Том Кланси
Баланс на силите (24)

24.
Вторник, 06:50 ч. Сан Себастиан, Испания

Заспалият Сан Себастиан беше разбуден от картечния огън откъм корабостроителницата.

Отец Норберто беше останал в жилището на брат си дълго след като полицията беше дошла да прибере тялото му. Беше коленичил на твърдия дървен под и се молеше за душата на Адолфо. Когато чу стрелбата обаче, последвана от виковете на хората на улицата, хукна право към църквата.

Докато приближаваше „Св. Луис“, Норберто погледна през полето и видя хеликоптерите. Нямаше време обаче да се чуди какво става там. Църквата вече почти се беше напълнила с майки, деца и възрастни хора. Много скоро щяха да пристигнат рибарите, които щяха да се върнат на брега, за да се уверят, че семействата им са в безопасност. Той трябваше да се погрижи за тези хора, а не за собствените си рани.

Посрещнаха го с викове на облекчение и възгласи на благодарност към Бога. За секунда — една кратка, вълнуваща душата секунда — свещеникът усети същата любов и състрадание към страдащите, каквато сигурно беше чувствал Синът Божий. Не че това намали болката му. Даде му обаче нови сили и цел.

Първото нещо, което отец Норберто направи при пристигането си, беше да се усмихне и да заговори. Благият му глас накара хората да се усмирят. Накара ги да овладеят страха си. Отецът каза на всички да влязат в църквата и да седнат на пейките. После, докато палеше свещите около иконостаса, помоли побелелия дядо Хосе да въведе нещо като ред. Хосе, бивш капитан на спасителен кораб, изключително предан католик, прие задачата с достойнство, а воднистите му от старостта очи заблестяха.

Когато всички свещи бяха запалени и църквата се окъпа в утешителната им светлина, отецът застана на олтара. Подпря се за момент, за да запази равновесие. След това почна литургията с надеждата, че хората ще се успокоят както от вече познатия им ритуал, така и от присъствието на Бога. Надяваше се, че и той самият ще намери утеха по този начин. Обаче докато редеше светите слова, не откри почти нищо за себе си. Единственото му утешение беше, че дава утеха на другите.

Отец Норберто свърши службата и огледа притеснената тълпа — вече се бяха събрали стотина души. Малката тъмна църква се беше изпълнила с топлината и страха на всичките тези тела. През отворената врата влизаше миризмата на морето. Това вдъхнови отец Норберто да цитира на струпалите се Евангелието от Матея.

И зачете на енориашите си със силен и плътен глас.

— „А Той им каза: защо сте толкова страхливи, маловерци? Тогава, като стана, запрети на ветровете и на морето, и настана голяма тишина.“

Думите от Евангелието и нуждата на хората му дадоха нови сили. Дори след като изстрелите бяха спрели, нови и нови енориаши продължаваха да прииждат в църквата, за да търсят утеха от общото объркване.

Отец Норберто не чу как телефонът иззвъня. Дядо Хосе обаче го чу, отиде да го вдигне и после пристигна на бегом при отеца.

— Отче! — прошепна Хосе развълнувано в ухото му. — Отче, бързо!

— Какво има? — попита Норберто.

— Обажда се един от помощниците на отец Гонзалес от главния йезуитски орден в Мадрид! — каза Хосе. — Много иска да говори с вас.

Норберто го изгледа.

— Сигурен ли си? С мен?

Хосе закима енергично. Изненадан, Норберто отиде до амвона и взе библията. Подаде я на един възрастен енориаш и го помоли да продължи да чете на събраното множество Евангелието от Матея, докато той се върне. След това тръгна бързо, изпаднал в недоумение какво ли може да иска водачът на испанските йезуити от него.

Затвори вратата на личното си помещение, седна зад старото си дъбово бюро, потри ръце и вдигна слушалката.

Обаждаше се отец Франциско, младият свещеник, който съобщи на отец Норберто, че от Мадрид му нареждат — не молят, а нареждат — да тръгне веднага за там.

— И защо? — попита Норберто. Беше предостатъчно, че отец Гонзалес го вика. Гонзалес докладваше директно на папата и думите му имаха тежестта на решения на Ватикана. Когато обаче ставаше въпрос за проблеми, свързани с тази провинция и петте й хиляди йезуити, Гонзалес обикновено се съветваше със своя стар приятел отец Иглесиас от съседната Билбао. Норберто предпочиташе нещата да стават точно така. Беше го грижа за енорията му, а не за собственото му издигане.

— Мога само да кажа, че помоли специално за присъствието на няколко братя, сред които и вие — отвърна отец Франциско.

— А отец Иглесиас сред тях ли е?

— При мен не е включен — каза отец Франциско. — В осем и половина сутринта ще ви чака самолет — частният самолет на отец Гонзалес. Мога ли да му съобщя, че ще дойдете?

— Щом ми е наредено — каза Норберто.

— Това е само молба на главния отец — поправи го внимателно отец Франциско.

Говореха си с увъртания, но и двамата знаеха за какво става въпрос. Норберто каза, че ще вземе самолета. Отец Франциско му благодари съвсем формално и затвори.

Норберто се върна в църквата. Взе библията и продължи наставленията към паството си. Въпреки че думите се лееха от устата му топли и познати, умът и сърцето му въобще не бяха в църквата. Те бяха при брат му и при енориашите му, които сега не бяха тук. Вярно, бяха се събрали мнозина — изпълнили скамейките и застанали прави рамо до рамо покрай стените, но Норберто трябваше да реши кой ще помага на останалите. А и на тези тук, разбира се — нали в корабостроителницата може би бяха загинали техни роднини или близки. Ами ако тези събития бяха само началото на нещо много по-ужасно? Ако се съдеше по нещата, за които беше споменал Адолфо предишната нощ, битката тепърва предстоеше.

Когато множеството се поуспокои — от дългата си практика Норберто вече умееше да усеща това, — той затвори библията и им заговори за мъката и опасностите, които може би ги очакват. Помоли ги да отворят домовете и сърцата си за тези, които са претърпели някаква загуба. След това им съобщи, че трябва да отиде до Мадрид, за да се съвещава с главния отец за кризата, пред която е изправена страната.

Множеството утихна. Той знаеше, че никой не се изненадва, когато правителството зарязва народа си. Нещата бяха точно така по времето на Франко, когато Норберто тъкмо възмъжаваше; бяха така и когато през седемдесетте години се завладяваха крайбрежните води; по всичко личеше, че и сега ще бъде така. Това обаче, че отец Норберто ги изоставяше по време на криза, си беше доста по-голям шок.

— Отче Норберто, имаме нужда от вас тук — обади се една млада жена от първата редица.

— Скъпа Изабела — отвърна Норберто, — не отивам там по свое желание. Помоли ме самият главен отец.

— Но брат ми работи в корабостроителницата и нямаме никакви вести от него! Страх ме е — изплака Изабела.

Норберто се приближи към нея. Видя мъката и страха в погледа й и успя да се усмихне.

— Изабела, знам какво изпитваш — рече той. — Знам, защото аз самият загубих брат си днес.

В погледа на младата жена се появи ужас.

— Отче…

Усмивката на Норберто си остана все така успокояваща.

— Скъпият ми Адолфо беше убит тази сутрин. Надявам се, че като отида до Мадрид, ще мога да помогна на главния отец да сложи край на това, което става в Испания. Не искам ничии други братя да умират, нито бащи, нито синове или пък съпрузи. — Той докосна Изабела по страната. — Можете ли — ще се опитате ли да бъдете силни заради мен?

Изабела докосна ръката му. Пръстите й трепереха, очите й бяха пълни със сълзи.

— Аз… аз не знаех за Долфо — изхлипа тя. — Толкова съжалявам… Ще се опитам да бъда силна.

— Опитай се да бъдеш силна заради себе си, не заради мен — каза й Норберто и огледа изплашените лица и на младите, и на старите в църквата. — Искам всички да бъдете силни, за да си помагате един на друг. — След това се обърна към дядо Хосе, който стоеше пред тълпата до стената, и го попита дали ще остане в църквата до завръщането му, като чете на хората от библията и им говори за страховете им. Дядо Хосе се поклони смирено. Норберто му благодари, после отново се обърна към обичното си паство.

— Изправени сме пред труден момент — каза той. — Където и да се намирам обаче — независимо дали в Сан Себастиан, или в Мадрид — ще го посрещнем заедно. С вяра, надежда и смелост.

— Амин, отче — каза високо Изабела.

Паството поде думите й и сякаш един мощен глас изпълни църквата. Норберто продължаваше да се усмихва, но от очите му потекоха сълзи. Но това не бяха сълзи на тъга, а на гордост. Тук, пред него имаше нещо, което нито генералите, нито политиците никога нямаше да постигнат, колкото и кръв да пролееха: доверието и любовта на добрите хора. Като гледаше лицата им, Норберто си каза, че Адолфо не е умрял напразно. Смъртта на брат му беше помогнала за сближаването на енориашите, за това да получат малко повече сила.

Норберто излезе от църквата, сподирян от благопожеланията и молитвите на енориашите си. Не можа да не се замисли колко ли щеше да се изненада Адолфо от това, което беше станало току-що. Че точно той — един невярващ — беше вдъхновил и обединил една изплашена духовна общност.

Зачуди се дали Бог е дал този израз на святата си милост като средство, с което Адолфо да изкупи смъртния си грях. Нямаше никаква причина да вярва в това — нямаше такъв теологически прецедент. Но както беше станало ясно за пореден път тази сутрин, надеждата беше всичко на този свят.