Серия
Детектив Спенсър (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Looking for Rachel Wallace, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 8 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2008)

Издание:

Робърт Б. Паркър. Изчезването на Рейчъл Уолъс

Американска. Първо издание

„МикроПринт“, София, 1993

ISBN 954-8256-03-7

 

Превод: Валентин Кръстев

Редактор Александра Божкова

Художник Момчил Колчев

Коректор Анна Антонова

 

Печатни коли 12,5. Формат 84/108/32. Цена 25.00 лева

Печат: „Полиграфия“ АД, Пловдив


1

Ресторант „Лок-Обер“ се намира на „Уинтър плейс“ — една уличка встрани от „Уинтър стрийт“, точно под Кметството. Той е част от Стария Бостън, така както кулата на Митницата е част от него. Обзавеждането е просто. Келнерите са облечени със смокинги. Има сепарета. На долния етаж има едно помещение, което бе мъжкия бар, докато един прекрасен ден група лишени от чувство за хумор жени не се заеха да го освобождават, влизайки в шумна разправия с някакъв проповедник. Сега там може да влезе всеки и да прави каквото си поиска. Може да се разплати и с кредитна карта Master Charge.

На мен обаче не ми трябваше. Не плащах аз, а Джон Тикнър. Но и на него не му трябваше Master Charge, защото плащаше с пари на фирмата, фирмата беше издателство „Хамилтън Блак“, чиито капитали възлизаха на десет милиона долара. Поръчах си омар „Савана“, а Тикнър — млада треска.

— И още две питиета, моля.

— На вашите услуги — келнерът взе поръчките и бързо се отдалечи. Имаше слухови апаратчета и в двете си уши.

Тикнър си допи „Негрони“-то[1].

— Вие само бира ли пиете, мистър Спенсър? — попита той.

Келнерът пристигна с една наливна бира „Хайнекен“ за мен и още едно „Негрони“ за Тикнър.

— Не, понякога пия вино.

— Но никакви концентрати?

— Рядко, не ми харесват. Обичам бира.

— А вие винаги правите това, което ви харесва.

— Почти винаги. Понякога не мога.

Той отпи още няколко глътки от питието си. Отпиването на глътки, изглежда, не му беше лесно.

— Какво би могло да ви попречи? — попита той.

— Случва се да ми се наложи да свърша нещо, което не ми харесва, за да мога да правя нещо, което много ми харесва.

Тикнър леко се усмихна.

— Звучи метафизично — рече той.

Аз изчаквах. Знаех, че се опитва да ме прецени. Беше ми все едно, свикнал бях. Хората нямаха никаква представа как да наемат човек като мен и почти винаги в началото малко се суетяха.

— Обичам и прясно мляко — казах аз. — Понякога това пия. Тикнър кимна.

— Носите ли пистолет?

— Да — казах.

Келнерът ни донесе салатите.

— Колко сте висок?

— Към един осемдесет и шест.

— Колко тежите?

— Деветдесет и три и половина тази сутрин, след бягане.

— Какво разстояние пробягвате?

Салатата беше от бостънски марули и съвсем свежа.

— Бягам по осем километра на ден — казах аз. — От време на време бягам по петнадесет, за да се поразкърша, така да се каже.

— От какво ви е счупен носа?

— Веднъж се боксирах с Джо Уолкът, когато той вече залязваше.

— И той ви счупи носа?

— Ако беше в разцвета на силите си, щеше да ме убие.

— Значи сте бил боксьор?

Кимнах. Тикнър преглътна хапка салата с остатъка от питието си.

— И сте работили в полицията?

Кимнах.

— И са ви уволнили от там?

— Да.

— Защо?

— Създавал съм проблеми.

— Имаха ли право?

— Да.

Келнерът донесе предястието.

— Казаха ми, че не си поплювате.

— И дума да няма — съгласих се аз. — Точно се чудех дали да си поръчам омар „Савана“ или да изям един стол.

Тикнър отново се усмихна, не като човек, който иска да се оженя за сестра му.

— Освен това ми казаха, че сте — мисля, че бих могъл да цитирам израза дословно — „остроумно копеле“ — макар това да бе казано с най-топли чувства.

— Виж ти — казах аз.

Тикнър изяде две грахчета от гарнитурата. Той беше около петдесетте и имаше атлетичен вид. Вероятно играеше тенис или скуош[2]. Може би яздеше. Носеше очила без рамки, каквито вече не се срещат толкова често и имаше харвардско лице с квадратна челюст и щръкнала, прошарена коса, подстригана ниско, като на Арчибалд Кокс. Не беше сладурче, нищо че говореше толкова изискано. Не беше душичка.

— Смятате да спретнете биографична книга за мен или искате да ме наемете да строша нечии кокали?

— Познавам неколцина рецензенти на книги, които… — рече той, — но…, не, нямам предвид нищо такова — той хапна още пет грахчета. — Знаете ли нещо за Рейчъл Уолъс?

— „Сестринство“ — казах аз.

— Не може да бъде!

— Може. Имам приятелка интелектуалка. Понякога ми чете това-онова.

— Какво е мнението ви за тази книга?

— Мисля, че Симон дьо Бовоар вече се е занимала с въпроса.

— Чел ли сте „вторият пол“?

— Само не казвайте на момчетата в спортния клуб. Ще ме сметнат за пеперудка.

— Ние издадохме „Сестринство“.

— О, така ли?

— Обикновено никой не забелязва издателя. Но, както и да е, ние я издадохме. Ние ще издадем и новата й книга.

— Как е озаглавена тя?

— „Тирания“.

— Интригуващо заглавие.

— Това е една необикновена книга — рече Тикнър. — Тираните са хора от върховете, които проявяват дискриминационно отношение спрямо жените-хомосексуалистки.

— Интригуваща идея — рекох. Тикнър се намръщи за момент.

— Въпросните високопоставени лица са назовани поименно. Мис Уолъс вече е била заплашвана със саморазправа, в случай че книгата й бъде публикувана.

— А-ха — казах аз.

— Моля?

— Започва да ми става ясна моята роля в тази работа.

— А, да — заплахите. Ами, да. По същество, това е. Искаме вие да поемете охраняването й.

— Двеста долара дневно — казах аз. — Плюс разноските.

— Разноски ли?

— Да, естествено. От време на време, амунициите ми привършват и се налага да си купя нови. Това са разноски.

— Има хора, които ще се наемат и за 100 долара.

— Има.

Келнерът прибра чиниите от обяда и наля кафето.

— Не съм упълномощен да се съглася на толкова висока цена.

Аз отпих от кафето си.

— Мога да ви предложа сто трийсет и пет долара дневно.

Поклатих глава отрицателно. Тикнър се засмя.

— Бил ли сте някога литературен агент? — попита той.

— Казах ви, че не се занимавам с неща, които не ми харесват, ако мога да ги избегна.

— Значи не ви харесва да работите за сто тридесет и пет долара на ден.

Кимнах.

— В състояние ли сте да я опазите?

— Разбира се. Но и вие, и аз знаем, че зависи от какво ще я пазя. Не съм в състояние да попреча на психопат да жертва живота си, за да я убие. Не мога да попреча на тълпа обезумели от омраза сексисти да налетят отгоре й. Мога да направя така, че тя да стане по-трудно уязвима, мога да накарам всеки, който би се опитал да я уязви, да съжалява за това. Но ако тя иска да води що-годе нормален живот, не мога да гарантирам абсолютната й безопасност.

— Разбирам — рече Тикнър, но се виждаше, че от това не му стана по-хубаво.

— Защо не се обърнете към полицията?

— Мис Уолъс им няма доверие. Тя гледа на тях като на — цитирам — „репресивни елементи“.

— О-о.

— Освен това, казва че не желае да има — и тук отново ще цитирам — „банда въоръжени главорези, които да вървят навсякъде след мен, ден и нощ“. Съгласи се на един телохранител. Първоначално настояваше да бъде жена.

— Но?

— Но, щом ще е само един, ние решихме, че може би ще е по-добре телохранителят да е мъж. В случай че се наложи да се справи с някой нападател или нещо такова. Сметнахме, че един мъж ще е по-силен.

— И тя съгласи ли се?

— Не беше във възторг.

— Тя лесбийка ли е? — попитах.

— Да — отвърна Тикнър.

— И не го крие?

— Агресивно го разкрива — рече Тикнър. — Това притеснява ли ви?

— Това, че е хомосексуалистка — не. Това, че е агресивна — да. Предстои ни да бъдем много време заедно. Не бих искал по цял ден да съм на нож с нея.

— Не мога да кажа, че ще бъде приятно, Спенсър. Тя не е лесен човек. Притежава великолепен ум и е накарала света да се вслуша в думите й. Това не е било лесно. Тя е груба, цинична и чувствителна към всяка проява на незачитане.

— Какво пък, ще я поразнежа малко — казах. — Ще й поднеса бонбони и цветя, ще й пошушна някоя и друга нежна приказка…

Тикнър ме погледна така, сякаш бе глътнал някоя тапа.

— За бога, човече, не се шегувай с нея. Тя направо ще експлодира.

Тикнър наля още кафе и на двамата от малката сребърна каничка. Вече бе останала само още една заета маса. За нашия келнер това бе без значение. Той притича веднага щом Тикнър остави каничката за кафе на масата, грабна я и се върна почти светкавично с пълна.

— Опасявам се единствено — рече Тикнър, когато келнерът се отдалечи, — че може и да не си паснете.

Аз се огледах и скръстих ръце.

— Вие изглеждате подходящ почти във всяко отношение. Имате съответното телосложение. Хора, които разбират от тия работи казват, че наистина не си поплювате. Освен това казват, че сте честен. Но понякога прекалено се напъвате да покажете, че сте остроумен. И сякаш сте всичко онова, което Рейчъл мрази.

— То не става с напъване — казах аз. — Кое?

— Да си остроумен. Това е дарба.

— Може би — рече Тикнър. — Но тази ви дарба няма да накара Рейчъл Уолъс да ви обикне. Нито мускулите и видът ви на мъжкар.

— Познавам един тип, който би ми заел люляковия си костюм — казах аз.

— Не искате ли тази работа? — попита Тикнър. Поклатих глава.

— Това, което искате вие, мистър Тикнър, е някой, който да е достатъчно смел, за да се навре в огъня да вади чуждите кестени и достатъчно печен, за да излезе оттам невредим. И в същото време искате той да изглежда като Мечо Пух и да действа като Червената шапчица. Аз дори не знам дали Червената шапчица има разрешително за носене на оръжие.

Той замълча за момент. Другата маса се опразни и сега ние бяхме сами в залата на втория етаж, като се изключат неколцината келнери и метр д’отелът.

— Дявол да го вземе — рече Тикнър, — прав сте. Ако искате работата — ваша е. Двеста долара на ден плюс разноските. И, бог да ми е на помощ, надявам се, че не съм сбъркал.

— Окей — рекох. — Кога ще се срещна с мис Уолъс?

Бележки

[1] Негрони — алкохолен коктейл от джин, сладък вермут и ангостура — Бел. ред.

[2] Вид игра на тенис, при която топката се удря в стена (англ.). Б.е.р.