Робърт Лъдлъм
Пътят към Гандолфо (10)

ГЛАВА ДЕВЕТА

Бившият генерал-лейтенант Макензи Хоукинс, награждаван два пъти с най-високото национално отличие за изключителен героизъм в жестоки схватки с врага, се разтрепера като лист, щом зърна бившия майор Сам Девъро, военното недоразумение.

Хоукинс наблюдаваше как Сам слезе от таксито пред входа на голф-клуба „Норт Хямптън“. Единственият източник на светлина бяха жълтите лампи върху каменни постаменти от двете страни на алеята. Нощта бе студена и луната се криеше някъде зад облаците. Лампите обаче осветяваха мястото достатъчно, за да се види колко ядосан вид имаше Девъро.

Макензи разбираше, че Сам е бесен. Но в края на краищата не беше го излъгал. Не в прекия смисъл. Не бе обещавал на Девъро, че няма да търси услугите на Анджело Делакроче. Каза само, че няма причина да го прави, когато Сам настоя пред него за това.

Тогава.

Не сега.

Длъжността секретар-ковчежник бе нещо съвсем друго. Изглеждаше страхотно в текста на споразумението: „Самюъл Девъро, ескуайър, юридически съветник, апартамент 4-Еф, хотел «Дрейк», Ню Йорк“, изписано точно на празния ред, запазен за втория по важност пост в компания „Шепърд“. За негово добро е. Девъро скоро щеше да го разбере. Но в момента Самюъл Девъро, ескуайър, се бе надървил като разгонен бик, отделен от кротките юници.

Ястребът се съгласи да се срещне с Делакроче тук, защото мястото му се стори подходящо. Италианецът много се притесняваше да не бъде проследен и настоя да разговаря с Мак в средата на равното поле до дупка номер шест на игрището за голф „Норт Хямптън“ между дванайсет и един през нощта. Но ако Хоукинс имаше нещо против и посочеше за място на срещата телефонната компания „Бел“, Делакроче пак щеше да се съгласи.

Защото Делакроче нямаше друг избор. Мак държеше в ръцете си документи за мафиота, които можеха да му осигурят присъда, достойна за всеки съд в Китайската народна република.

Но среднощна среща в местност, заобиколена от гъста гора с поточета и малки езерца, устройваше напълно и Хоукинс. На такива места той се чувстваше като риба във вода. Е, не беше чак като в Камбоджа или в Лаос, но при всички случаи щеше да се ориентира по-добре.

Долетя от Вашингтон следобед, с фалшива лична карта взе под наем кола и се отправи към Норт Хямптън. Щом се стъмни, заобиколи входа на голф-клуба и паркира автомобила в западния му край. Делакроче му каза, че клубът няма да работи тази вечер и пазачът ще бъде сменен с негов човек.

Което означаваше, естествено, че Делакроче ще удвои патрулите си навсякъде, най-вече около равното поле на дупка номер шест.

Натъпкал в джобовете си навити тънки въжета и ролка широк лейкопласт, Хоукинс приложи стара хошиминска тактика, която в миналото му вършеше добра работа. Започна атаката си от най-далечния край на вражеската територия и бавно си пробиваше път към фронта.

В единайсет часа вражеските патрули започнаха да заемат местата си в голф-клуба „Норт Хямптън“. Бяха девет души (малко повече, отколкото Мак очакваше), разпръснати в покрайнините на гората от двете страни на полето около шеста дупка, с линия за свръзка, стигаща чак до сградата на клуба и входната алея за автомобили.

Един по един Хоукинс обезвреди осем от тях, прибра им оръжието, завърза ги здраво и облепи лицата им с лейкопласт така, че да не могат не само да гъкнат, но и да мръднат мускулче. Накрая, за по-сигурно им шибна по тила един кай сай удар. След това се промъкна зад гърба на деветия, който пазеше на входа и зачака.

За него пазеше стратегическа изненада, която бе изпитал многократно и имаше голям успех в Лаос. Защото този пазач трябваше да може да говори.

Момчето се оказа много сговорчиво. Особено след като Мак разряза крачолите на панталоните му от чатала до маншетите.

В дванайсет без десет огромната черна лимузина на Делакроче влезе бързо през портала и спря пред широката веранда на клуба. Деветият пазач се приближи в тъмнината до парапета на верандата и извика:

— Всичко е наред, господин Делакроче. Момчетата заеха местата си, както наредихте.

Гласът му бе малко по-висок и напрегнат, но Хоукинс правилно прецени, че в момента други неща вълнуваха Делакроче.

— О’кей. Чудесно — отговори той с дрезгавия си глас и излезе от колата, придружен от двама пазачи, които ходеха като горили, завряли ръце в козината си. — Роко, ти остани тук с Оги. Железният пръст идва с мен. А ти, Месар, откарай колата на паркинга и я скрий да не се вижда.

Щом Делакроче и Железният пръст заобиколиха сградата, Хоукинс дялна един кай сай по врата на деветия от охраната. Двамата още не бяха се скрили в тъмното, и Роко последва Оги в света на сладките сънища.

Дойде ред на джентълмена, когото Делакроче нарече с екзотичното име Месар. Той отне на Хоукинс почти пет минути, защото беше печен. Не паркира лимузината в края на паркинга, а точно в средата. Мак оцени способността му да избира добра позиция. На открито Месарят можеше да наблюдава безпрепятствено всички посоки. Месарят беше печен.

Но не колкото Хоукинс.

След като свърши с него, Макензи притича по диагонал на паркинга до първото дърво и тръгна през ливадата към равния участък около шеста дупка на игрището. Делакроче искаше да се срещнат насаме, значи Железният пръст щеше да се скрие някъде в тъмното, най-вероятно в края на гората. И ако имаше поне малко мозък в главата, щеше да избере отсрещния, източен край, който бе по-удобен за стрелба.

Но Железният пръст не бе надарен с толкова ум. Остана в западния край, спотаен зад един храст, без да се погрижи за тила си.

Майка му стара, човек не може да изпита и най-малко удоволствие от обезвреждането на такава риба, помисли си Хоукинс.

Въпреки това го оправи и него. Съвсем тихо. За единайсет секунди.

Така Анджело Делакроче остана съвсем сам насред равното игрище около шеста дупка със запалена пура в устата, отпуснато тяло и ръце скръстени отзад, сякаш чакаше да му сервират порция макарони в квартална кръчма.

Тогава се зададе и таксито, с което идваше Девъро по пустия страничен път, водещ към входа на голф-клуба. Макензи го чакаше скрит зад една колона.

Докато Сам се приближаваше по алеята за автомобили, Хоукинс реши да не му казва за обезвредените постове. Това само щеше да стресне бившия майор. „По-добре да си мисли, че Делакроче е удържал на думата си и е сам“.

— Мама му стара! Здрасти, Сам!

Девъро се хвърли на земята и започна да гребе чакъла с ръце, за да се окопае. Макензи извади тънко като писалка, но много мощно фенерче и освети лицето му.

Бившият майор наистина беше бесен. Лицето му така се бе подуло от гняв, че всеки момент можеше да се пръсне.

— Безпринципен педераст! — изшептя Сам колкото ядосан, толкова и уплашен. — Мръсник! Ти си най-гадното същество на Земята! Какво направи, бе, тъпанар такъв?

— Хайде, хайде, що за език е това? Ставай, де, какво си се пльоснал като жаба… — Макензи му подаде ръка.

— Не ме докосвай, гнидо такава! Що ми трябваше да те измъквам от Монголия! Да си беше останал при Лин Шу, да ти вади ноктите един по един цели четири хиляди години! Не ме пипай, бе! — Сам се изправи.

— Виж, майоре…

— Не ме наричай така! Вече не съм военен и не желая и да чувам за армия! Аз съм адвокат, но не твой адвокат, не твой, гадняр такъв! Къде ме докара, а? Тук сигурно ни държат на мушка от няколко страни!

Макензи се ухили:

— Няма никой, момко. Само Делакроче стои насред игрището като италиански чичо на градинско събиране със спагети.

— Не ти вярвам! Знаеш ли какво ми каза това животно по телефона, когато отказах да дойда? Щяло да ми се влоши здравето изведнъж! Това ми каза!

— О, не обръщай внимание на глупости. Тия трътльовци все такива ги плещят.

— Глупости ли? — Девъро се взираше напрегнато в тъмнината. — Тая откачалка каза, че ако закъснея, щял да ми прати кошница с плодове в болницата — утре! А ако се опитам да се чупя от града, някакво говедо на име Месаря щял да ме спипа за нула време!

Ястребът поклати глава:

— Месарят е много печен, но мисля, че не може да ти стъпи и на малкия пръст. На теб залагам, момко.

— Не искам да си имам нищо общо с него, с никого! И не залагай на мен! Няма да ме видиш повече! Затова дойдох — да се разберем веднъж завинаги. Ще се срещна с тоя Делакроче и ще му кажа, че е станала ужасна грешка! Написал съм ти на машина няколко документа и това е всичко!

— Чуй ме сега, синко. Малко преувеличаваш. Изобщо няма за какво да се притесняваш — Хоукинс тръгна през ливадата. Девъро го последва, като въртеше насам-натам глава при всеки звук. — Господин Делакроче ще бъде особено сговорчив. И повече няма да ти държи такъв тон, ще видиш.

Нещо изджвака.

— Какво беше това?

— Отпусни се, бе, човек! Сигурно си настъпил кучешко лайно. Моля те само за едно. Недей да обясняваш нищо, преди да съм говорил с Делакроче, о’кей? Няма да ми отнеме повече от три-четири минути.

— Не! В никакъв случай! Нямам намерение да си затрия обещаващата кариера на някакъв курс по голф на Коза Ностра! Тия копелета не си поплюват! Убиват наред, бият с вериги и циментират трупове! Хвърлят ги в реки! Това пък какво беше?

Някаква птица изпърха с криле в гората.

— Подплашихме пиле. Добре, така да се разберем. Ако си държиш затворена устата, докато свърша с Делакроче, ще ти платя още десет бона. Чисти, няма данък, няма разписка. Какво ще кажеш, а?

— Да не си откачил? Никакви десет бона! Защото няма за какво да ги харча под земята на бостънското гробище! И десет милиона да ми предложиш, не — се навивам, не!

— Възможно е и това да стане…

— Иди да се освидетелстваш в психиатрията, преди да го е направил някой друг!

— В такъв случай май ще трябва да ти го обясня по друг начин. Или ще мълчиш, докато си свърша работата с господин Делакроче, или утре рано-рано ще се обадя във ФБР и ще им кажа, че бивш майор размята наляво и надясно поверителни документи, които незаконно е измъкнал от архива на военното разузнаване.

— О, няма да го направиш! Защото ще кажа истината. Ще кажа как ме изнуди, как ме изигра и пак ме изнуди. Присъдата в Пекин ще ти се стори приказен сън!

— Съвсем усложняваш нещата. Май си забравил за оная история с Броукмайкъл, а? Как ти се струва това — нарушил си законите на шпионажа, за да не послужиш още малко в армията на родината си. И то не в действащо поделение, а на сладка служба. И това ли е шантаж, а?

— Безпринципен педе…

— Знам, знам — прекъсна го Хоукинс отегчено. — Започваш да се повтаряш. Трябва да разбереш, че не ми пука. Сам каза, че ме забутаха в девета глуха. Повече от това не могат да ме прекарат.

Ястребът вървеше без да спира. Девъро подтичваше отзад, като въртеше очи на всички посоки; толкова бе нервиран, че известно време издаваше само нечленоразделни скимтения.

— Нямаш ли съвест, бе? Нямаш ли милост? Поне малко любов към ближния, а?

— Имам, разбира се — отвърна Хоукинс. Пресякоха сектора за третия тур и наближаваха шеста дупка. — Но сега си затвори плювалника поне за малко. Каквото не ти изнася, каза си го. Какво повече искаш?

Облаците на небето изтъняваха и отвреме-навреме луната надничаше зад тях. На стотина крачки пред тях се виждаше тантурестата фигура на Анджело Делакроче, сключил ръце отзад, със светеща пура в устата.

— Сигурно целият се е наръсил с пепел отпред — пошепна Хоукинс. След това извика с пълно гърло — Господин Делакроче?

Туловището пред тях изръмжа нещо. Макензи щракна фенерчето и освети лицето си отгоре. Дългата му стоманеносива коса хвърляше сянка върху добре оформената брадичка а ла Ван Дайк.

— Превръщаш ни в лесна мишена! — изхриптя Сам.

— Че кой ще стреля?

Приближиха се към италианеца. Мак му протегна ръка. Делакроче дори не помръдна.

— Дори когато се предаваха, жмичките ми стискаха ръка. Това ни отличава от животните — рече му тихо Хоукинс.

Без особено желание Делакроче измъкна едната си ръка иззад гърба и двамата се здрависаха.

— Аз не съм жмичка и в случая не се предавам — избоботи той.

— Разбира се — отвърна Макензи по-бодро. — Това е само началото на изгоден съюз. Между другото, запознайте се с моя адвокат и добър приятел Сам Девъро…

— Мак!

— Млъкни и подай ръка — нареди му Хоукинс твърдо. — Мама му стара, момчета! Казах да си стиснете ръцете!

С още по-голямо нежелание ръцете на двамата се срещнаха и почти веднага се разделиха, сякаш притежателите им се страхуваха да не прихванат някаква заразна болест.

— Така е по-добре — Ястребът кипеше от желание за работа. — Сега можем да разговаряме.

И започна. Най-напред изреди всички закононарушения, извършени от Анджело Делакроче в Щатите и в чужбина. Това му отне две минути.

— А сега, господин Делакроче, ще ви кажа, че властите не могат да ви спипат, защото нямат достъп до единствената финансова институция, извършваща разплащанията по тези сделки. Може да ви прозвучи невероятно, но мисля, че аз получих достъп до нея. Има една банка в Женева, Швейцария; първите три цифри от банковата сметка са седем, едно и пет. В нея са скътани малко повече от шейсет и два милиона долара…

— Basta! Basta! Стига!

— …и преводите са правени директно от местата, за които ви споменах. Мисля, че сте запознат с новите швейцарски закони, третиращи сметки от този род. Те са малко подвеждащи, защото това, което в една страна се смята за престъпление, в Женева може да не е. Но ако щете вярвайте, сега Интерпол може да използва като доказателство справки за тези сметки. Необходимо е само да се представи копие от плащане по конкретна сметка, извършено от осъден търговец на наркотици. Още по-невероятно е, че по една случайност аз притежавам фотокопия на няколко такива фактури…

— Basta! Млъквай! — изрева Делакроче. — Железен пръст! Мани! Карло! Дино! Излизайте! Хайде!

Отговориха му единствено звуците на нощта.

— Няма никой там. Поне няма кой да ви чуе — спокойно му обясни Ястребът.

— Какво? …Железен пръст! Figlio della prostituta!^[1] Изскачай, бе!

Пак нищо.

— Така. Сега двамата с вас, господин Делакроче, ще отидем малко настрани от моя адвокат и приятел, та да си поговорим на четири очи — Макензи понечи да хване италианеца за лакътя, но той бързо дръпна ръката си.

— Месар! Оги! Роко! Не чувате ли, бе? Насам!

— И те спинкат, сър — учтиво подметна Хоукинс. — Ще кютат поне още два часа.

Делакроче се изрепчи на Мак:

— Докарал си ченгета, а? Колко? — двата въпроса се преплетоха.

— Никого не съм довел. Тук сме само аз и моят добър приятел и адвокат…

— Колко са? Сам не можеш да се справиш!

— Да, ама успях — отвърна Ястребът.

— Най-добрите ми момчета!

— Направо не ми се мисли за резервите ви — усмихна се Макензи. — А сега е време да си побъбрим насаме.

Той отведе Делакроче на трийсетина метра настрани. Говори тихо точно четири минути и половина.

След което оглушителен, прегракнал вик раздра тишината над игрището:

— Maniinnaaagggiii!^[2]

И Анджело Делакроче припадна върху прецизно подрязаната трева.

Макензи се наведе над него и с леки потупвания по лицето го свести.

Продължиха разговора, като Ястребът придържаше с ръка главата му изправена.

Втори вик прониза нощта.

— Mannnnaaaagggiii!

И Делакроче пак изпадна в несвяст.

Ястребът повтори процедурата на съживяването.

Говори му още две минути.

— Mannnnaaaaggggiii!

Този път Макензи отпусна главата му на тревата и се изправи. Луната бе пробила нощните облаци и осветяваше вцепененото лице на Сам, който не откъсваше очи от съкрушения Делакроче. Стига толкова, мислеше си Ястребът, докато се връщаше при Девъро. Не виждаше смисъл повече да крие. Сам трябваше да научи. Нямаше начин.

— Е, Сам — започна Мак някак доверително под процеждащата се над игрището лунна светлина, — добро начало, нали? Господин Делакроче гори от нетърпение да внесе цялата сума, запазена като негов дял. Компания „Шепърд“ получи първите си десет милиона долара.

На Девъро му се подкосиха краката. Ястребът се втурна напред и го прихвана, преди да се е строполил на земята. Не че бе твърда, но Макензи искаше да покаже на Сам, че полага грижи за него. Командирът трябва отвреме-навреме да демонстрира на адютанта си загриженост за неговото благосъстояние.

— Майка му стара, синко, стига с тия работи! Държиш се като господин Делакроче! Не е хубаво това, ти си от по-добра мая!

Очите на Сам блуждаеха из лунната светлина. Треперещите му устни изговаряха неясни думи, но отделни фрази се повтаряха и това ги правеше по-разбираеми:

— Секретар-ковчежник! О, Боже, аз съм секлетал-ковцезник! Цимент за десет милиона! Затънах в лайна за десет милиона! Навлякоха ми бетонната пижама! Свършено е с мен!

— Стига си ревал, бе! Ти си велик адвокат, човече! Не ти прилича.

— Да не бях те срещал, копеле проклето! Това бе най-големият провал в живота ми! О, господи! Онзи убиец припадна!

— Ти също. Почти. Аз те хванах да не…

— Шшшт! Да изчезваме от тук! Ще му пиша… че е станала грешка… ще потвърдя, че си мръднал! Било е само лоша шега!

— О, господин Делакроче не е толкова прост, момко — Хоукинс потупа Девъро по бузата с дясната си ръка, а с лявата го държеше здраво за врата, за да не се свлече на земята. — Делакроче е много религиозен, повечето италианци са такива, независимо как си изкарват прехраната. Това е друго. Той знае, че му казах истината.

— Какви ги дрънкаш? Какво общо има религията? Пусни ми врата, бе!

— Религията помага на човека да познае истината. Тя може да не му харесва, но религиозният човек е разсъдлив и може да различи истината от лъжата. Слушаш ли ме?

— Ни най-малко! Ох, боли ме вратът!

— Извинявай. Ще те пусна, но трябва да поговорим — Макензи го освободи. Девъро моментално хукна нанякъде, но Ястребът почти скочи отгоре му и го затисна на земята. — Казах, че трябва да поговорим, момко. Ти си разумен човек, можеш да разсъждаваш логично.

— Там е работата, че ти не си разумен, нито пък логичен! — прошепна Сам, като едва се удържаше да не скочи. — Знаеш ли каква я забърка? Копелета като този… — той посочи с глава към Делакроче, изглежда забрави, че има ръце. — Пречукват те като нищо, ако надникнеш в тефтерите им! После ти устройват най-пищното погребение в града! Знам аз. Нали съм от Бостън.

— Пак пресилваш нещата. Подобно нещо господин Делакроче няма да направи. Той знае в какво положение се намира. Ако не се държи прилично, свършено е с него. Знаеш ли какво доказва банковата сметка в Женева? Че е крал собствените си хора.

Девъро се взираше в Мак през полумрака, невярващ и подозрителен:

— Сигурен ли си?

— Извадих го от архива. Никой не е свързал двете неща. По-скоро, не е искал. С Делакроче са свързани големи клечки от военната промишленост. Сещаш ли се — държавни поръчки, уговорки с профсъюзите… Сега ще ме изслушаш ли?

Сам кимна утвърдително, примрял от страх и по-скоро по принуда. Ястребът му помогна да се изправи и двамата тръгнаха през игрището. Стигнаха до огромен дъб, чиито листа пропускаха на снопове лунната светлина. Сам седна и се облегна на ствола му. Мак приклекна на едно коляно пред него.

— Спомняш ли си преди време ти казах, че съм се заел с неща, за които преди не се сещах? За Бог, за църквата и други такива.

— Тогава обещах да не ти се присмивам… — отговори някак механично Девъро.

— Много умно от твоя страна, момко. Е, тогава наистина доста мислих по тези въпроси, но не в посоката, за която предполагаш. Ти и аз знаем, че деветдесет и девет на сто от комунистическата пропаганда е абсолютна лъжа; всеки го знае. Нашата е, да кажем, петдесет — шейсет на сто, което ни поставя далеч пред тях. Но онзи един процент истина в болшевишките писания ме накара да се замисля. За католическата религия. Не в какво вярват хората, това си е тяхна работа. Ами за това как функционира тази организация. И ми се струва, че приятелчетата във Ватикана доста добре са се наредили. Искам да кажа, че имат яки инвестиции. Когато фондовият пазар скочи нагоре с един-два пункта, това им носи милиарди.

— Като падне, губят милиарди.

— А-а, не е така! Брокерите навреме ги измъкват от това положение, защото иначе Рицарите от Малта ще ги накълцат на парчета. Това е част от сделката.

— Е това вече е пълна глупост.

— Защо тогава всички брокери-католици на Уолстрийт поставят инициали след името си? Да си чул за образователна степен, която да започва с буквата „Р“? А какво ще кажеш за Рицарите на Азиси, Рицарите на Петър, на Матея… можеш да изпишеш цели страници само с имената на ордените. Това е нещо като социален ред. Колкото повече работа върши един брокер за Ватикана на фондовия пазар, толкова по-стабилно е „Р“-то зад името му. И Уолстрийт е само един пример. А това е валидно за всички борси.

— Май си попрекалил с мрачната литература. Да не си чел „Ку-клукс-клановецът“? Издание двайста година.

— Ами, не. Такива глупости не ме интересуват. Човек има право да вярва в каквото иска. Говоря единствено за финансовата страна. Ами какво ще кажеш за недвижимото имущество? Знаеш ли какво недвижимо имущество притежават момчетата от Ватикана? Бих казал, че получават рента от Гинза^[3] и Газа^[4] и от повечето земи между тях. Те държат най-добрите парцели в Ню Йорк, в Чикаго, в Хартфорд, Детройт… почти навсякъде, където са се преселили ирландци, италианци, поляци и други такива. Навсякъде действат по един и същ начин. Пристигат първи — преди другите етнически групи — и купуват земя, строят големи църкви. И естествено, тези заселници се чувстват неспокойни на новото място, затова строят къщите си около църквите. След едно поколение децата им вече са адвокати и зъболекари, търговци на автомобили. И какво правят? Изнасят се да живеят в покрайнините на населените места, а ходят на работа там, където преди са живели, където сега е центърът на града, деловият център. И цената на притежаваната от църквата земя скача неимоверно! И това е установен модел!

— Колкото и да се опитвам, не виждам нищо нередно — рече Сам, вторачен във възбудения Хоукинс. — Какво му е на модела?

— Не казвам, че му има нещо. Просто чрез него се събира един невероятен централизиран портфейл.

— Централизиран портфейл ли? Доста нови думи си научил.

— Сам каза, че съм попрекалил с литературата. Но не с такава, за каквато ти си мислиш. Разбираш ли, Сам, стоката, която тия образи от Ватикана произвеждат — говоря за деловата страна и не искам да обиждам никого — не се променя. Отвреме-навреме се налагат малки поправки, тук ще се отнеме нещо, там ще се прибави, но в общи линии стоката остава същата. Това съкращава значително производствените разходи и осигурява неизменна повторяема печалба, без всякакъв риск от пасив…

— Пасив ли?

— Това е счетоводен термин.

— Знам, че е счетоводен термин. Не ми казвай откъде си го научил. От твоите книги.

— Чекмеджетата на Маги, синко.

— Какво?

— Няма значение. Важното е, че схващаш. Сега си представи икономическа ситуация, при която държиш здраво в ръцете си фондовите борси и пазарите на недвижимо имущество, а това означава, че държиш и банките, защото контролираш и парите, и земята. Първостепенни икономически ресурси. Прибави към това и продукт, който изисква минимални производствени промени при максимално нарастване на покупките — е, не е ли това златна мина, а?

— Доста си чел. Щом смяташ, че си прав, защо е тогава целият този шум около енорийските училища и разходите по тях?

— Това са услуги, Сам. Те са в съвсем друга графа на счетоводната книга. Говоря за основните портфейли, не за годишните производствени разходи; те се колебаят в съответствие с икономическите условия. При всички случаи, това си е чист шантаж.

— С такива приказки в Бостън можеш да си изпросиш боя.

Ястребът прехвърли тежестта на тялото си върху другия крак и продължи:

— Питаш ме какво му е нередното на модела. Не ми се ще да го споменавам, защото засяга само посерковците от голямото добрутро, а не обикновените войници, но има нещо гнило в него.

— Намираш нещо неморално, така ли?

— Морал и икономика трябва да са в по-тясна връзка — всеки го знае. Виж, какво става в политиката. Едва ли някой е продавал на червените повече оръжие от мен. Обаче никой няма да ме пипне заради това! Но се учудвам, че онези юнаци от Ватикана се извиняват все с болшевишката заплаха и се противопоставят на много реформи, които биха облекчили теглото на много селяни, които ровят като мравки камениста земя, за да изкарат някак прехраната си.

Девъро го изгледа скептично.

— Тази теза е малко поостаряла. В църквата стават много промени. Новият папа следва по-отворена политика. Като Йоан Двайсет и трети.

— Но не достатъчно бързо, Сам. Някой трябва здраво да раздруса върхушката във Ватикана!

— Не можеш за една нощ да промениш модел, който е граден две хиляди години…

— О, знам го, разбира се — прекъсна го Ястребът. — И добре, че спомена за новия папа. Франческо, де. Защото е много популярна личност. Дори онези, които го ненавиждат заради действията му, знаят, че той е най-ценният авоар за проклетата църква. Не в религиозен смисъл, естествено. Не говоря за това.

— А за какво? В какъв смисъл?

— Този Франческо — продължи Мак, без да обърне внимание на въпросите му, — е нещо повече от обикновен папа. Него хората го обичат, загряваш ли какво искам да ти кажа?

— По-добре го кажи направо.

— Той е от онези хора, за които всеки католик е готов на саможертва, чат ли си?

— Изразът не ми харесва много.

Ястребът бързо размени коленете си — когато човек не се движи, добре е да разпределя тежестта на тялото си по-често.

— Знаеш ли колко са приблизително причестените членове на католическата църква?

— Кои?

— Колко са всички католици по света? Няма значение, ще ти кажа. Четиристотин милиона. Така, сметни сега средно по един американски долар на човек — при определена дата обменният курс е различен и някои ще дадат по-малко, други — повече, но грубо казано, се събират четиристотин милиона долара.

— И какво е това?

— Прогнозираната брутна печалба.

— Каква прогнозирана брутна печалба?

— Ами от услугите на компания Шепърд. Това, как беше — „посредничество при придобиване на религиозни предмети“. Чисто съотношение едно към десет спрямо уставния капитал, но разбира се, чистата печалба няма да е толкова, защото ще трябва да извадим разходите за техническо оборудване и помощен персонал.

— Какви са тия глупости, дето ми ги говориш?

— Ще отвлечем папата, Сам.

— Каквооо?

— Прочетох цял куфар с книги, момко. Проучил съм всички тактически проблеми и мисля, че намерих разрешение за тях. Виждаш ли, има едно място, името му е Киеза ди Сан Томазо ди Виланова в Гандолфо (ще ме извиниш за лошия италиански) и пътят от Ватикана за там минава през една местност, наречена Виа Апиа Антика. Думата ми е за пътя към Гандолфо, викат му още Кастел Гандолфо. Тия италианци хич не си пестят думите.

— Каквоооо?

— Само не изпадай в истерия. Ще събудиш Делакроче.

— Каквооооо?

— Но преди това трябва да съберем останалия уставен капитал. Още трийсет милиона долара. Почти съм се разбрал с тримата инвеститори, но остават за доуточняване някои подробности — Ястребът запуши устата на Девъро с дланта си. — Само не започвай пак. Продължаваш да се повтаряш.

Тялото на Девъро се бе парализирало, само очите му подскачаха като луди над разперените пръсти на Макензи. Нещо като коматозен шок, реши Хоукинс. Виждал бе много такива реакции, особено при новобранци, които за първи път влизат в бой. Сам поне не крещеше, нито оказваше съпротива. Беше замръзнал на място. Ястребът продължи да му говори, имаше да каже само още няколко неща. Задълбоченият анализ можеше да остане за по-късно. Всъщност, по-добре, че Девъро се шашна до такава степен. Във въодушевлението си изпусна някои тактически подробности, които Сам не трябваше да знае.

— Не те избрах лесно. Командирът трябва внимателно да избере кой да му е адютант, защото адютантът е един вид негово продължение. Ти имаш тази дарба, момко. Не казвам, че си идеален, имаш някои недостатъци. Казах ти го вече. Но със сигурност активите ти са повече от пасивите. Признавам го като твой честен приятел и по-висок по чин офицер. Естествено, ще има някои задачи, които ще трябва да изпълниш, без да разбираш напълно жизненоважното им значение. Просто ще трябва да ги приемеш. Командирът сам трябва да носи цялата отговорност, не винаги има време да обяснява причините за решенията си. Питай който искаш действащ офицер, изпращал батальона си в бой. Но ти ще се справиш чудесно, знам го отсега. И ако по някаква причина случайно се изкушиш да поставиш под въпрос заповедите на своя командир или почувстваш, че не можеш да ги изпълниш съзнателно, знай, че нашият инвеститор Анджело Делакроче е убеден, че ти сам, в качеството си на секретар-ковчежник на компания „Шепърд“, си събрал всички доказателства за незаконните му далавери и си ми ги предал. Може би затова не пожела да се здрависа с теб. Като прибавим и нарушенията ти като шпионин в Югоизточна Азия, положението ти става доста несъстоятелно. Но на твое място бих предпочел да оборвам обвиненията на правителството в предателство, отколкото да си имам работа с нашия инвеститор господин Делакроче. Това мафиотско копеле е способно да ти отреже ташаците, да ги напълни с плънка и да ги сервира със сос на траурната трапеза по случай погребението ти. Както ти самият каза вече, погребението вероятно ще е от скъпите.

Нямаше смисъл Ястребът да продължава да държи запушена устата на личния си адютант. Сам беше припаднал, сгърчен от ужас.

Луната, която надничаше през листата на стария дъб на игрището за голф, хвърляше жълтеникава светлина върху младото му, спокойно лице.

Нищо му няма, реши Макензи, момчето ще се оправи! Трябваше му само малко време да осъзнае фактите. Е, ако човек нямаше опита на Хоукинс, можеше да помисли, че кучият му син е хвърлил топа.