Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Седем невести за седмина братя (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lily, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 93 гласа)

Информация

Начална корекция
Xesiona (2008)
Корекция
tsvetika (2008)
Сканиране
?
Сканиране
Lindsey (2008)
Допълнителна корекция
asayva (2011)

Издание:

Лей Грийнууд. Лили

Американска. Първо издание

ИК „Торнадо“, Габрово, 1998

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Мариета Суванджиева

ISBN: 954-190-029-1

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Соня)
  3. — Корекция от asayva

Глава първа

Сан Франциско, 1885 година

Лили Стърлинг се спря, за да се помоли мислено на светеца, който закриляше скитниците и бездомните деца. Тя знаеше, че не влиза в нито една от тези категории, но ако той не се погрижеше за нея през следващите няколко минути, тя никога повече нямаше дори да прошепне името му.

Нищо в деветнадесетгодишния й живот не я беше подготвило за Сан Франциско и Пасифик Авеню в 6:37 вечерта. Улицата гъмжеше от мъже — всичките забързани, някои запасали револвери, някои пияни, и всичките непознати.

С тях имаше жени, каквито Лили никога не беше срещала. Повечето бяха облечени в яркоцветни дрехи, скроени, сякаш за да показват толкова много от телата им, че Лили направо се изчерви. Косите им, изглежда, също бяха боядисани и лицата им приличаха на маски. Те говореха също толкова високо и бяха също толкова пияни, колкото и мъжете. Лили не беше виждала пияна жена никога през живота си и дори не знаеше дали на жените им е позволено да се напиват.

От двете страни на улицата имаше множество сгради от всякакъв вид, които бяха ярко осветени и от които се чуваше музика и шумове, присъщи на нощния живот. Лили никога не беше чувала такава врява, дори и по време на последния летен панаир, на който се бяха събрали две хиляди души.

Тя се втренчи във фасадата на кръчмата „Малкото райско кътче“. Сградата й приличаше повече на вратата към ада. Постройката беше тухлена, но всичко беше в червено и златно, дори и завесите на прозорците.

Лили не можеше да види какво ставаше зад прозорците на кръчмата, но от време на време някой влизаше или излизаше и тогава тя успяваше да хвърли бегъл поглед вътре. Залата беше задимена и цигареният дим беше увиснал под тавана като мъгла над някоя долина рано сутринта. Мирисът на уиски беше толкова силен, че тя имаше чувството, че е пила. Лили усещаше горещината от присъствието на толкова много хора, натъпкани в такова малко пространство, чуваше музиката, гласовете на жените, които пееха и танцуваха, долавяше усмивки и смях, усещаше енергията, която пулсираше толкова осезателно в това място.

Почти всички злини, за които я беше предупреждавал баща й от малка, бяха свързани с това място. Въпреки това тя се чувстваше омагьосана от ярките цветове, усмивките и веселието, от силата на живота. За първи път се срещаше отблизо с греха и изкушението и те не й се струваха чак толкова лоши.

Лили потрепери, въпреки че сега беше юли. Вятърът, който подухваше откъм залива, я смразяваше до мозъка на костите. Пое дълбоко въздух, за да успокои нервите си, но това не й помогна много. Какво ли щеше да си помисли Зак Рандолф, когато тя влезеше вътре и обявеше, че е дошла да живее при него? Беше я поканил, но Лили беше уверена, че едва ли беше очаквал да приеме поканата му сериозно. Тя отново си пое дълбоко въздух, но сърцето й продължаваше да тупти като копитата на екипаж коне, опитващи се да изпреварят дилижанса по нанадолнището на някой хълм.

Лили оправи автоматично роклята си. Имаше едно хубаво нещо в това, че беше облечена в черно. На черното се открояваха прахът и влакната, но не и саждите. След като беше прекарала една седмица във влака, тя беше цялата в сажди. Лили се надяваше, че поне лицето й беше чисто.

Дръпна воала над лицето си, но той се развяваше твърде много на вятъра и й се наложи да го вдигне отново. Никога не беше ходила на такова ветровито място, каквото беше Сан Франциско. Дори планинската долина в югозападна Вирджиния, в която се намираше домът й, не беше толкова ветровита. Лили знаеше, че сигурно изглежда мръсна, но нямаше достатъчно пари, за да си наеме стая само за да се приведе в по-приличен вид. Ако Зак не можеше да я подслони — ако не пожелаеше да я подслони — тя щеше да се нуждае от всеки цент, докато си намери работа.

Това беше другата й грижа. Още от раждането на Лили й беше отредена съдбата да стане съпруга на свещеник. Освен че можеше да управлява домакинство, да цитира Библията и да се усмихва успокояващо, тя не можеше да върши нищо друго. От онова, което беше видяла досега, се съмняваше, че усмивката й или знаенето на Библията щяха да се търсят кой знае колко в Сан Франциско.

Твърде късно беше да мисли за това. Жребият бе хвърлен. Време беше да се изправи срещу Зак.

Краката й обаче отказваха да се помръднат.

Лили си каза, че просто забавя неизбежното. Баща й често й бе казвал, че забавянето просто влошава нещата. Време беше да се изправи лице в лице с проблема си и да се приготви да посрещне резултата от тази среща.

Но това беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Не можеше да се върне обратно у дома си, дори ако имаше пари за това, а тя ги нямаше. Баща й щеше да я убие. Просто щеше да й извие врата и да хвърли тялото й по склона на планината.

Лили задърпа нервно воала си. Мислено се видя как изглежда в черно от главата до петите, сякаш беше облечена за погребение. Онези жени в яркоцветните дрехи вътре щяха да си умрат от смях, когато я видеха.

Внезапно взе решение, развърза връзките на бонето и свали шапката и воала от главата си, махна иглите, които придържаха косата й, и ги прибра в чантата си. Разклати глава, за да оправи косата, която толкова грижливо беше скрила под шапката си същата сутрин. Върху раменете, гърба и гърдите й се спусна мантия от руса, почти бяла коса.

Лили усети, че потокът от хора около нея е намалял. Вдигна очи и видя, че е заобиколена от мъже, които я гледаха втренчено.

— Исусе, Мария и Йосифе! — възкликна един мъж, който не можеше да се държи на краката си. — Сигурно ангелите са дошли да ме приберат.

— Никой ангел не е толкова глупав, че да дойде в Сан Франциско — каза малко по-трезвеният му приятел. — Трябва да е от уискито.

Първият мъж се приближи, протегна ръка и докосна Лили.

— Тя е истинска!

— Това е — каза другарят му. — Повече никакво уиски за теб. Отсега нататък ще се ограничаваме само с опиум.

Ужасена, че беше привлякла вниманието на толкова много хора, Лили оправи косата си, пое си дълбоко дъх, вдигна куфара си и влезе в „Малкото райско кътче“.

 

 

Зак усети как ръката на Доди Мичъл стиска по-силно рамото му. Както обикновено, тя стоеше зад стола му. Той стегна предупредително мускулите си. Зак беше комарджия от твърде отдавна, беше изиграл твърде много игри със залози за хиляди долари, беше блъфирал много пъти, когато всъщност не бе имал нищо повече от чифт, за да се остави да бъде издаден от собственото си вълнение. Проклет щеше да бъде, ако оставеше Доди да го издаде.

Той обаче разбираше реакцията й. За първи път в своя двадесет и шест годишен живот той държеше флош от пики до асо. Независимо какво щяха да хвърлят останалите на масата, той щеше да прибере цялата сума. Не ставаше въпрос за парите или за играта. Ставаше въпрос за ръката и той я беше получил. Нямаше нужда да сменя карти. Ръката му беше идеална. Повечето комарджии играеха цял живот, без да видят такива карти.

Той погледна към останалите мъже на масата. Всички имаха добри ръце. Зак беше сигурен в това.

Боб Уилкирсън смяташе, че изражението му е безизразно, но лявата му вежда беше леко повдигната. Очите на Аса Уайт се плъзгаха по останалите играчи. Ерик Олсен почукваше с ботуш по крака на масата. Хайнрих Байдербекер изобщо не можеше да се владее. Той се беше ухилил като мечка насред поток, пълен с пъстърва. Когато имаше хубава ръка, всички разбираха това.

Само Чет Лий беше толкова непроницаем, колкото беше Зак. Но, от друга страна, Чет винаги вадеше добри ръце. Зак беше сигурен, че той лъже, но никога не бе успял да го хване. Тази вечер обаче това нямаше значение.

Зак се отпусна назад в стола си и наддаването започна. Едва когато залогът стигна двадесет хиляди долара, усети някаква промяна в шума, който го заобикаляше, но не й обърна никакво внимание.

Наслаждаваше се на играта дори повече отколкото клиентите му. Служителите му бяха инструктирани изрично, че никой не трябва да го безпокои, освен ако не става въпрос на живот и смърт. В този звук обаче имаше нещо различно.

В град с население повече от двеста и петдесет хиляди души, всичките от които сякаш бяха пристрастени към комара, дори и най-големите игрални салони винаги бяха претъпкани и шумни. Ето какво не беше наред. Шумът започваше да утихва. Това никога не се случваше тук. Ако имаше нещо, което смесицата от мъже, уиски, пари и жени можеше да гарантира, то това беше шумът. Тази мисъл не излизаше от ума на Зак и той вдигна очи.

Отначало не забеляза никаква промяна. Мъжете около него се бяха вглъбили в игрите, викаха от удоволствие и крещяха от яд. Тъкмо щеше да се върне към своята игра, когато я видя.

Беше облечена в черно от главата до петите. Докато преминаваше през ярко осветената зала, всички застинаха на местата си и шумът заглъхна, сякаш беше потушен от ръката на гневния създател. Мъжете и жените в яркоцветните рокли се втренчваха след нея безмълвно.

Тя сякаш плуваше над земята и единственият признак за физическо движение беше лекото полюшване на материята на роклята й. Топлата, пастелна мекота на кожата й, влажната плът на устните й, синевата на очите й контрастираха рязко с черната й дреха, но дори и те бледнееха в сравнение с блестящия ореол от светлоруса коса, която се спускаше по раменете и гърдите й. Приличаше на жена, слязла от картина на Ботичели.

Зак не свали очи от нея, докато тя вървеше през залата и най-накрая спря пред неговата маса.

— Здравей — каза тя.

Гласът й беше мек и ясен. Леко провлаченият й говор издаваше, че беше от долината Шенандоа във Вирджиния.

— Здрасти — отвърна Зак, който си нямаше представа какво трябва да направи за тази жена. Изглеждаше му смътно позната, но не си спомняше да беше срещал жена, облечена изцяло в черно, от времето на Гражданската война, когато бе посетил брат си във Вирджиния и бе видял всички онези вдовици. Нито една от тях не беше на по-малко от четиридесет години, докато жената пред него едва ли беше на повече от двадесет.

— Ти пък коя си? — попита Доди.

Доди говореше ревниво, сякаш Зак беше нейна собственост, и това го раздразни. Той харесваше Доди също толкова, колкото и всяка друга жена. Тя се грижеше добре за момичетата му и управляваше добре кръчмата, но той не искаше никой да си мисли, че Доди имаше някакви права върху него, пък било то и някакво заблудено момиче от Армията на спасението.

— Какво искаш? — попита я Зак.

Строгото изражение на лицето й прерасна в усмивка, която накара мъжете около нея да забравят, че не бяха сами в залата. Ако някога на земята бе слизал ангел, то това беше тази жена.

Зак внезапно изпита тревожното чувство, че времето му е изтекло, че тя бе дошла тук, за да му даде вечно възнаграждение за един живот, на който се бе наслаждавал, но който беше прахосал. Това не беше честно. Братята му имаха достатъчно време да остареят и да се покаят за греховете си от миналото. Пред него обаче имаше дълъг списък с грехове, които му предстоеше да извърши.

— Не ме ли позна? — попита го видението. — Аз съм братовчедка ти, въпреки че сме доста далечни роднини. Дойдох тук, за да живея при теб. Ти ме покани — добави тя, когато Зак я погледна с вид на човек, който не знае какво да каже.

Посетителите на „Малкото райско кътче“ все още не бяха осъзнали, че току-що бе настъпил превратен момент в историята на живота им, но наблюдаваха идването му, като си шепнеха един на друг.

— Писах ти — обясни видението, — но не получих отговор. Помислих си, че все още си във Вирджиния Сити, но когато отидох там, един много приятен младеж ми каза, че си се преместил в Сан Франциско. Той откри писмото ми, което беше паднало в някаква пукнатина.

— Няма начин да си роднина на Зак — каза Доди. Червеникаворусата й коса се тресеше тревожно, а гласът й беше рязък и груб. — Той е тъмнокос, а ти си руса.

— Не сме много близки роднини. Баба ми беше Рандолф.

— Къде е семейството ти? — поинтересува се Зак.

— Все още са във Вирджиния. — Тя се разсмя тихо. — Татко и мама не те одобряват.

Зак усети, че смехът й е престорен. Тя беше адски уплашена.

— По-добре седни, за да могат тези момчета да си поемат дъх — каза той. — Какво търсиш в Сан Франциско?

Тя остана права и в очите й се появи тревога.

— Вече ти казах. Ти ми каза, че ако някога Салем ми писне, мога да дойда при теб. И ето ме тук.

— Не си спомням да съм те канил — каза Зак, като се чудеше как така бе забравил едно толкова красиво момиче.

— Ти ме покани преди четири години, когато дойде при брат си във Вирджиния — напомни му срамежливо тя. — Предполагам, че съм се променила.

Тогава цялото му семейство се беше събрало за първи път от двадесет години. Бяха дошли от Тексас, Колорадо, Калифорния и Уайоминг, за да се съберат в същия дом, от който ги бяха изгонили през 1860 година. За Джордж и Джеф това събиране бе било отмъщение. За Зак то бе представлявало просто събиране на твърде много хора в една къща.

Той си спомняше срамежливото същество, което го беше следвало навсякъде, задавайки безкрайни въпроси за местата, които бе посещавал, и за нещата, които бе правил, докато баща й не я беше накарал да престане с твърде обидното предупреждение, че трябва да се пази от чумави, които се правят на уважавани господа.

— Аз съм Лили — каза тя. — Лили Стърлинг.

Лили! По дяволите! И шестимата му братя се бяха оженили за жени с имена на цветя.

Мозъкът му изключи, мускулите му се отпуснаха и картите му паднаха на масата.

— Мили боже! — извика Аса Уайт. — Вижте какво държи той! Никой не може да бие подобна ръка! — С тези думи той хвърли картите си на масата.

Един по един и останалите играчи се отказаха от играта, тъй като беше станало ясно, че не могат да я спечелят. Въпреки че мъжете в залата вече бяха започнали да дишат нормално, никой от тях не смееше да заговори, освен едно момиче с ярко гримирано лице, което попита с наподобяващ писък глас:

— Кой би си помислил, че Зак може да има роднина като нея? Ако не бях уверена в противното, щях да се закълна, че съм се върнала обратно у дома в Мисисипи.

Внезапно всички започнаха да говорят едновременно, сякаш някой беше развалил магията.

— Запознай ни, Зак — каза Ерик Олсен, забравил за играта на карти.

— Нямаш право да фамилиарничиш с такова момиче — каза Доди. — Какво ще правиш с нея?

— Ти само ме запознай. Все ще измисля нещо — отвърна уверено Ерик.

Чет Лий и Хайнрих Байдербекер станаха от местата си. Това, изглежда, извади Зак от транса, в който беше изпаднал.

— Къде отивате? — попита той. — Играта не е свършила.

— Свърши и още как! — каза Чет и посочи към картите на Зак, които лежаха на масата пред него.

Зак погледна към прекрасните спатии. Тайната му беше разкрита и той се почувства толкова ядосан, че беше готов да удуши някого.

— Кой ги обърна? — попита той. Неписано правило на играта беше, че никой не можеше да докосва картите на друг играч по никаква причина.

— Ти — отговори му Чет.

— В-вероятно, когато п-погледна б-братовчедка с-си — заеквайки добави Хайнрих Байдербекер със силния си германски акцент.

Зак погледна първо към картите си, а след това към Лили. Трябваше да очаква подобно нещо. Жените с имена на цветя бяха донесли нещастие на всичките му братя. За какво си беше мислил, когато беше поканил Лили да дойде на запад при него? Тогава тя може и да бе била младо момиче, но той трябваше да знае, че някога тя щеше да порасне и да се превърне в потенциална опасност.

За да се убеди в това, му трябваше само да хвърли един поглед на мъжете, които се бяха втренчили в нея, сякаш никога не бяха виждали жена. Нито един от тях не пиеше и не играеше, просто всички я бяха зяпнали, сякаш Доди и останалите момичета не съществуваха. Тя беше една голяма неприятност, от която той трябваше да се отърве, преди да се озовеше в безизходица.

Зак стана с обичайното си спокойствие и каза:

— Господа, тази млада дама е братовчедка ми Лили Стърлинг. Тази вечер ще пренощува у Бела Холт и утре сутрин ще си тръгне с първия влак, който отпътува на изток. Съжалява, че няма да има възможността да се запознае с вас, но вече е твърде късно и трябва да си ляга. — Зак заобиколи масата и хвана Лили здраво за лакътя. — Кажи лека нощ, Лили.

— Лека нощ — каза Лили с широка усмивка, която сякаш обхвана цялата зала. — Надявам се скоро отново да се видя с всички ви.

— Иска й се, но няма да стане — поправи я Зак.

Без да изпуска лакътя й, той взе куфара й в свободната си ръка и я изведе от заведението, без да обръща внимание на хора от стонове и оплаквания за егоизма му. Хладината, която мина през тялото му, когато влажният въздух докосна тънкия слой пот, който беше покрил тялото му, го изненада.

Голяма гадост щеше да бъде да изстине и да хване пневмония само защото някаква руса магьосница не бе проявила достатъчно здрав разум да си остане във Вирджиния и да се ограничи да докарва до полуда женени мъже и фермерски синове.

— Баща ти знае ли къде си? — попита Зак, докато водеше Лили по тротоара, далеч от дузината кръчми и игрални зали. Можеше да си представи как огнедишащият свещеник Айзък Стърлинг тръгва да търси дъщеря си с библия в едната ръка и едрокалибрена пушка в другата.

— Не съвсем — отговори Лили.

Зак беше майстор в манипулирането на истината и знаеше точното значение на думите й.

— С други думи, ти не си казала нито дума на стария дявол.

— Той не е дявол — възрази Лили, — но нямаше да ме разбере.

— Предполагам, че няма — каза Зак — особено ако не си му обяснила нищо.

— Опитах се. Той не иска да ме разбере.

— Не знам как изобщо мога да очаквам от него да те разбере, след като дори аз самият не те разбирам.

— Разбира се, че ме разбираш — възрази тя и се опита да се обърне, за да види лицето му. — Ти си черната овца в семейството си. Сам ми го каза. Ти си се изправил срещу традицията, захвърлил си съветите на братята си в лицата им и си започнал да вършиш онова, което искаш.

— Изглежда, че съм си отварял устата не където трябва — каза Зак. — Не знам какво ми е станало, щом съм ти разправял всичко това.

— Беше след обяд. Джеф тъкмо ти беше чел лекция за отговорностите, които имаш към семейството си. Ти се появи ядосан в градината и ми каза, че без значение какво ще направя с живота си, не трябва да губя нито минута от него, за да се опитвам да задоволя изискванията на роднините си. Ти ми каза, че е много по-добре да се кача на някой хълм и да започна да вия срещу луната.

— Никога не съм имал добър подход към децата — отбеляза Зак с тон, показващ, че това не беше проблем, който не му позволяваше да спи спокойно. — Никога не съм знаел какво да говоря с тях.

— Аз не бях дете — заяви Лили. — Бях на петнадесет.

— Ако си обърнала внимание дори на една моя дума, която съм изрекъл след конското на Джеф, значи си мислила като дете. Всички знаят, че той притежава способността да накара и най-големия светец да потърси някое гадно място, на което да го натика.

— Може и така да е — каза Лили и вирна предизвикателно брадичката си, — но едва ли има смисъл да обсъждаме това, след като аз вече съм тук. — Тя спря и се обърна рязко към Зак. — Защо да не мога да остана при теб, докато си уредя живота тук?

— Димът във влака сигурно ти е разял мозъка! — избухна Зак. — Не можеш да живееш при мен.

— И защо не?

— Кръчмата не е място за порядъчна жена. Дори Роуз не иска да влиза там. Няма да оцелееш тук, ако трябва да се оправяш сама. Трябва да се върнеш обратно.

Той я обърна напред и отново я поведе по тротоара.

— Видях много жени, откакто дойдох тук. Някои от тях бяха момичета и майки. Не виждам защо аз да не мога да успея тук, щом като те са успели. Да не би да имам някакъв недостатък, който ти виждаш, а аз не?

Жени с имена на цветя. Човек трябваше само да ги кръсти на нещо, което мирише хубаво и изглежда красиво, и те започваха да си мислят, че всичко им е позволено.

— Ще трябва просто да приемеш думите ми — каза Зак. — Ти не познаваш Запада, а аз го познавам.

— Ти си като всички мъже в семейство Рандолф, които познавам — каза спокойно Лили. — Мислите си, че всичко, което трябва да направите, е да кажете нещо и жените просто трябва да го изпълнят. Майка ми е такава. Но аз съм Стърлинг и не правя онова, което ми казват мъжете. Ако искаш да ми даваш своите мнения и съвети, ще трябва да ми даваш и факти.

Той можеше да направи това. Тя не трябваше да си мисли, че ангелското й лице ще парализира мозъка му.

— Факт номер едно — ти нямаш работа. Обзалагам се, че нямаш пари. Сигурен съм, че си използвала почти всичките си пари, за да дойдеш дотук. Факт номер две — тук убиват хора само заради това, че са се озовали на неподходящото място в неподходящия момент. Можеш да бъдеш отвлечена и да завършиш в някой бордей на другия край на света. Факт номер три — ти не знаеш нищо за Запада, за хората тук или пък какво е необходимо, за да оцелееш. Красивите жени тук ги използват за по една нощ. По-младите просто изчезват. Факт номер четири — ти ще намразиш всичко и всички, които видиш. Твоят морал на момиче от Вирджиния ще се разбунтува и само след седмица ще се молиш да се прибереш у дома.

— В такъв случай можеш да спреш да се тревожиш за мен. Сигурна съм, че все ще успея да преживея сама седем дни.

Зак обаче не беше толкова сигурен. От онова, което му беше казал Джеф, клонът на семейството в Салем се състоеше от строги моралисти, които не можеха да понасят поведение, неотговарящо на техните стандарти.

Той не беше отговорен за това момиче. Тяхната роднинска връзка беше по рождение, а не защото те я бяха искали. Той никога не бе носил отговорност за друг човек и не смяташе да започва с някакво невинно, тесногръдо, неуко момиче от Салем, Вирджиния.

— Не трябва да се тревожиш за мен — повтори Лили и се измъкна от хватката на Зак. — Мога да отседна в онзи хотел за дами.

Зак проследи погледа й и забеляза, че тя гледаше към най-луксозния публичен дом в Сан Франциско.