Цонка Илиева
Лиляна

На 27 юни 1944 г., след двайсетчасов двубой с полицията, загива Лиляна Димитрова.

Звездите юнски,

едри и единствени,

светулки плахи

в нощните ти дни,

изтръпнали.

 

Обезумяла в своето безсилие,

нощта се впила

във всеки миг живот.

Не чакала,

не искала,

задържала

на утрото стремителния ход.

 

Прогонвала го, ала той настъпвал

на светлината

с лазерния лъч.

Искрял денят —

невинен и безгрижен

в искрящата си лятна

пъстрота,

ударил силно

всички птичи струни,

запял,

задъхан с красота.

 

Тогава те видял —

усмихната

под серенада

на сватовници-куршуми.

Видял рубините,

окичили снагата,

видял как мак

разцъфнал до косата —

за другоселци —

момините думи.

 

И заплакал.

 

Лиляна, Лиляна!

Къде си набрала

тия жар — бадеми в очите си,

с тях да разпалваш

момци и вяра?

 

— От изгорените дървета.

 

Къде си наляла

тая жива вода в сърцето,

с нея да храниш гладни и жадни?

 

— От кървави извори.

 

Кой те научи така да любиш?

Страшната сила ли —

ако се губи,

едничка ти да загубиш?

 

— Черните кърпи на майките.

 

Като сълза в очите на момиче,

като крило, политнало в света,

като първична сила на кокиче,

пробило безразличието на снега,

като изгряващ лъч, изпепеляващ,

като задъхан шепот на цветя,

като очакван дъждопад, целуващ

със всяка капка сухата земя,

като светилище на жрица

за своя бог, напуснала света,

като усмивката на мъченица,

като за хляба изгладнял трошичка сол

си ти, Лиляна,

дево

с червен ореол.

 

Пред силата, с която си обичала

земята си, черняла векове,

пред силата, с която си се вричала

на Свободата в звездните криле,

пред силата ти страшна, задушила

на Младостта задъхания вик,

пред силата, с която си убила

най-жадния си пулс във оня миг,

пред вярата ти

коленича!