Норман Луис
Специалист от Сицилия (4)

4

В навечерието на 1 май всички участници в драмата, която щеше да се разиграе на другия ден, заемаха местата си. Мрачни и притеснени от наперените си нови униформи, бандитите бъхтеха през планините към мястото, където щяха да устроят засадата. Те вече бяха убедени, че някъде отпред ги чака гибел и че краят им наближава. Наетите да помагат в операцията овчари, които трябваше да носят тежките оръжия, вършеха това с нежелание и неприязън, а някои от тях дори трябваше да бъдат изкарани от домовете им под дулото на пистолета. Малко преди бандата да тръгне на поход, Месина разбра, че Сарди се е уговорил с един белодробен специалист от Палермо, който се съгласил при необходимост да му даде алиби, като потвърди, че на 1 май Сарди е бил на изследване в неговата клиника.

Хиляда или повече селяни от шест села в района се бяха стекли в градчето Миера в подножието на планинския проход Коло, където идния ден щеше да се състои политическият митинг. Те бяха заели хановете и всички свободни стаи в частните домове, а онези, за които не стигнаха места, вече се бяха разположили удобно, и в добро настроение по улиците. Митингът се очертаваше като най-внушителната публична изява от този род в Западна Сицилия още от дните преди фашистката диктатура, но много хора бяха дошли заради скотовъдната изложба и зрелищата, а не толкова от интерес към политиката. Когато Брадли, Локатели и Марко пристигнаха в градчето със стария раздрънкан фиат, вече беше паднала безлунна, дъхаща на трева нощ. Известно време Локатели се дърпаше и не искаше да участвува в експедицията, но накрая, след като Брадли се съгласи на сериозни изменения в плана, той реши да отиде с тях. След като видя, че не подействува нито един от доводите му в полза на така наречената от него „икономия на терора“, Брадли се съгласи с предложенията на сънародника си, тъй като не искаше и да помисли да действува сам. Беше решено да не убиват Кремона и секретарите на провинциалните партийни организации, а да ги отвлекат и да ги отстранят от политическата сцена, докато минат изборите.

Но той отхвърли и опасенията на Локатели от връзките им с дон К.

— Не виждам защо изобщо трябва да участвува този човек — каза Локатели. — Можеш ли да ми обясниш защо той трябва да ни помага?

— Той ни е длъжник — отговори Брадли. — А и за него е изгодно, ако сме заедно в тази работа.

— Защо?

— Защо ли? Ами защото се прикриваме едни друг.

— Никак не ми се ще да прикривам този човек.

 

Запазили им бяха стаи в местната locanda^[1]. Брадли и Локатели излязоха да се поразходят, а Марко отиде на среща с пратеник на бандитите. Гледаха след него, докато той изчезна в празничната тълпа, изпълнила осветяваната от ракети улица.

— Мислил ли си някога за предчувствието? — попита Брадли.

— Май не съм.

— Понякога се чудя. Ясно като в мъгла — рече Брадли. — Този младеж предизвиква у мен странно усещане — нещо, което не мога да обясня. Струва ми се, че той е способен на големи дела, които далеч надхвърлят сегашната операция. Имам планове за него.

— Няма никакъв морал — отбеляза Локатели.

— Напротив, моралът му е много строг. Само че се различава от нашия.

— Водил съм интересни разговори с него — каза Локатели. — Интересува го само едно — семейството му. За него не съществува нищо друго, в това число ти и аз. Ето какво трябва да помниш за него.

— Не бих казал такова нещо.

— Това е типичен сицилиански манталитет. Мислят само за своите. Не ги е грижа за никого извън семейството.

— Може да се окаже много полезен за нас… Нямам предвид само сегашната операция — каза Брадли. — Струва си да имаш под ръка такъв момък.

 

Марко се срещна със своя човек в една пивница в покрайнините на града. Онзи биеше на очи с бялата си градска мушама с ватирани рамене и се перчеше с часовника си с датник и с двата тежки златни пръстена. Този деветнадесетгодишен розоволик син на фермер на име Кучинели беше най-добродушният и същевременно най-жестокият от бандитите: в актива си имаше осемнадесет убийства. Марко го измъкна от пивницата на улицата, където Кучинели огласи нощта с безсмисления си смях. Месина беше избрал именно него за тази задача, защото знаеше, че ако карабинерите го сгащят, Кучинели никога няма да им се даде жив и да им позволи чрез изтезания да измъкнат от него плановете за засадата. Кучинели съобщи на Марко, че бандитите са заели вече позиции в планините над откритата местност, където щеше да се състои митингът, и че те ще нападнат точно в девет сутринта. На свой ред Марко го уведоми, че сега има други нареждания и Кремона и приятелите му трябва да бъдат заловени живи. Кучинели се разкиска в знак на съгласие, прегърна Марко на раздяла и му подари две американски пури, които Марко прие учтиво, но ги захвърли, щом Кучинели изчезна от погледа му.

Марко после намина при друг бандит, който иначе — когато имаше достатъчно работа — работеше като сарач да изхрани семейството си; даде му плик с двадесет хиляди лири, нареди му да вземе двама приятели и да отиде в село Фермагоста, на десет мили източно от Миера, където призори на другия ден да нападнат с халосни гранати полицейския участък и да удължат нападението колкото се може повече. Въпреки дадените от високо място нареждания от района да бъдат изведени частите за обществена сигурност, за да се гарантира на бандитите пълна свобода на действие, някой беше оплескал работите и тридесет и двама души от отряда за борба с бандитите бяха останали в Миера, та по този начин Марко се надяваше да ги извади оттам.

 

Брадли и Локатели сновяха между отделните групи и разглеждаха семействата, наклякали като вещици от всякакъв чешит около казаните, в които се вареше шкембе за вечеря; детската публика в кукления театър, която кръвожадно приветстваше избиването на сарацините от кръстоносците; тълпата, привлечена от певеца на балади, който обещаваше — въпреки забраната на полицията — да възпее подвизите на Атилио Месина.

Локатели се задръгна отчаяно по брадата и по шията, които го сърбяха от нерви. Откакто Марко ги напусна, той се чувствуваше съвсем беззащитен и изоставен на произвола на съдбата.

— Как смяташ, къде е Ричоне? — попита той Брадли.

— Спомена нещо, че търси някакъв приятел. Вероятно това е предлог да се измъкне от нас.

— Днес май е по-кротък от други път.

— Ти си по-вещ от мен в настроенията.

— Тази история май му действува на нервите.

— Няма такова нещо у Марко. Той е костелив орех. Може би е станало нещо в семейството. Жена му нещо не е в ред. Не ме посвети в подробности.

— Чудно как изобщо е отворил дума за това.

— Нямаше друг избор. Тя не се доверява на техния лекар и ходи при акушерка. Той се бои да не я инфектират.

— Нещо опасно ли е?

— Изглежда. Ако говорим за селските акушерки, тази страна е, кажи-речи, като Африка. Спират вагиналните кръвотечения с варени билки, които натъпкват вътре. Сапунът и водата са табу.

— Какво го накара да се обърне към теб?

— Искаше да знае имаме ли гинеколози в армията.

— Имаме ли?

— Има по един във всяка военна болница, вероятно заради медсестрите. Във всеки случай уредих да я приемат, щом се върнем.

— Утре, надявам се — рече Локатели.

— Разбира се, утре. Не се тревожи, Джон, тази работа няма да отнеме повече от два часа.

Локатели пак се почеса по шията. Едно дете, побягнало от разхвърчалите се от огъня искри, се блъсна в краката му и нададе вой; Локатели напразно прерови джобовете си за парче шоколад, с което да го успокои.

— Все още не ме свърта от тази история, Роналд.

— Зная, Джон. Така си устроен. Трябва да престанеш да се тревожиш и да разбереш, че на този етап вече не можем да направим друго.

— Според мен ние поехме един много опасен и в крайна сметка безчовечен път. Погледни само това гъмжило от деца.

— Няма нищо страшно. Никой няма да пострада.

— И няма да стрелят с минохвъргачки. Уверен ли си в това?

— Напълно.

— Защото няма точен минохвъргачен огън… поне аз не съм видял такова нещо.

— Минохвъргачки няма да има — увери го Брадли. — Идеята, както се разбрахме, е да се дадат няколко изстрела във въздуха, тълпата да се разбяга и бандитите да се втурнат и да хванат червените. Това е определено за девет сутринта. По същото време ще има надбягвания с мулета и парад с каруци, а децата ще гледат точно това. Мястото е два пъти по-голямо от футболно игрище. Всички атракции и сергиите с лакомства са в единия край, а политическият митинг е на другия. Хората, които се забавляват на панаирната площ, няма дори да разберат какво става. Доволен ли си?

— Не, не съм — отвърна Локатели, — защото в такива случаи обикновено нещо се изпортва. Виждал съм твърде много типично военни бъркотии. Ще съм доволен, когато всичко свърши.

— Няма да има никаква бъркотия, защото главата, разработила плана, просто не е военна. Десет минути — толкова ни трябват за тази малка операция, а после всички се връщаме у дома.

— Дано е така — каза Локатели. — Дано!

 

Спаха зле през тази нощ на смехове, груби шеги и музика на латерна, които отекваха из глухите улици. На закуска Локатели опита попарата от хляб в козя суроватка и я заряза.

— Виждал ли си Марко? — попита той.

— На покрива е с бинокъла — отговори Брадли, който въпреки всичко, което предстоеше, се чувствуваше чудесно.

— Как мислиш, закъде се разбърза толкова полицията?

— Мога да ти кажа: към Фермагоста. Нападнали са казармата на карабинерите рано тази сутрин.

— Далеч ли е оттук?

— Не, но няма да се пречкат тук поне до обяд. Ще трябва да се изкачат дотам пеша, за да не попаднат на засада.

— Съвпадение?

— Едва ли — каза Брадли. Той си позволи една многозначителна самодоволна усмивка, после бързо огледа малката гола стая, подредена бедно, но с вкус. Двама селяни в дебели празнични дрехи и с шапки ядяха мълчаливо кукурузената си каша в далечния ъгъл. Над дарение от восъчна хризантема една мадона, притиснала до гърдите си типичен за местните бордеи младенец с маймунско личице, гледаше безучастно пред себе си. — Всичко ще мине добре — каза той. — Политиканите тръгнаха с оркестъра преди половин час, а на площада чакат да бъдат строени още пет-шестстотин души.

— Митингът е по-голям, отколкото си мислех — рече Локатели и вдигна ръка към гърлото, докъдето вече се беше разнесъл нервният обрив.

— Марко смята, че от Миера ще се съберат около хиляда души. Предполага се, че от другата страна ще дойдат два пъти повече.

— Три хиляди. Как ли ще ги сместят?

— Ще бъдат попритеснени — каза — Брадли.

— Много народ. Нещо положително ще се обърка.

— Няма. Защо да се обърка?

— Ще има стрелба. Ти сам каза, че идеята е да се обърне тълпата в бягство. Ще изпотъпчат децата. В паниката мнозина ще бъдат смазани.

— Да се надяваме, че това няма да стане — каза Брадли.

— Надявай се ти. Но това не е достатъчно.

— Всичко става. Трябва да сме готови да приемем, че ще има няколко пострадали. Но какво са те в сравнение с огромната изгода, която сигурно ще дойде в резултат от тази малка превантивна операция. Нацистите обръщаха в паническо бягство тълпите по пътищата на Франция. Идеята беше добра, защото така не се стигна до сражения. Хората трябва да бъдат сплашени, за да се отдръпнат от червените. Акцията може фактически да прекрати гражданските конфликти на този остров за цяло десетилетие.

— Терорът не дава желания резултат — каза Локатели.

— За съжаление, дава.

— Трябва да убеждаваме хората, а не да ги тероризираме. Ако тази работа се превърне в клане, ще стане сто пъти по-лошо.

— Няколко души с изпочупени кокали — това още не е клане — рече Брадли. — Хайде да не губим чувството си за перспектива.

Последната латерна в шествието се изтърколи покрай тях в магарешката каручка и от нея се разнесе старата популярна песен „Mamma sono tanto felice“. Локатели усети как сълзите напират в очите му. Макар да гледаше с презрение и недоверие на сицилианците, той се разчувства.

— Има ли друг такъв народ? През всичките години у тези хора не изчезна желанието да пеят серенади на майките си.

— Те гласуваха единодушно за червените при първия тур миналия месец — каза Брадли.

Той остави лъжицата на масата и се усмихна помирително на Локатели. Някога този човек предизвикваш възхищение у Брадли, когато беше в състояние да се надсмива над всички предписания и да поема всякакви рискове. Но с течение на годините заедно с физическите сили го напусна и мъжеството. Сега той винаги разглеждаше всеки проблем от двете му страни. Със секването на жизнените му сили го обземаше гибелно състрадание, което едва прикриваше слабостта и нервното изтощение. Би било много по-разумно, ако не бяха го включили в тази операция. На следващата среща с генерала Брадли възнамеряваше да засегне колкото се може по-деликатно въпроса за подмяната… „за предпочитане с някого, който гледа на нещата по-простичко. По-силна личност. Може би дори, ако позволите, с нотка на цинизъм в характера?“ Хрумна му един цитат от Лорка (генералът веднъж беше доверил, че е във възторг от него): „… човек с окаменели устни.“

— Нали не се каниш да се измъкнеш сега, Джон? — попита той тихо. — Не се каниш да излезеш от играта и да ме оставиш да се оправям сам?

 

След час градчето опустя. Ослушвайки се през прозореца за глухото потракване на каручките с латерните, Локатели чу само цвъртенето на врабците. Покритите с оръждавели храсталаци планини се издигаха около Миера, но дори през бинокъла на Брадли по склоновете им не се забелязваше никакво движение.

Марко пристигна с колата и Локатели пръв слезе при него.

— Нещо си притихнал. Perché stai zitto? Тревожи ли те нещо?

— Нищо, мистър Локатели.

— Смяташ ли, че всичко е наред?

— Всичко.

— Там ли са всички?

— Повечето. Митингът вече започна.

— А нашите приятели?

— Готови са за действия. Говорих снощи с един техен човек.

— Може ли да се разчита на тях?

По гладкото безизразно лице на младоженеца пробягна ехидна усмивка.

— Те са бедни, глупави хора, мистър Локатели, но са длъжни да изпълнят заповедите.

Брадли слезе с тропот по стълбите. Очите му блестяха, лицето беше изопнато от възбуда. Радостно предчувствие го караше да се вълнува, изпълваше го с убеждението, че сега е пред върха на своята кариера. Той се ухили на Локатели, прегърна Марко и го потупа леко по гърба.

— Колко време ще ни е необходимо да стигнем там, Марко?

— Десет минути. Може и по-малко, ако пътят е свободен.

— О, чудесно! По-добре няколко минути по-рано, вместо да закъснеем за представлението.

Качиха се във фиата, Брадли на волана, и потеглиха. След пет мили по лъкатушещия и разбит черен път наближиха прохода. Наложи се да намалят скоростта: няколко изостанали семейства, които се придвижваха с овцете и магаретата, бяха блокирали пътя. В такъв ден селяните махаха с ръка на непознатите, а понякога протягаха към тях бутилки с вино. Марко се наведе и дръпна Брадли за ръкава.

— Ако спрете, оттук се вижда всичко.

Брадли изтегли колата от пътя, форсира я по една височинка и изключи двигателя. Излязоха от колата, изкатериха се по склона и се огледаха. На две мили от тях планината Пицута, където чакаше в засада основното ядро на бандитите, беше забила причудливия си връх в небето; отвъд платото тънеше в мараня, подобен на стъпаловидна пирамида, връх Кумета, където извиканите на помощ овчари под дулата на бандитските пушки чакаха да ударят в тил тълпата селяни. Коло се гушеше между двете планини сред огромни валуни, разхвърляни там от предисторически катаклизми.

— Лунен пейзаж — рече Брадли и разпери широко ръце от удивление и възторг пред открилата се гледка. Тя се отпечата в ретината на очите му малко разфокусирана, с призрачни контури в цветовете на дъгата и с мрачния скален масив, увенчан с някаква неестествена светлина. Вятърът свистеше тихичко между острите като бръснач хребети, както свистят в небето черните бързолети. На няколкостотин метра от тях група селяни беше открила пряк път до целта надолу по склона; от такова разстояние те изглеждаха странно разкривени, сякаш слезли от картините на Брьогел. Трудно можеше да се различи нещо от човешкия мравуняк в Коло поради разстоянието.

— Ще трябва да се доближим.

— Искате да влезем в Коло, така ли, мистър Брадли? — попита Марко предпазливо.

— Защо не? Оттук не се вижда нищо.

— Може би няма да намерим безопасно място за паркиране.

— Защо да не си опитаме късмета?

Качиха се отново в колата и продължиха; в подножието на Пицута влязоха в Коло, където вмъкнаха колата сред невъзможното гъмжило от селски каруци, и започнаха да си пробиват път пеша през шумната оживена тълпа. Шумното празнично веселие беше преобразило до неузнаваемост кротките сицилианци. Възрастните се мъчеха да надвикат детските пискуни и свирки, латерните свиреха, а панаирджийските кресльовци рекламираха хазартните игри и показа на разни изроди. Млади селяни се надбягваха с мулета, преструвайки се, че не могат да ги обуздаят. От тълпата се носеше мирис на кожи, кравешка пот, въжени подметки и дърва за огрев. Брадли забеляза много майки кърмачки. Интересно, помисли си той, дали има някакъв политически смисъл във факта, че повечето от момчетата носеха червени книжни шапки.

Започнаха да търсят митинга и видяха, че хората са се събрали около огромен камък, от който ораторът говореше пред тълпата. Кремона беше започнал речта си. Той беше партизанин, герой от три схватки с немските войски в района на Удине; там беше загубил до китката ръката си, беше попаднал в плен и беше изтезаван от Гестапо в казармите в Палманова, откъдето беше избягал и поел отново командването на бригадата „Гарибалди“. С осем от привържениците си той стоеше под червеното знаме, пъхнал протезата в джоба на куртката и жестикулирайки непрекъснато със здравата си ръка, сякаш се мъчеше да отпъди досаден комар, както се стори на Локатели. Поради разстоянието беше невъзможно да се долови какво говореше героят с тънкия си пронизителен глас. В очакване на операцията нервите на Локатели отново му изневериха: техният бунт се изрази в спазми в стомаха. Той се изпърдя предпазливо, опасявайки се, че газовете могат да бъдат последвани от диария.

Вече беше девет и четвърт, нападението закъсняваше с петнадесет минути. Брадли често поглеждаше часовника си, тревожейки се, че всеки момент Кремона може да завърши речта си, да слезе от трибуната и да изчезне.

— Какво бави нещата? — попита той шепнешком Марко.

— Според мен не са разчели колко време им трябва да се спуснат от планината.

— Къде според теб са сега нашите приятели?

— Може би са вече в тълпата и си пробиват път към оратора.

— Работата е там, че той всеки момент може да свърши речта си. Какво ще стане тогава?

— Той ще говори най-малко още час. Тези речи са много дълги. Тепърва разправя за приключенията си през войната. Това винаги продължава половин час.

Локатели не можеше да чуе разговора им. Брадли дари Марко с изпитаната си макиавелска усмивка.

— Ясно ли им е, че ако не могат да го заловят, трябва да го отстранят по какъвто и да е начин?

— Ясно им е.

В този миг Марко само гореше от нетърпение операцията веднъж да завърши; иначе му беше все едно — разбира се, при условие че нейният изход удовлетвори началниците му. В ума му беше само Тереза. Предишната нощ тя отново се беше оплакала от болки. Сега той си я представяше в леглото в мрачната вътрешна стая; твърде свенлива, за да повика на помощ съседките, а болките започват да се повтарят и да стават по-остри; без помощта на акушерката, която Марко докарваше с колата; пищейки от болка и страх, докато водата изтича и кървавият зародиш излиза от утробата й. Тези видения бяха последвани ни от други: неудържим кръвоизлив, сепсис и разложение.

Когато Брадли заговори отново, той сякаш даде израз на собствените опасения на Марко:

— Да се надяваме, че не е станало нищо лошо.

— Дано е така, мистър Брадли.

— Чухте ли? — обади се Локатели.

— Какво? — попита Брадли.

— Този пукот. Като че ли е изстрел. Брадли се ослуша.

— Фойерверк — каза той. — Ракети. На тези празници винаги правят фойерверки.

Както хората от Почтеното братство властваха над бандитите и ги използваха, така и те на свой ред използваха и потискаха злочестите овчари в своя район, много от които в трудни времена бяха готови сами да го ударят на разбойничество, но, общо взето, предпочитаха да бъдат оставени на мира и да си гледат животните. Готвейки се за операцията в Коло, бандитите завербуваха насилствено петдесет и трима овчари. Трима избягаха по пътя — единият от тях раниха, но той успя да изпълзи извън обсега на бандитския огън. Макар че на всеки овчар дадоха по една лека карабина, шестимата бандити, които отговаряха за тях, им нямаха доверие и сами носеха патроните. Те носеха и един радиопредавател, с който щеше да работи един от бандитите и с чиято помощ щяха да поддържат връзка с основния отряд. Овчарите и техните пазачи заеха преди здрач позиции по склоновете на пирамидалната планина Кумета. Според плана на другата сутрин по радиосигнал от Месина те трябваше да се спуснат от планината, да заобиколят в тил празнуващата тълпа и да заловят — или при необходимост да убият — онези политически личности, които се опитат да избягат, когато Месина нанесе главния удар. За да няма нови бягства на овчари, бандитите, които и без това бяха изнурени от дългия преход през планините, трябваше да ги пазят и цяла нощ.

Слухът, че ги водят в капан и че техните командири се канят да ги оставят на произвола на съдбата, беше разстроил дисциплината сред бандитите. Те чувстваха, че няма да се оправят без численото превъзходство на овчарите, но не можеха да рискуват да им раздадат патроните преди часа на нападението. След безсънната нощ нервите взеха да им играят номера: макар и лишени от въображение, тези хора започнаха да мислят за знамения и поличби и да вземат пасящите овце за човешки фигури, дебнещи сред скалите. Установената сутринта радиовръзка с Месина, който се намираше на Пицута, внесе известно успокоение, но по-късно, когато до началото на операцията оставаха броени минути, едно непредвидено обстоятелство обърка всичко. Двама младежи от Миера, които търсеха уединено място за срещата си с някаква странстваща проститутка, се натъкнаха на скривалището на бандитите. И тримата бяха хванати и вързани. Оказа се, че едно от момчетата е братовчед на радиста, и бандитът научи от него, че чичо му и леля му са сред тълпата в Коло. Убеден, че клането е неизбежно, радистът изведнъж свърна зад една скала и побягна. Двама от другарите му го подгониха, а петима овчари, възползвайки се от суматохата, също побягнаха. Започна престрелка между бандитите и дезертьорите, но никой не беше ранен. С излизането на радиопредавателя от строя връзката между двата бандитски отряда беше прекъсната.

Мълчанието в ефира хвърли в пълно отчаяние бандитите на Пицута и скоро те бяха сковани от нерешителност. Тези необразовани хора бяха запазили вродената си схватливост и изтънчените си животински сетива и така надушваха близостта на смъртта, сякаш тя издаваше мирис. Между отделните групи по склоновете на Пицута все едно по телепатичен път запълзяха слухове. Всички започнаха да мислят, че полицията и карабинерите са решили да забравят прословутите си традиционни разногласия и да се обединят, за да ги унищожат. Някои твърдяха, че са чули стрелба в района на Кумета, и като най-правдоподобно се наложи обяснението, че това е внезапно нападение от страна на временно обединилите се сили за поддържане на реда.

Основният отряд на бандитите беше разделен на три групи, всяка от които беше получила по една картечница „Бреда“, и за всеки случай по една 78-милиметрова минохвъргачка, макар че използването им беше забранено. Малко след девет, когато напрежението беше достигнало своя връх и вече петнадесет минути нямаше връзка с Кумета, един пост на горния склон на Пицута съобщи, че откъм тила на бандитите напредва отряд от тридесетима души, които вече са на половин миля от тях. Около Месина се надигна вълна от паника и той сметна за необходимо да я спре, като извади пистолета си. Той не вярваше, че появата на тези неизвестни хора крие някаква опасност: по-вероятно бе това да са селяни, които отиват на митинга, а не цивилни полицаи, изпратени да нанесат предателски удар. Но време за изясняване нямаше, първоначалният план беше рухнал с мълчанието от Кумета и подготвеният с такава хитрост капан вече не съществуваше. Ако сега Месина наредеше на хората си да влязат в селото и да заловят Кремона и другите политически водачи, нямаше кой да пресече на червените пътя за бягство. Нямаше никакво време да се скалъпва нов план, а и Месина не беше уверен докога ще съумее да удържи бандата си. Не беше в характера на бандитите да изчакват, те се изявяваха най-добре в боя, Месина даде знак на картечарите да открият огън.

 

Джузепе Кремона, ръководителят на Сицилианската комунистическа партия, веднага разбра какво означава глухото тракане, което накара някои от неговите слушатели да затърсят с поглед ракети в небето. Беше преживял много сражения и засади и можеше да разпознае тежката картечница по бавното й равномерно тракане. Той закрещя предупредително и размаха ръце като голяма птица, която се готвеше да литне, но макар че на отделни места, където куршумите попаднаха на плът и кости, тълпата се люшна, той не успя да накара всички да разберат какво става. Секретарите на осем провинциални партийни организации седяха тържествено на столовете зад Кремона и третият ред от картечницата на Месина повали четирима от тях на куп, от който зашуртя кръв. Единият се повдигна и се хвърли към Кремона да му покаже ръката си — три от пръстите висяха на парченца кожа; но когато Кремона се обръщаше да го прегърне и утеши, едни куршум се впи в гръкляна му. За миг Кремона остана прав, олюлявайки се и вдишвайки въздух през дупката в гърлото, сетне рухна възнак.

Както и Кремона, Брадли остана поразен от първоначалната мудна реакция на тълпата, от ръкомаханията и крясъците, предизвикани по-скоро от недоумение, отколкото от страх. Когато различиха далечния грак на картечниците сред врявата, която сами бяха вдигнали, и когато се затъркаляха първите окървавени жертви, първият порив на хората беше не да бягат, а да се скупчат като стадо. На картечарите на Месина отдалеч им се струваше, че тази плътна селска маса потръпва при досега на куршумите както потръпва кожата на коня, когато му досаждат насекоми. Скоро откриха огън всички картечници, а бандитите, въоръжени само с пушки, стреляха неистово, без да си дават труд да се прицелват. Под този огън тълпата се разпръсна; от нея се отдели една обзета от паника група, която още не беше схванала откъде се стреля, и хукна към Пицута да търси укритие. Това беше добре дошло за бандитите, които обезумяха съвсем и откриха огън с минохвъргачките. Стрелбата беше несръчна и напосоки, мините падаха ту сред тълпата, ту около нея някои не причиняваха никаква вреда, а други избиваха сума народ.

Страхът, помисли си Брадли, е заразително и опасно чувство, тигър, който трябва да бъде прикован и обезоръжен със силата на погледа. Безсмислено е да бягаш, да залягаш, дори мускул да трепва по лицето ти, когато мините свистят над главата ти. Към него се носеше човек в селска имитация на градски костюм; лицето му беше кървава маска, на която личеше само зейналата устна кухина. Зад човека обезумели мулета се вдигаха на задните си крака и едно от тях, галопирайки, изръси вързоп синкави черва от разпрания си корем. Деца, които не бяха потърсили закрила зад полите на майка си, бягаха като зайци и пред всяка избухнала отпред мина отскачаха назад, сякаш да избягнат ловджийска мрежа.

Локатели също беше обзет от животински страх, но критичният момент му възвърна предишното ледено спокойствие. Той се стегна вътрешно, не му оставаше нищо друго, освен да се държи. Без нужда стисна окуражаващо ръката на Марко, когато наблизо избухналата мина продъни тъпанчетата му и вдигна фонтан от разбита на прах скална маса. Наоколо бръмчаха рикоширащи куршуми, а мините сякаш сдъвкваха скалите и плюеха парчета обсидиан, остри като бръснач. Той избърса кристалния прах от лицето си и зачака момента, когато ще може да се даде помощ, да се потърси безопасно място за осакатените деца, да се успокои обезумялата тълпа и да се преброят жертвите.

Вдъхнал кордитен дим и варовиков прах, Брадли вдигна по навик ръка към устата си да заглуши кашлицата и видя нещо като червен плужек, залепнал на опакото й. Преди да го тръсне с погнуса от ръката си, за миг си помисли, че това може да е късче от устна. Наблизо избухна мина и във въздуха се разхвърчаха някакви парцали и късове — сигурно беше пряко попадение. Един странен пример на човешко поведение прекъсна хода на мислите му: някаква жена стенеше ужасена не толкова защото беше ранена, а защото кръвта беше съсипала празничната й рокля.

Неистовият шум вече беше затихнал и Брадли изведнъж се намери сам. Беше спокоен, но задъхан, сякаш току-що се беше изкачил бегом по стълби. Крясъците заглъхваха, някъде далеч пропукаха няколко изстрела. Селяните около него се раздвижиха като насън, изнурено. Някъде зад гърба му кисел старчески глас непрекъснато се оплакваше от някаква рана. Коло беше побрал цялата тази агония и страх в някакви си петнадесет минути.

В същото време сред кратката схватка с овчарите на Кумета бандитите побягнаха, като носеха един от другарите си, който беше смъртно ранен. На Пицута Месина беше дал заповед да се изтеглят, но една отдалечена група, с която той не можа да се свърже, продължаваше безцелно да обсипва с куршуми тълпата в усилията да поддържа духа си. Брадли изведнъж бе обзет от чувство за празнота, загуби всякакъв интерес към всичко. Нещо се беше изцедило от него, оставяйки само тъжна пустота — също като след близост със жена, помисли си той.

Марко отново изникна отнякъде и отупа праха от тъмния си костюм. Лицето му беше напълно безизразно.

— Нещо май я оплескахме, а? — каза Брадли.

— Прекалено много стрелба — отвърна Марко. — Кремона е мъртъв — добави той бързо, чувствайки инстинктивно, че тази вест ще компенсира донякъде провала на първоначалния план.

Брадли се помъчи да постигне каменното лице на Марко.

— А онези, които бяха с него?

Марко беше готов с допустимия сега евфемизъм:

— Според мен те също са отстранени, мистър Брадли.

— Цялата тайфа? Не може да бъде! Месина сигурно е мръднал.

— Той винаги е бил луд — отбеляза Марко. — Но сега е и луд, и самотен. Сега той вече никъде няма приятели.

Интуицията му подсказваше, че Брадли не е недоволен от неочаквания развой на събитията. Марко изобщо не беше допускал, че Брадли е искал да бъдат изтълкувани буквално дадените от него в последната минута нареждания да бъде ограничен мащабът на бандитската операция. Бяха се разбрали помежду си, разменяйки си заговорнически погледи. „Не бяхме искали на съвестта ни да тежи клане — беше казал тогава Брадли и почти със същия тен, с който настояваше за предпазливост и умереност, беше добавил: — Но лично аз няма да се разстроя, ако на някои бъде даден малък урок.“

Изказаните под формата на намек становища на Брадли бяха съвпаднали с мненията на Марковите началници. Беше дошло време да се ликвидират бандитите, а на селяните много отдавна трябваше да бъде даден урок. Сам Марко чрез стария си приятел Таляфери беше предложил с един куршум да убият двата заека. Селяните сигурно никога нямаше да забравят клането, което им устроиха този ден, и скоро щяха да узнаят кой го е извършил. Бандитите изобщо не биха просъществували без тайната подкрепа на селяните: те им даваха храна и подслон, уведомяваха ги за местонахождението на войската и на полицията. Сега селяните ще се опълчат против бандитите и ще ги оставят в ръцете на хората от Почтеното братство, които бяха решили да ги ликвидират.

— Къде е Локатели? — попита Брадли.

— Върна се там да помага на ранените. — Да отидем да помогнем и ние — рече Брадли. — Трябва да направим, каквото можем, за тези хора.