й? Тя изпъшка и отново напълно се отпусна.

— Какво става! Изправи се, дяволите да те вземат! Няма да се измъкнеш, като…

Но графът не довърши. В този миг пленникът отчаяно се изви, бясно ритна и се измъкна между краката му. После, с един добре пресметнат удар, го повали на колене.

Графът се преви от болка, а Тъмнокосата се втурна по коридора, хвърли се към прозореца и изскочи на покрива.

Пред нея изгряващата луна образуваше сребърни ореоли около купола и тъмните кули на „Сейнт Пол“.

Красиво е, бегло си помисли тя.

И ако не беше много, много предпазлива, това щеше да е последното, което щеше да види.

* * *

Само по риза и с разчорлена коса, безукорният обикновено граф Морлънд се втурна към дъното на двора. Пред очите му слабата фигурка се плъзна покрай един комин и се скри зад билото на покрива.

Морлънд сподави ругатнята, прескочи ниската дървена ограда и продължи по тясната алея зад къщата. Стигна до следващата пресечка и спря, запленен от вида на малкото черно петънце, което се придвижваше към ръба на покрива.

Крехката фигурка безмълвно пристъпваше напред. Тя повдигаше грациозно краката си, а движенията на ръцете наподобяваха плавния и бавен замах на криле.

Каква красива гледка — мина през ума на Морлънд.

Нещо трепна дълбоко в съзнанието му, някаква връзка, която знаеше, че трябва да направи. Но страхът и брендито бяха притъпили способността му бързо да реагира и сега той можеше да мисли единствено за малкия тъмен силует, очертан заплашително върху най-стръмната част на покрива.

Порив на вятъра помете улицата и посипа с пясък и листа лицето на Морлънд.

Горе, в тъмнината, нежните ръце плуваха във въздуха, китките изписваха изящни спирали в мъглата на лондонското небе.

За Бога, този хлапак добре е трениран! Движи се гъвкаво и уверено като азиатец. Може и да успее, помисли си Морлънд, като несъзнателно се възхищаваше.

Една от керемидите неочаквано се отмести и се плъзна надолу, изтрополи в устрема си по покрива и след двадесетметров полет се разби сред облак грах на калдъръма.

По дяволите, малкият глупак ще свърши като тази керемида, ако не внимава!

Ефирният силует върху покрива се сви на кълбо и само с едно плавно движение скочи.

Сърцето на Морлънд почти спря да бие, когато видя как малкото телце прелетя над улицата и се вкопчи в отсрещния фронтон. Там то увисна петнадесетина метра над земята, а краката трескаво опипваха каменната фасада, търсейки опора.

— Дръж се! Наляво има корниз! — извика графът.

След миг краката й се отблъснаха от стената и фигурата се залюля, за да набере достатъчно височина, после се прехвърли и достигна края на тесния каменен корниз.

Едва сега графът пое спокойно дъх. Погледна надолу към ръцете си и свъси чело при вида на пресните следи от ноктите му по дланите.

Какво ставаше с него? Защо той така се вълнуваше за живота на някакъв дребен крадец?

От дълго време вече нищо и никой не можеше искрено да развълнува Антъни Лангфорд, лорд Морлънд, втори син на покойния шести херцог на Морлънд.

Той не се вълнуваше дори и за себе си.

А и не възнамерявам, помисли мрачно благородникът и присви лазурните си очи.

Но не, сега нещата опираха до работа и малкият негодник се вписваше чудесно в плановете му. Този дявол беше пъргав като котка! И Морлънд трябваше само да го проследи до убежището му.

Ала когато графът погледна отново нагоре, беше станало твърде късно.

По покривите се стелеха само сенки и не се забелязваше никакво движение между комините, които стърчаха като замръзнали на фона на луната.

Морлънд беше разочарован, но нямаше какво да се прави и той закрачи обратно.

Все още не можеше да повярва, че е изпуснал момчето. Вглъбен в мислите си, той заизкачва стъпалата пред къщата на Жермен.

Точно посягаше към полираното пиринчено чукче на вратата, когато чу нисък смях зад гърба си.

— Да вярвам ли на очите си? Това не е ли твоят приятел, скъпи?

Морлънд намръщено се обърна. Но щом позна стария си приятел, виконт Рейвънхърст, спрял на улицата до стъпалата, по устните му плъзна усмивка.

Тъмните вежди на бившия морски офицер въпросително се вдигнаха.

— Е, няма ли да ни поканиш?

Морлънд изгледа многозначително приятеля си, после премести острия си поглед върху слабоватата фигура на младежа с черни бричове и наметало, застанал до Рейвънхърст.

— Може би да. Но не преди да ми представиш приятеля си.

Спътникът на виконта звънко се разсмя, свали триъгълната си шапка, размаха я и се поклони на Морлънд.

— Значи толкова бързо ме забравихте, милорд?

Морлънд сви вежди. Наистина в гласа имаше нещо познато…

— Забравил сте ме!

Морлънд се вторачи в младежа.

— Тес? Ти ли си? Боже мой, Рейвънхърст! Как й позволяваш да се разхожда в този вид? Та тя… тя е с бричове?

Високият Рейвънхърст само се усмихна.

— Да й позволявам? Че откога мога да имам думата за нещата, които върши тази мъжкарана? Не, тя е една изключителна и упорита личност, тази моя жена. — Студените му сини очи омекнаха. — И не бих я сменил.

Морлънд приглади с нетърпелив жест косите си. Проклятие, той имаше работа. Естествено, Рейвънхърст не трябваше да узнае за това, тъй като последната мисия на Морлънд бе строго секретна. И освен това най-предизвикателната в живота му, защото включваше дипломатическа мисия при самия китайски император.

Тес замислено оглеждаше къщата.

— Значи е вярно? Наистина ли тук държиш любовницата си, Тони?

Морлънд не успя веднага да отговори. С труд си пое дъх.

— Ами, ъ-ъ-ъ, така да се каже…

— Таваните с огледала ли са? Винаги съм си представяла, че трябва да има огледала.

Морлънд издаде странен звук, който можеше да мине както за проклятие, така и за изохкване.

От горния етаж се дочу изскърцване на врата и приглушен женски глас. Морлънд усети, че по челото му избиват капчици пот.

— Е, не смея да ви задържам. Сигурно и двамата сте замръзнали.

Виконтесата отметна кичур кестеняви коси към тила си.

— Уф, животът в Лондон е отвратително скучен! А аз се отказах от мъжките компании. Но все пак и на жените им се полагат някакви развлечения.

Съпругът й леко се подсмихна.

— Жените си имат своите развлечения. При това доста приятни, доколкото си спомням.

Виконтесата леко се изчерви.

— Освен тези, любов моя.

Морлънд се покашля, чувствайки се неудобно като свидетел на разговора им. В този миг до тях достигна кисел глас:

— Тони? Там ли си?

Тес ококори очи.

— О, това Жермен ли е? Може ли да поговоря с нея? Вероятно ще ми каже…

Рейвънхърст едва не прихна и прегърна жена си през раменете.

— Боя се, че е време да вървим, любов моя.

— Но…

— Мисля, че достатъчно досадихме на Тони. — И виконтът я подръпна да тръгват.

Тя шумно въздъхна:

— Много добре. Разбирам, когато ме обезоръжават. И все пак не виждам защо…

— Значи, ще трябва да ти обясня? — Очите на виконта потъмняха. Той нежно докосна бузата й.

— Хъ-ъ-м, мисля, че не би било зле. — Тес се обърна и се усмихна на Морлънд: — Предайте почитанията ми на Жермен. И не се преуморявайте.

Графът се намръщи, имаше усещането, че току-що е повален от галопиращ кон.

Виконт Рейвънхърст съчувствено погледна приятеля си.

— Не й обръщай внимание, Тони. Трябва да свикнеш. Всички свикваме.

Когато двамата се отдалечиха, продължавайки весело да се препират, Морлънд зарови пръсти в разрешените си коси. Какво ли още ще ми дойде до главата тази нощ?, запита се той.

Много скоро му се наложи да си отговори.

Във вестибюла Жермен го очакваше, сложила ръце на кръста, с искрящи зелени очи.

— Е, както виждам, малкият мизерник се е измъкнал. Навън ли ще мечтаеш цяла нощ или ще дойдеш в леглото?

Морлънд мислеше за телцето, което бе притиснал до стената. Наистина имаше нещо странно в малкия крадец, нещо, което пораждаше мъглив спомен.

— Тони?

Морлънд се вгледа в гневните зелени очи на Жермен.

— Аз май трябва да вървя, скъпа.

— По това време? Ти сигурно имаш и друга любовница, това е причината! Как се осмеляваш? Как, по дяволите, се осмеляваш!

Яростната вълна последва Морлънд до външната врата. След секунда се чу трясък.

Жалко за скандалната гравюра на пашата и шестте жени от харема, стоически заключи той. Жермен вече три пъти я беше разбивала от ярост.

Той внимателно затвори вратата след себе си и с наслада пое чистия, студен въздух.

Да; разкошната Жермен започваше да му омръзва. Направил това заключение, той спря един екипаж и потегли към дома си.

* * *

Само на четири пресечки разстояние една невзрачна карета спря до бордюра. След миг дребна фигура с черно наметало изскочи на улицата и се шмугна вътре.

Каретата потегли веднага в нощната тишина.

Единствената пътничка затвори очи, отпусна рамене и за първи път през тази нощ спокойно си пое дъх.

За малко. Мили Боже, с всеки нов опит става все по-опасно.

Тънките бели пръсти на Тъмнокосата леко трепереха, докато тя сваляше копринената маска от лицето си. Откриха се гладки като кадифе скули и гарвановочерни извити вежди. Ясните теменужени очи проследиха капките кръв, които се стичаха по пръстите й. Сигурно се е наранила, докато е прескачала улицата.

Да, всичко висеше на косъм, помисли си Тъмнокосата.

Но нима имаше избор? В снощната бележка категорично й се нареждаше къде да отиде и какво да търси.

И освен това, какво би се случило с баща й, ако не се подчинеше.

Тя свъси гордо извитите си вежди. Къде е тази древна книга, заради която трябваше да кръстосва лондонските покриви? И защо мъжете не биха се спрели пред нищо, само и само да я притежават?

Поне на този въпрос тя знаеше отговора. Поне на него. Илюстрациите на книгата за любовта определяха цената й. Бяха оригинали, изработени с изключително майсторство и кристалночисти линии.

И всички онагледяваха една тема.

Наслада. Насладата в безчетните й форми и варианти. Насладата в неограниченото й многообразие, позната на мъжете и жените.

Красивите теменужени очи на Тъмнокосата помръкнаха. Преди много време, когато заедно с баща си бяха на гости у богат китайски търговец на сол, докато извършваха поредното тайно пътуване до Янчжоу, тя бе видяла тази книга. Но тогава беше едва дванадесетгодишна и сцените от илюстрациите само я объркаха.

Сега обаче знаеше абсолютно точно тяхното предназначение.

Гримаса сгърчи лицето на Тъмнокосата. Нещо топло и лепкаво се стичаше по ръката й. Болка прониза рамото й.

През прозорчето пробягваха размазаните очертания на сгради и улици.

Още една пропиляна нощ…

Спомни си за баща си и устните й потрепнаха. Със сурова решителност не позволи сълзите й да потекат.

По дяволите, сега не е моментът да се размеква!

Каретата рязко спря. Тъмнокосата разбра, че са пристигнали у дома.

У дома? Едва не се разсмя. В този град, забулен вечно в мъгла, тя никога няма да бъде у дома си.

Отправи взор към тясната двуетажна къща с плътни завеси зад тъмните прозорци. Не, за нея това е само една спирка по пътя, докато изпълни тайната си мисия и освободи баща си.

Чак тогава тя наистина ще се върне у дома, при златистите пясъчни брегове на Южнокитайското море, при хилядите малки островчета сред лазурните води и вечносиньото небе.

Близо пред нея се чу проскърцване на дърво.

— Ще слезете ли сама, мис Чеси, или аз да ви сваля? — Стъпенките на каретата паднаха с трясък. — Проклета работа! Не знам какво щяхте да правите, ако графът ви беше хванал. А с него шега не бива!

Франческа Камърън, наричана Чеси от английските си приятели и Тъмнокосата от китайците, само изсумтя презрително.

— Така де, а само като помисля, какво ще каже баща ви, щом разбере, че съм ви позволил да вършите такива глупости!

— Позволил си ми! — Чеси се вторачи в кочияша, който беше доверен слуга на баща й откакто се помнеше. — И да искаш, няма да успееш да ме спреш, Суидин. Ще те изхвърля на улицата преди да се опиташ. Пък и ти обичаш господаря си не по-малко от мен.

В този миг луната изплува иззад облаците и освети бисерните сълзи, стичащи се по страните на Чеси. Тя ядосано промърмори нещо и извърна лице, за да ги избърше.

Суидин помръкна.

— Така си е, мис Чеси. И все пак — проклета работа! — Старият сбръчкан слуга поклати глава. — И не ме напуска предчувствието, че ще става все по-лошо.

* * *

Петнадесет минути по-късно Чеси свали копринения жакет и намаза с балсам от билки раната на лакътя си.

С мрачно лице събу черните си панталони и се залови с дебелия пояс, опасващ гърдите й. Платът се развиваше и се стелеше върху оръфания килим.

Тя остана известно време неподвижна, усещайки как студеният въздух обжарва кожата й с цвят на слонова кост. Изведнъж си припомни мъжа и жената зад паравана.

Тайнственият шепот от докосването на телата им. Изгарящи звуци. Жадуващи звуци. Звуците на любовта.

Страните й пламнаха, щом си спомни за силните бронзови пръсти на Морлънд, опипващи бялата кожа на Жермен и предизвикващи наслада.

Тя усети как нейната кожа настръхна и сякаш странно засия.

Как ли би се чувствала, ако я докосваха така, ако я желаеха така?

Стига!

Поруменяла, тя се завъртя, грабна нощницата от леглото и я нахлузи през главата си.

Още не беше отметнала завивката, когато чу кънтящите стъпки на Суидин по стълбата. Той спря пред вратата.

— Мис Чеси? Будна ли сте? — В гласа му се усещаше необичайно напрежение.

Чеси изтича до вратата и отвори.

— Току-що открих ето това. — Старият слуга пъхна сгънат лист хартия в сгърчените й за миг пръсти.

Тя бавно разгъна бележката. Бе написана със същия нечетлив почерк като предишните. Върна я обратно на Суидин:

— Моля те… прочети я. Аз… аз не мога… — секна гласът й.

Слугата се намръщи.

— Морлънд — прочете той. — Утре.

* * *

Високият смълчан мъж седеше в тъмното само на светлината на огъня и въртеше в ръце нож със сребърна дръжка. В чертите му се забелязваше поквара, от което иначе интелигентното му лице изглеждаше грозно.

— Значи мислите, че разполагате със сведения, които биха могли да ме заинтригуват?

Жената пред него беше поразително красива.

— Сигурна съм в това.

Докато изпитателно я оглеждаше, очите на мъжа заблестяха. В пламъка им можеше да се прочете триумф или силна възбуда.

— Защо трябва да ви вярвам? Та аз едва ви познавам.

— Защото и двамата преследваме една и съща цел. И двамата ни ръководи жаждата за отмъщение.

Очите на мъжа се присвиха като на дива котка. Той докосна дулото на револвера, скрит в джоба на сакото му, и си помисли дали да не я убие. Вече бе узнала твърде много, а той не бе от мъжете, които допускат това. Никога не се доверяваше.

Но докато изпиваше с очи великолепното й тяло, му мина мисълта, че има далече по-приятни занимания, които могат да се правят с жена с нейната красота. Не е изключено дори да му помогне да постигне целта си.

А междувременно би могъл и да се наслаждава на зрялата й хубост.

Видя как тя обърна главата си и разбра накъде гледа.

— Харесват ли ви моите картини?

Бавно обходи с показалеца си дузината портретни миниатюри. Всички бяха на един и същ човек, но на различна възраст и в различни костюми.

Но всичките бяха портрети на Тони Морлънд. Мъжът, който скоро щеше да умре, покосен от ръката му.

Жената нежно се усмихна:

— О, страшно ми харесват. Не мислех, че…

— Вие не бива и да мислите, прекрасна Луиза. Аз ще решавам какво да направя с лорд Морлънд. Кога и къде. Разбрахте ли ме? Няма да допусна намесата ви в плановете ми.

Лейди Луиза Ландрингам отметна коси и повдигна рамене.

— Както желаете. За мен е достатъчно и това, че ще страда. Той ме унизи, а никой мъж досега не си го е позволявал, без да бъде наказан.

— Ще запомня това, скъпа. — Мъжът се обърна и задържа погледа си върху редицата усмихнати портрети. — Добре е да познаваш лицето на врага си, не мислите ли? — Избра една от миниатюрите и изтръгна платното от позлатената рамка.

След това грубо изруга и хвърли рисунката в огъня.

Оранжевите пламъци изсъскаха и плъзнаха димящи по усмихнатото лице на Тони Морлънд. Черни дупки прогризаха платното и огънят го погълна.

Мъжът до решетката се смееше, докато лицето на Морлънд се гърчеше, преди да се превърне в пепел.

— Приятно ли ви е? — обърна се той към жената зад гърба му.

— Безкрайно.

Той пусна ножа и разхлаби шалчето си.

— Елате тук и ми покажете колко.

Бележки

[1] ушу — обединява различни видове бойна техника — Б.пр.