Цонка Илиева
Монолог

Аз зла съм.

Зла.

Но взрете се в очите ми.

Там много мъртви

чакат ме по здрач.

Те всяка нощ от Братските могили

секат във чувствата ми всеки плач.

И ме здрависват

със ръце без нокти,

с крака без пръсти срещат,

без очи.

Те питат ме:

Нали не се прекръсти

над правдата ни?

Нищо, че кърви,

че мята се сърцето болно тежко…

Изправяй се —

по-твърда от скалите,

по-вечна и родилна от борба.

Целувай, мри,

задъхана от истини.

Обичай като слънцето —

без пристан.

Глава чупи, ала за връх да бъде —

нали за туй сме легнали в пръстта.

Аз зла съм.

Знам.

Но взрете се в очите ми —

там съдник ви е само любовта —

онази страшната,

несподелена,

едничка проверена

от смъртта.