Тад Уилямс
Реката на синия огън (10)

СЕДМА ГЛАВА
ПОСЕЩЕНИЕТО НА ПРАТАТКО

МРЕЖА/БИЗНЕС: Крелор Дъмпс „МедФХ“.

(Картина: Крелор с вицепрезидента Фон Страсбург.)

Диктор: Уберто Крелор продаде своята многомилионна компания за медицински доставки „МедФХ“, един от последните членове на неговата фамилия от компании „Черен щит“, на „Клинсор Труп“, която става най-големият световен доставчик на медицинско оборудване за клиники и болници. Крелор, който загуби милиарди, когато нанотехнологичната промишленост преживя оттеглянето на доверието на клиентите, сега продаде голяма част от своите холдинги, за да удовлетвори кредиторите си.

(Картина: Крелор и Хаген в олимпийския павилион на Швейцария в Букурещ.)

Независимо че в известен смисъл късметът му изневери, наскоро Крелор се ожени повторно за предишната си съпруга Вила Хаген. Скандалният им първи брак се бе превърнал в неизменен сюжет на сензационните мрежи.

Крелор: „Това не е разпродажба, а реорганизация — нима не разбирате? А сега ви моля да ни оставите на мира — опитваме се да се насладим на медения си месец.“

Въпреки продължителното време, което бяха прекарали заедно в симулацията, Рени отново се ужаси, когато отвори очи и видя лицето на бабуина само на сантиметри от своето.

— Добре ли си? — !Ксабу погали внимателно ръката й. — Разбихме се при приземяването. Като във филм.

Рени не бе съвсем сигурна дали е добре: болеше я главата, светът сякаш се бе преобърнал и освен това й беше ужасно трудно да помръдне крайниците си. Последният проблем отпадна, когато успя да разкопчае предпазния колан, притиснал я към смачканата стена на водното конче самолет; вторият се изясни, когато се претърколи в пилотската кабина — очевидно водното конче стоеше на носа си.

— Живи сме — заключи тя.

— Почти. — Под нея, заклещен сред останките от контролното табло, Кулен полагаше неистови усилия да се освободи. — Поне според стандартите на симулацията. Господи! Погледни това! — Той фрасна изпотрошеното табло с юмрук. — Направо за боклука!

— Няма ли поне замалко да забравиш идиотската си играчка?

Ленор беше в още по-тежко положение от него: седалката на втория пилот се бе изкъртила заедно с голяма част от пода на самолета, вклинявайки я в таблото. А беше и доста по-уплашена от колегата си; Рени усети, че от разтреперания й глас главоболието й се усилва.

— Извади ме оттук! Веднага!

— Ела да ми подадеш ръка — каза Рени на !Ксабу. Обърна се и установи, че не го вижда в порутената кабина. — !Ксабу?

— Изкарай ме оттук! — настоя Ленор.

Рени не знаеше какво да направи. Двамата учени се нуждаеха от помощ, но тя изпита ужас, че може да изгуби малкия човек, своя приятел, и да остане абсолютно сама.

— Да те вземат дяволите, кучко! Помогни ми! — изруга високо Ленор.

Рени се извърна смаяна, но изразът върху отлично симулираното женско лице мигновено угаси гнева й — Ленор Куок бе обхваната от истинска разтърсваща паника.

— Ще те извадим — обади си Кулен, макар самият той да беше все още заклещен в капана си. — Успокой се, Ленор.

— Млъквай!

Задраска като обезумяла с нокти по останките, които я притискаха. Рени бързо започна да отмества отломките, които задръстваха пространството около Кулен, и за пореден път се удиви на сложността и реалистичността на симулацията. Дори разрухата изглеждаше автентично.

— Какво правиш? — изкрещя Ленор.

— Върху теб има повече неща, отколкото върху него — обясни Рени колко й бе възможно по-учтиво. — Ако го освободя, ще може да ми помогне. Няма да се справя сама.

— Къде е тая проклета маймуна? — Жената заоглежда с налудничав поглед кабината, сякаш подозираше, че !Ксабу се е скрил някъде.

— Не знам. Просто се опитай да се успокоиш, както те посъветва и Кулен.

— Нищичко не разбираш! — Ленор я гледаше с безумен поглед и хриптеше при всяко вдишване. — Не усещам краката си! Не мога да ги помръдна!

— Престани, за Бога! — сопна й се Кулен. — Най-елементарна паника, Ленор, чисто самовнушение. Намираме се в симулация, която в момента те е блокирала. Нищо им няма на краката ти. Не ставай глупава.

Рени го изгледа ядосано.

— Кулен, моля те, млъкни.

— Вижте, вижте! — !Ксабу бе застанал в един процеп — широкия вход към търбуха на симулирания самолет допреди малко, а сега тясно прозорче на два-три метра над главите им. — Шип от някакво растение.

Пусна го на Рени, която го улови по-скоро за да се предпази, отколкото от любопитство. Донякъде напомняше гладък рог на антилопа, дълъг колкото ръката й и почти толкова широк, със заострен връх. Опита се да го огъне, но не успя.

— Може да свърши работа — каза тя на !Ксабу, когато той се спусна до нея.

Използвайки бодила като лост, тя успя да повдигне част от командното табло дотолкова, че Кулен да се измъкне. Докато той раздвижваше и масажираше подутите си стави, партньорката му пак се развика паникьосана.

— Добре, добре — каза той. — Знаеш ли, че ти май наистина си заклещена, Куок?

— Хайде просто да се опитаме да й помогнем.

Рени откри нещо като стабилна опорна точка и се опита да изправи с лоста седалката на втория пилот.

— Не си хаби силите. Има по-лесен начин. — Кулен запълзя нагоре по пода, докато откри някаква врата на таблото. Взе шипа от Рени, разби вратата и измъкна метална кутия с дръжка.

— Видя ли? Заради тъпите правила на Кунохара трябва задължително да държим шибаните виртуални инструменти в нашите шибани виртуални самолети. И това ако не е чиста лудост?

Смъкна се по наклонения под, взе от комплекта един гаечен ключ и отвъртя болтовете, които прикрепяха към пода креслото на втория пилот. Ударът бе деформирал конструкцията на водното конче — наложи се да освободи креслото от релсите с няколко ритника.

Нужни им бяха още няколко минути неочаквано непосилна работа, докато успеят да измъкнат Ленор.

— Аз… аз все още не мога да движа краката си — каза с кротък, някак призрачен глас тя.

Тонът й още по-малко се понрави на Рени. Благодарение най-вече на ловките крайници на !Ксабу успяха да я пренесат до процепа и внимателно да я спуснат на земята от височина три човешки боя. Водното конче бе забило нос в горския килим като биплан от Първата световна война, деликатните му крила бяха увиснали напред, а лъскавата цилиндрична опашка сочеше към небето.

— Не мога да ходя — измърмори Ленор. — Не мога да движа краката си.

— Ама че тъпотия — изстреля Кулен. — Чуй ме, ако случайно си забравила, имахме, струва ми се, само трийсетина минути аванс пред оня рояк Еситон, който ще предизвика адска бъркотия в Кошера, ако не ги предупредим. Той млъкна. По източеното му лице се прокрадна мимолетен израз на уплаха. — Без да споменавам, че самите ние сме точно под носа им.

— О, Господи. — Ангажирана с измъкването на Ленор от строшения самолет, Рени абсолютно беше забравила за мравешката армия. — О, Божичко, те ще ни изядат. О, какъв ужас!

— Няма да ни изядат — процеди с погнуса Кулен. — Само ще ни попречат да предупредим Кошера и ще изхабим толкова пари за препрограмиране и реконструиране, колкото не ми го побира главата. Това е симулация — май съвсем забрави.

Рени погледна към него, а след това към !Ксабу, извил вежди в странен израз на сим-обреченост. Реши, че няма никакъв смисъл да си губят времето в спорове.

— Точно така, това е симулация. Да вървим нататък, съгласни ли сте?

Рени и !Ксабу помогнаха на Ленор да се качи на гърба на Кулен.

— Как са краката ти? — попита я той. — Чувстваш ли болки?

— Сега не… Просто не мога да ги движа. — Ленор затвори очи и обгърна здраво врата на Кулен. — Не ми се говори. Искам да си отида у дома.

— Работим по въпроса — отвърна Рени. — Но всяка информация може…

— Не — започна да се държи като капризно дете Ленор. — Не ми се приказва повече за това. Толкова е глупаво. Всичко това не се случва.

И това обяснение беше точно толкова безсмислено, помисли си Рени, докато си проправяха път през гората от трева, колкото и всичко останало, което бе чула напоследък.

Независимо че носеше Ленор на гърба си, в началото Кулен бе категоричен, че ще бъде водач на малката им група. Рени не искаше да отстъпи, но преди да се счепкат двамата с ентомолога, !Ксабу заяви, че е най-добре той да върви отпред. След като Кулен се убеди, че !Ксабу има дълъг опит в ловуването и преследването на дивеч и следователно нещата са поставени на „научна основа“, той ориентира бушмена, в каква посока се намира Кошерът, и !Ксабу се захвана да търси пътеки през джунглата от трева.

Бе едно от най-странните и сюрреалистични пътувания, които Рени бе предприемала някога — а като се имат предвид преживяванията й от последните месеци, това означаваше твърде много. Погледнат през очите на едно насекомо, светът бе наистина удивително място, изпълнено със страховити, но същевременно и очарователни гледки. Една гъсеница, която тя не би и погледнала в реалния свят, сега се възвишаваше като блестящ, жив, фантасмагоричен обект, голям колкото автобус. И докато тя и останалите се прокрадваха внимателно покрай нея, гъсеницата пристъпи по листото, което прегризваше, и по тялото й от край до край премина вълнообразна тръпка. Когато тръпката най-после стихна, вертикалните челюсти отново загризаха листото, тракайки като машината за рязане на картон във фабриката, в която Рени бе работила едно лято.

Забързани към Кошера, те прекосяваха истински парк за сафари, гъмжащ от хитинови чудеса — увиснали по стъблата на растенията листни въшки, сякаш овце в безтегловност, които пасат в преобърната с главата надолу ливада; червеи, които ровеха прогнили растения с целеустремеността на кучета, надушили заровени кокали; дори един скакалец, който отскочи надалеч при приближаването им и едва не катапултира в орбитална траектория, звънвайки проглушително с извития си като струна екзоскелет. Ако притежаваше такива размери в реалния живот, изпита истинска възхита Рени, би могъл да скочи направо върху най-високата сграда в търговската част на Дърбан.

На едно място внимателно заобиколиха някаква паяжина — невероятна инженерна конструкция от сегашната им гледна точка, — но при мисълта, че може да се оплете в нея, я полазиха тръпки. Извърна се няколко пъти нервно назад, но от конструктора нямаше и следа.

Флората също бе изумителна, а всяко растение бе откровение на сложността. Дори плесента, чиято повърхност преливаше от форми, незабележими при обичайните пропорции поради миниатюрните си размери, будеше възхищение. И пръстта бе съвършено различна, защото онова, което за нормалното човешко око беше плоска следа, всъщност се състоеше от дълбоки ями със стръмни склонове и безброй други препятствия за пътешественик с размерите на насекомо.

Но въпреки несекващия нито за секунда спектакъл мисълта за случилото се досега не напускаше Рени. !Ксабу им проправяше път през микроджунглата с изключителна вещина, откривайки пътечки през места, в които тя би загубила всякаква ориентация, но не преставаше да се безпокои, че не се движат достатъчно бързо. Кулен напредваше твърде бавно с качената върху гърба му Ленор; наблюдавайки все по-забавените му крачки, Рени се мъчеше да потисне раздразнението и страха си. Притесняваше я и прекаленото старание, с което !Ксабу избираше пътя — създаваше впечатление, че не бърза особено, макар тя да знаеше, че не е така.

Застинаха инстинктивно на мястото си, когато върху тях падна сянката на прелитаща високо над главите им птица, скрила слънцето за миг.

— Не мога повече — изпъшка Кулен, щом сянката отмина. Пусна Ленор на земята и застана задъхан над нея. — Много си тежка, Куок.

— Аз ще я нося известно време. — Рени не искаше да допусне разправии между Кулен и Ленор или каквото и да е неналожително забавяне. — Не можем да стоим. Тези проклети мравки ще ни убият — виртуално или другояче.

Наведе се, за да убеди Ленор да се качи на гърба й, но апатичната и безмълвна ентомоложка се държеше като същинско пеленаче. Рени изруга, сграбчи я и я метна на рамото си като чувал с картофи.

— Хайде, докато все още са ми останали сили — каза тя с изопнат от напрежение глас.

Закретаха нататък и Рени за сетен път изпита желание симулацията да не е чак толкова реалистична. Ленор бе увиснала с цялата си тежест по същия неудобен начин, както в реалния живот: самото крепене на ентомоложката и пристъпването от крак на крак бе вече прекалено изтощително.

Устремили се да спасяват живота си, над главите им забръмчаха прелитащи насекоми, първото осезаемо доказателство за близостта на рояка Еситон. Беше ужасно потискащо да ги наблюдаваш как отлитат, жужейки, в една и съща посока с десет-двайсет пъти по-висока скорост от нормалния човешки ход. Рени усети болки в гърба. Мина й през ума, но със съжаление отхвърли идеята просто да стовари на земята тази Куок и да офейка колкото може побързо без тежкия товар. Ленор явно бе изпаднала в шок и Рени си даваше сметка, че щом симулацията е дотолкова стъписващо реалистична, то и въздействието й би трябвало да е със сериозни последици: тази жена се държеше така, сякаш ги заплашваше истинска опасност, от която те бягаха през истинска джунгла.

— Ето го там! — разкрещя се Кулен. — Виждам го!

Рени се приближи до него. Бяха се изкачили върху билото на централната жилка на паднала палмова клонка. От това сравнително високо място, което се издигаше над горския килим от листа, най-после успяха да зърнат Кошера, чиито прозорци проблясваха върху отсрещния хълм.

— Колко далеч е това в реалния живот? — попита тя, останала без дъх. — Ако бяхме в нормални размери? Няколко метра? Ако бяхме…

— Да — прекъсна я Кулен, — ако бяхме.

Той забърза надолу, към другата страна на листото, изоставяйки Рени да се клатушка с Ленор на гърба.

Тъкмо прекосяваха почти голата местност в подножието на възвишението, на което се намираше Кошера, когато от тревата иззад тях се заизмъкваха първите бегълци от рояка. Висок като къща дългокрак паяк ги подмина стремително, сякаш качен върху кокили. Последваха го по-дребни, но още по-отблъскващи животинки, които заприиждаха с шум и врява откъм джунглата.

— Не можем да ги изпреварим — промълви Рени и насмалко не падна, изпускайки Ленор на земята. Над главите им избръмча муха, профучавайки като малък хеликоптер. — Трябва да намерим безопасно място. На някоя височина.

— Да не си полудяла? — не отстъпваше Кулен и посочи към Кошера. — Там са кодирани милиони.

— Мили Боже! Нищичко ли не схващаш? — Рени знаеше, че виковете не са най-добрата стратегия, но й беше все едно. — Сега не става дума за кодове, става дума за живота ни!

!Ксабу бе забелязал отсъствието им и бързаше обратно към тях. Една блестяща, напомняща змия стоножка, която се носеше в панически бяг, внезапно се изви и го нападна, но малкият човек в тялото на бабуин отскочи на безопасно разстояние, измъквайки се на косъм от кръглата озъбена глава. Бабуинският му сим оголи зъби и зае защитна поза. Стоножката се поколеба, извърна се и защъка нататък, подгонена от преследващата я по петите смърт, заглушила собствения й инстинкт на преследвач.

— Трябва да се покатерим нависоко! — изкрещя Рени към !Ксабу. — Няма да успеем да пристигнем навреме.

— Това е… това е безотговорно. — Кулен вече не беше толкова сигурен. Нова сянка закръжи над главите им, поредната мравка, подгонила препускащите бегълци.

— Насам! — !Ксабу стоеше в основата на една папрат и махаше с ръце. — Ако се покатерим на това растение, може да не ни достигнат.

Рени се наведе и вдигна Ленор на рамото си. Направи няколко крачки и нещо я перна силно по гърба, така че тя се олюля. Докато се опитваше да се задържи на краката си, Ленор се замята в ръцете й и я заблъска с юмруци по гърба.

— Пусни ме! Пусни ме!

Рени я пусна на земята, като се стараеше да не се удари, и за благодарност получи юмрук в ухото.

— На какво, по дяволите, си играеш? — възмути се тя.

Ленор се сви като мокрица. Кулен се разкрачи над нея.

Шумът от препускащи насекоми се усилваше и вълната от бегълци ставаше все по-широка, настъпвайки към тях.

— По дяволите, Куок, какви ги вършиш?

— Остави ме на мира — не го погледна Ленор. — Не искам повече.

Кулен протегна ръка и я сграбчи. Краката й все така не помръдваха, но тя се изправи яростно от кръста нагоре и го удари с все сила в лицето. Той изпсува и я пусна.

— Ти си сканирана! Какво ти става?

— Побързайте! — викна !Ксабу от папратта, върху която се бе покатерил. — Виждам мравките!

— Не тръгваме без Ленор! — Кулен приличаше на човек, който гледа как гори къщата му. — Не мога да я оставя просто ей така. — Пое ръката й, но тя я дръпна. — Какво ти е? — попита я той.

— Това е просто толкова… глупаво! — разрева се тя. — Глупаво и боли! И не искам повече. — Отвори широко очи и се втренчи в него с налудничава настойчивост. — Това не е реално, Кулен — всичко това не е реално. Това е игра и аз повече няма да играя на тази глупава игра.

И го удари силно по ръката. Той я отдръпна.

— Така — обади се Рени. — Ти се оправяй с нея, щом искаш.

Обърна се и забърза през откритото пространство към !Ксабу и убежището на папратта. Един бръмбар се отдели от фронта на прииждащото гъмжило и пресече пътя й, боботейки като катер на пълен ход. Тя отскочи встрани и замръзна на място, докато бръмбарът отмине, след което хукна през глава.

— Не мога да я оставя просто ей така! — изкрещя след нея Кулен.

— Тогава стой там!

Рени стигна до основата на стъблото, сграбчи дебелите влакна, които го покриваха като кожа, и се оттласна с крака от земята. Когато достигна първото удобно място, където можеше да се закрепи, обърна се и погледна назад. Кулен крещеше на Ленор нещо, което изобщо не се чуваше сред усилващата се врява, а тя се бе свила в предишната ембрионална поза, без да му обръща внимание. Той отново се опита да я вдигне, при което тя се размърда, блъскайки с лакти и колене. Рени поклати глава и продължи да се катери.

— Давай нагоре. — !Ксабу се спусна по стъблото към нея с такава ловкост и лекота в превъплъщението си на бабуин, с каквато Рени би пристъпвала по широка стълба. — Стъпи ето там — да, точно там. Тази Ленор защо не иска да дойде?

— Шок, предполагам — не знам.

Кракът й се плъзна и тя увисна на една ръка, подритвайки във въздуха с изтръпнало сърце, но !Ксабу се пресегна с две ръце и я хвана за китката, което й позволи да потърси опора за крака си. Когато успя и отново се закрепи, видя, че Кулен се катереше по стъблото.

Шумът нарастваше, напомняйки тътена на океана в малко заливче. Небето се задръсти от подскачащи и прелитащи насекоми във всевъзможни размери. Някои от тях се стрелваха толкова близо, че с върховете на крилата си шибваха крайните клончета на папратта и ги разтърсваха. Пъплещата по земята гмеж ставаше все по-многобройна. Летящите мравки се спускаха и грабваха някои от тях, но нищо не бе в състояние да забави масовото бягство.

Рени и !Ксабу се изкачиха до средната част на стъблото, но разстоянието до следващото разклонение бе твърде голямо за Рени и се прехвърлиха в извития жлеб на една клонка. Когато пристъпиха върху нея, тя се огъна предупредително, разлюляна по-скоро от вятъра, отколкото от нищожното тегло на миниатюрните човешки същества.

Кулен изникна зад тях и го чуха да говори сам на себе си:

— Ще се оправи. Просто… ще я изключат. Така или иначе системата е блокирана.

Щом видя пребледнялото му и разтревожено лице, на Рени й се отщя да спори с него.

Проправиха си път през мъхестата повърхност на листото и когато наближиха края, видяха облечената в белия комбинезон Ленор, свита на топка далече под тях като захвърлено оризово зърно. Докато се взираше в нея, Рени усети ръката на !Ксабу върху своята. Вдигна очи и проследи накъде сочеше пръстът му.

Наблизо лежеше неголямо дърво, което явно бе рухнало отдавна и горският килим вече го бе покрил отчасти, тъй че сивокафеникавата кора се показваше само тук-там през мъха и тревата. От тяхната гледна точка то изглеждаше високо и дълго като верига от хълмове. Армията Еситон бе достигнала билото и щъкаше безредно напред-назад. Първите разузнавачи вече се връщаха от набезите си към земята и Рени видя как първата мравешка колона се спусна надолу и стъпи върху пръстта. Целият ствол изчезна под живия килим от мравешки тела; секунди по-късно те плъпнаха върху откритото пространство, което Рени и спътниците й току-що бяха напуснали.

— Не се случва наистина — промълви с дрезгав глас Кулен. — Не го забравяй. Това са числа, малки групи числа. Наблюдаваме алгоритми.

Едновременно ужасена и очарована, Рени не откъсваше очи от прииждащите мравки. Един от челните разузнавачи приближи към неподвижната фигура на Ленор и застана над нея, опипвайки я с пипалата си като куче, което подушва заспала котка, след което се обърна и забърза към най-близката редица на рояка.

— Симулацията ни изхвърля, когато се случи нещо непредвидено. — Този път Кулен почти шептеше. — Това е. Игра, както каза и тя. Проклетата игра на Кунохара. — Той преглътна. — Но как е възможно просто да лежи ей така?

!Ксабу стисна още по-силно ръката на Рени, когато поклащащите пипалата си работнички наобиколиха Ленор от всички страни.

— Използвай защитния спрей! — изкрещя Кулен. Дребната фигурка не реагира. — По дяволите, Куок, използвай соленопсиса!

Тя се размърда неочаквано, опитвайки се да изпълзи на лакти, но беше твърде късно.

Рени видя с периферното си зрение, че Кулен се разтресе.

— О, Боже мой — промълви той, — тя пищи. О, Божичко. Но защо пищи? Та това е просто симулация — без функция за болка…!

Той се отдалечи, тътрейки крака, отпуснал и пребледнял.

— Просто е изплашена — обади се Рени. — Сигурно е… сигурно е отвратително да си на нейното място, дори и да е само симулация. — Хвана се, че се моли дано собствената й интуиция да я лъжеше. — Това е.

— О, Господи, те я убиват!

Кулен подскочи и замалко не литна в пропастта. !Ксабу сграбчи обутия му в комбинезон крак, но масата на бабуина бе недостатъчна, за да свърши работа. Рени сграбчи пилотския му колан и го дръпна от ръба.

— Трябва да… — измърмори той, — не можем… Накрая млъкна, без да отмества погледа си.

Долу работничките бяха приключили. Симът на Ленор бе твърде дребен и не се наложи да викат някой от по-едрите старши, за да отнесат парчетата в рояка.

Кулен зарови лице в ръцете си и заплака. Рени и !Ксабу безмълвно наблюдаваха изтеглянето на останалата част от рояка.

Измина почти цял час, преди да изчезне и последният изостанал войник. Всичко бе траяло толкова дълго, че Рени не изпитваше вече нито ужас, нито възхищение. Беше като вцепенена.

— Това беше шок и толкоз. — Очевидно Кулен бе възвърнал самообладанието си. — Ленор се е изключила, разбира се, но гледката наистина беше отвратителна. — Той надникна над ръба на листото към опустошеното поле. Не съм предполагал, че е… че е толкова кошмарно.

— Какво викаше одеве? — попита Рени. — За някакъв спрей?

Кулен извади от джоба си сребриста туба.

— Защитен химически спрей срещу Solenopsis fugax — мравки вандали. Въведохме го, така да се каже, за да ни гарантира известна защита навън. Всеки от Кошера си го носи, когато работи на открито. — Пусна тубата в джоба си и се обърна с гръб към ръба на листото. — Всъщност Solenopsis е европейска мравка, затова предполагам, че в известен смисъл си служи с измама.

Рени го изгледа, онемяла за миг. Само човек, който обитава света на фантазиите — или пък, мина й през ума, учен до мозъка на костите, — би могъл да говори след токущо случилото се с колегата му така, сякаш ставаше дума за недотам сполучлив опит. Все пак споровете бяха излишни — нищо не можеше да докаже.

— По-добре да тръгваме — предложи в отговор тя. — Роякът сигурно вече се е отдалечил.

Кулен я изгледа озадачен.

— Накъде?

— Предполагам към Кошера. Не можем ли да използваме нещо, с което да се измъкнем оттук?

!Ксабу вдигна глава.

— По-добре да се върнем при реката.

— Не ви разбирам и двамата, за какво говорите — намеси се Кулен. — Симулацията е повредена. Изобщо не проумявам как е възможно да се държите така, сякаш всичко това е реално. Няма смисъл да ходим където и да било. Няма къде да се ходи.

— Ти наистина нищичко не разбираш. — Тя се запъти към дръжката на листото, по която трябваше да слязат. — Всъщност не разбираш и много други неща, но сега нямам време и сили да ти ги обяснявам, и все пак би трябвало да си забелязал, че положението е изключително сериозно. Тъй че, ако искаш да оцелееш и да се върнеш отново в РЖ, настоятелно те съветвам да млъкнеш и да тръгнеш с нас.

Сякаш прекосяваха бойно поле, помисли си Рени, което отблизо изглеждаше далеч по-зловещо, отколкото от ръба на листото. Там, където бе минал роякът Еситон, не се срещаше нито едно живо същество, освен растения, а и от тях само най-големите не бяха пострадали: мравките бяха оставили зад себе си само оголени стъбла и ситни, неузнаваеми отломъци.

Кулен, който ги водеше нагоре по хълма към Кошера, не отрони нито дума след нейното избухване — вероятно, защото я смяташе за абсолютно луда, предположи Рени, а не защото споделяше мнението й за случващото се.

Макар самата тя да не знаеше какво да мисли. Дали се бяха оказали свидетели на действителното брутално убийство на една жена от някакви гигантски мравки, или пък само зрители на симулация, разиграваща разкъсването на въображаема човешка фигура от въображаеми насекоми, в която реалният човек не бе участвал, напускайки тялото на куклата като Стивън или който и да е от приятелите му при неуспех в някоя бойна игра?

Но нали именно последния път, когато Стивън бе участвал в игра в мрежата, нещо се бе променило и той така и не се завърна. Кой би могъл да каже със сигурност, че за разлика от него Ленор се бе докопала обратно до РЖ или че Рени и !Ксабу, и младият ентомолог, който крачеше със стиснати устни пред тях, ще оцелеят при подобна неприятна ситуация?

!Ксабу се спусна на земята след светкавично разузнаване по извитото стъбло на едно пълзящо растение.

— Мравките са отминали. Не виждам нито една около сградата на Кошера.

Рени кимна.

— Поне едно нещо, за което да сме спокойни. Надявам се, че можем да използваме някой от онези самолети — разстоянието до реката е огромно, а дори и да не налетим отново на мравките, изобщо не си въобразявам, че имаме кой знае какви шансове.

!Ксабу изглеждаше замислен.

— Знаем, че нещо в тази мрежа не е наред, Рени. А както изглежда, и други хора имат проблеми, не сме само ние.

— Наистина изглежда така.

— Но каква би могла да е причината? Нашите приятели също не успяха да излязат от това място, Адърланд — не успяха да се изключат, искам да кажа, — както и тези хора сега, а доколкото разбирам, те нямат нищо общо с нашето проучване.

— Случило се е нещо необяснимо с цялата система. — Рени сви рамене. — Просто нямам идея. Не разполагаме с достатъчно информация. А може и никога да не я получим, тъй като според думите на Селърс досега не е имало такава система.

— По дяволите.

Кулен се закова върху хребета на по-ниския хълм. Пред него се разкри гледката на отворения и оплячкосан Кошер.

Огромните прозорци на фасадата бяха изкъртени навътре вероятно при нахлуването на мравешкия рояк. Мравките бяха помъкнали всевъзможни предмети, след което, неизвестно защо, бяха изоставили много от тях: входът бе осеян с измъкнати от вътрешността виртуални късове, най-разпознаваеми, между които бяха парчетата от стена, а така също и от мебели и музейни експонати. Въргаляха се и по-отблъскващи останки, като безкръвните части от симтелата на доскорошните обитатели на Кошера, разпръснати из цялата околност. Отскубнати или отсечени от предишните им собственици, те не изглеждаха така реални, както когато са били части от сим, и напомняха парчетии от кукли, но въпреки това гледката беше ужасяваща. Кулен се взираше вцепенен, сякаш никога повече нямаше да помръдне.

Рени го хвана за ръката и го дръпна да продължат. Влязоха през една от плъзгащите се врати на хангара, изкъртена и нагърчена като с лост, благодарение на което пролуката бе достатъчно висока. Сега пък Рени усети да й прилошава. Вероятно защото приличаха на насекоми, малкото на брой самолети от въздушните сили на Кошера бяха превърнати от армията Еситон в непотребни останки. По пода се въргаляха само няколко едва различими парчета, от които не можеше да се скалъпи дори един стол, камо ли летателна машина.

На Рени й се дорева, но се овладя.

— Има ли други самолети?

— Не знам — отвърна вяло Кулен. — Може би скакалецът на Анджела.

— Какво е това? Къде е?

— Рени? — !Ксабу бе застанал на вратата на хангара и гледаше към покрития с боклуци склон на хълма. Гласът му прозвуча необичайно напрегнато. — Рени, помогни ми.

Тя се обърна и изтича уплашена към него. Нещо огромно като яркозелен строителен кран се придвижваше с отмерени крачки по склона към тях. Поклащаше триъгълната си глава безцелно насам-натам, но се приближаваше неотклонно.

— Това е той — промълви !Ксабу с глух и сподавен глас. — Това е прататко Богомолка.

— Не, не е той. — Тя сграбчи тънкия му бабуински преден крайник, опитвайки се да запази самообладание въпреки разтърсващия я ужас, който я стисна за гърлото и отне дъха й. — Това е… поредната симулация, !Ксабу. Най-обикновена богомолка. — Ако изобщо можеше да се нарече „обикновено“, мина й зловеща мисъл през главата, голямото почти колкото тиранозавър страшилище. — Поредният бръмбар на Кунохара.

— Не е точно така — отрони апатично Кулен. — Това е Sphodromantis Centralis. He са характерни за тази околна среда — от Африка са.

Хрумна й, че в устата на човека, въвел спрея против европейските мравкивандали, съобщението прозвуча твърде забавно, но приближилата се само на десетина крачки богомолка правеше спора за моралните норми във ВР неподходящ.

— Да се махаме.

— Освен да е пристигнала с кораб — продължи Кулен. — Предимно така са се добрали до Америките.

— Господи, няма ли да млъкнеш? Да се… — не продължи тя.

Богомолката вдигна глава към тях и се заизкачва побързо по склона с изопнати предни крака бръсначи като някаква грамадна косачка.

— С какво се хранят тези неща? — едва успя да попита Рени.

— С всичко, което мърда — отвърна Кулен.

Тя пусна !Ксабу и избута Кулен към вътрешността на хангара.

— Тръгвай! Нали каза, че има самолет или какво беше — самолета на Анджела каза май. Къде е?

— Скакалецът й. Мисля, че е на покрива. Ако не го е взела.

— Добре. Хайде!

Тя погледна назад и изпищя:

— !Ксабу! Какво правиш?

Бабуинът бе легнал под смачканата врата на хангара, сякаш очакваше смъртта си. Рени хукна обратно и го взе в ръце, което й костваше доста усилия, тъй като цял ден бе носила Ленор.

— Това е той и аз го видях — зашепна в ухото й !Ксабу. — Не мога да повярвам, че този ден настъпи.

— Това не е „той“ и със сигурност не е бог, а един гигантски бръмбар, който се храни с маймуни. Кулен, няма ли да се размърдаш най-после, по дяволите? Не знам как да стигна до покрива — ти знаеш.

Сякаш внезапно събуден от сън, ентомологьт се обърна рязко и затича към дъното на хангара, следван на сантиметри от Рени. Когато стигнаха до вътрешната врата, симметалът на входната врата заскърца пронизително. Рени погледна назад. Богомолката бе нахълтала почти изцяло и се мъчеше да напъха дългия корем и задните си крака през отверстието. Въртеше бясно глава като робот, а безизразните й зелени, куполообразни очи ги гледаха втренчено.

Вратата към комплекса беше отключена и се отвори само с едно докосване, но нямаше как да я залостят след себе си. !Ксабу се размърда в ръцете й.

— Вече съм добре, Рени — настоя той. — Пусни ме!

Тя го остави на земята и тримата се спуснаха към вратата в отсрещния край на коридора.

— Защо просто не се… преместим? — попита Кулен тя, докато прескачаха разхвърляните по пода сим-боклуци. — Нали тук не е необходимо да тичаме и да ходим истински?

— Защото не сработва, да го вземат дяволите! — изкрещя той. — Опитах. Кунохара сигурно го е отменил. Радвай се, че все пак конструирахме асансьори за подобни случаи, когато реши да промени мнението си, по колко пъти да завиваме по коридорите.

Асансьорът се намираше на техния етаж и вратата беше открехната, но надеждата й бързо се изпари: вратата беше изкривена, сякаш някой се бе опитвал да я разбие, за да се измъкне. Докато я оглеждаха, нещо голямо и тъмно се размърда отвътре и открехнатата врата издрънча и потрепери. Една от мравките воини бе попаднала в капан и трошеше асансьора на парчета.

Кулен изкрещя от страх и безпомощност. Силен стържещ шум в коридора зад тях ги накара да се обърнат. Богомолката бе изкъртила вратата на хангара с клиновидната си глава и в момента огъваше и самата рамка с масивното си тяло, опитвайки се да се напъха през отвора.

— Има стълби! Там отзад! — посочи Кулен към едно разклонение в коридора зад тях.

— Тръгваме!

Рени стисна здраво косматата ръка на !Ксабу, очаквайки да получи нов пристъп на религиозна всеотдайност. Богомолката най-после изтръгна рамката; докато тичаха към стълбите, зеленото страшилище пристъпи в коридора и се надигна, така че пипалата му докоснаха високия таван, като гигантски музеен експонат, оживял, за да убива. Рени и другите двама стигнаха до пресечката на коридора и взеха завоя с такава скорост, че се хързулнаха и едва не изпопадаха върху хлъзгавия под, но Рени знаеше, че страшилището ще измине разстоянието до тях само с няколко крачки. Пусна !Ксабу и хукна през глава.

— По-бързо! — изкрещя тя.

Докато блъскаха вратите една след друга, приятелят й тичаше на четири крака успоредно с нея, а Кулен малко зад тях, и най-после стигнаха до стълбищната шахта. Изруга, като видя, че е прекалено широка, за да спре преследващото ги чудовище, и се помоли дано поне стълбите да го забавят. Намали крачка и бутна Кулен отпред, в случай че внезапно си спомнеше някой по-кратък маршрут.

Бяха стигнали едва до втората площадка, когато богомолката изкърти от пантите вратата под тях. Прескачайки на стълбите към следващата площадка, Рени хвърли поглед назад и моментално съжали, че го направи. Страшилището се катереше направо по улея в средата на шахтата, прикрепвайки се с дългите си членести крайници едновременно за стълбата и стената. Пустите му, подобни на фарове очи я следяха кръвожадно и бяха толкова близо до нея, че можеше да посегне и да докосне бронираната му глава.

— Опитайте през вратите! — изкрещя тя.

!Ксабу блъсна вратата на третата площадка, притичвайки покрай нея, но бе здраво заключена.

— Остават само няколко етажа до покрива — викна Кулен. Рени затича по-внимателно, за да избегне евентуално падане. Нямаше да има спасение за този, който се препънеше — преследвачът им беше само на метри под тях и изпълваше шахтата като демон, изскочил от бездните на преизподнята.

В един миг страшилището действително я застигна — краят на огромния му зелен крак се издигна и докосна стената над главата й. Ужасена, Рени се метна върху стъпалата и запълзя под него, очаквайки всеки момент да я сграбчи като в гигантски клещи, но богомолката не успя да се задържи и увисна, след което се свлече половин етаж надолу, преди да се хване отново за стълбището, и тя изпита смътна увереност, че може да стигнат на покрива преди нея.

„Мили Боже — осени я неочаквана мисъл. — Ами ако изходът към покрива също е заключен?“

Докато тя се олюляваше към последната площадка, Кулен напразно блъскаше по вратата.

— Заключена е — изкрещя той.

Рени се метна към вратата и заудря по нея. Тя се открехна, откривайки надвисналото високо над тях надвечерно небе. „Не е заключена, просто е заяла.“ Това бе молитва на благодарност. Тя отстъпи встрани, когато Кулен залитна назад, а изправеният на задните си крака !Ксабу го издърпа обратно през входа. Голямата зелена глава на богомолката изникна от полумрака на стълбищната шахта зад него като трирога луна. Чудовището застърга с единия си крак по пода на площадката, търсейки здрава опора.

— Къде е проклетият самолет? — изкрещя тя към Кулен.

Ученият възстанови равновесието си и се заоглежда панически.

— Ей там!

Рени тръшна вратата зад него и измъкна шипа от колана си. Препречи ръкохватката, макар да съзнаваше, че това по никакъв начин няма да спре чудовището, и се втурна след двамата към преградната стена, която разделяше пространството върху сивия покрив, криейки зад себе си неизвестно какво.

— Сигурен ли си, че е там? — извика тя.

Кулен продължи да тича, без да й отговори.

Вместо това нещо изпращя зад нея. Шипът се стрелна, подскачайки по покрива, последван от стържещия звук на поредната изтръгвана врата.

Когато стигнаха края на преградната стена, чу, че вратата се отвори с трясък. Рени едновременно се уплаши и вбеси. Как бе възможно да е толкова последователно едно насекомо? Защо вече толкова време не се отказваше? Една истинска богомолка в реалния свят не би се държала като във филм на ужасите. Започваше да подозира Кунохара — беше създал в симулацията си някакво ужасяващо възмездие за онези, които омаловажаваха могъществото на природата.

Зад стената се простираше гледката на извисяващата се в далечината нереално исполинска гора. Кулен вече смъкваше покривалото от нещо с начупени очертания и с размерите на автобус. Рени и !Ксабу грабнаха по един от краищата и задърпаха; покривалото се свлече и откри уродливо шесткрако, емайлирано в кафяво, жълто и черно създание с формата на слънчогледова семка.

— Още един проклет бръмбар!

— Semiotus. Всичките ни превозни средства приличат на бръмбари. — Кулен поклати тъжно глава: — Изглежда, Анджела не е успяла да се измъкне.

Натисна с палец секретното табло и вратите се повдигнаха нагоре. Ентомологът спусна стълбата и Рени се заизкачва към комфортната кабина.

Докато !Ксабу се клатушкаше под нея, върху тях легна една сянка. Рени се извърна и видя богомолката да пристъпва иззад стената, а масивните й крака се повдигаха и спускаха с кошмарния ритъм на игли на шевна машина, въртейки главата си високо над скакалеца. Кулен застина в основата на стълбата, а огромната глава се спусна към него. В този вледеняващ, безкраен миг Рени чу свистенето на въздуха между плочките, които покриваха главата на страшилището.

— Спреят — опита се да му подвикне тя, но през свитото й от ужас гърло не излезе никакъв звук. След миг възвърна гласа си. — Кулен, спреят!

Той отстъпи вдървено, ровейки непохватно в джоба си. Главата се сведе с плавно движение още по-ниско над него, сякаш беше гресирана. Чудовището протегна със смразяваща отмереност подобните си на бръсначи огромни предни крака от двете му страни и докосна с върха на единия облицовката на самолета, която издаде глух металически звън. Кулен вдигна тубата с разтреперана ръка и пусна силна струя в безжизненото триъгълно лице.

Сякаш целият свят експлодира.

Богомолката се разтресе, дръпвайки се назад, и засъска като парен компресор. Предните й крака рухнаха като отсечени, просвайки Кулен на земята, след което тя запълзя назад, блъскайки по въздуха и с ослепени очи. Рени видя !Ксабу да се мята надолу и да сграбчва Кулен за яката; ръката на ентомолога остана да лежи в зейналия разкъсан ръкав на комбинезона като забравено върху покрива, увито в пелени бебе.

— Ти не си прататко Богомолка! — изкрещя пронизително срещу чудовището !Ксабу, докато се мъчеше да изтегли учения. — Ти си само някакво нещо!

Сякаш сънувайки кошмар, водена единствено от инстинкта си, Рени запълзя надолу, за да му помогне; докато богомолката се гърчеше конвулсивно над тях, двамата натикаха Кулен в самолета и спуснаха вратата. Рени зърна през страничния люк техния преследвач, който продължаваше да се върти на едно място като развалена играчка, вече не така неумолим и решителен.

На мястото на откъснатата ръка нямаше кръв. За всеки случай хвана рамото му и го натисна, тъй като не познаваше правилата за оказване на първа помощ при смъртоносни виртуални наранявания, и изкрещя:

— Как да накараме този скакалец да излети?

Очите на Кулен потрепнаха и се отвориха.

— Боли… — промълви той, поемайки въздух едва-едва. — Защо трябва да боли…?

— Как да накараме този скапан самолет да излети? Онова се връща!

Хъхрейки едносрични думи, Кулен й обясни и припадна. Тя остави !Ксабу да потърси нещо, с което да превърже раната, и занатиска споменатите от учения бутони в правилната, надяваше се тя, последователност. Летателният апарат потрепна, разпервайки крила, и завибрира като оживял. Успя да задвижи краката му и да го завърти към ръба на покрива. В един момент мерна страшилището, което се надигна пред стъклото на кабината и тръгна слепешката към тях.

Рени се помоли наум, издърпа кормилния лост и натисна ускорителя докрай. Скакалецът подскочи, затръшвайки !Ксабу и Кулен в облицованата стена на кабината, и прикова Рени към пилотската седалка, след което се стрелна нагоре миг преди богомолката да ги сграбчи в лапите си.

Секунди по-късно развалините на Кошера бяха вече далече под тях. Задърпа кормилния лост, когато машината се гмурна стремглаво надолу, и най-после успя да я укроти. Направи плавен завой и полетяха сред величествената гора към залязващото слънце.

— Това не беше прататко Богомолка — промълви зад нея виновно !Ксабу. — Направо си загубих ума — срам ме е.

Рени се разтрепери и за момент се уплаши, че това може да продължи вечно.

— Бръмбари — рече тя, все така разтреперана. — Мили Боже.