Джеймс Хадли Чейс
Дванайсет жълти и една жена (4)

ЧЕТИРИ

Фенър забеляза най-напред голата електрическа крушка, защитена с телена мрежа, която светеше на тавана. След това разбра, че стаята няма прозорци. После отново затвори очи и заплува с непреставащото пулсиране в черепа си. Лампата дразнеше очите му през клепачите и той се опита да се обърне. Когато разбра, че не може да помръдне, надигна глава и се огледа. Движението предизвика някаква експлозия и се наложи отново да легне неподвижно. След малко пулсирането престана и опита пак.

Разбра, че лежи върху стар дюшек и че ръцете му са завързани за железата на някакво ръждясало легло. В стаята нямаше нищо освен това легло. Дъските на пода бяха посипани с фасове и пепел от цигари. Имаше дебел слой прах. Няколко страници от вестник също се търкаляха там, а в камината имаше купчина черна пепел, като че ли някой наскоро беше горил хартия. Беше противна стая — миришеше на гнило, на влага и на изсъхнала пот.

Фенър си почиваше. Не направи усилие да освободи ръцете си. Лежеше неподвижно, леко примижал, за да избегне светлината на крушката, и дишаше спокойно. Вслушваше се напрегнато във всеки шум. С усилие успя да долови звуци, които в началото не означаваха нищо за него, а после постепенно разграничи като стъпки, гласове и разбиване на далечни вълни.

Най-накрая заспа, защото знаеше, че в момента само това му остава. Не беше в състояние да се опитва да се измъкне. Беше изгубил представа за времето, така че когато се събуди, знаеше само, че е спал хубаво, защото отново се чувстваше добре. Болката в главата беше притъпена и мозъкът му вече не се въртеше в черепа. Събуди се, защото някой идваше по коридорчето към вратата на стаята. Чуваше тежките стъпки по голите дъски. В ключалката се превъртя ключ и вратата се отвори с ритник. Той затвори очи. Реши, че е твърде рано да проявява интерес към посетителите си.

Някой се приближи до него и светлината от лампата изчезна, когато този някой я засенчи. Последва дълга тишина, после се чу изсумтяване и светлината отново започна да дразни очите му. Стъпките се отправиха към вратата. Фенър отвори очи и погледна. Малкият превит гръб и късите крака не му говореха нищо, но гъстата мазна черна коса му подсказа, че е кубинец. Той излезе и отново заключи.

Фенър пое дълбоко въздух и започна да освобождава ръцете си. Въжетата бяха стегнати здраво, но не невъзможно здраво. Напрегна се и започна да тегли, като хапеше долната си устна. От усилието пред очите му притъмня и се наложи да спре за малко. Отпусна се задъхан. Въздух влизаше единствено през отвора над вратата. Стаята беше много гореща и задушна. Усещаше как ризата му залепва за гърба от пот. Внимателно завъртя китките си. „Успях да ги помръдна — каза си той, — това все пак е нещо. Ако можех само да спра този проклет главобол, сигурно щях да се измъкна. Сега още веднъж.“

Отново дръпна и завъртя. Дясната му ръка, станала хлъзгава от потта, постепенно се измъкна от въжето, но с лявата не успя да направи нищо. Беше стегната здраво.

Бавно се изправи до седнало положение и опипа внимателно тила си. Болеше го, но нямаше цицина или рана. Усмихна се безрадостно. След това се извъртя и опипа възела, който държеше лявата му ръка. Беше от долната страна и не можеше да го види. След като всичките му усилия да го развърже пропаднаха, Фенър легна отново, като тихо ругаеше.

„Остава един въпрос — каза си той. — Кой ме удари? Карлос? Може би е излязъл, гледал е през стъклото какво става и тихо се е върнал, когато Найтингейл реши да заиграе грубо. Или може би някой друг? Къде се намираше? И, по-важно, какво щеше да му се случи?“

Седна и спусна краката си на пода. След това внимателно се изправи, доколкото лявата ръка му позволяваше. Когато се надигна, главата го болеше, но започна да му минава, щом тръгна към вратата, влачейки леглото след себе си. Увери се, че е заключена, след това избута леглото отново до стената и седна.

„Трябва някак да си освободя ръката“ — каза си той. Легна и започна яростно да тегли. Влажните му пръсти се плъзгаха по възела без никакъв резултат.

Стъпките навън го накараха да спре. Бързо легна и промуши дясната си ръка през въжето. Едва успя да го направи и ключът изщрака. Влезе Карлос. Райгър и Милър застанаха до вратата. Карлос се приближи до леглото. Фенър отвори очи и погледите им се срещнаха.

— Този боклук се е събудил.

Райгър и Милър се приближиха. Застанаха около леглото. Фенър ги огледа бавно.

— Какъв ви е проблемът? — попита той небрежно.

Карлос леко трепереше. Беше упоен до козирката. Фенър видя зениците му, стеснени като карфици.

— Ще си поприказваме малко — каза Карлос.

Той вдигна юмрук и удари Фенър с малките си кокалчета точно под носа. Фенър дръпна главата си, когато видя, че юмрукът се приближава, но това отне само малка част от силата на удара. Усети зъбите си да скърцат.

— Дължа ти това, нали? — каза Карлос.

Фенър не отговори. Омразата му към Карлос личеше в погледа му, но знаеше, че няма големи шансове срещу тримата със завързана лява ръка.

— Значи си частно ченге? — попита Карлос. Извади от джоба си документите на Фенър и ги хвърли върху леглото. — Този път наистина се провали.

Последва тишина. Карлос седна на леглото. Фенър знаеше, че сега би могъл да се справи с него. Ако другите двама се чупят, би могъл да го хване за врата и да си уреди сметките с него. Може би те щяха да се чупят. Трябваше само да изчака.

Карлос се приведе и го удари през лицето. После още веднъж, много силно. Фенър мигна, но не каза нищо. Карлос се отдръпна назад. От треперенето му леглото подрънкваше. Имаше безумен вид.

— Защо дойде тук? Какво се мъчиш да откриеш?

Фенър му отговори през зъби:

— Казах ти да не се захващаш с мен. Сега Бог ми е свидетел, че ще те погна. И няма да се откажа, докато не счупя гадното ти тънко вратле.

Милър избухна в силен писклив смях.

— Той е луд. Той е напълно откачил.

Карлос трябваше да скрие ръцете си в джобовете, защото трепереха много силно.

— Слушай, няма да ти се размине. Искам да знам какво правиш тук. Кажи ми бързо, иначе започваме.

Фенър изсумтя подигравателно. Полека заизмъква ръката си от въжето. Много бавно, така че да не забележат. Каза:

— Послушай ме и ме пусни да си вървя.

Карлос отстъпи назад и махна на биячите си.

— Хайде.

Райгър застана до леглото в момента, в който Фенър освободи ръката си. Кракът му светкавично описа дъга и го улучи точно под капачката на коляното. Онзи се присви, хванал крака си с две ръце. Очите му се разшириха и започна да псува. Фенър седна. Милър също се втурна към леглото, хвана го с две ръце за косата и започна да дърпа, но получи удар ниско долу. Доста сила вложи в този удар.

Милър се свлече на пода, хванал големия си корем с две ръце. Лицето му заблестя от пот, докато се превиваше и се мъчеше да си поеме въздух.

Карлос се отдръпна бързо. Беше уплашен. Фенър стана на крака и тръгна към него. Райгър хвана крака на леглото и задърпа. Фенър се мъчеше да достигне Карлос, който в страха си се беше отдалечил от вратата. Леглото ту се придвижваше напред, ту се връщаше обратно.

— Станете и го усмирете, дявол да ви вземе! — каза Карлос с писклив глас. — Престанете да се търкаляте по пода! — Извади пистолет и го насочи към Фенър. — Стой, където си! Ако мръднеш, ще ти пръсна черепа.

Фенър направи още една крачка напред заедно с леглото и Райгър.

— Давай — каза той. — Само това може да те отърве.

Милър се изправи на крака и се втурна. Дебелото му тяло събори Фенър върху леглото. Когато падна, дясната му ръка остана затисната отдолу и за миг Милър имаше възможност да го удря както си иска. Цапардоса го два пъти и Фенър не се почувства никак добре, но после измъкна единия си крак и успя да го изрита. Милър отново се изправи, а в това време Райгър се приближи отзад и го хвана за гърлото. Тогава Милър му нанесе няколко удара в корема. Беше дебел и отпуснат, но ударите му се усещаха. Фенър знаеше, че няма защо да се безпокои от него. Райгър беше опасният. Беше стиснал гърлото му като със стоманен обръч и Фенър почувства как започва да му се вие свят. Стъпи здраво на пода, стегна мускулите си и се изпъна. Той, леглото и Райгър паднаха назад с трясък. Райгър го пусна и се опита да се измъкне.

Фенър беше в лошо положение. Беше коленичил, лявата му ръка беше извита зад гърба му и леглото беше върху него. Единственият начин да се измъкне от това положение беше отново да вдигне леглото и да го извърти. Когато се изправи, Райгър го ритна. Улучи го зад коляното и той падна напред. Мускулите на завързаната му ръка сякаш пламнаха и, обезумял от болка, той стовари с всичка сила леглото върху Райгър. Желязото на таблата попадна точно под брадата му и Фенър натисна с цялото си тегло. Очите на Райгър тръгнаха да излизат от орбитите и той обезумял заразмахва ръце. Фенър продължи да натиска.

Милър дойде до него и започна да го удря по главата, но Фенър не спря. Райгър му беше в ръцете и знаеше, че ако се справи с него, с другите двама ще има повече шанс. Лицето на Райгър ставаше пурпурночерно и ръцете му се мятаха немощно. Карлос изтича и отметна леглото встрани. Райгър се обърна и се подпря на ръце и колене. Издаваше гърлен звук като куче, което повръща. Милър беше цепнал челото на Фенър точно над очите и струйката кръв му пречеше да вижда. Опипа със свободната си ръка. Заби пръсти в корема на Милър, стисна и завъртя. Чу се скимтене, Милър се опита да се измъкне, но Фенър не пускаше. Все още стиснал шепата месо, той надигна пак леглото и го стовари върху двамата.

Карлос ги гледаше през пружината, но не можеше да им помогне. Опита се да дръпне леглото, но Фенър го държеше здраво с лявата си ръка. Не пусна корема на Милър и той започна да рита и да пищи. Опита се пак да го удари по главата, но Фенър се изви и продължи да стиска.

Карлос изтича навън и Фенър го чу да крещи на испански. Милър внезапно се надигна и се отскубна. Беше станал зеленикавобял и немощно размахваше ръце. Лежеше и гледаше Фенър с уплашен поглед.

Фенър се опита да се усмихне, но не успя да се справи. Силно ритна Милър и бавно извъртя леглото. Ръката му зае по-естествено положение. След това трескаво извади железния прът на рамката от гнездата му и се изправи. Дори и така, с ръка завързана за пръта, той не беше в изгодно положение, но беше по-добре от преди. Тръгна към вратата. Когато мина покрай Райгър, който беше коленичил с гръб към стената и държеше гърлото си, Фенър го удари с пръта. Той падна и се хвана за главата.

Фенър направи още няколко крачки и излезе от стаята. Имаше чувството, че стъпва в лепило. Когато стигна в коридора, стъпките му станаха по-бавни и той внезапно се строполи на колене и лакти. Виеше му се свят и гърдите го боляха. Както беше на четири крака, много му се искаше да легне, но знаеше, че трябва да продължава. Подпря се с ръка на стената и се изправи отново. По мръсния жълт тапет се размаза кърваво петно. По дяволите, няма да успея, помисли си той, и отново падна.

Отдолу се чуха викове и той се опита отново да влезе в стаята. Чу как по стълбата бързо се качват хора. „По дяволите това желязо“ — каза си той и още веднъж се опита да освободи ръката си. Сякаш беше залепена. Той се изправи, когато двама възбудени дребни кубинци се втурнаха към него. Тримата паднаха един върху друг на пода. Единият го хвана за гърлото, а другият вдигна краката му нагоре. Малките помияри наистина бяха яки.

Чу крясъка на Карлос:

— Не много силно! — После нещо се стовари върху главата му и той падна напред.

Някъде в тъмнината ръката му попадна на нечие лице, той удари слабовато, после пред очите му избухна бяла светлина и отново настъпи задушаващ мрак, който погълна всичко.

„Сигурно здрав бой съм изял — помисли си Фенър. — Смятат, че не мога да им създам повече неприятности.“

Помисли си го, защото този път не си бяха направили труда да го завържат. Бяха изнесли леглото и го бяха оставили на пода в голата стая. Даде си малко време, но когато след това се опита да се раздвижи, разбра, че не може.

„Какво по дяволите става с мен?“ — помисли си той. Знаеше, че не е завързан, защото не чувстваше никакви въжета, но не можеше да помръдне. След това разбра, че лампата все още свети, но очите му бяха толкова подути, че виждаше само едно размазано светло петно. Опита се да надигне глава, но го прониза нетърпима болка. След това заспа.

Събуди се, защото някой го риташе в ребрата. Не силно, най-обикновени тежки удари, но тялото му се сгърчи от болка.

— Събуди се, боклук! — каза Райгър и продължи да го рита. — Сега си по-кротък, нали?

Фенър събра всичките си останали сили, претърколи се по посока на гласа и протегна ръце. Напипа краката на Райгър, обгърна ги и дръпна. Райгър изръмжа приглушено, опита се да се измъкне и падна назад. Падна с трясък, който разтърси стаята. Фенър запълзя към него заплашително, но Райгър го изрита и се изправи. Лицето му беше изкривено от яд. Наведе се над Фенър, отблъсна вдигнатите му ръце и го хвана за предната част на ризата. Вдигна го от пода и го стовари долу с всичка сила. Влезе Карлос и се огледа.

— Забавляваш ли се? — попита той. Гласът му беше леко дрезгав.

Райгър се обърна.

— Слушай, Пио — каза той през зъби. — Този тип е упорит. Искам само да го поразмекна.

Карлос се приближи и погледна Фенър. Побутна го с крак. След това погледна Райгър.

— Не искам да пукне. Трябва да разбера някои неща от него. Искам да знам защо е дошъл чак от Ню Йорк и защо се захвана с нас. Нещо намирисва в цялата тази работа и това никак не ми харесва.

— Разбира се — отговори Райгър. — Да го накараме ли да говори?

Карлос погледна надолу.

— Още не е в състояние да го понесе. Ще опитаме след известно време.

Те излязоха.

Фенър се свести след малко. Сякаш в черепа му биеше камбана. Когато отвори очи, стените на стаята тръгнаха към него. Ужасен, той отново ги затвори и започна да се уповава на разума си.

Остана така известно време, после отново погледна. Този път стените се движеха по-бавно и той вече не се страхуваше. Пропълзя на четири крака до вратата и опита дръжката. Беше заключено. Сега само една мисъл се въртеше в главата му. Нямаше да им каже нищо. Бяха блъскали толкова много, че бяха размътили мозъка му и повече не усещаше болката, която разкъсваше тялото му.

„Трябва да се измъкна — помисли си той. — Ще продължават, докато ме убият.“ След това си спомни, какво направиха с китаеца и почувства студ. „Не бих могъл да го понеса“ — каза си. В очите му светна хитро пламъче и той сложи ръка върху токата на колана си. Разкопча го и го измъкна от гайките на панталоните си. След това с олюляване се изправи. Трябваше с една ръка да се подпре на стената, за да не падне.

Много съсредоточено, той прокара края на колана през токата. След това мушна главата си в примката и я затегна около врата си.

„Трябва да намеря кука, или пирон, каквото и да е“ — помисли си той. Обиколи стаята, за да огледа голите стени. Отново стигна до вратата.

„Какво да направя сега?“

Стоеше прав, с увиснала глава, а коланът се люлееше на врата му. Още веднъж обиколи стаята, за да огледа по-внимателно, но по стените нямаше нищо. Нямаше прозорец, нямаше куки, само електрическата крушка високо горе, където не можеше да я достигне.

Помисли си, дали не би могъл да се удуши ако направи примка в другия край на колана и мушне крака си в нея. Реши, че не би могъл. Седна отново на пода и се помъчи да мисли. Камбаната продължаваше да бие в черепа му и той хвана главата си с ръце, като се поклащаше в нейния ритъм.

След това видя как би могъл да го направи. „Вече не съм толкова умен, колкото бях“ — каза си. Пропълзя на четири крака до вратата и завърза колана за дръжката на вратата. Би могъл да се обеси, ако се отпусне с лице надолу. Щеше да му отнеме време, но реши, че ако опитва упорито, ще успее.

Доста усилия положи, докато успее да завърже колана здраво за медната дръжка. Остави го къс, така че тилът му беше само на няколко сантиметра от нея, след това изпъна крака назад, като се подпираше на ръце.

Не мислеше за смъртта. Мислеше само, че ще надхитри Карлос. Остана неподвижен в продължение на няколко секунди, после вдигна ръцете си и цялата му тежест увисна на колана. Токата се вряза във врата му.

„Ще стане“ — помисли си той тържествуващо. Кръвта започна да пулсира в главата му. Агоията на дробовете му едва не го накара да се подпре отново с ръце, но не го направи. Увисна на колана и пред очите му причерня. След това дръжката се откърти и той се строполи шумно върху дъските.

Лежеше замаян и вдишваше запъхтян горещия въздух. От врата му, където се беше впила токата, течеше кръв. Мъчителното чувство, че е победен беше много по-лошо от болката, разкъсваща тялото му.

Махна колана от врата си, легна по гръб и загледа мръсния таван. Кръвта го накара да се замисли. Беше толкова замаян, че изобщо не можеше да се съсредоточи, но знаеше, че ако е упорит, все ще стигне до някакво решение.

Остана да лежи още малко, после седна. В очите му пак припламна хитрото пламъче. Намери пипнешком колана и разгледа токата. На нея имаше остър шип. Знаеше, че някъде в ръцете му се намират главните артерии. Трябваше само да ги пробие с шипа и щеше да умре от загуба на кръв.

„Хубав начин да умреш — каза си той. — Сигурно съм обезумял, за да не се сетя по-рано.“

С мъка започна да търси артерията си. Когато реши, че я е намерил, заби шипа в кожата си.

Появи се кървава точица и той натисна по-силно. Артерията започна да пулсира и да се издува. После изведнъж шипа потъна и кръвта рукна. Беше толкова изтощен, че се отпусна на пода. Главата му се удари в стената и той загуби съзнание.

Някъде от светлата мъгла изплува тъмна фигура. Фенър се вгледа и се зачуди дали не е ангел. Не беше ангел, беше Кърли. Тя се наведе над него и му каза нещо, което не чу.

— Здрасти, скъпа! — промърмори той тихо.

Стаята започна да заема нормалния си вид, а светлата мъгла да се разсейва. Зад Кърли стоеше мъж с лице на козел. Слабо, сякаш беше много далеч, Фенър го чу да казва:

— Сега ще се оправи. Нека само да лежи. Ако има нужда, повикайте ме и ще дойда пак.

— Дайте ми малко вода — помоли Фенър и заспа.

Когато се събуди, се чувстваше по-добре. Камбаната в главата му беше спряла да бие и стаята беше неподвижна. Кърли седеше на един стол наблизо и клепачите й бяха натежали за сън.

— Дявол да го вземе — каза Фенър, но Кърли стана бързо и му оправи чаршафа.

— Не говори, рано е още. Ще се оправиш. Трябва да поспиш.

Фенър затвори очи и се опита да мисли. Безполезно. В леглото се чувстваше чудесно и болката си беше отишла. Отвори отново очи.

Кърли му донесе чаша вода.

— Не може ли да получа нещо по-силно? — попита той.

— Слушай, дебела главо, ти си болен. Мозъкът ти е размътен, така че вземай, каквото ти се дава!

След малко Фенър попита:

— Къде съм?

— В стаята ми на „Уайт стрийт“.

— Слушай, зарежи мистериите и ми кажи как попаднах тук, моля те.

— Късно е. Трябва да спиш — отвърна Кърли. — Ще ти кажа утре.

Фенър се подпря на лакти. Очакваше да се сгърчи, но не усети никаква болка. Чувстваше слабост, но само това.

— Спах достатъчно дълго — каза той. — Искам да знам сега.

— Добре, добре — отвърна Кърли. — Писнало ми е от смелчаци като теб.

Фенър не каза нищо. Отпусна се назад и зачака. Кърли сбърчи чело.

— Найтингейл беше побеснял заради теб. Какво си направил?

Фенър я погледна, после каза:

— Не помня.

Кърли изсумтя.

— Каза ми, че Пио те е цапнал и те е закарал в бърлогата си на пристанището. Аз поисках да знам, какво става с теб. Когато му мина, Найтингейл стана неспокоен. Сметна, че няма да е честно към Гроти, ако не се погрижи за теб. Не се наложи дълго да го убеждавам да тръгне да те търси. Донесе те тук в доста лошо състояние. Някой те е обработвал. Каза ми да повикам лекар и да се грижа за теб.

Фенър не вярваше.

— Малкото копеленце ме е измъкнало от дупката на Карлос? И Карлос не е казал нищо?

Кърли изпусна една прозявка.

— Нямаше ги там. Всички бяха в хотела.

— Аха — каза Фенър.

Замисли се малко, после продължи:

— Коя дата сме днес?

Тя му каза и той попита:

— Още ли е май? — Кърли кимна.

Той пресметна с мъка. Беше стоял настрана от Глори в продължение на четири дни. Струваше му се, че е било много повече. След това попита:

— Карлос още ли не е питал за мен?

— Непрекъснато пита, но още не е разбрал че си тук — Кърли отново се прозя. — Може би ще се досети по-късно. Той проверява всички възможности.

Фенър се размърда. Прокара леко пръсти през косата си. Черепът му беше много болезнен на пипане.

— Никак няма да му харесаш, като разбере, че съм тук.

Кърли вдигна рамене.

— Така е — последва още една прозявка. — В леглото има много място. Ще се притесниш ли, ако дойда да поспя?

Фенър се усмихна:

— Идвай.

Кърли се усмихна и излезе от стаята. Върна се след малко, облечена с розов вълнен пеньоар. Фенър отбеляза:

— Съвсем по домашному.

Тя се приближи и седна на далечния край на леглото.

— Да, но така ми е топло — каза тя. Изрита чехлите и си съблече пеньоара. — Няма да повярваш, но винаги ми е студено в леглото. — Отдолу беше по тънка вълнена пижама.

Той я изчака да легне до него и каза:

— Този костюм за спане изглежда малко неромантично, нали?

Тя положи русата си глава на възглавницата.

— И какво от това? — Премигна с клепачи. — Уморена съм. Да се грижиш за човек като теб е доста уморително.

— Сигурно е така — каза Фенър. — Поспи. Ако искаш мога да ти попея.

— Глупости! — каза Кърли сънливо и затвори очи.

Фенър остана неподвижен в тъмнината и се опита да мисли. Все още се чувстваше замаян и умът му блуждаеше. След малко заспа и той.

Събуди го дневната светлина. Отвори очи и се огледа. Разбра, че тялото вече не го боли и че главата му е бистра. Въпреки че се почувства леко вдървен, когато се размърда, беше съвсем добре.

Кърли бавно се изправи в леглото и замига с очи.

— Здрасти — каза тя. — Как се справяш?

Фенър й се ухили. Усмивката му беше изкривена, но в нея участваха и очите му.

— Ти беше добра с мен — попита той. — Защо го правиш, скъпа?

Тя се подпря на лакът.

— Не си блъскай мозъка с това. Веднага щом те видях, си помислих, че си свестен.

Тя затвори очи.

— За какво мислиш? — попита Фенър сънливо.

Кърли докосна нежно лицето му с ръка.

— Мисля си колко ужасно е да попаднеш на човек като теб, когато е твърде късно.

Фенър се отдръпна.

— Не трябва да гледаш на нещата по този начин — каза й той сериозно.

Тя изведнъж се засмя, но очите й бяха тъжни.

— Ще ти направя закуска. Бръснач и четка има в банята.

Когато се избръсна, закуската го чакаше на масата. Фенър отиде и седна.

— Страхотно! — каза й той, като гледаше храната.

Халатът, който намери в шкафа изглежда беше на Найтингейл. Достигаше едва до коленете му и го стягаше в раменете.

Кърли му се изкиска.

— Невероятна гледка си!

Фенър бързо приключи със закуската и се наложи Кърли да отиде и да му изпържи още малко яйца.

— Май доста бързо се възстановяваш — каза му тя.

Фенър кимна.

— Страхотен съм. Кажи ми, Найтингейл означава ли нещо за теб?

Тя му наля още кафе.

— Свикнала съм с него. Заедно сме от две години. Мил е и предполагам, че е луд по мен — тя вдигна рамене. — Знаеш как е. Не познавам никой по-добър и не виждам защо да не го направя щастлив.

Фенър кимна, облегна се и запали цигара.

— Тейлър какво означава за теб?

Лицето на Кърли замръзна.

— Вари го, печи го, ченгето си е ченге — каза тя горчиво и стана. — Няма да си изливам душата пред теб, ченге.

— Значи знаеш?

Кърли започна да събира чиниите.

— Всички знаят.

— Найтингейл?

— Разбира се.

— Но той ме отърва от онази каша.

— Дължи нещо на Гроти. — Кърли вдигна чиниите.

Фенър се замисли. Когато тя се върна, той й каза:

— Не бъди такава, скъпа. Ти и аз можем да отидем някъде.

Кърли се подпря на масата. Лицето й беше изопнато и подозрително.

— Никъде не можем да отидем заедно — каза тя. — Забрави го.

— Да. Добре, ще го забравя — отвърна Фенър.

Когато тя се затвори в банята, влезе Найтингейл. Той изгледа Фенър изпитателно.

— Благодаря, приятел — каза му Фенър. — Измъкна ме от голяма каша.

Найтингейл не помръдна.

— Сега, след като си се оправил, по-добре е да се чупиш. Този град е тесен за теб и Карлос.

— Можеш бас да хванеш, че е така — отговори Фенър.

— Какво общо имаш с Гроти, ченге? — попита Найтингейл. — Каква е цялата игра?

— Гроти няма нужда от Карлос. Иска Карлос да го няма, а аз работя за него.

Найтингейл пристъпи няколко крачки напред.

— Трябва да се махнеш от града бързо — каза му той. — Ако Карлос научи, че съм ти помогнал, какво си мислиш, че ще направи?

Фенър го изгледа с много напрегнат поглед.

— Тръгвам срещу Карлос — каза той. — И по-добре е да застанеш на страната на победителя.

— Да, вече съм застанал. Изчезвай сам от града или аз ще ти помогна. — Найтингейл говореше много тихо и сериозно.

Фенър знаеше, че е безполезно да говори с него.

— Добре, както искаш — каза му той. Найтингейл се поколеба за миг, после извади пистолет калибър .38 от джоба си и го сложи на масата.

— Това ще ти помогне да се махнеш от града здрав и читав. Гроти направи много за мен. Но ако довечера си още тук, по-добре направо започвай да стреляш, когато ме видиш. Разбираш мисълта ми, нали?

Той излезе и внимателно затвори вратата след себе си. Фенър взе пистолета и го задържа в ръка.

— Да, да — каза той.

Кърли се върна от банята. Видя оръжието.

— Найтингейл ли е идвал?

Фенър кимна разсеяно.

— Лош ли беше?

— Горе-долу колкото тебе.

Кърли изсумтя.

— Готов ли си да тръгваш? Ще докарам колата. Мога да те закарам където кажеш.

— Добре — каза Фенър.

Замисли се. След това я погледна.

— Карлос ще бъде ликвидиран. Може би искаш да си поговорим за това?

Кърли присви устни.

— Глупости! — отговори тя. — Дрехите ти са в шкафа. Ще свършат работа, колкото да се прибереш до хотела. Ще докарам колата.

Тя тръгна към вратата.

Фенър се облече колкото се може по-бързо. С дрехите си имаше вид на преживял автомобилна злополука. Не го интересуваше. Отиде до вратата и излезе в коридора. Смяташе да пресрещне Кърли долу. Бавно премина площадката на стълбите. Разбра, че не е толкова добре, колкото му се струваше. Ходеше с усилие, но продължи напред. На стълбището спря. Кърли лежеше на площадката долу.

Фенър остана неподвижен. Вгледа се. След това бавно извади пистолета от задния си джоб и предпазливо слезе по стъпалата. Нямаше никой. Когато се приближи достатъчно, видя, че от гърба й стърчи дръжка на нож. Той се наведе и я обърна. Главата й падна назад, но тя още дишаше.

С огромно усилие я качи горе. Беше тежка и когато стигна до леглото, той вече трепереше. Бавно я положи да легне и грабна телефона. Номерът на Найтингейл беше записан в тефтерчето.

Набра, без да изпуска Кърли от поглед. Найтингейл каза троснато:

— Погребална агенция.

— Ела веднага тук — каза му Фенър. — Раниха Кърли. — Затвори и отиде до леглото.

Тя отвори очи. Когато видя Фенър, протегна едната си ръка към него.

— Така ми се пада — каза тя едва доловимо. — Щом помагам на ченге.

Фенър не смееше да извади ножа. Беше я оставил така, че да не лежи върху дръжката му.

— Стой спокойно. Повиках помощ — каза й той.

Кърли се размърда.

— Ще дойде много късно — каза тя, лицето й се изкриви и започна да плаче.

— Карлос ли беше? — попита Фенър.

Кърли не отговори. Брадичката й беше изцапана с кръв.

— Отговори ми — настоя той. — Не бъди глупава и не го оставяй да се измъкне. Така му даваш повод да си мисли, че си глупава.

— Беше един от кубинците му — каза Кърли. — Скочи ми преди да успея да изпищя.

Фенър видя, че тя силно пребледнява. Попита бързо:

— Защо Тейлър разнася снимката ти със себе си? Какъв ти е той?

Кърли прошепна едва чуто:

— Той ми е мъж.

Фенър видя, че тя бързо губи сили. Протегна ръка към гърба й и извади ножа. Тя отвори очи и извика от болка.

— Така ми е много по-добре.

Положи я на леглото.

— Ще ти се отплатя — каза той. — Карлос ще си получи заслуженото.

Тя изсумтя подигравателно.

— Добре, храбрецо. Подреди Карлос щом искаш, но от това аз нямам никаква полза. — Шепнеше.

Фенър си спомни, че беше видял бутилка скоч, отиде до бюфета и наля два пръста. Накара я да го изпие. Тя простена.

— Добре правиш. Ще ти се да ме държиш жива, докато не ти кажа всичко, което искаш да знаеш. — Говореше с горчивина.

Фенър улови ръцете й.

— Можеш да изясниш много неща. Тейлър с Карлос ли е?

Тя се поколеба и помръдна глава.

— Той е в играта — каза тя тихо. — Изцяло. Винаги е бил гаден и не му дължа нищо.

— С какво се занимава?

— Шеф е на работнически синдикат.

Тя затвори очи. След това каза:

— Не питай нищо повече, моля те. Страх ме е.

Фенър се почувства напълно безпомощен. Сега кожата й беше побеляла като восъчна хартия. Само едно червено мехурче на устните й показваше, че още е жива.

Някой се качваше със залитане по стълбите. Фенър изтича до вратата. Найтингейл влезе. Лицето му блестеше от пот. Той мина покрай Фенър и отиде до леглото. Беше закъснял. Кърли беше издъхнала миг преди той да дойде.

Фенър излезе от стаята и внимателно затвори вратата. Когато се отдалечаваше бързо по коридора, до ушите му достигна ниско виене. Беше Найтингейл.

Управителят на хотел „Хауърт“ веднага излезе иззад бюрото, щом видя Фенър.

— Какво значи всичко това? — избухна той с разтреперан от възмущение глас. — За какъв бардак вземате този хотел?

— Не ме питай мен — отговори Фенър и мина покрай него. — Щом е бардак къде са мадамите?

Управителят се затича, за да го настигне.

— Мистър Рос, настоявам! Не мога да търпя това положение!

Фенър спря.

— За какво си се разпискал?

— Хората ми се страхуват да се качат на трети етаж! Там седи някакъв бияч и не пуска никой да припари! Казах му, че ще повикам полицията, но той ми обясни, че вие сте го накарали да стои там. Какво значи всичко това?

— Приготви ми сметката — каза Фенър. — Заминавам си.

Той се качи бързо горе, като остави протестиращия управител сам. В коридора нямаше и следа от Бъгси, така че той ритна вратата и влезе в стаята.

Глори седеше на леглото, а недалеч от нея беше Бъгси. Играеха карти. Бъгси беше по бели долни гащи и с шапка на главата. По дебелия му гръб се стичаше пот.

Фенър застана неподвижно.

— Какво става тук? — попита той.

Глори хвърли картите си.

— Къде беше? — попита го тя. — Какво се е случило с теб?

Фенър влезе и затвори вратата. След това се обърна към Бъгси:

— Какво мислиш, че правиш? Стриптийз?

Вместо него, отговори Глори:

— Искаше да ми съблече нощницата на покер, но го бих.

Бъгси си грабна панталоните.

— Идваш тъкмо навреме — каза той трескаво. — Тази дама знае как да играе на карти.

На Фенър не му беше до смях. Каза:

— Излез веднага и намери закрита кола. След четвърт час я паркирай зад хотела.

Бъгси започна да се облича.

— Изглеждаш като че ли някой те е подмятал насам-натам — каза той.

— Не ми обръщай внимание — сряза го Фенър. — Бързай.

Бъгси излезе, като си надяваше сакото.

— Мислиш ли, че можеш да станеш? — попита Фенър.

Глори отхвърли чаршафа и стъпи на пода.

— Останах в леглото, защото горкият Бъгси се притесняваше — отговори тя. — Какво стана с теб?

Фенър си изрови нова риза и се преоблече.

— Не зяпай — сопна се той, — ами се обличай. Изчезваме от тази дупка веднага.

Тя започна да се облича.

— Не можеш ли да ми кажеш къде си бил? — попита тя.

Фенър бързо прибираше багажа си в пътната чанта.

— Едни биячи ме взеха да ме повозят. Току-що се отървах от тях.

— Къде ще отидем?

— Ще останем при Нулън — каза Фенър с безразличие.

— Без мен — каза Глори и поклати глава.

Фенър затвори чантата си и се изправи. Направи две крачки към нея и я улови за китката.

— Ще правиш каквото ти кажа.

— Няма да отида при Нулън.

— Щом съм казал, значи ще отидеш. Ако не искаш да ходиш, мога и да те занеса.

Отиде до телефона и позвъни за сметката си. Докато чакаше, обикаляше неспокойно из стаята. Глори седеше на леглото и го загледа смутено. Попита го:

— Какво си наумил?

Фенър я стрелна с поглед.

— Много неща. Тази паплач се захвана с мен и сега ще я довърша. Няма да престана, докато не разнищя тази мистерия и докато онзи боклук не се разпищи за помощ.

Пиколото донесе сметката и Фенър плати. След това взе чантата си в едната ръка и улови Глори за лакътя с другата.

— Да тръгваме — каза той и двамата слязоха долу.

Бъгси ги чакаше на волана на една голяма кола. Изглеждаше леко замаян, но не каза нищо. Фенър се качи зад Глори.

— Към Нулън. Бързо!

Бъгси се извъртя на седалката.

— Нулън? — попита той. — Защо Нулън? Слушай, не ти трябва да ходиш при него. Той е девета дупка на кавала.

Фенър се наведе напред.

— Казах Нулън — повтори той и го изгледа нетърпеливо. — Ако не ти харесва, можеш да слезеш. Ще карам аз.

Бъгси изгледа Фенър, после Глори. Тя каза:

— Карай, храбрецо, този тип не се шегува, когато иска заповедите му да се изпълняват.

— Е, добре — примири се Бъгси и подкара колата.

Глори се беше свила в ъгъла с нацупено лице. Фенър гледаше пътя напред над широките рамене на Бъгси. Мълчаха, докато не стигнаха до Нулън. Когато минаха по късата полукръгла алея, Глори се възпротиви:

— Не искам да влизам там.

Каза го без никаква надежда Фенър да се съгласи. Той отвори вратата и слезе от колата.

— Елате и двамата — каза той нетърпеливо.

Когато влязоха в празното фоайе на казиното, беше единадесет и тридесет. Завариха един кубинец по риза с къси ръкави лениво да бута по пода електрическа прахосмукачка. Когато тръгнаха към него, той вдигна глава и устата му леко увисна. Погледът му се прикова към Глори, а тя се намръщи.

— Тук ли е Нулън? — попита Фенър.

Кубинецът натисна копчето на прахосмукачката и почти нежно я положи на пода.

— Ще проверя — отговори той.

Фенър направи отрицателен знак с глава.

— Ти стой тук.

Пресече фоайето към кабинета на Нулън. Кубинецът извика слабо, но не помръдна от мястото си.

Глори и Бъгси тръгнаха бавно след него. Фенър отвори вратата и погледна вътре. Нулън седеше зад бюото си и броеше голяма купчина пари. Когато видя Фенър, той веднага прибра парите в чекмеджето и лицето му стана на петна. Фенър влезе.

— Нямам намерение да те отвличам — каза му той. — Искам да обявим война.

Обърна се към Глори и Бъгси, които стояха вън и им каза:

— Вие двамата влезте и затворете вратата.

Нулън не мърдаше зад бюрото си. Когато се появи Глори, той разхлаби с ръка яката на ризата си. Тя не го и погледна. Отиде до един стол в далечния ъгъл на стаята и седна. Бъгси затвори вратата и се облегна на нея. Той също не погледна към Нулън. В стаята се възцари някакво напрежение.

Нулън успя да попита:

— Какво, по дяволите, значи това?

Фенър взе една от зелените пури в кутията на бюрото, откъсна края й със зъби и драсна клечка кибрит в нокътя на палеца си. Изчака дълго време, докато пурата се запали равномерно, след това хвърли клечката и седна на ръба на бюрото. Нулън каза:

— Прекаляваш, Рос. Казах ти, че твоята стока не ме интересува и това все още важи.

— Името му не е Рос — обади се Глори. — Казва се Фенър и е частен детектив с официално разрешително.

Фенър се обърна към нея и я погледна, но тя оправяше полата си с нацупено безразлично изражение на лицето.

Дъхът на Бъгси секна. Малките му червени очички се ококориха. Нулън, който тъкмо се пресягаше да си вземе цигара, замръзна. Ръката му увисна над кутията като чайка в полет, после се отдръпна назад. Той се облегна и сложи дланите си на плота отпред.

— Ако не беше такъв левак, досега щеше да си разбрал сто пъти — каза му Фенър.

Нулън нервно мърдаше с ръце.

— Махай се оттук — каза той с удебелен глас. — Частните ченгета за мен са отрова!

— Аз и ти имаме да свършим една работа — каза Фенър и го изгледа изпитателно. — Полицията няма нищо общо с това.

Нулън изкрещя вън от себе си:

— Махай се!

Без особено усилие, Фенър го удари отстрани по челюстта. Нулън залитна назад. Дебелите му бедра, натикани под бюрото, му спестиха падането. Фенър стана, направи няколко крачки и застана така, че да може да вижда и тримата.

Ръката на Бъгси търсеше нещо в задния джоб. По лицето му се беше изписала нерешителност, която го объркваше.

Фенър каза:

— Без номера. Ако направиш някоя глупост, ще ти откъсна ушите.

Бъгси извади ръката от джоба и я премести върху главата си. Започна трескаво да чеше квадратното си теме.

— Мисля да си вървя — каза той.

— Ако си умен, ще останеш — каза му Фенър с безразличие. — Карлос може и да се заинтересува какво си правил около частното ченге.

Бъгси леко позеленя.

— Не съм знаел, че си ченге — каза той намръщено.

Фенър изсумтя подигравателно.

— Обясни го на Карлос. Не ми го казвай на мен.

Бъгси се поколеба, после се отпусна съкрушено до стената.

Фенър погледна Нулън, който седеше отпуснат и разтриваше челюстта си. Цялото желание да се бие се беше изпарило от него.

— Добре — каза Фенър. — Сега може би ще можем да започнем. Ти и аз ще издухаме Карлос и шайката му от този град. Бъгси или може да остане с нас, или може да си върви. Все ми е едно какво ще направи. Ако се върне назад, ще трябва да обяснява доста неща. Ако остане, ще получава по петстотин долара на седмица докато свършим работа.

Очите на Бъгси светнаха.

— За тези пари оставам — каза той.

Фенър бръкна в портмонето си, извади няколко банкноти, сви ги на топка и му я хвърли.

— Ето ти малко, за да можеш да преживяваш — каза му той.

Нулън гледаше всичко това мълчаливо. Фенър се приближи и отново седна на бюрото.

— Не ти ли се ще да засвириш първа цигулка в този град? Ако работиш с мен, ще стане точно това.

— Как? — попита Нулън.

Гласът му беше пресипнал.

— Ще вземем твоите хора и заедно с Бъгси ще подпалим чергата на Карлос. Ще отмъкнем лодките му, ще провалим организацията му и ще го подгоним с пистолет.

Нулън поклати глава:

— Не, няма да стане. Фенър каза с безразличие:

— Още имаш жълто около устата, шефе. Да не би да се уплаши?

— Никога не съм работил с ченгета и никога няма да работя.

— Не ме разбра. Преди четири дни Карлос ме хвана и ме натика в дупката си край пристанището. Създаде ми доста неприятности, но успях да се измъкна. Всичко е на съвсем лична основа. Не смятам да намесвам полицията.

Нулън поклати глава:

— Аз не играя.

Фенър се засмя.

— О’кей, ще те накараме да играеш. Изправи се.

— Ти участваш ли? — попита той Бъгси.

Бъгси кимна.

— Ще бъда под ръка — отговори той.

Фенър кимна на Глори:

— Хайде, скъпа. Аз, ти и Бъгси ще се погрижим този боклук да се съгласи да се бие.

Глори стана:

— И аз не искам да играя.

Фенър й показа зъбите си:

— Какъв срам! — Той отиде до нея и я улови за ръката. — Но ти не си Нулън. Ти правиш каквото ти се каже.

— Остави я на мира — обади се Нулън.

Фенър не му обърна внимание.

— Да тръгваме — каза той и излязоха навън.

Глори вървеше вдървено край него. На улицата Фенър се спря.

— Ще отидем у вас — каза той на Глори.

Тя поклати глава.

— Казах ти, че няма „у нас“.

Фенър се усмихна.

— Ще отидем там, където си държиш дрехите. Тази вечерна рокля изглежда някак неподходяща през деня.

Глори се поколеба, после каза:

— Слушай, наистина не искам да се забърквам с Карлос. Би ли ме оставил да си отида?

Фенър я бутна в колата.

— Късно е, скъпа — каза той грубо. — Не мога да допусна някой да те застреля, щом му се прииска. Ще трябва да останеш при мен за известно време.

Тя въздъхна.

— Добре. Имам една къщичка недалеч от „Спондж Пиър“.

Фенър кимна на Бъгси.

— „Спондж Пиър“, бързо!

Бъгси се качи в колата и Фенър го последва. Седна близо до Глори, стиснал чантата си права между коленете.

— Съвсем скоро в това градче ще стане много забавно — каза той. — Може и да стигна донякъде, може и да не стигна, но каквото и да се случи, Карлос ще изгърми първи.

— Доста го мразиш, нали? — попита Глори.

Фенър погледна напред. Очите му бяха много студени.

— Можеш да се обзаложиш — каза той троснато.

На около половин миля след „Спондж Пиър“, в един гъстак от палми, беше скрита малка къща. Бъгси прекара колата през градината отпред и спря пред вратата. Широка веранда, засенчена със зелени навеси, заобикаляше къщата отвсякъде. На прозорците имаше зелени дървени кепенци.

Фенър слезе от колата и Глори го последва. Тя каза на Бъгси:

— Гаражът е отзад.

— Имаш ли кола? — попита я Фенър.

— Да. Нещо против ли имаш?

Фенър погледна Бъгси.

— Върни наетата кола. Ще използваме тази, на пиленцето. Не можем да си позволим да разхищаваме средства.

— Разбира се. Мен няма нужда да ме питате — каза Глори.

— Има ли прислуга тук? — попита Фенър като оглеждаше къщата.

— Една жена се грижи за домакинството.

— Това е добре. Бъгси ще може да й помага. — Фенър отново се обърна към Бъгси: — Закарай колата там, откъдето си я взел, и се върни тук. Мис Лидлър ще каже на прислужничката, че ще дойдеш по-късно. И им помагай, докато не ти кажа, че ми трябваш на мен. Ясно ли е?

— Ти плащаш сметката — каза Бъгси и подкара.

Фенър последва Глори в къщата. Беше хубава. Отнякъде изникна дребна мексиканка и Глори й махна с ръка.

— Това е мистър Фенър. Ще остане известно време. Би ли направила нещо за обяд?

Жената му хвърли бърз поглед. Подигравката в очите й не му хареса особено и тя си отиде.

Глори отвори една врата вляво на вестибюла.

— Влез там и си почини. Искам да се преоблека.

— Разбира се — каза Фенър и влезе в стаята.

Беше уютно — възглавници, канапета, още възглавници. Отвореният френски прозорец водеше към верандата и вътре цареше полумрак.

Мексиканката започна да сервира обяда на верандата. Фенър седеше на едно от канапетата вътре и пушеше.

— Когато свършиш — каза й той, — можеш да ми донесеш нещо за пиене.

Тя не му обърна внимание и той не си направи повече труд да разговаря с нея. Остана мълчалив.

След малко дойде Глори. Беше с бяла копринена рокля, дълга до глезените, и бели кожени сандали. Златисточервеникавата си коса беше прибрала на тила с червена панделка. Устните й бяха много червени, а очите й светеха.

— Харесвам ли ти? — попита тя и бавно се завъртя.

— Аха — отвърна той и стана. — Бива си те.

Тя му се нацупи и отиде да налее нещо за пиене.

Леденостудените коктейли сякаш хапеха. Когато седнаха да обядват, Фенър се чувстваше отлично. Приключиха с храненето без да говорят много. Усещаше очите й. Непрекъснато го гледаше, но когато той насочеше поглед към нея, тя бързо се обръщаше встрани. Разговаряха за къщата, за мексиканката и за други неща, които нямаха никакво значение. След като жената разчисти масата, Фенър се изтегна на канапето. Глори неспокойно сновеше насам-натам. Фенър я следеше с поглед, защото беше красива за гледане. Неочаквано, тя каза:

— Престани да стоиш там, без да правиш нищо!

— Какво искаш да правя?

Тя отиде до прозореца и погледна навън. Фенър я гледаше с интерес.

— Ела, ще ти покажа къщата — каза му тя.

Фенър стана от канапето и я последва през вестибюла в една друга голяма стая. В нея нямаше почти нищо — полирани дъски на пода, черги и едно голямо легло — това беше всичко. Вдясно имаше малка стаичка-гардероб и баня. Тя застана встрани, за да може Фенър да влезе и след това затвори вратата след себе си.

Докато тя чакаше, той надникна в банята и после в стаичката с дрехи.

— Много хубаво — каза й.

От мястото, където стоеше, чуваше дишането й. Не я погледна. Продължаваше да се разхожда в стаята, а тя чакаше. Тогава, изведнъж й каза:

— Хайде да поговорим.

Тя седна отпуснато на леглото. Сплете пръсти зад тила си и легна. Фенър я погледна. Лицето му беше безизразно.

— Тейлър е шеф на синдиката на Карлос. Бил е женен за Кърли Робинс, помощничката на Найтингейл. Карлос я уби. Ти ходеше с Тейлър. Знаеше ли с какво се занимава той?

— Седни тук — каза му тя — и ще поговорим.

Той седна близо до нея:

— Е?

— Дай ми ръката си.

Той сложи ръка в нейната.

— Знаеше ли? — повтори той въпроса си.

Тя стисна ръката му.

— Да, знаех.

Фенър беше неподвижен.

— Знаеше ли, че е бил женен за Кърли?

Тя лежеше със затворени очи и хапеше долната си устна.

— Не.

— Знаеше ли всичко за Карлос?

— Да, знаех всичко за него.

Тя се изправи. Обви с ръце врата му и придърпа главата му. Преди устните й да докоснат неговите, той я бутна настрани.

— Остави това — каза той грубо и се изправи. — Доникъде няма да стигнеш с мен по този начин.

Излезе от стаята, отключи вратата и я остави отворена. Размина се с Бъгси, който тъкмо влизаше. Не му каза нищо, а отиде в градината.