Реймънд Чандлър
Изстрели в „Сирано“ (1)

1

Тед Кармади обичаше дъжда, приятно му бе да го усеща по лицето си, да чува ромона му, да вдъхва аромата му. Излезе от двуместния си ласал и постоя край страничния вход на хотел „Каронделет“, пъхнал ръце в джобовете на синьото велурено палто, чиято висока яка гъделичкаше ушите му; овлажнялата цигара между устните му пропукваше. После влезе във фоайето и мина покрай бръснарницата, аптеката и парфюмерията с дискретно осветени шишенца, подредени като изпълнителите във финала на бродуейски мюзикъл.

Заобиколи набраздена със златисти жилки колона и се качи в асансьора, застлан с дебел килим.

— Здравей, Албърт. Чуден дъжд. На деветия.

Слабичкият, клюмнал от умора хлапак с униформа в светлосиньо и сребристо подпря ръката си в бяла ръкавица до затварящите се врати и възкликна:

— Божичко, да не мислите, че не знам етажа ви, мистър Кармади!

Бързо качи кабината до деветия, без да гледа светлинното табло, отвори вратите, сетне изведнъж се облегна на стената и притвори очи.

Кармади спря и го изгледа проницателно със светлокафявите си очи.

— Какво има, Албърт? Болен ли си?

Момчето разтегли устни във вяла усмивка.

— Работя вече втора смяна. Корки го закъса, налегнали го циреи. А на мен нищо ми няма, просто не съм се наял като хората.

Високият кестеняв мъж измъкна от джоба измачкана петдоларова банкнота и я размаха под носа на момчето. То ококори очи и се изправи.

— Боже мой, мистър Кармади. Не исках да кажа…

— Остави, Албърт. Какво е една петачка, нали сме приятели! Това е от мен, да си хапнеш добре.

Излезе от асансьора и тръгна по коридора.

— Мухльо… — промърмори под носа си.

Бягащият мъж едва не го събори. Зави бързо, залитна покрай рамото на Кармади и се втурна към асансьора.

— Надолу! — извика и се пъхна между затварящите се врати.

Под мократа от дъжда прихлупена шапка Кармади зърна бяло безжизнено лице с приближени и безизразни черни очи. Очи с онзи особен втренчен поглед, който му беше познат. Доза наркотик.

Кабината се спусна като олово. Кармади изгледа мястото, където тя беше само преди миг, сетне продължи по коридора.

Съзря момичето, проснато пред прага на апартамент 914.

Лежеше настрани, облечена в тъмносиво лъскаво кимоно с панталон, притиснало буза към килима в антрето; гъстата й лененоруса коса бе подредена в съвършена прическа, всеки косъм стоеше на мястото си. Момичето беше младо, много хубаво и нямаше вид на мъртвец.

Кармади се отпусна до нея, докосна бузата й. Беше топла. Внимателно откри челото й и видя подутината.

— Здраво са я халосали — присви устни той.

Вдигна я, пренесе я през антренцето до дневната на апартамента и я положи върху голямо, тапицирано с велур канапе пред газовата камина.

Остана все тъй неподвижна, със затворени очи и въз синкаво под грима лице. Той затвори външната врата, разгледа внимателно апартамента, после се върна в антрето и взе от пода нещо, което се белееше до перваза на паркета. Беше автоматичен пистолет 22 калибър, от седем патронните, с кокалена дръжка. Помириса го, пусна го в джоба си и се върна при момичето.

Извади от вътрешния джоб на сакото си плоска сребърна манерка, отвинти капачката, отвори устата на момичето и наля уиски между ситните й бели зъби. Тя се задави, отметна глава от ръката му, отвори очи. Бяха тъмносини с виолетов оттенък. Постепенно възвърнаха блясъка си и заискриха.

Кармади запали цигара и продължи да я гледа. Тя се поразмърда и след време прошепна:

— Харесва ми вашето уиски. Може ли още малко?

В банята намери чаша и отсипа от питието. Момичето се надигна съвсем бавно, опипа главата си, изохка. После взе чашата от ръката му и с привично рязко движение на китката изля алкохола в гърлото си.

— Харесва ми и това си е — каза тя. — Кой сте вие?

Имаше мек, плътен глас, който му допадна.

— Тед Кармади. Живея в номер деветстотин трийсет и седем, в дъното на коридора.

— Аз… сигурно ми се е завило свят.

— Ами! Халосали са те, гълъбче.

Не откъсваше от нея ясния си изпитателен поглед, а в ъгълчетата на устните му трепкаше усмивка.

Очите й се разшириха. Блясъкът им внезапно помръкна и тъмносините ириси станаха непроницаеми, сякаш емайлирани.

— Видях човека — продължи той. — Беше яко надрусан. А това е пистолетът ти.

Извади го от джоба, подържа го в дланта си.

— Предполагам, сега ще се наложи да ви измисля някаква историйка за преди лягане — проточи момичето.

— Не ми е притрябвала. Ако си загазила, бих могъл да ти помогна. Зависи.

— От какво? — Гласът й стана по-студен и рязък.

— От това в какво си се забъркала — тихо поясни той. Издърпа пълнителя на малкия пистолет, погледна най-горния патрон. — С никелиран връх, а? Разбираш от муниции, гълъбче.

— Налага ли се да ми викате „гълъбче“?

— Не знам как се казваш.

Ухили се, отиде до бюрото пред прозореца и остави пистолета. Забеляза кожена рамка с две снимки. Отначало ги погледна небрежно, сетне прикова поглед в тях. Черноока красавица и слаб русоляв мъж със студено изражение; високата колосана яка на мъжа, връзката с голям възел и тесните ревери говореха, че снимката е отпреди доста години. Втренчи се в мъжа.

— Аз съм Джийн Ейдриън. Играя в „Сирано“, в кабаретната програма.

Кармади все още гледаше снимката.

— Познавам много добре Бени Сирано — каза разсеяно. — Това родителите ти ли са?

— Да. Починаха преди години — промълви глухо. — Следващият въпрос?

Той се върна бързо до канапето и застана пред момичето.

— Добре — рече тихо. — Любопитен съм. И какво толкова? Това е родният ми град. Някога тук командваше баща ми. Старият Маркъс Кармади, народен човек. Това е моят хотел, притежавам част от него. Онзи наркоман имаше вид на главорез. Защо да не искам да помогна?

Русото момиче го изгледа вяло.

— Все пак твоето уиски ми харесва — рече тя. — Мога ли…

— Гълтай от манерката, гълъбче — продължи той. — Така влиза по-бързо.

Тя изведнъж се изправи и лицето й леко пребледня.

— Разговаряш с мен, сякаш съм мошеничка — озъби се тя. — Слушай, щом искаш да знаеш. Заканват се на мой приятел. Боксьор е и искат да загуби един мач. Сега се мъчат да му го внушат чрез мен. Това успокоява ли те донякъде?

Кармади взе шапката си от стола, извади фаса от устата си и го смачка в пепелника. Кимна леко и каза с променен тон:

— Извинявай.

Тръгна към вратата.

Не бе направил и няколко крачки, когато се разнесе кикот. Момичето подхвърли зад гърба му:

— Лош нрав имаш. А забрави и манерката си.

Върна се и взе манерката. Сетне изведнъж се наведе, повдигна брадичката й и я целуна по устните.

— Да те вземат дяволите, гълъбче. Харесваш ми — каза нежно.

Върна се към антрето и излезе. Момичето докосна с пръст устните си, разтърка ги бавно. На лицето й се появи плаха усмивка.