Цонка Илиева
Монолог на майката

Мерят петлите

моите нощи,

кълват по зрънце

харман — година.

Защо се връщаш,

зора, без него,

къде остави,

как тъй замина

(сърце ли нямаш!)

дете без майка!

Гълъбе!

Сине!

С десет чембера

ще се почерня,

четири пъти

ще се прекръстя,

на птица, боже,

ще се превърна,

сухите чуки

със зъби ще рия —

костица твоя,

прах да открия,

гълъбе!

Сине!

Вода — за старост,

хляб — за надежда,

внуче, кръвчица,

да бе оставил!

То да ме вдигне —

шумата буйна

да ти откъсна —

и те настигна,

гълъбе!

Сине!