Теа Бекман
Кръстоносен поход по джинси (1)

1. ГОЛЕМИЯТ СКОК

— … а това — каза д-р Симиак — е трансмитерът на материя. Долф Веха бе загубил ума и дума и гледаше със страхопочитание огромния апарат, заемащ цялата задна стена на лабораторията. Подът бе покрит с дебели, добре изолирани кабели. Освен това имаше и един висок плот с лампички, копчета, ръчки — и всичко означено с неразбираеми цифри и знаци. Изведнъж Долф почувствува как се смалява пред грамадната машина, с която можеше да се установява връзка с миналото. Той беше единственият син на д-р Веха, приятел на двамата учени, изобретили машината на времето. Месеци наред момчето бе молило да надзърне в лабораторията и ето че сега, през коледната ваканция, беше получило разрешение. Но не бе си и помислило, че трансмитерът на материя може да има такъв величествен вид.

— Това какво е? — попита Долф, сочейки средната част на апарата, която приличаше донякъде на телефонна кабина с дебела изолация на стените и прозрачна врата, висока колкото човешки ръст. Тя не беше направена от обикновено стъкло, а от някаква пластмаса, която според д-р Симиак, била вечна.

— Тук се поставя клетката с предметите, които ще бъдат телепортирани — обясни д-р Кневелтур. Той беше асистент на д-р Симиак.

— А после с нея ли ги връщате?

— Ако имаме късмет.

— Как така късмет?

— Виж какво, момче — захвана д-р Симиак — Ако телепортираме например едно животно в тази клетка, трябва да чакаме най-малко три часа, докато можем да го върнем обратно. Трансмитерът изразходва много енергия, загрява и трябва да се охлажда. През цялото това време клетката с животното стои на едно и също място в миналото а така и трябва, защото машината е нагласена точно на тези координати. Ако междувременно някой измести клетката или ако тя е паднала върху наклонен терен и се е плъзнала леко, тогава при нас не долита нищо друго освен малко пясък и пръст. А опитното животно е изчезнало завинаги.

— Защо правите опити само с животни? Те не могат да разкажат какво са видели в далечното минало, в което са били — логично отбеляза Долф.

— Изобретението ни все още не е излязло от началния си стадий, моето момче. Преди да помислим да телепортираме хора в миналото, трябва да сме сигурни, че не ги излагаме на никакъв риск. А и хората са прекалено тежки.

— Защо да са прекалено тежки?

— Апаратът все още не е надхвърлил шейсет килограмовата граница. Освен това не можем да видим къде попадат животните. Засега нямаме обратна връзка. Затова ако се приземи да кажем в някое блато или насред морето, нашият човек не би могъл да ни се обади по никакъв начин — той е безвъзвратно загубен.

— А най-лошото е — намеси се д-р Кневелтур — че след всеки опит с по-тежки животни, например маймуни, трансмитерът излиза от строя за няколко седмици. Обратният полет изисква такова огромно количество енергия, че се стопяват всички предпазители и в устройството настъпва пълен безпорядък. В такива случаи може да се наложи да го поправяме цели два месеца.

— Добре, добре. А сега машината наред ли е?

— Да. Надявам се след Нова година да започнем работа със специално обучени маймуни, които ще могат да придърпват разни предмети от околността в клетката си.

Долф кимна. Той не откъсваше поглед от кабината и се мъчеше да си представи как ли ще се чувствува човек, ако го затворят вътре, за да го запратят някъде в далечното минало. Изведнъж каза, почти без да иска:

— Аз бих опитал.

Двамата учени го погледнаха изумено. Пред тях стоеше снажно момче, не навършило шестнайсет години, ученик, чийто любим предмет е историята, но все пак дете. И това дете беше казало … Не, не можеше да си го мисли наистина.

Той просто мечтаеше за приключения, като тези които даваха по телевизията: зашеметяващи и недействителни.

— Още нямам шейсет килограма — каза Долф.

— Ти не си с всичкия — извика д-р Симиак.

— Имам очи и уста. Мога да огледам всичко наоколо и след това да ви разкажа какво съм видял — невъзмутимо продължи Долф. Но вече не беше напълно спокоен: сърцето му биеше като лудо.

— Безумие, пълно безумие — мърмореше д-р Кневелтур. Ала гласът му звучеше вече другояче — той се колебаеше!

— Пренасянето е рисковано — каза д-р Симиак, но и неговият глас бе по-дрезгав, отколкото в началото. Колкото повече се противяха учените, толкова по-силно ставаше желанието на Долф да се впусне в тази авантюра.

— Аз ще съм съвършено опитно зайче — започна той — Имам необходимото тегло и чифт добре виждащи очи. За всеки случай ще си взема някакво оръжие. Много добре разбирам, че се излагам на опасности, но умея да се справям с всякакви трудни ситуации. А и нали цялата работа няма да продължи повече от няколко часа, точно колкото… Знаете ли, вкъщи имам една книга, в която се разказва за рицарския турнир на 14 юни 1212 година, устроен от херцог дьо Дампиер в Монживре, Средна Франция. Какво ще кажете, ако ме телепортирате там, а? Страшно ми се иска да го видя. Като се върна, ще ви разкажа с най-големи подробности дали вашият трансмитер работи така безупречно, както си мислите. А какво могат да ви съобщят опитните животинчета? Нищо. Само ще ги изследвате и ще съберете малко прах от козината им. Но това не е убедително. Аз мога да ви дам истинското, научното доказателство, Долф забеляза, че двамата мъже се колебаеха.

— … а пък не се и страхувам — побърза да добави той.

— Момченце, ти явно не разбираш — каза д-р Симиак сериозно, — че приемем ли предложението ти, което естествено няма да направим, ще имаме само един път възможността да те върнем. Ако не сполучим, ако в този момент ти не си на своето място, тогава си загубен и до края на живота си ще трябва да се луташ из средновековието.

— Ще бъда там на секундата — тържествено обеща Долф.

— Много лесно ти се струва всичко — каза д-р Кневелтур, но очите му жадно искряха.

— Обзалагам се, че с компютъра ще можете да из — Числите мястото на кацане до милиметър — не отстъпваше Долф — Може да взема един пастел и да го отбележа с пръст, няколко часа след това ще го открия безпогрешно. Ще пъхна в дрехите си и нож, че ако ми се наложи, да се отбранявам. И … и…

— Я, стига, момче — извика д-р Симиак с треперещ глас. Твърде е рисковано. Досега човек не се е връщал в миналото. Ами ако нещата се развият съвсем другояче, не бихме искали отговорността да падне върху нас.

— Все някой трябва да е пръв — отвърна Долф. И аз съм готов.

Той не искаше повече да мисли, нито пък да чака.

Искаше да се наложи и да не губи ни секунда. Тази безумна, невероятна възможност да надникне в средновековието нямаше да се повтори! Двамата естествоизпитатели продължаваха да го разубеждават, но Долф изобщо не ги слушаше. Само гледаше „телефонната кабина“, вратата към миналото, към рицарските турнири и приключенията. Навън земята бе скована от мрачна и студена зима. В лабораторията беше топло. Долф държеше в ръце дебелото си яке с вълнена подплата. Сякаш внезапно осенен, той го облече.

— Пуснете ме — каза момчето с почти заповеден тон. Над трансмитера на материя висеше хронометър. Долф хвърли поглед към циферблата. След малко щеше да стане един без петнайсет. Той инстинктивно свери новия си часовник (подарък за празника на св. Николас).

— Можем да се уговорим с точност до минута кога да се върна на определеното място, откъдето ще ме изтеглите обратно — каза момчето. Изведнъж се случи чудо. Долф не разбра дали учените отстъпиха пред сляпата му упоритост или не устояха на желанието най-сетне да използуват трансимитера на материя по истинското му предназначение. Но за свое най-голямо учудване той видя, че и двамата кимнаха почти едновременно. Д-р Кневелтур забърза към компютъра и започна да вкарва данните.

— Значи 14 юли 1212 година. Така ли? Монживре във Франция… Само да погледна на картата къде се намира. Той продължи да си мърмори нещо, докато се занимаваше с компютъра. Д-р Симиак също не стоеше на едно място. Изтича навън и след малко се върна с два пастела — един черен и един светложълт. Освен тях даде на Долф и остър като бръснач нож, който момчето затъкна в колана си.

— За да намалим риска до минимум — каза ученият, предлагам експериментът да продължи четири часа. Той отново се бе превърнал в естествоизпитател, провеждащ поредния си опит. Записа си часа, който показваше хронометърът: един без пет.

— Настройката на трансмитера ще ни отнеме няколко минути. Така че ще бъдеш изстрелян приблизително в един часа. Запомни го добре, момче. Точно в пет часа, и ни секунда по-рано или по-късно, ще те изтеглим обратно. Разбрано?

— Там ще съм. Долф вече се бе отправил към „кабината“. Д-р Кневелтур се върна с резултатите от компютъра. Той видя, че Долф отваря вратата и отново бе обзет от съмнения.

— Убеден ли си, че искаш? — извика ученият пронизително. Помисли пак — само веднъж можем да опитаме да те върнем…

— Знам — отсече Долф и влезе в кабината. Д-р Симиак тръгна да затвори вратата, но преди това каза:

— Избягвай, доколкото можеш, срещите с хора, Долф. Дрехите ти не са подходящи. Ах, момче, я по-добре излез, това е чиста лудост.

— Не говорите каквото мислите — отвърна хладнокръвно Долф.

— От всичко на света най-много ви се иска да тръгна.

Това беше самата истина и д-р Симиак не можа да каже нищо повече. Д-р Кневелтур вече стоеше пред плота и натискаше копчетата и ръчките. Все още държейки вратата отворена, д-р Симиак каза с пресипнал глас:

— Добре тогава. Стъпи изцяло върху тази четириъгълна плоча. Ето така. Гледай да не се докосваш до стените. Затвори очи и не мърдай. Имай търпение, сигурно ще минат три минути, докато се натрупа достатъчно енергия… И не забравяй нищо да не докосваш, момче, аз…

— Ясно, хайде вече! — рече Долф и затвори очи. Чу че вратата се хлопна и до него не проникваше никакъв шум повече.

Момчето стоеше неподвижно като статуя, „Я да поброя малко. — каза си той — Три пъти до шейсет. Бавно…“ — и започна да брои. Спокойно и съсредоточено. За да не мисли. За да не загуби нито за секунда сляпата си упоритост. За да не се уплаши, за да не започне да размахва ръце от страх, за да не изпищи — „Трийсет и едно, трийсет и две…“ За кой ли път броеше вече до шейсет, за втори или трети? Какво всъщност правеха двамата мъже. „Четирийсет и пет, четирийсет и шест…“ Зад затворените си клепачи той се опита да различи цифри вместо кръговете, които се въртяха лудо пред очните му ябълки. „Петдесет и осем, петдесет…“ И светът изчезна. Долф усети удар, от който му се зави свят и се разнесе болка но цялото му тяло. Край ушите му се надигнаха шумове, които бавно се засилваха, докато накрая можа да определи произхода им. Вятър в клоните на дърветата. Птичи песни. Долф все още не смееше да мръдне или да отвори очи. Изведнъж той почувствува слънчева топлина върху главата си. Вече не му се виеше свят. Погледна…Беше пристигнал! Но къде?